Пиер Беноа
Алберта (5)

IV

Дойде вече моментът да заговоря за Камила.

* * *

Тя завърши същата гимназия, дето се бях възпитавала и аз. Камила постъпи там много млада, по свое настояване. Лично аз предпочитах, както и може да се предположи, да я задържа по-дълго при себе си, на което баща й навярно нямаше да се противопостави. Но още от рано тя проявяваше своя праволинеен и суров характер, който по-късно се разви почти до болезненост. Аз самата не бях лоша ученичка, но тя се прояви като първостепенна сила. Отначало тя следваше като външна ученичка. Една вечер — беше третата й година в гимназията — тъкмо привършвахме вечерята, през време на която както обикновено стоеше мълчалива, Камила зададе следния неочакван въпрос:

— Бих желала да зная приблизително какво е нашето имотно състояние?

Не е прието да се дават сведения от този род на едно десетгодишно дете. Но тъй авторитетен беше тонът на Камила, че моят мъж, след като се посъветва чрез поглед с мен, започна да й излага положението.

Тя слушаше внимателно.

— Не очаквах толкова — каза тя най-после. — Все едно, мисля, че не съм постъпила зле.

— Какво ся направила?

— Поисках да бъда включена в конкурса за стипендии.

— А мислиш ли, че ще издържиш?

Тя повдигна рамене:

— Ще видим.

На другия ден без да й кажа, защото тя се ужасяваше от всичко, което можеше да напомня за някакъв надзор, отидох в гимназията. Тогавашната директорка беше моя бивша учителка. Някога тя бе употребила напразно всички усилия, за да ме накара да се посветя на учителска дейност.

Тя не ме остави даже да задавам въпроси.

— Зная защо идвате. Аз лично дадох на Камила съвета, за който ви е говорила тя. Това дете е чудо. Двадесет години откакто съм учителка, но не съм срещала досега такава ученичка. Можете да се гордеете с нея. Тя ще ме утеши за разочарованието, което вие някога ми причинихте, като не последвахте моите съвети.

— Камила е още тъй малка, госпожице, че наистина…

— Камила е по-напред с три или четири години от другите деца на нейната възраст. Това е самата истина. Писмените й упражнения показват такава зрелост!… Разбира се, от време на време аз намирам в тях неща, които не може да са от нея. Твърде естествено е вие да…

— Никога Камила не ми е искала съвет за училищната си работа.

— Нима?! Тогава тази работа е необикновена. Ще трябва дори нейният жар към работа малко да се намали. Във всеки случай добре направихте, че дойдохте. Щях да ви пиша. Камила ще издържи конкурса за стипендия и тогава ще ни я оставите като пансионерка. С нея вече сме се споразумели. Така ще бъде по-удобно във всяко отношение, специално защото ще може да следи уроците и от мъжката гимназия^[1]. Аз вече говорих с директора.

— Мъжката гимназия ли?

— Разбира се. Нима може да мислите, че ще я оставя да свърши само девическа гимназия, която засега не води до никъде девойки като вашата дъщеря? Не, не. Тя ще държи най-първо матура, после ще свърши университет, после… Не се тревожете. Оставете на мен.

Аз казах „да“ и от този момент изгубих Камила за себе си. Пансионът довърши отдалечаването й от мен. Все по-рядко виждах дъщеря си. Със съгласието на директорката тя се явяваше всяка година на конкурс и получаваше стипендии за пътуване през ваканцията. Така че, когато избухна войната, тя беше вече почти обиколила Европа.

