Пиер Беноа
Алберта (16)

XV

Как имах през последните дни жестокостта да не отговоря на нито един от смирените опити за помирение на Камила? Бих се питала за това, ако не пазех със страшна вярност спомена за моя ужас през тази седмица. Бях победена, но не още примирена. Плътта и кръвта ми се бунтуваха срещу толкова много несправедливост! Не достигнах дотам, че да мразя дъщеря си, но не можах да си попреча да я виждам като инструмент на една несправедлива съдба. Бях дала всичко. Трябваше ли на това отгоре да приема погрома си с усмихнато лице, за да не изпитва, тя дори и угризение? Разбира се, трябваше да го направя. Не можах да се покоря. Наказанието за мене е в това, да не мога вече да се освободя от призрака на една Камила, чиито мълчаливи молби отказах да чуя и не исках да изтрия последните й сълзи. Когато човек е решил да се жертвува, не бива да действува наполовина.

* * *

Що се отнася до Франц, поведението му бе станало загадка за мен. След оная бурна сцена, която току-що описах, след тъй буйните излияния на вярност и любов, той беше изпаднал в апатия и дори в мрачно безразличие. Не търсеше да бъде сам с мен и не отбягваше случаите да остане насаме с Камила. Той не ги предизвикваше. Но когато се явяваха, той замираше пак старата си лекота в разговора. Много пъти пред мен и пред Мария той разговаряше с нея за това как мисли да уреди в Париж живота си. Камила, която ме наблюдаваше с тревожен поглед, отклоняваше разговора.

* * *

До какви ли средства не прибягна тя, за да извини своето бедно щастие! Много пъти тя се опитваше явно да се изплъзне и да ни остави сами. Но той все намираше предлог, за да излезе пръв. Вече беше забравил! Възможно ли е това?

* * *

Той се съгласи много лесно да изпълни още на другия ден последните формалности. Камила и той отидоха в кметството и още същия ден получиха от хората, които бяха ги срещнали, поздрави за безукорния им вид на пълно благополучие.

— Наистина, драга госпожо, жалко би било да се бави по-дълго съединението на двама млади хора, тъй добре избрани. И вие също, колко трябва да сте щастлива!

* * *

Франц се съгласи, че е напълно естествено да се изповяда. През следващия понеделник, както беше уговорено, аз ги заведох при нотариуса за подписването на контракта — смешна и зловеща церемония, при която две същества, които ще живеят заедно се срещат, за да си говорят за смъртта на единия от тях. Понеже не знаеше разликата между сватба при общност на имотите, както те се женеха, и сватба при временно владение, той настоя да се отбележи, че печалбите от изобретяването на неговия нов автомобил ще трябва в случай на смърт да останат на Камила, макар патентът да е издаден преди подписването на контракта.

* * *

Бях помолила най-стария от нашите изполичари да бъде заедно с мен свидетел на дъщеря ми. Нотариусът и неговият писар приеха да станат свидетели на Франц.

Сватбата беше определена за 27 октомври и всичко беше приготвено десет дни по-рано, когато в понеделник на 22, тъкмо довършвахме обяда, Мария ми съобщи, че секретарят на кметството иска да говори с мен.

— Покани го.

Той се извини. Току-що преминал при проливен дъжд пътя, който отделя Магелон от града.

Като го видя, че влиза, Камила пребледня. Франц стоеше невъзмутим и чупеше орех с ножа си.

Помъчих се да говоря с твърд глас…

— Какво има, драги господине?

— Малка неприятност, госпожо. Господин кметът ме изпрати бързо да ви предупредя. Той е много ядосан. Сватбата на господина и госпожицата не ще може да стане идващата събота.

— А! Защо?

— Защото тази заран ни съобщиха от префектурата, че наборната комисия за 1919 година ще мине точно тоя ден в нашата община. Кметът е длъжен да присъствува. Остават, разбира се, помощниците, но залата няма да е свободна. При тия условия господин кметът ме натовари да ви помоля…

— Да отложим сватбата ли?

