Пиер Беноа
Алберта (10)

IX

— Най-после, мамо, и ти се облече в нещо прилично. Чакай да те видя хубаво. Както виждаш, това не е кой знае колко мъчна работа.

Камила се въртеше около мене, приближаваше, дръпваше се от време на време, за да прегледа скромната ми и проста рокля от люляково и бяло жарсе. Аз не исках да плаша нашия край с тоалетни нововъведения. Но тъй като се съгласих да придружавам Франц и Камила при техните разходки с автомобила, трябваше да приема също така и облекло, необходимо за тоя род удоволствия. Страшният малък автомобил ни отнасяше на все по-големи и по-големи разстояния. Преди седмица ние бяхме спрели внезапно пред казиното на един знаменит воден курорт тъкмо, когато хората пият чай. Камила беше поискала също да изпие чаша чай. Терасата беше препълнена с хора. Оркестърът свиреше. Двойките танцуваха под дърветата. Камила беше много практична и не ми направи забележка веднага, но аз скоро, разбрах, че моят черен жакет съвсем не е подходящ за подобно място.

— Франц, Франц! Моля ти се остави малко автомобила си и ела да се порадваш на мама!

— Е, Камила, не ставай смешна!

— Това съвсем не е смешно. Напротив. Ето, Франц, погледай я. Нали е мила сега? А каква шапка ще сложиш?

— Токата от сиво кадифе.

— Кадифе и жарсе? А защо не от плат? Почакай малко, ще нагласим и това. Оня ден като минавахме през Мон-Дор видях в един магазин чудесна шапка от виолетов плат. Помислих си още тогава, че тя ще ти отива много добре. Още тази седмица ще отидеш пак в Мон-Дор и ако тази шапка е продадена ще намерим подобна на нея. Решено. Мълчи, по този въпрос, ти нямаш право на глас. Още веднъж браво за роклята! Много е добре. Къде я намери?

— Сама си я направих.

— Това показва, че ти притежаваш чувството за линия и ако се прикриваш понякога, правиш това, защото така си — искаш. Кога я направи?

— Имах доста свободно време за това, докато ти работеше с Франц.

— Е, Франц, момчето ми, този камък вече се хвърля в нашата градина! Прощавай, бедна ми мамо. Но нали знаеш, Франц не може да стои свободен. Пък и един автомобил като неговия не може да бъде създаден току-така изведнъж.

— Пак за този автомобил? Наистина той е най-галеното нещо в Магелон. Че какво още му липсва? Той надминава всички, които срещаме, едва можем да ги забележим като минават.

— Какво му липсва ли? Още много неща, мамо. Слушай ще ти обясня…

— Нали знаеш, момичето ми, че това е безполезно. Ето вече сто пъти се опитваш. Нищо не разбирам…

— Защото не си даваш труд да разбереш. Но, дявол да го вземе, ще успееш най-после. Освен това, не се преструвай, че не те интересува. Ние знаем много добре, че нашата кола те интересува! Първият път, когато я видя, ти се заплесна пред нея. Ти дори не ни чу, че идем, сякаш автомобилът те беше хипнотизирал. А щом сме заедно е теб, се преструваш, че не се интересуваш от него…

— Камила, говориш глупости…

— Така ли? Добре тогава, ще видим. Ела тук по-близо. Ако не разбереш, значи наистина упорствуваш. Да видим какво е това! Няма нужда да се смееш…

— Отговорът не е много мъчен. Това са колелата.

— Благодаря за осветлението. Но какво особено има в тези колела?

— Много често си ми повтаряла това. Тия колела са предни. На другите автомобили тласкащите колела са задни, а предните са само за направляване. В тази кола предните колела са едновременно и за бутане, и за направляване.

— Много добре. А запалването? Как става то?

— Камила, моля те, не досаждай на майка си!

— Ти ме остави на мира. Нали виждаш, че иска да разбере всичко? Това е запалване с искра, система. Досега се употребяваше само при газовите мотори. Франц пръв се сети да го приложи при автомобилите. Не говоря за мотора. Той е отзад. Знаеш вече, че е съвсем особен. Състои се от осем цилиндъра и две зъбни оси, които задвижват приемателните и изпускателните клапи… Това вече за теб е неясно, както ти е непознат и староеврейският език. Но сигурно ще можеш да ми кажеш колко скорости има?

— Четири скорости напред, една назад.

— Как се променя скоростта?

— Как се променя ли?…

— Да. Гледай. Това не е мъчно. Ето с тази ръчка, сложена върху двигателното колело. Тя управлява един електрически сервомотор…

— Камила, уверявам те, тези подробности не са по силите ми…

— Добре. Засега знай само, че като изключим лоста за промяна на скоростите, карането на колата е вече много лесна работа. Друго. Какво е това?

— Спирачки.

— По какво се отличават?

— Действуват на четири колела и са хидравлически.

— И от това е тяхната необикновена мощ. Чудесно. Наведи се малко. Ето маслената канализация, която осигурява хидравлическия натиск. Разбра ли?

— Горе-долу.

— Какво не разбираш?

— Какво ще стане, ако в канализацията няма масло.

— Естествено, спирачките няма да работят…

— Значи, ако при заминаване човек забрави да провери?…

— Чуваш ли я, Франц? Знаеш ли, мила мамо, че ти засегна един от най-важните въпроси. Разбира се, че трябва да се направи нещо. И наистина сега Франц се занимава с изработването на такъв механизъм, който ще предупреждава автоматично шофьора за липсата или за недостатъчността на масло. Не бой се, всичко е предвидено. Искаш ли Франц да ти обясни проекта си?