Аз не настоявах прекалено, за да я запазя. Понеже моята свобода не бе никога зачитана, аз смятах за свой дълг никога да не спъвам свободата на дъщеря си. Даже и да исках да направя това, нужни ми бяха много енергия и воля, отдавна угаснали у мен. Освен това, като овдовях напуснах града и заминах за село. Можех ли и да помисля да налагам моето затворничество на едно дете, жадно за деятелност? Резултатът от това поведение беше, че в разстояние на осем години, Камила не прекара даже два месеца в Магелон. Всеки път, когато идваше, беше, за да работи в стаята си. Тя излизаше от там само за един-два часа, за да тича из храстите и стръмнините. Връщаше се с пламнали очи и бузи, със скъсани дрехи, досущ като диво животно.

Струва ми се, че е невъзможно да си представи човек майка и дъщеря, които тъй малко да си приличат. Не говоря за баща й, с когото наистина тя нямаше нищо общо, с изключение може би на способността да прекарва цели дни, без да продума нищо. Но у мъжа ми тази мълчаливост беше повече от апатия и немощ. А дъщеря ми беше волева натура. Никога не съм виждала същество по-злопаметно, когато тя смяташе, че е извършена неправда спрямо нея. А понякога, изведнъж, без причина, тези сръдни се заместваха от странни унеси, които караха Камила да ме прегръща и да се себеобвинява плачешком, че е безчовечна дъщеря.

Дали я разбирах понякога? Не зная. Но със сигурност може да се каже, че директорката на гимназията, която си бе помислила, че има толкова влияние над нея, се излъга много. Тя беше мечтала Камила да достигне най-висшите университетски титли. Това значеше да не се познава тази амалгама от ентусиазъм на въображението и от практически и студен разсъдък. Камила още не беше издържала втората половина на матурата си, когато бе вече изоставила всякаква мисъл да стане учителка. Случайно тогава беше дошла в Магелон и в момент на излияния ми каза какво мисли по този въпрос:

— Учителство ли? Не ме разсмивай! Представяш си, нали, мамо? Да обясняваш на малки глупачки или на сополанчета разни събития, когато в чудното време, в което живеем, ние самите можем да играем роля в създаването на тия събития! Планът ми е напълно готов. Вместо историко-филологическия факултет, ще свърша физико-математическия. В същото време ще запиша и право. Всъщност това е само за да вдъхна доверие на хората чрез етикетите. Обаче истинската ми цел…

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Камила. А къде ще следваш?

— В Париж, разбира се. Къде пък може другаде? Ще ми дадеш необходимите пари. Аз пресметнах: шест хиляди франка годишно. Ако не можеш да ми ги дадеш, все пак ще отида в Париж, но аз зная, мамо, че ти можеш…

* * *

През първите години, които тя прекара в Париж, аз получавах новини за Камила само от нея, защото първите опити, които направих, за да се сдобия косвено със сведения дадоха неочаквани резултати. Всеки път, когато проявявах наивността да разпитвам хората, които можеха да знаят нещо за дъщеря ми, аз получавах най-разнообразни и фантастични сведения. Ту научавах, че тя работи страшно за изпитите си, даже във вреда на здравето си, ту че усилено посещава баровете в Монпарнас и се движи сред артиста и чужденци, ту пък някои я бяха срещали из разни редакции, в съда или парламента… Тия сведения достигаха до мен в Магелон преувеличени и с толкова смешни коментари, че аз реших вече да не ги търся, нито пък да ги слушам. Най-доброто беше да оставя на Камила сама да ме осведомява. Това решение беше много добро, още повече, защото я знаех, че е неспособна да лъже.

За две години, изпълнявайки точка по точка това, което беше решила, тя завърши физико-математическия факултет и издържа втория си изпит по право. Наближаваше вече краят на октомври, Франция беше във война от три месеца, когато един следобед, седнала на, терасата с книга в ръка, аз видях дъщеря ми да слиза от един грамаден автомобил, каран от войник.

— Камила! Ти?!

— Да, мамо. Много неща се промениха откакто се видяхме последния път!…

— Ще останеш тук за няколко дни, нали?

— Хайде де, да остана няколко дни тук! Достатъчно е, че можах да дойда да те целуна. Бях в околийския град, за да взема сведения за онова, което подлежи на реквизиране. Министърът ми разреши да направя един малък завой и ето ме.

