Пиер Беноа
Алберта (18)

XVII

Гърдите на Камила бяха смазани от кормилото. Лекарят твърдеше, че тя не е страдала много.

Поспах малко. На сутринта най-после ми разрешиха да вляза в стаята й. Не зная какво бяха направили, за да затъмнят тази светла стая. Леглото беше сложено в средата. По-голямата част от мебелите бяха вдигнати. Всичко беше преобразено.

Отдясно и отляво, облегнали гладките си чела на облегалата на молитвените столове, двете сестри от Мориак стояха неподвижно. Само броениците шаваха в ръцете им.

Коленичих пред леглото на табуретката, която ме очакваше, и погледнах Камила. Странно нещо за една майка е да гледа мъртвото си дете!

Веднага щом съмна, по-младата калугерка отиде в града. Анри я отведе. Върна се от манастира с кола пълна с цветя. Бяха обсипали леглото на Камила с бели рози и камелии. Между ръцете й, свързани с бялата молитвена броеница от първото й причастие, бяха турили детския й кръст от слонова кост, по средата на който имаше ангелска глава с две малки крилца. Мария беше намерила този кръст кой знае откъде.

Не, Камила навярно не бе страдала. Изглежда, че очите й са били затворени, когато са я вдигнали. Не бе станало нужда да ги затварят. Лицето беше спокойно, дори усмихнато, а носът леко смазан. Но колко бледи ми се виждаха устните й без червилото, с което ме бе научила да си служа!

Нозете й повдигаха платното. Аз ги прегърнах.

После трябваше да стана. Долу в салона имаше хора, които искаха да ме видят. Франц, който дебнеше и най-малкото ми движение, ми помогна да сляза по стълбата. Като минавах край огледалото в коридора, забелязах, че съм облечена в черно. Мария се беше сетила да сложи до кушетката ми моята траурна рокля, една от ония рокли, които Камила ме накара да напусна. При събуждането си я бях облякла машинално.

Машинално слушах какво говорят хората надошли да изкажат съболезнованията си. Нотариусът беше тук заедно със своя писар. Бяха дошли набързо и облечени в същите дрехи, които си бяха приготвили в навечерието, защото часът, в който се намираха у дома, беше точно часът на церемонията в кметството.

Най-много съчувствия посетителите изказваха на Франц.

— Ах, бедна ми приятелко, това е ужасно за вас, не отказвам! Но да помислим също така и за неговата мъка. Бедното момче! Като си помисля само, че онзи ден ги срещнахме в града двамата! Изглеждаха тъй весели, с такава вяра в бъдещето. Дългът на родителите никога не свършва. Сега вече ще трябва да помислите за него. Такава е сигурно волята на вашата скъпа Камила, която гледа всички ни отгоре! Не го изоставяйте на отчаянието…

Погледнах към Франц. Имаха право. Лицето му беше сгърчено трагически. Но в същото време забелязах една от ония подробности, които никога не се изпущат в подобни минути — той не беше забравил да се избръсне.

* * *

Понеже погребението беше насрочено за други ден сутринта, прекарах останалата част на деня край леглото на Камила. Привечер се помъчиха да ме отведат до моята стая. Съпротивлявах се с такава сила, че калугерките най-сетне ме оставиха на мира. О, ако те можеха да знаят каква страхлива слабост се криеше зад това упорство. Бях уверена, че ако отстъпя, ако се съглася да отида в стаята си, не ще мине и четвърт час и Франц ще дойде при мен. Там, на същата кушетка, на две крачки от това мрачно легло, аз бих била негова играчка и жертва, покорна и послушна. Нито образът на мъртвата Камила с ръце скръстени върху смазаните гърди, нито призракът на светотатството, царящо над страшния ни унес, не биха могли да ми дадат сила да се защищавам. Допускам, че съм чудовище. Допускам всичко, каквото ви е угодно. Но така беше. Какво можех да сторя? Нищо не ме принуждаваше да говоря. Поне нека ми се даде право на признание, на разкаяние. В това никой няма право да се съмнява, освен ако — и това би било най-ужасното ми наказание — не си помисли, че изпитвам при спомена за тия минути кой знае каква отвратителна наслада.

Трябва да кажа всичко. Осъдих се на това. Сега, надявам се, никой не ще се съмнява в ужаса, който вдъхвам сама на себе си. Знае ли някой какви бяха мислите ми в тази стая, дето миризмата на смърт скоро щеше да задуши аромата на розите; до леглото, върху което на другия ден щяха да останат само камелиите е вече започналите да пожълтяват венчета? О, нашето истинско сърце е скрито зад завеса, свенливо теглена над него от романисти и моралисти. Това, което те подхвърлят на тълпата, (и тя разбира всичко), знаят го много добре, не е истинското. Те знаят много добре, а и тълпата също го знае, че обвиненията, с които понякога се обсипваме публично, са само детински греховце в сравнение с това, което най-кроткият, най-честният измежду нас замисля да осъществи през известни периоди от живота си. Колко измени, кражби, насилия и убийства има в мисълта! Какви подлости, каква сукървица, каква жестокост и каква похот! Ако се осмеля да отговоря така пред съдиите си, зная, че веднага ще отдалеча от себе си симпатията, която бих спечелила с по-лицемерна, по-почтителна към установения морал себезащита. Но какво, значат устата полуотворени, вече готови да произнесат безпощадната присъда над Алберта, щом в същата минута човек не се е побоял да каже истината?

