Пиер Беноа
Алберта (25)

XXIV

На другия ден Франц телеграфира, че няма да се прибере за обяд.

Когато се случеше това, той обикновено дохождаше във вилата след обед или пък — това ставаше вече все по-рядко и по-рядко — вечеряше с мен.

Целия ден прекарах кършейки пръсти в отчаяние, най-малкият шум ме караше да потрепервам. Най-после, към шест часа вечерта, почнах да дишам по-свободно. Беше вече много късно. Нямаше да дойде.

В тоя момент телефонът иззвъня. Не можеше да бъде никой друг, освен Франц.

Наистина беше той. Телефонираше, за да предупреди, че не ще дойде за вечеря и правеше това доста късно, за да се спаси от посещение на вилата.

— Телефонирам ти набързо. Всичко е наред, нали?

— Горе-долу.

— Как така горе-долу? Какво има? Като че гласът ти се е променил!

— Франц, искам да ти говоря.

— Да ми говориш ли? Няма нищо сериозно, нали?

— Не, не. Все пак…

— Тогава може ли да се почака до утре сутринта?

— Предпочитам да ти говоря тази вечер.

— Там е работата, че имам още работа във фабриката, а след това съм канен на вечеря в XII участък^[1], към кея Ла Репе. Разбираш, нали?

— Франц, ела.

— Добре, добре, щом е така, идвам.

И аз дочух как нервно закачи слушалката.

* * *

Имаше вече година откак предвиждах подобно обяснение. Ето че минутата настъпи! Оставаха ми само няколко мига, за да реша по какъв начин би следвало да се отнеса с врага си. Дали да се моля, или да заплашвам, да разсъждавам хладно, или да плача, дали да се покажа сърдита или иронична? Не знаех. Дочаках решителната минута почти без мисъл в главата.

Угасих електричеството, за да не се проектира навън сянката ми и зачаках на балкона. Нощта беше дъждовна, но светла. Външният студ не подхождаше никак на треската ми. Аз горях, а зъбите ми тракаха. Червени облаци се носеха над луната. Виждах странен пейзаж — панорамата на Сена, тъмните гори, милиарди мигащи светлини, фабрични комини, а в дъното на тъмния мрак гигантски шум: Париж.

Един автомобил спря пред къщната врата. Преди да видя Франц, чух стъпките му по пясъка на алеята. Щом чух, че вратата се отваря, аз влязох в стаята, затворих прозореца и запалих електричеството.

— Спеше ли? — попита той, когато влезе. — Не забелязах светлина.

— Боли ме глава. Мъчех се да почина малко.

Защо постъпих така? Не зная. Като се срещнах с него, усетих вкуса на, макар и безполезната, лъжа.

По лицето на Франц се четеше тревога и лошо настроение. Но все пак тревогата трябва да е имала надмощие, защото ми поднесе цветя.

Започнах да ги подреждам във ваза. Това беше начин да не поглеждам към Франц, докато не се почувствувам достатъчно силна. В същото време бях отдалечена от омагьосаното поле на очите му. Но навярно три забеляза бедните ми треперещи ръце, несръчно режещи стъблата на розите. Досега нито веднъж не бях му правила това, което наричат сцена. Затова и тия признаци увеличиха безпокойството му. Почувствувах го в престорено свободния тон, с който той ме запита:

— Е, какво има?

— Какво има ли, Франц? Не се ли досещаш?

— Съвсем не.

— Ще ти помогна. Позволи ми най-напред да ти задам един въпрос, но искам твойта честна дума, че ще отговориш.

— Ето ти мистерии! Знаеш ли? Почваш да ме плашиш.

— Не се смей, Франц. Работата е сериозна, сам знаеш това. Ще ми дадеш ли думата си?

— Давам я, давам я.

— Къде вечеря снощи?

— Всичко само заради този въпрос? Отдъхнах си. Къде съм бил вечерял? Че у господин Х. Мислех, че съм ти казал…

— Кой беше у Х.?

— Кой беше ли? Трима-четирима души. Аз, Андре и жена му, един от нашите представители в Англия…

— Това ли е всичко?

— Ей Богу, да! Беше и Жак, разбира се.

— Това ли е всичко?

— Е! До къде искаш да стигнеш?

Той се изправи пред мен с жесток поглед и злобно присвити устни.

Казах почти през плач:

— Франц, изслушай ме, работата е сериозна. По-добре е да ми признаеш истината. Предпочиташ ли аз сама да…

По внезапното изражение, което прие неговото лице, разбрах, че всичко е свършено и че в тази стая има само врагове. Безумец, каква лудост! Зачупих ръце.

— Предпочиташ ли?

До тогава той стоеше изправен. После седна, скръсти нозе и почна подигравателно да се смее.

— Не, не. Значи си в течение, така ли? Не чувствувам никаква мъчнотия да ти кажа, че там беше и госпожица Х., госпожица Сесил Х.

— Твоята годеница?

— Моята годеница, ако искаш — усмивката му стана предизвикателна. — Позволи ми да си отдъхна с облекчение. По причини, деликатността на които не можеш да отречеш, аз се колебаех дали да ти съобщавам тази новина. Но вече намирам, те тази работа почна малко да се протака.

