Пиер Беноа
Алберта (26)

XXV

Понеже имах щастието да наема автомобил на гарата, пристигнах в Магелон към десет часа сутринта. Всички познати пейзажи, край които профучавах, едва задържаха вниманието ми. Дори и самата стара къща не ме трогна, когато се показа покривът й между оголените дървета. Стори ми се, че тя е още по-грозна, по-порутена, отколкото в спомените ми… Но сега имах друга работа и не можех да се спирам на подобни подробности.

Както се досещате, през нощта не бях спала нито минута. Възбудата ми се подхранваше от самата себе си, беше се увеличила от десетчасовото пътуване. Умората, вместо да я уталожи, беше я увеличила още повече.

Къщата, разбира се, беше заключена. Ключовете бяха у Мария, която живееше с мъжа си в едно изполичарство, далеч около километър. Тръгнах веднага; когато минавах през нивите, вървях по пътеките и тревите, замръзнали от поледицата, хрущяха под нозете ми. Вървях из кални ниви, из които хвърчаха гарвани. Срещнах трима-четирима селяни. Те ме поздравиха учудено, без да ме познаят. Аз също не ги познах.

Коминът димеше. Въздъхнах с облекчение. Мария беше там.

Нямах време да телеграфирам за пристигането си. На прага едно момченце на пет или шест годинки, в синя престилка, смучеше пръста си. Избяга щом ме забеляза. Влязох в тъмната кухня. Коленичила пред огнището, някаква жена отгребваше пяната от едно гърне, в което вреше супа. Тя се обърна, като чу вика на детето, и ме погледна смутено.

— Мария!

Тя извика.

— Госпожата?! Боже!

Аз я гледах. Знаех, че е тя. Ако не беше така, на друго място не бих я познала. Тежката полска работа я беше прегърбила, беше я направила почти стара. А как ли ще ме намери мен!

— Госпожата тук. Колко съм щастлива!

— И аз също, Мария.

Като си говорехме така, ние се гледахме смутено усмихнати и това противоречеше много с нашите думи.

— Госпожата току-що е пристигнала, нали?

— Да.

— Извинявам се пред госпожата, която ще да е видяла, че къщата е затворена. Не знаех. Ще отида веднага, за да проветря и почистя малко. Ако, докато чака, госпожата иска да си почине, да си направи тоалета, ето нашата стая. Ще донеса топла вода.

— Благодаря, Мария. Няма защо да отивате в Магелон. Няма да спя там тази нощ.

— Госпожата заминава пак?

— Не заминавам, но няма да спя в Магелон.

И аз й обясних, че съм дошла по работа, която трябва да уредя още днес в околийския център, че ще остана там, защото ще закъснея и че ще се върна на другия ден.

— Ще намеря автомобил, нали? Анри има ли още гараж?

— Да, госпожо. Жюл ще отиде да му съобщи. И двамата много ще се зарадват, като видят пак госпожата. Често си говорим за вас. В колко часа госпожата желае да замине?

— Колкото се може по-скоро. Искам да бъда там преди четири часа, а има повече от четиридесет километра.

— Госпожата ще стигне.

Тя ме отведе в стаята. Държеше в ръка гърнето с горещата вода. Стояхме прави, бяхме още по-смутени.

— Добре ли е мъжът ти, Мария?

— Да, госпожо.

— А децата?

— И те са добре. Това, което госпожата видя като влизаше, е по-голямото, Раймон. Другото, Зелма, е при баба си. По тоя случай, благодаря на госпожата за хубавото кожено манто…

— Няма защо, Мария. Няма защо.

— А госпожата добре ли е?

— Добре съм.

Чувствувах, че има друг въпрос, който не се осмелява да ми зададе. След заминаването ни клюките за мен и Франц ще да са се пръснали свободно из околността…

Помъчих се с една усмивка да върна на Мария куража, който й липсваше.

— А… господинът? — каза тя най-после.

— И той е добре.

— Все в Париж ли е?

— Може би тия дни ще му се удаде случай да дойде тук. Остави ме малко сама, Мария, може ли?

— О, госпожо! Извинете!

Почаках да излезе, за да си сваля шапката. Не исках да види, че съм си отрязала и боядисала косите.

Първата ми работа, когато тя излезе, беше да откача от стената малко огледало. Приближих се до прозореца и се погледнах тайно. Без малко да изтърва огледалото. Трябваше, разбира се, да очаквам немилостивите разрушения, които констатирах. Три дни ужасни морални страдания, вчерашната сцена, безсънната нощ в трена, през която прокарвах през себе си отново омразата и мъката си. Всичко това беше ли достатъчно, за да замени жената, каквато бях преди седмица, с призрака, който изскочи пред мен в това огледало? Приближих го до лицето си. По-близо, още по-близо. При тая неумолима зимна светлина, плътта ми имаше пръстен цвят, пресечен от бръчки и пукнатини от белилото. Нещастните ми червени коси имаха огнени отблясъци… Бързо сложих шапката си и зачаках с поглед впит в помъртвялото поле връщането на Мария.

* * *

— Жюл отиде да предупреди Анри. Ако госпожата желае да мине в кухнята, там ще й бъде по-топло, отколкото в стаята.

Седнала край огъня, докато Мария приготвяше яденето, аз размишлявах как да подхвана разговора. Не бях дошла само току-тъй.

— Мария — казах най-после.

— Какво има, госпожо?

— Бъди тъй добра и изчисти обущата ми. Кални са…

— Госпожата може да бъде спокойна. Няма да забравя.

— Спомняш ли си — казах аз след кратко мълчание, — спомняш ли си вечерта, когато умря госпожицата?…

Тя ме погледна издълбоко, което означаваше, че този спомен никога не е напущал паметта й, но че никога не би се решила първа да загатне за него.

