Пиер Беноа
Алберта (15)

XIV

Не заспах цяла нощ. Можах свободно да си разпределя времето за другия ден.

Държанието на Камила, една прикритите й намеци ми доказваха ясно като бял ден това, в което още преди се съмнявах. Ние вървяхме към катастрофа, или най-малкото към скандал. Време беше да се отделя от мечтата, в която малко по малко бях потънала.

Станах много рано сутринта. Нито Франц, ни Камила бяха още излезли от стаите си, когато тръгнах пешком за града. Пристигнах към девет часа. Най-първо отидох в кметството. От доста време секретарят очакваше посещението ми. Необходимите формалности ми бяха известни. Трябваше да се сложи обявление под колонадите на кметството за известно време, най-малко две седмици.

— Днес сме сряда, 10 октомври. Желаете ли, госпожо, сватбата да стане на 25, четвъртък?

— Предпочитам в събота — прошепнах аз, щастлива, въпреки решението си, че мога да спечеля още два дни.

— Добре. Отбелязвам датата. Споразумяхте ли се със свещеника?

— Ще отида при него сега.

— Добре, госпожо. И тъй, очаквам кръщелните свидетелства, за да пристъпя към публикацията.

— Ще ви ги донеса утре. Главното е да ни бъде запазена датата.

— Можете да разчитате на мен.

Обикновено черковните власти изискват три съобщения за сватби, по едно на седмица. Но лесно можете да се освободите от две публикации. Свещеникът лесно ми уреди най-бързото разрешение.

— Годеникът на госпожица Камила е католик, нали, госпожо?

— Да, отче.

— Забравих, че го виждах един-два пъти на черква с нея. Ще се изповядат ли?

— Надявам се.

— Тогава, гледайте да ми ги изпратите. Нека сами си изберат деня, но добре ще е изповедта да предшествува сватбата, колкото се може с по-малко дни.

Нотариусът ме прие край огъня. Ако имах надежда за закъснение от негова страна, скоро щях да се разочаровам. Всички като че показваха някакво съревнование в усърдието си.

— Какви мъчнотии може да има, драга госпожо, щом всички са съгласни? Само прости формалности — предаване на настойническите сметки, преглеждане на инвентара. Казахте ми, че децата ви искат да се оженят при общ имот, нали?

— Да.

— Добре. В понеделник ще получите проекта за договора. Аз ще съм на ваше разположение за подписването, било тук, било в Магелон.

Когато изказвах благодарностите са, нещо стискаше гърлото ми. Мислех си за някои хора, които твърдят, че служебните лица не действували бързо.

Часът беше едва единадесет и половина. Онова, което протаках от два месеца, вече беше привършено.

А сега трябваше да се връщам при Камила и Франц. Не можех, имах нужда да остана още малко сама. За Камила това беше добре, тя не можеше да се оплаква. Но той! Трябваше най-напред да му обясня!… И при мисълта за тоя разговор между двама ни, чувствувах, че куражът ми чезне. Силата, която бях показала преди малко, ми се виждаше чудовищна.

Видях един селянин съсед да минава с колата си и го помолих да съобщи в Магелон, че съм задържана в града, дето ще обядвам, и че ще се прибера късно след обяд.

Срещнах много хора, които ме спираха. Чувствувах горчива радост да поглъщам непоправимото, като им съобщавах за сватбата на Камила. Поздравяваха ме. Отговарях усмихнато. После вече изгубих сили.

Над града, дето се извършваха тия събития, се издига, казах вече, каменист, хълм. От замъка, който увенчаваше тоя хълм, бяха останали само две кули, кулите на Св. Лаврентий. По пътеките, които водят натам, сега бродят само кози. Заех се да се изкача по тях.

Нозете ми се хлъзгаха по търкалящите се камъни. По лицето ми се стичаше пот. Защо налагах на тялото си изпитание, което само го отслабяше, тъкмо когато имах най-голяма нужда от сили? Не бих могла да кажа. Вървях напред като сомнамбул. Като стигнах подножието на разрушената стена, седнах на един голям камък и, скръстила ръце на коленете, гледах тъпо пред себе си.

