Пиер Беноа
Алберта (12)

XI

Първите дни на есента бяха по-хубави от последните на лятото. Кашлицата на Франц беше преминала, но тя бе заместена с отпуснатост, с отвращение от работата. Ориенталският му характер се прояви отново. След обяд главно спеше и ставаше само за да изпуши безброй цигари на терасата. Той оставяше Камила да работи сама върху документацията, пристигнала от Париж едновременно с продължаването на отпуската, поискана от нея „поради лични нужди“. Не зная какво си говореха, когато останеха сами, но пред мен те никога не отвориха дума за заминаване от Магелон, нито за закъснението, наложено на сватбата им, поради забавянето на нужните формалности. „Като се оженим, ще направим това, или онова…“ — задоволяваше се да казва от време на време Камила със съвсем безразличен вид.

Понякога тя излагаше пред Франц някои неща, които бяха във връзка с кореспонденцията, с финансови и индустриални дружества, чието сътрудничество му беше много необходимо за лансирането на новия модел автомобили. Камила като че не забелязваше безразличието, с което той я слушаше в момента, когато с ясния си и точен език тя му представяше някое изложение, винаги одобрявано от него. Ако тя изпитваше някакво учудване или мъка, с какво самообладание скриваше всичко! Тя пак се бе превърнала в сдържаната и мъжествена Камила, каквато я познавах преди годежа. Страхът ми след сцената на терасата малко по малко се разпръсна. Остана само нещо като смътна мъгла, приличаща на онази, която лежи над езерните води в началото на бурен ден. Вместо да застане между Франц и мен, Камила като че съзнателно подпомагаше нашата близост.

— Мамо — каза ми тя един ден, — Франц прекарва криза, от която няма какво да се безпокоим. Неговата деятелност е забележителна, но не прилича на американската, която напомня истинска добре смазана машина. Неговата деятелност зависи от моментната нагласа. Зная периоди, през които той е бивал неспособен да събере две идеи, да напише едно писмо. Но после спечелва с един удар изгубеното време. Най-важното нещо сега е да го разсейваме. Зная, че обича много лова. Нали го виждаш как подскача, само като чуе гърмеж на пушка в полето? Сигурно в околностите има някой добър стар бракониер, който би могъл да му достави необходимото удоволствие, а и отначало да го направлява.

Лесно намерих бракониер. Камила имаше право. За няколко дни Франц се преобрази. В нашия край имаше много дивеч, понеже ловът беше забранен от началото на войната. Разрешаваше се само ловът на глигани и други животни, които се смятаха за вредни. Много скоро Франц вече нямаше нужда от водач. Сега вече прекарваше, по-голяма част от своите дни из горите.

— Хубава работа — каза ми Камила една вечер към седем часа, когато той още не беше си дошъл. — Сега пък прекалява със скитането. Наближава октомври и не бива той да остава така до късно навън. Ако можех да ходя с него, бих го надзиравала, но, нали виждаш, че имам извънредно много работа. Не би ли се съгласила ти да го придружаваш от време на време и да го караш да се прибира по-рано?

— Аз ли, Камила! Какво говориш? Първо на първо, аз ще му преча, не съм добра пешеходка. Не зная дали бих могла…

— Та тъкмо това е и необходимо. Той ще се принуди да се сдържа, за да не те изморява много. Това, разбира се, няма да е особено забавно за теб, но аз ти искам услуга. Позволяваш ли да му поговоря?

— Да. По-добре ти да говориш с него.

Франц показа точно толкоз учудване при този въпрос, колкото беше необходимо. На другия ден аз излязох с него. Камила ми даде една къса рокля, а той сам зави на краката ми навоите.

— Ще се мъча колкото е възможно по-малко да ви въвличам из гъстите храсти — каза той весело. — Но все пак трябва да си знаете, че невинаги ще се разхождате из градина. Горите тук са по-диви отколкото предполагах, почти колкото нашите стари гори в Литва, дето някога убих първия едър дивеч. Бях на дванадесет години…

Ако тия чудни дни, които прекарах с Франц в планините и горите, не бяха начало на толкова ужас, щях да запазя за тях много добър спомен. Там чувствувах, че ставам друга жена и в същото време откривах места, близо до които бях живяла десет години, без да подозирам съществуването им.