— Наистина, Камила, стига за днес. Тъй като утре сме решили да ходим на разходка, майка ти ще седне до мен и макар че това много не я интересува, ще й дам разясненията, които поиска.

— Добре тогава. Утре ще идем до Мон-Дор за шапката! Какво ще кажеш, мамо?

— Ще кажа, детето ми, че утре не ще мога да дойда с вас. Мисля да отида при нотариуса. Не забравяй, че дните минават и че аз имам да уреждам с него цял куп въпроси за сватбата.

— А, ако е само за това, ти имаш доста време, мамо. Книжата на Франц не са още пристигнали. Като си помисля само, че ни ги обещаха за 25 юли, а сега сме 6 август! Винаги се повтарят все същите истории, когато човек има работа, с която и да било администрация. По отношение на точността папската канцелария прилича на всички други.

* * *

И тъй, виждате добре, че самата Камила, или по-скоро силата на обстоятелствата ми наложиха едно превъплъщение, с което аз самата бих се подигравала, ако някой ми бе споменал за това преди две седмици. Когато си спомням за най-дребните епизоди от август, виждам, че през тия няколко седмици именно земята и съдбата се изменяха пред моите учудени и трескави очи. Всичко, като почнем от величествената гледка до най-незначителната подробност, от луната, плаваща между сребърните облаци, до пухчето за пудра, забравено от дъщеря ми върху някоя пейка в градината — всичко спомагаше да се открие пред мен съществуването на друга, непозната вселена. Светът, в който бях живяла досега, беше строга подреден и мрачен. На хората и нещата, които се намираха в него, човек можеше да закачи етикети като в някой евтин магазин. Можете без разочарование и без радост да се снабдите с най-незначителните жизнени потребности. Новият свят беше един от ония ориенталски пазари, на които килими и скъпоценни камъни се преплитат с цветовете, що се излъчват. Някои откриват тоя нов свят към двадесетата си година, а аз, тревожната пътница, се доближих до него едва след като минах четиридесетте. Сега вече зная, че в този свят не се прониква със скръстени на гърди ръце. Невинният детски рай, религиозното усърдие на младежките години с техния мирис на тамян, падат внезапно като грубо платно, зад което се открива истинският рай, изпълнен с бликащи извори и с ефирни и голи форми. Човек спира смутено с разплакани очи. Тогава вече прилича на овчаря, който дотогава е мислил само за броя на овцете си и изведнъж се изправя пред езеро, дето се къпят нимфи. Сладко и гибелно преобразование. Жената става играчка на любим тиран, който ви принуждава за своето удоволствие да обичате дъждовните и да мразите слънчевите дни. Тя е щастлива, потисната, уморена. Би желала да види отново всички места, дето е минавала, да прочете пак всички книги, които е чела, защото вече знае, че никога не е виждала местата както трябва, нито пък е разбрала добре книгите. Аз бродех сред един свят, който вече не можех да позная, свят, който е престанал да се храни от блудкавата природна светлина, за да блесне внезапно сред мрачната и лъчиста светлина на любовта.

* * *

Дните, които някога ми се струваха отчайващо дълги, станаха изведнъж страшно къси. Не успявах вече да се справя с всички грижи, които бях увеличила като че за собствено удоволствие, обзета от страшна жажда за дейност. През сутрините, когато не пътувахме из околността с автомобил, Франц и Камила спяха щастливо до късно. Въпреки продължителното ми безсъние, аз бях на крака още от зори. Възползвах се от часовете, през които оставах сама с Мария, за да направя къщата по-привлекателна и удобна. Магелон също така се преобразяваше. Цветята, които досега вехнеха из градината, вече кичеха стаите. Необходими бяха петнадесет дни за инсталирането на баня и тоалетни. Това преустройство трябваше отдавна да направя, тъй като изворът, който снабдяваше къщата с вода беше съвсем близко в планината и играеше роля на резервоар.

При всяка промяна Камила и Франц радостно пляскаха с ръце.

— Знаеш ли, Камила, че никога вече няма да си отида оттук — казваше весело Франц.

— Кой те задължава да си тръгнеш преди 15 октомври, когато изтича отпуската ти?

— А ти?

— Ти знаеш много добре, че моята комисия има заседание на 10 септември. Това е работа за една седмица. Не виждам каква нужда има да се уморяваш с двойно пътуване за такова малко време. Разбирам, ти се докарваш… Искаш мама да те покани… Кажи му, мамо! Нали може да остане?

Промълвих:

— Разбира се.

Тоя разговор (винаги ще си го спомням) ставаше един следобед, тъкмо си допивахме кафето на терасата. Бях облечена в рокля от бял муселин, а на шията ми висеше кораловата огърлица от прабаба ми, креолката. Бях вдигнала ръце и държах едно клонче шипка, за да си откъсна цветя. В тоя момент изпитах странно усещане — необикновено смущение, което човек изпитва, когато усеща зад себе си, че някой не изпуща от очи и най-незначителното му движение. Обърнах се. Камила ме гледаше.

— Какво ти е? — казах аз с усмивка, която правеше гласа ми да звучи странно. — Би казал човек, че никога не си ме виждала. Какво ти е?

Тя продължаваше да стои неподвижно. После чух гласа й, нисък, почти глух и в него имаше нещо като тревога:

— Франц, погледни мама. Погледни я колко е хубава. Мамо, колко си хубава днес, боже мой!