Градът се простираше пред мен като детска играчка. Реката, пресечена с тесни мостове, мъничкия площад със статуята на един маршал по средата, дребна като войник от олово, бавни и колебливи бръмбари-автомобили, дребничките черни човечета, които се срещаха и разделяха подобно на смешни, заети с работа мравки. Аз дори се питах защо се толкова вълнуват те, тъй като със същия поглед виждах в дъното, надясно до последните къщи — гробищата.

С техните малки кипариси, малки стени, малки алеи, малки черни и бели гробове. Приличаха на игра на домино. Предпоследният камък, в дъното надясно, беше гробницата на моето семейство. Там почиваха баба ми, креолката, майка ми, баща ми и моят мъж, и двамата нещастни играчи на табла; там щях да отида и аз след година или след десет, все едно. А защо не веднага? По тоя начин всичко би се уредило!… Обърнах глава към гигантските кули, който бяха на няколко крачки от мен. Бях се изкачвала веднъж по тях дълго преди раждането на Камила. Ниска врата, безкрайна вита стълба в грамадната тъмна стена и изведнъж, на двеста стъпки от земята, дневна светлина, свеж вятър, синкави облаци… Остава, само да си затворите очите, да направите четири-пет, а може би и шест стъпки и всичко ще бъде свършено за това нещастно тяло, а навярно и за тази още по-нещастна душа… Свършено! В книгите, в живота, хората разказват с достойнство как са били отклонени от мисълта за самоубийството, чрез спомена за семейството си и от уважение към себе си, пък кой знае от какво още! Уви, признавам смирено, че в тази минута мен ме задържа страхът, страшният физически страх.

От време на време чувах ясния звън на един часовник, който ми съобщаваше за отмерените единици време. Ту ми се струваше, че часовете се изнизват много бързо, ту пък чувствувах, че звънецът се бави неоправдано, като че променената посока на вятъра ми бе попречила да го чуя…

Три часа! Четири часа! Пет часа… Хайде, трябва да се прибирам.

Беше вече близо шест и половина, когато се упътих към къщи, час, в който Франц или Камила слизаха да си вземат пощата. Отдалеч забелязах Франц, изправен на терасата. Беше се облегнал на балюстрадата. Разбрах, че дебне завръщането ми. В същия момент чух бученето на автомобила. Камила го извеждаше, за да отиде на пощата.

— Добър ден, мамо.

— Добър ден.

Отидох бързешком в стаята си. Беше вече тъмно. Шумът от автомобила се изгуби по пътя.

Вкочаних се. Най-важният момент в живота ми беше настъпил. Тази сцена ще трае само четвърт час. Тъкмо колкото е нужно на Камила за отиване и връщане…

Вратата на стаята се отвори. Високият силует на Франц се очерта в тъмнината.

* * *

— Какво има?

Гласът му беше променен — хрипкав и нисък. Не отговорих.

— Какво има?

Той ме сграбчи в прегръдките си.

— Какво има? Не разбирам.

— Това е лудост! Оставихте ме сам с нея цял ден след това, което се случи снощи, при риск да…

— Това е глупост! Че какво има?

— Трябва да отговорите. Трябва!

Аз извиках:

— Франц, всичко е свършено.

Той се стъписа. Отпуснах се върху креслото, скрих глава и почнах да плача.

— Свършено! Как? Не разбирам.

— Ида от града. Направих всичко необходимо. Датата е определена. Утре е първото известие, сватбата ще стане на 27 октомври, Франц, след две седмици.

— Сватбата с Камила ли?

— Да.

Викът, който той изтръгна, от себе си тогава, не ще излезе никога от ушите ми. Това беше едновременно стон и ръмжене. Обзета, грабната на свой ред от едно свръхчовешко буйно чувство, аз скочих. До тоя момент мислех, че само аз жертвувам всичко. Сега, опиянена от ужас и радост, разбрах, че Франц ме обича.