— Министърът ли?

— Наистина ти нищо не знаеш. Депутатът, на когото бях секретарка, стана министър на общите сгради. Той ме аташира към кабинета си. Така се прави винаги, когато човек е доволен от своите хора.

— Министърът на общите сгради ли? Кой е той?

— Името му ти е непознато. Социалист е. А ти, мамо, как си? Знаеш ли, че имаш много хубав вид? Но защо, дявол да го вземе, си облечена все в черно? Ще умреш от горещина в това време.

— Камила, ти знаеш много добре, че тук…

— Да, да, зная. Хей, Симон, обърнете колата. Жаден ли сте? Мамо, кажи да дадат на моя шофьор нещо да пие. Той е добро момче. Ах, а аз искам да пиша. Трябва да подам две телеграми от най-близката поща. Ти четеше, когато аз пристигнах, нали? Какво четеше?

Тя взе книгата. След като я погледна, върна ми я с леко подигравателно изражение на лицето.

— Нима те забавлява тоя род литература, мамо?

* * *

Досега говорих само за моралните различия, които съществуваха между дъщеря ми и мен. Физическите различия бяха още по-големи. Не говорих за тях досега, защото си мислех, че може да мине и без това. Тъй смешно и почти мъчително е човек да се занимава със себе си в това отношение, да се обрисува, пък макар и косвено. Обаче, това е необходимо за разбиране на събитията, които се заех да разкажа. По-хубаво беше да не започвам щом се плаша насред пътя. Сега ми остава да отида до края.

* * *

Прекарвах доста дълго, без да видя Камила. Затова всеки път, когато се срещахме, по-лесно схващах контрастите между мен и нея, които все повече се увеличаваха. Аз съм имала една прабаба креолка и навярно от нея съм наследила почти синята чернота на косите си, матовия цвят на лицето, разширените зеници, а също и трябва да го призная, отпуснатостта и пасивността, които не се обясняват само от пустинната монотонност на предишното ми съществувание. Камила, напротив, имаше сиви стоманени очи, тънки устни, малко голяма уста, румено лице като англосаксонска девойка, необикновена живост на лицето и движенията. Косите й бяха светлоруси в детинството; към двадесетгодишната й възраст те бяха придобили медночервеникав цвят, почти цвета на моите коси по-късно, когато се реших да ги боядисам. Ние имахме съвсем еднакъв ръст, обаче решителната й походка я правеше по-висока от мен. Освен това тя имаше по-очертани стави и тялото й имаше нещо от устройството на младо, тънко и гъвкаво момче, това, разбира се, се подчертаваше и от начина, по който тя се обличаше.

От момента, когато почна да се облича по свой вкус, тя носеше светли блузи и почти по мъжки скроени рокли. Тя не се интересуваше от тоалета и намираше начин да бъде естествено елегантна. Аз, напротив, бях способна да се увличам от хубавото облекло и чувствувах силно какво нещастие би ми причинил в това отношение моят ограничен живот на незначителна провинциалистка. От прабаба си бях наследила любовта към хубавите платове и топлите цветове. Разбирах, че никога не ще мога да осъществя мечтите си от този род и бях възприела траурното си облекло като освобождение…

* * *

Общо казано, а и това се вижда добре, ние бяхме съвсем противоположни. Имахме само една обща черта, по различен начин, но бяхме еднакво горещи и страстни и двете. Но колко неизсушими сълзи бяха необходими, докато успея да разбера това!

* * *

Повтарям, наближавах четиридесет и две години. Камила беше на двадесет и три, когато получих от дъщеря си писмо, с което ми съобщаваше за скорошното си пристигане. Сещате се колко радостно ме изненада това. Към тази радост се примесваше и чувство от съвсем друг род, защото Камила не идваше сама в Магелон.