Закусвахме рано, после потегляхме с автомобила. До мен стоеше ловджийското куче, което бяха заели на Франц. Пътят беше стръмен. Долината, равнината изчезваха зад нас и скоро ние влизахме в тъмната страна. От всички страни ни ограждаха гори. В дъното на пропастта бучеше поток. След час, подскачайки от камък на камък, ние го пресичахме. Въздухът беше чист и студен. Франц оставяше автомобила на пътя до една къщичка и селяните го пазеха, а ние почвахме да се катерим. В това мълчаливо растително царство нямаше жива душа. Рядко прехвърчаха птици и Франц ги именуваше. Той се прицелваше усмихнато в тях и по този начин ми показваше, че ако поиска може да ги застреля. Но веднага после сваляше дулото и запазваше патроните за по-достойна цел.

Най-после стигахме дъното на мрачна пещера. В нея царуваше сезон, който не е есен, защото там не прониква слънце, не е и зима, защото дърветата бяха разлистени. Обрулените от вятъра листа бяха образували тъмна купчина на земята, в която потъваха краката ми. Водата течеше между къпините, промъкваше се безшумно под гъбестите мъхове и мълчаливо се изливаше върху огромни зелени скали, приличащи на гигантски черепи. Трябва да протягате ръце напред, за да си отворите път между лианите и папратите. Понякога, когато някоя шишарка падне до вас, ако вдигнете бързо очи, можете да забележите горе на дървото червената козина на някоя малка страхлива катеричка, току-що напуснала своето съкровище.

Франц тръгваше напред. Като стигнеше до едно място, дето проломът се разделя на две и образува нещо като пачи крак, той спираше.

— За мое щастие — казваше той, — ако ги видим днес, то ще бъде оттук.

С каква предпазливост ми помагаше той да достигна до скалистия балкон, който надвишаваше урвата с два-три метра. Там ме караше да седна върху купчина пожълтяла папрат. Сам той сядаше до мен, с пушка между нозете. Кучето се взираше до него и почваше очакване, което аз никога не намирах, за достатъчно продължително.

Както очите свикват с тъмнината, така и нашите уши почваха малко по малко да отличават различните шумове сред тишината: един лек шум, шумът на водата, друг още по-лек — вятъра и един тъп — на падащ върху земята жълъд.

Франц клатеше глава:

— И днес няма да ги видим.

В думите му нямаше никакво разочарование. Колко му бях благодарна за това. Той го чувствуваше. Усмихваше ми се. Малко по малко мълчанието на пусията се нарушаваше. Говорехме си. За какво си говорехме? О, не очаквайте да си кажа всичко! Не съм достатъчно закоравяла престъпница. Не мога да забравя, че по това време Камила беше още там. Но все пак измежду тия думи има някои, които мога да предам без срам. Това бяха страстно любопитните ми въпроси за неговата младост и детинство. Мога да предам също и неговите отговори. Слушах хармоничния му глас, пълен с носталгия от изгнанието. Той зовеше родните гори, обширните полски гори, кацнали на руско-немската граница.

— От едната и от другата страна имахме роднини. Когато бях малък и тичах из тая безкрайна самотност от борове и борики и се губех между тях цели часове, случвало ми се е да питам за пътя ту някой улански патрул, ту пък казашка сотня. Има вълци, мечки. Имаше и диви бикове, но те навярно са изчезнали от войната насам. Един ден, бях деветгодишен, се намерих лице в лице пред един от тия бикове. Тъкмо ловях змиорки в едно малко езеро. Бях спокоен, настанен в предната част на една лодка, прикрепена за дънера на едно дърво. Обърнах се да взема червей от кутията си и забелязах бика. Не бях го чул кога се е приближил. Беше наблизо, на около шест метра. Гледаше ме с мътните си очи, готов да скочи. Едва успях да отвържа въжето. Ако възелът беше по-заплетен бях изгубен. Лодката заплува, аз забивах с всички сили единствената лопата, докато стигнах средата на езерото. Тогава той се разбесува изведнъж и започна да тича наоколо, като ревеше страшно, страхувах се само да не би да ме преследва по вода. Но изглежда, че той искаше да ме унищожи, без да се мокри.

— А после?… — питах аз разтреперана.

Той гладеше кротко челото ми.

— После ли? Приключението не свършва зле, защото съм жив. Но каква полза от това? Питам се дали не щеше да бъде по-добре, ако дивият бик…

Аз го прекъснах бързо.