Той се разхождаше из стаята, въртеше се като звяр в клетка, без да иска да знае, дали риданията му ще бъдат чути отвън. Най-после падна пред мен. Прегърна ме. Чувствувах както никога до сега неговата сила, а в същото време и слабостта му.

— Не, не, невъзможно е. Никога! Никога.

Не се мъчех да избягам, о, съвсем не, от тая прегръдка, последната. Току-що, през целия ден бях проливала кървави сълзи, бях уверена вече, че съм отишла до края на дълга си, за да ми бъде позволено сега да вкуся без никакво угризение тази сладостна и омайна горещина.

— Никога!

Главата ми се беше извърнала. Чувствувах ръцете му по тялото си така близко, като че бях гола. Говорехме си уста до уста, и разменяхме толкова целувки, колкото и думи. Времето на престорената свенливост мина. Дойде моментът да декларирам всичко. Казвам всичко. Не намалявам, не прикривам нищо.

— Невъзможно! Невъзможно е!

— Не е невъзможно, сигурно е! На 27 октомври, Франц, на 27 октомври! Тоя ден всичко ще бъде свършено.

— Това е чудовищно! Това е престъпно! Да, престъпно! Трябва да ме разберете, че не мога повече да я обичам никога; че не я обичам вече от деня…

— Мълчи, Франц, мълчи!

И аз милвах, целувах развълнувано това скъпо чело. После той се отдръпваше, за да крещи още.

— Не, още веднъж повтарям, това би било страшно! Трябва да се измисли нещо, някакво средство…

— Няма, Франц.

И аз прилепвах устни до неговите и повтарях:

— Няма, няма! Дори Камила да ни остави свободни… Впрочем, аз я познавам, и двама я познаваме… Тя не ще го направи…

— Тогава, тогава… Какво трябва?…

Гласът му стана още по-нисък, нисък и смутен.

— Какво трябва ли, Франц? Отде да зная? Трябва… не, не, нищо не трябва…

Точно в тоя момент се чу сирената, а после и бученето на автомобила. Камила се връщаше.

— Нищо не трябва, Франц, свършено е. Сбогом.

Вече чувахме Камила, която разговаряше на терасата с Мария. В какво положение, щеше да ни свари тя?! В стаята дори не гореше лампа! А какво можеха да ми сторят вече подозренията, намеците, заплахите? Какво можеше вече да се иска от мен? О, да целуна още веднъж тия очи, в които никога вече не ще видя себе си.

По време на вечерята не разменихме нито дума. В ироничната студенина на Камила долових нещо повече от тревога. Не можах да погледна към Франц. Обърканата Мария ни обслужваше мълчаливо и пристъпяше на пръсти.

Тъкмо беше сложила десерта на масата, Камила стана и демонстративно напусна столовата. Аз я последвах.

Постоях около половин час в стаята си. После отидох в стаята на Камила. Влязох, без да чукам.

Тя работеше. Разпилените й руси коси бяха пръснати по раменете. Потрепери като влязох. О, бедното ми малко момиче, скъпото ми дете, то нямаше време дори да се съвземе. На масата между книжата видях кърпа, мокра от сълзи. Оттогава тази гледка не изчезва от погледа ми. Но в тоя момент, признавам това, не почувствувах никакво състрадание.

— Сещаш се, мисля, какво съм правила днес в града — казах. — Всичко е готово, ще се венчаете на 27-ми.

Тя ме погледна. Видях как се разтрепериха устните й. Сълзи се показаха на нейните клепки.

— Прости! — рече съвсем ниско.

В същото време посегна да ме улови за ръцете. Престорих се, че не виждам това. Като си помисля само, че можех да падна в прегръдките й, че само тази секунда на нежност може би щеше да спаси всичко!…

— Лека нощ! — казах само.

Тя беше изправена сред стаята с ръце протегнати към мен, като че за да се моли. Видя ми се тъй малка, тъй дребна, тъй жалка, приличаща на дете, да, на дете! И аз я чух да шепне: Мамо, мамо, защо сме тъй нещастни!