* * *

Да, докато се мъчех край двете калугерки, колебаещи се между съня и молитвата, чувствувах как малко по-малко у мен изчезва мъката на майка, която оплаква детето си. Оставаше вече само една жена, която гледа изпитателно нямото лице на съперничката си. Камила си отиваше и отнасяше своята тайна. О, спомен за безсънните нощи, прекарани в дебнене на скритите шумове в мълчаливата къща! Това восъчно безстрастно лице дали беше на девственица или на жена? Отсега нататък вече не можех да узная това. Така, през тия тежки минути, аз, майката, по-сигурна причина за нейната смърт, отколкото бурята е причина за гръмотевицата, аз все намирах причини да ревнувам убитата си дъщеря…

* * *

У нас е обичай жените да вървят пеш подир погребалната процесия. Въпреки голямото разстояние, реших да се съобразя с това изискване, а също така реших да надена шала на моите баби, препънатия триъгълно шал на гърба, реших с една дума да стана пак, макар и само за няколко минути, оная Алберта, която моята нещастна Камила бе имала смелостта да преобрази.

Времето беше приятно. Лека мъгла покриваше полето. Хубавият сезон отлиташе и затова разхубавяваше последните си дни. По ливадите, чисти като грижливо опънат килим, бяха цъфнали през нощта есенни минзухари. Люляковите им чашки, тази зелена поляна, бледосиньото небе образуваха райски невинен пейзаж.

Скоро стигнахме завоя. Жените, които вървяха с процесията, ме погледнаха изпод забрадките си. Още не бяха поправили малката ограда. Долу в нивата едва няколко смазани стебла царевица сочеха мястото, дето се беше сгромолясал автомобилът. От самата кола не бяха останали никакви следи. Лично Франц беше помогнал при почистването.

На няколкостотин метра от града ни очакваше свещеникът с хористите и псалтите. Камбаните започнаха да бият. Кортежът се подреди и забави ход. Не чувствувах никаква умора. Струваше ми се, че бих могла (тъй правилни бяха движенията ми) да вървя километри и дни след този ковчег.

Би трябвало да има специална погребална служба за момичета и юноши. Клетите детски тела, които полагат под тия бели покривки, навярно се чувствуват смазани от тежката сериозност на псалмите. Защо няма нито една светлинка, която да ги приеме пред прага на нощта, дето влизат, светлина, която да сгрее малко сърцата на тези, що ги виждат да изчезват завинаги?

В черквата се чувствуваше вече зимата. Почнах да треперя под шала и воалите си. Но тия женски облекла крият от погледа на другите всичките ни слабости — сълзите и треската. Те ни позволяват също да виждаме, каквото желаем, без да бъдем забелязвани. От сутринта ми беше невъзможно да погледна Франц. Можех най-после да го наблюдавам, въпреки смущаващото присъствие на ковчега.

Почетното място отдясно в нашия край се пази за жените. Разбира се, моят масивен стол беше най-близо до ковчега, както и столът на Франц, разположен от лявата страна. При поднасянето на светената вода и на тамяна ние се кръстехме един срещу друг. Виждах го между свещите, над цветята. Въпреки импровизирания си траурен тоалет, той надвишаваше странно всички присъствуващи, смазани от скръб, макар че нямаха нищо общо с нея. Той не бе имал нито време, нито възможност да си достави черни дрехи. Едва бяха успели да пребоядисат синьото му пардесю, с което си служеше през студените сутрини, когато обикаляше планините. Боята беше лоша и при светлината на свещите изглеждаше червеникава. Шията му обвиваше шал от бяла коприна и главата му, сурова и властна, се издигаше нагоре. При възношението той забрави да сведе глава. Приличаше на самотна хищна птица, летяща над замръзнало езеро. Мисълта, че след един час ще остана с него сама, когато хората се разотидат, тази мисъл ме изпълваше с вълнение и ужас, които напразно бих се опитвала да анализирам.

* * *

Гробищата не са далеч от черквата. За да се отиде до там, трябва да се върви по единия ръкав на реката, която мие града. Слабият шум на водата ни акомпанираше. Когато вдигнех глава, виждах горе в небесата кулите на Св. Лаврентий. Нямаше още седмица, откакто бях се възкачвала до тях. Отгоре бях наблюдавала гробищата. Бе минала през главата ми мисълта да скоча долу в пропастта от една от тия кули. Ако бях имала сили да го извърша, Камила не би била мъртва.

Прескачам последните подробности от церемонията. Казах вече, че нашата семейна гробница е разположена от лявата страна на гробищата. В съседство с нея е съвсем бялата гробница на Неверските монахини. Над нашата гробница има лаврово дърво, което тоя ден беше разцъфтяло. Хората, които ни очакваха, струпани около ямата, отстраняваха клончетата, за да ми направят път. Приближих. Значи там щеше да се разложи тялото на моето дете, това тяло, което бях създала. С машинално движение попипах утробата си, която го бе носила. Спомних си първия път, когато видях Камила: голямото легло, на което почиваше младата разплакана и изгубила кръвта си жена; до леглото тайнствена закрита люлка. Дъщеря ми е мъртва. Черната купчина земя, която ще покрие ковчега, е готова… Да, но призракът на Камила! Човек не можеше да се отърве от него, не можеше да го затвори по волята си между четирите стени на малкото селско гробище!

* * *

Няколко души ни придружиха, после се сбогуваха пред оградата на Магелон. Вярна на обичаите, Мария за всеки случай беше приготвила обяд за дванадесетте поканени. Аз и Франц се оказахме сами, седнали на двата края на една грамадна маса. Помежду ни имаше столове и куверти, които като че за последен път искаха да забавят уединението ни.

Тъкмо седнах и Мария разтревожено и бързо дръпна кърпата, сложена на моята чиния. По невнимание тя ми беше сложила кърпата на Камила. И двете се разплакахме при вида на малкия метален пръстен, който бях купила преди десет години, когато Камила постъпи в лицея като пансионерка и с който си служеше оттогава.