— Както и да е! Как хубава изглежда да е тази страна!

— Хубава ли? Не — каза той с мрачен поглед, — не е хубава. Привлекателна да, а също и малко мрачна. Не зная нищо по-поразително от последните виолетови и зелени вечерни светлини, които се отразяват в големите дъждовни локви из песъчливите поляни. Ще видите, един ден ще видите…

Ще видя! Той ми обещаваше, че ще видя! Разбира се, вместо да го оставям така да ме прави неусетно своя съучастница, аз знаех, че трябваше да му отговоря.

— Да, като свърши войната, ще дойда с двама ви там.

Да, трябваше. Трябваше да направя толкова неща. Тъкмо защото не ги направих, съм сега тук.

Често, когато говореше така, той се унасяше и аз можех да го наблюдавам без той да забелязва това. Колко променен беше от деня, когато го видях за първи път! Как се чувствуваше, че се бе върнал към своята същност! Вече никак не приличаше на сух и учтив английски инженер. Цветът на лицето му беше потъмнял. Бе оставил брадата си, къса и къдрава кестенява брада, която го правеше да прилича на млад цигански цезар. Неговите мускули се чувствуваха над зеленото му кадифено палто с широки рамене. Но най-много ме тревожеше погледът му, знаех, че още не го познавам.

Пробуждайки се от мечтите си, той правеше движение като че за да пропъди някоя упорита мисъл. Пак ми се усмихваше.

— Струва ми се, че и днес не ще ги видим…

— Не ще забравя деня, когато за пръв път ние ги видяхме.

* * *

Те приближаваха бавно откъм дъното на урвата. Имаше една женска и четири малки глиганчета. Женската буташе пред себе си своите чада. Малките спираха разбъркано, после пак тръгваха. Идеха към нас. Най-напред ги усети кучето и изскимтя леко. Франц пресече внезапно думите си и млъкна. Колкото повече се приближаваха животните, толкова по се приближаваше прикладът на пушката до рамото му. Сега вече познавах истинския поглед на Франц и се плашех от него.

Прикладът стоеше неподвижно. Животните още далеч от прицела се спряха. Глиганчетата наобиколиха майка си. Тя ровеше със зурла земята, за да намери храна на малките си. Готвеха се да продължат към нас.

Обзе ме не съжаление, а тревога. Стори ми се, че гърмежът, предназначен за тези животни, ще засегне и мен.

— Франц! — прошепнах аз. — Франц!

Без каквато и да било преднамереност, аз достигнах целта си. Макар че бях произнесла съвсем ниско думите си, това бе достатъчно. Глиганите изчезнаха бързо в пещерата. Франц изруга и вдигна пушката. Но като разбра пълната безполезност на това движение, сложи оръжието на земята.

Бях неспособна да пресрещна погледа му и стоях объркана и разтреперана до момента, когато чух искрен смях.

— Е, е! Ако искаме един ден да ловим диви бикове, ще трябва още много да се учим!

Върнахме се в Магелон към шест часа.

— Къде е госпожицата? — попитах аз Мария.

— Току-що отиде до града за пощата.

— Пеш ли? Защо не ни почака да тръгне с автомобила?

— Тя работи цял ден и каза, че ще й бъде приятно да подиша малко чист въздух.

— Добре. Ще сложите за вечеря веднага, щом тя си дойде.

Камила се прибра в седем и половина. Чакахме я в столовата.

— Добър вечер и на двама ви. Е, добър ли беше ловът?

— Ще накараш майка си да ти разкаже, че ловът можеше да бъде и по-добър — каза Франц. — Има ли писма?

— Да. Ето най-напред вестниците.

Тя не бързаше, Франц я гледаше обезпокоен и това не можа да ми убегне от погледа.

— Ето и още нещо за теб.

Тя хвърли един плик върху масата.

— Моите книжа!

— Да, твоите книжа, твоите прочути документи най-после…

— Значи ти си писала?

— Да, в полската мисия. И те ми отговориха почти веднага. А ти не си писал?

— Аз ли? Писах.

— Това показва, че моето писмо е по-щастливо от твоето. Сега, мила ми мамо, очакваме само нашите книжа. Нека се надяваме, че те не ще закъснеят много. Все едно, вие имахте право и двамата, добре направих, че не отидох в Париж.