— Франц — прошепнах глухо. — Франц!

— Е?

— Внимавай.

— За какво?

— Ще се жениш ли?

— Разбира се.

— Внимавай.

— За какво, питам пак?

— Нещастник! — рекох. — Нещастник! Той не разбира!

— Какво не разбирам?

— Много неща. Например, до каква степен аз още те обичам!

— Наистина ли? Не личи.

— Как така?

— Или по-скоро не личеше, когато, спомняш си, нали, аз прекарвах времето в това да ти предлагам да се омъжиш за мен. Принуден бях най-после да помисля, че ти не държиш особено на това, че не държиш много на мен. Какво чудно има, че в такъв случай…

Тръгнах към него. Той прекъсна репликата си, като продължаваше да ме наблюдава с любопитство, което преминаваше от страх в предизвикателство.

— Франц — казах аз с пресипнал глас, — наистина ли не се срамуваш?

— Да се срамувам! От какво? — попита той с тон, който вече не беше толкова уверен.

— Тя е по-хубава от мен, нали?

Той не отговори. Задоволи се само да повдигне рамене.

— Във всеки случай, тя е по-богата.

Той се ухили.

— Подмятания от този род — каза — не ме засягат.

— Тя е и по-млада.

— Е, вече!…

— Ти се осмеляваш!…

Олюлях се. Но успявах да се сдържа. Той пребледня, когато, скандирайки немилостиво всяка своя дума, аз довърших:

— Разбира се, тя е по-млада от мен, но не и по-млада отколкото беше Камила, нали?

За пръв път това име се вмъкваше между нас. Франц удари с юмрук по масата. Няколко розови листа се изръсиха върху килима.

— Стига! Омръзна ми вече. Точка на тоя глупав разговор. Ако имаш нещо за казване, кажи го.

— Франц — казах аз, — ако ти вече не ме обичаш, не разбираш ли, че аз още те обичам?

— Е?

— Това не е ли достатъчно ясно?

— То си е моя работа — каза сухо той.

О, каква лудост го беше обзела в тия трагични и решителни минути! Каква лудост и в същото време каква гордост! Може би той би ме обезоръжил само с малко нежност и състрадание… Той не показа никаква нежност. Дори не се помъчи да подреди думите си.

— Слушай — казах аз със свито гърло — мислиш ли, че е умно, че е прагматично от твоя страна…

Тоя път сам той се приближи до мен и ме улови за ръката. Уплаших се и се отдръпнах.

— Слушай и ти — каза той. — Всичко това е извънредно мило, но преди малко те предупредих по телефона: тази вечер малко бързам. Ще довършим утре този прелестен разговор. Както знаеш, нямам обичай да бягам. Но не тази вечер.

— Ще отидеш при нея, нали?

— И ако това е така…

— О — казах аз, — искам да ти дам един съвет… И той е да не си отиваш така.

Бяхме изправени един срещу друг, с погледи впити един в друг. Неговите очи имаха особен блясък, какъвто не бях виждала дотогава. Впрочем, само веднъж: в деня, когато бяхме на лов за глигани.

— Съвет ли? Какво искаш да кажеш?

— Нищо! — рекох.

— О, нищо. Какво очакваш да кажа?

Какво ли минаваше в тоя момент през главата му? Дали в нея вземаше надмощие фатализмът или пък любовта към риска, презрението към опасността?

По-скоро неразбиране, да, фатално неразбиране! Той си представяше, че не зная, или че зная само отчасти, или пък че зная всичко, но понеже чувствувам колко моето престъпление надминава неговото по ужас, не ще посмея… Нещастник! Нещастник! Погуби го това, че не разбра до каква степен го обичам.

Той облече пардесюто. Взе ръкавиците и шапката си.

— Е, стига за днес. Довиждане до утре.

— Утре, Франц, внимавай, утре ще бъде много късно. Не ме предизвиквай.

— Повтарям ти: до утре.

— Утре — извиках аз, — утре не ще бъда вече тук.

— Наистина ли? — каза той със смях, който съвсем ме вбеси. — А къде можеш да бъдеш?

— Франц!

Очевидно звукът на моя глас го порази по-малко от самата мен. Кога, къде съм го чувала да звучи така? И изведнъж, изпълнена с ужас, си спомних: преди седем години, вечерта, когато, в столовата в Магелон, се помъчих с подобен вик да задържа Камила, която отиваше към своята съдба.

Днес, щом и той не ме слушаше; щом постъпваше като нея, аз чувствувах, че е изгубен.

За секунда той се поколеба. После се реши и излезе, като хлопна силно вратата.

Още преди да е пресякъл градината, позвъних на горничната. Но тя беше излязла. Върна се едва след четвърт час. През няколкото минути, които прекарах сама в тази къща, потънала в нощта, аз преживях най-страшен ужас. Ако бях чула по стълбата стъпките на възвръщащия се към мен Франц, сигурно бих почнала да викам: „На помощ! Убиец!“

* * *

Щом горничната се върна, аз й поисках пътническите си дрехи и се облякох набързо.

* * *

След два часа взех трена на гарата д’Орсе и напуснах Париж.