— Или пък да я направите по-скоро, госпожо. По ваш избор. Всички дни от тази седмица, с изключение на събота, са свободни. По въпроса за обявите всичко е наред. Може да вземем сряда например.

— Сряда ли? Значи другиден!

— Или друг ден, госпожо.

— За мен това е дори по-добре. Но не само аз решавам и следователно…

Смаяният ми поглед се движеше от Франц на Камила. Тя беше навела глава. А той стоеше невъзмутимо и най-после успя да счупи ореха си.

— Колкото се отнася до мен — каза той спокойно, — съгласен съм вдругиден. Всичко е готово. Нали, Камила? Че отговори де!

— Съгласна съм — прошепна тя, като наведе още по-ниско глава.

— Може би свещеникът не е свободен…

— Свободен е, госпожо. Тъкмо като идвах, го срещнах. Той е на ваше разположение през тоя ден.

— Поканих свидетелите на обяд, ще трябва да…

— О — каза Франц, — вие ги предупредихте: „Един съвсем скромен обяд“.

Невъзможно беше да упорствувам повече.

— Е, добре, господине, съгласни сме, сватбата ще стане вдругиден — казах аз със съвсем отпаднал и слаб глас.

* * *

Не очаквайте ясен анализ на часовете, които последваха. Като се помъча да си спомня за тях, виждам, че това са най-обърканите часове в живота ми. Останалата част от деня и другия ден употребих за най-тежка и отвратителна работа. Мария, подгонена като никога дотогава, през цялото време тичаше до града и не можеше да ми бъде особено полезна. Камила можеше да помага, но тя, горката, не смееше дори да ми предложи помощта си. Не говоря за Франц, който се явяваше само за ядене. Не напущаше стаята си. На третия ден Мария ми показа изплашена медната ваза, която му служеше за пепелник, три четвърти пълна. Изглежда, че пушеше цигара след цигара.

Щяха да се венчаят той в жакет, а тя в костюм тайор. Войната позволяваше подобно нарушение на обичаите в нашия край, дето фракът и портокаловата китка са наложителни. Така че нямаше защо да се безпокоя за брачния тоалет. Обедът, на който бяха поканени свещеникът и свидетелите, не можеше също така да служи като претекст за повече дейност. Трябваше, значи, да пристъпя към общо почистване на къщата, която впрочем имаше наистина нужда да бъде прегледана. От два месеца я бях запуснала, особено откакто започнах да мисля главно за себе си. Колкото и предана да беше малката Мария, тя не можеше да смогне сама. През тия два дена, борейки се с умората и треската, аз имах всички необходими условия да изцапам с прах ръцете и дрехите си.

На следващия ден привечер, бях едва свършила работа. Почваше вече да се стъмва. Дъждът, който валеше от сутринта, прибавяше своето сълзливо постоянство към тъмнината и мълчанието. Кой би могъл да познае сега моята къща, която преди месец блестеше сред златистата и сладка есен?! Ако не исках да изгубя нито секунда от тия двадесет и четири часа на борба и движение, трябваше веднага да намеря някакво занимание… Заех се, с големите рипсени завеси от столовата. Имаше доста време откак не бяха изтупвани.

Веднага започнах да изтупвам завесите от първия прозорец. Но за да достигна корниза, не ми бе достатъчно дори да се кача на стол, сложен върху масата. Трябваше да вземам стълба. Единствената стълба в Магелон се намираше под навеса заедно с градинските сечива.

Спомняте си, че след пристигането на Франц и Камила този навес служеше за гараж на техния автомобил. Той беше направен от дърво и всъщност не беше част от другите пристройки на къщата, но беше все свързан с нея, защото се опираше на дясната и страна. Така че една от четирите му стени беше от камък. В навеса се влизаше през две врати — едната с две крила откъм парка. Това беше вратата, през която влизаше и излизаше автомобилът. Другата врата беше остъклена, на стената на къщата.

Тя затваряше един коридор от около пет метра, завършващ на другия си край с пералнята до кухнята.