— Спомняш ли си, Мария? Когато тя замина с автомобила, господинът беше седнал до огнището, като мен сега, нали?

— Спомням си, госпожо. И неговите обуща бяха изцапани и аз му предложих да ги изчистя. Само че петната по неговите обуща не бяха от кал, а от масло от автомобилно масло.

— Откъде позна, че са от автомобилно масло?

— Познах, защото… вечерта, когато донесоха тялото на клетата госпожица, госпожата си спомня, че исках да запаля огъня в нейната стая. Отидох в пристройката, за да взема газ и запаля мокрите дърва. Тогава изцапах със същите петна обущата си, понеже стъпих в една локва масло. „Добре, казах си аз, ще трябва веднага да се избърше тази локва“. Като се върнах, локвата масло беше вече премахната. Господинът бе я избърсал; пристигнах, тъкмо той привършваше…

— А какво ти каза той?

— „Не обръщайте внимание. В подобни моменти всички трябва да работят и да бъдат полезни!“ Бедният господин, той мислеше за всичко.

— Мария — казах аз, — студено ми е. Сложи дърва в огъня…

* * *

След по-малко от час автомобилът на Анри ме отнасяше. Шофьорът не беше се никак променил. Само косите му бяха побелели.

— Госпожо, госпожо — повтаряше той от време на време, — много ми е драго, че ви виждам!

Бях уморена, много по-уморена, отколкото бих могла да изразя с думи. Исках да запазя останалите ми сили за страшното нещо, което ми оставаше. Но това не беше възможно. Трябваше и моят спътник също да говори, да каже какво си спомня.

— Това ми прави също така удоволствие, Анри. Внимавайте при този завой.

— Няма нищо опасно, госпожо.

— Зная, Анри. Но не бива много да се учудвате. Нали при един подобен завой бедната госпожица…

Очите му потъмняха.

— Спомням си, госпожо — каза той с глух глас.

— Как можа да стане това, Анри?

Той се закашля и понамали скоростта.

— О, госпожо, на един шофьор, на един човек от занаята бих се постарал да обясня… Нужни са специални познания. Колата на господин Франц не беше като другите автомобили. След това се явиха много подобни в нашия край. Можах да ги изуча, помъчих се да разбера. Още вечерта след нещастието успях да констатирам, че лостът на спирачката беше вдигнат — доказателство, че госпожицата е искала да си послужи с него. По-късно разбрах, защо той не е могъл да действува. Сигурно е нямало масло в тръбите и понеже по това време колата още нямаше автоматичния предпазител, който после бе прибавен…

— Значи, лостът беше вдигнат?

— Да, госпожо. Посочих това и на двама присъствуващи. На другия ден исках да посоча това и на други, но не можах. Господин Франц беше прибрал всичко през нощта. Казах му какво съм констатирал. Отговори ми, че не е обърнал внимание. Той беше тъй развълнуван, то се знае… Дявол да го вземе, ето пак стадо овни! Овните, госпожо, са смъртна опасност за шофьорите!

Вече стигнахме до първите къщи на града. Почвате да се мръква.

— Къде трябва да ви откарам, госпожо? — попита Анри.

— В съда.

Автомобилът спря. Слязох.

— Трябва ли да чакам?

— Няма нужда, Анри. Аз ще преспя тук тази нощ. Благодаря още веднъж. До скоро виждане!

Почуках на вратаря.

— Моля ви се, къде е стаята на прокурора?

Чух глас от дъното на стаята:

— Десният коридор, в двора. Първата врата отляво.

Този коридор се осветляваше от един твърде слаб фенер. По пейките бяха насядали няколко силуета: един селянин, една млада жена с детето си, един мъж с разчорлена брада, приличащ на стар скитник. Той се караше с прислужника, който не му позволяваше да пуши.

— Нали и съдията пуши, а също и жандармерийският командир. Тогава?

— Прокурорът, моля? — попитах отново аз.

— Втора сте по ред.

Седнах и зачаках. Разговорът на съседите ми стигаше до мен като на сън. Младата жена била напусната от мъжа си. Беше дошла да иска съдебна подкрепа при развода.

— Ваш ред е.

Станах. Влязох в лошо осветената и бедно мебелирана канцелария. Един около четиридесетгодишен човек ме пресрещна.

— Вие ли сте прокурорът?

— Да, госпожо. Позволете ми да ви кажа, че днес много бързам. Ако не сте дошли по много важна работа, бих ви помолил… За какво се касае?

— За убийство, господине.

Той подскочи.

— О, щом е така!… Моля, госпожо, благоволете да седнете.

* * *

След един час повторих пред следователя това, което бях казала на прокурора. Той ми представи протокол с моите показания. Подписах го спокойно.

Влезе прислужникът. Следователят му поговори нещо ниско. Той излезе, след като отпусна малко фитила на лампата.

Следователят се запъваше:

— Госпожо — почна той — Хм! Хм!… Госпожо мисля, че добре сте размислили за последиците от вашата постъпка. Още отсега трябва да ви ги съобщя. Предупреждавам ви, че подписах заповед за арестуване на господин Франц, че е убил дъщеря ви…

Наведох глава.

— Сега няма да се учудите, ако… ще разберете, че е много естествено… че по приложение на чл. 60, параграф първи от наказателния закон, съм принуден да ви подведа като съучастница и веднага да заповядам затварянето ви.

Наведох още по-ниско глава.

— Добре.

Той позвъни. Вратата се отвори. След две минути минах прага между двама стражари.

Коридорът беше вече пуст. Там беше само младата жена с детето си. Като минавах край тях, чух момиченцето, че пита:

— Мамо, какво е направила тази стара жена? А, кажи?