Понеже валеше силен дъжд, аз, разбира се, тръгнах по този коридор, за да би взема стълбата. Тъкмо улавях дръжката на вратата и… едвам успях да се спра. Видях през прозорците, че Франц е там.

Коленичил пред колата, при мъждивата светлина на газената лампа, той нещо работеше. Беше с гръб към мен. Невъзможно беше да ме забележи. Отложих, за по-късно вземането на стълбата, обърнах се и отидох на пръсти в пералнята. Не исках нито да го безпокоя в заниманията му, нито пък да предизвикам разговор, от който той очевидно бягаше от много дни насам.

Към шест часа, тъкмо се готвех да извадя от бюфета дългите кутии със сребърните прибори, чух стъпките на Франц по стълбата. Слизаше от стаята си. Учудих се, като видях, че влиза в столовата.

Откак лошото време не ни позволяваше да излизаме на терасата, ние пиехме чай в столовата. Но минаха две седмици откак, поради известните вече инциденти, ние не бяхме се възползували от тоя случай да се съберем.

— Бррр! — Франц си търкаше ръцете. — Измръзнах горе. Бих изпил на драго сърце чаша чай. Какво време!…

Проливният дъжд шибаше тъмните стъкла. Капчуците ни обграждаха с мрежа от ридания.

Направих знак на Мария. Веднага на масата се явиха чаши и чайници.

— А Камила? — каза Франц. — Няма ли да я повикаме?

Докато нареждах на бюфета кувертите, предназначени за утрешния обяд, Камила, която той беше отишъл да повика, влезе.

Усмихваше се боязливо, за да изпроси един поглед, една дума. Престорих се, че не забелязвам това.

Те разговаряха помежду си и пиеха чай. Говореха за незначителни неща.

Часът удари шест и половина и тя стана.

— Къде отиваш? — попита Франц.

— Да си взема мушамата.

— Как, нима мислиш да ходиш в пощата в това време?

— Да, още повече, че утре вечер може би не ще отида и ще помоля пощаджията да ми изпрати писмата по племенника си, който има велосипед.

— Искаш ли да отида вместо теб?

Изтекло бе доста време, откак той не беше й правил подобно предложение. Почувствувах как неговото внимание донесе щастие на бедното дете. Тя отговори весело:

— Не. Забранявам ти дори да ме придружиш. Ще видим, когато оздравееш напълно и когато почнете по-малко да пушите, господине. Довиждане, мамо.

Тя беше още там, изправена на прага на вратата, готова да изчезне в мрака.

— Камила — прошепнах аз тогава. — Камила!

— Някаква поръчка ли имаш, мамо?

— Не… нищо.

Обърнах се към сребърните прибори. Не я видях дори като излизаше.

Отвън се чуваше пухтенето на мотора, който тя запали. После, щом тоя шум престана да се чува по пътя, замести го шумът на монотонния и неумолим дъжд.

Франц седна до камината. Погледнах към него. Беше облегнал лакти на коленете и ръце на брадата и стоеше неподвижно. Изглеждаше, като че сънува.

В тоя момент отхвръкна от камината една цепеница и посипа чак до средата пода с въглени.

Мария се завтече да прибере огъня. Чух я, че се провикна:

— О, госпожо, елате да видите!

— Какво има?

— Вижте обущата на господина! Как ги е изцапал!

— Наистина — каза Франц.

И протегна крак, видях обувката му от сив плат, изцапана с мазни жълтеникави петна.

— От какво ли е това?

— Иска ли господинът да се опитам да ги почистя?

— Не си струва труда. Те и без това са вече овехтели и нищо не струват…

Слугинята излезе. След половин час дойде да сложи трапезата и пак ни остави. Стори ми се, че в тоя момент Франц сподави една въздишка.

Часовникът удари и Мария влезе отново в столовата.

— Госпожо — каза тя, — часът е осем и половина. А госпожицата още не се е прибрала!… Ще трябва ли все пак да поднеса супата?