Пиер Беноа
Алберта (22)

XXI

Сега трябва да отворя една скоба и да подчертая някои точки в отношенията си с Франц. Би могло да се предполага, че чувството, което ни свързваше тъй дълго, е било подплатено с голямо взаимно доверие. Това е така и не е така. Така е в сравнение с това, което обикновено са нещастните човешки връзки. Не е така, защото имаше едно нещо, до което ние никога не се докосвахме: Камила.

Камила! Не само тя, но и всичко, което до известна степен можеше да бъде свързано с нея, рискуваше да наложи името й на нашите разговори. Ние едновременно виждахме и спирахме пред тия страшни асоциации. Зная, зная, че в предидущите страници говорех и възхвалявах моето щастие, заявявах, че никое друго земно благополучие не би могло да се сравни с него. Кой не е почувствувал жалките премълчавания под този ентусиазъм, който се мъчи да заблуди самия себе си? Камила! Само с това едничко име не открих ли аз, колко това щастие беше мизерно и жалко? Уви, всичко се криеше в това! Когато тези фази започнат да се развиват, нека никой не се надява на тях, за да изтръгне това, което на юридически език се именува самопризнание. Човек като Франц не признава. Но какво значи, питам аз, това осем години премълчавано име на една дъщеря, на една мъртва годеница?

Давате ли си сметка за цената, с която се спечелва едно подобно мълчание; постоянното усилие, което то изисква, непрекъснатото напрежение, в което ние двамата живяхме, боейки се да не би единият или другият, изгубил вече сили, да го прекъсне? Не е по силите на мъжете да си налагат едно мъчение, равно на това, което понасях до момента, когато признах срама си. Но не мислете, че аз си въобразявам, че това признание ме оневинява. Зная много добре какво ме подтикна към това. Зная, че без намесата на ревността угризенията никога не биха отворили устата, които упорито прикриваха страшната, тайна. О, мъчение на всеки миг! Малко по малко нашето уединение, нашата интимност ставаха непоносими. Не мога да опиша до каква степен страдахме. Спасявахме се само в прегръдката, дори и сънят беше станал за нас примка. Нощем, пробудена внезапно, виждах Франц, наведен над мен, как иска да се възползува от минутното успокояване на лицето ми, за да долови нещо. От своя страна и аз правех същото. Мъчех се да доловя тайната на това заспало лице, и погледът ми беше тъй настойчив, че Франц се пробуждаше. О, с какъв ужас се усмихваше тогава той, който беше толкова силен и толкова се владееше!

— Какво има, мила?

— Нищо, съвсем нищо, уверявам те.

Понякога се случваше друго. Чувах го как говори на сън повече или по-малко разбираеми думи. Сдържах едвам диханието си. На сутринта питах, изпълнена едновременно със съжаление и жестокост:

— Какво ти беше тази нощ? Ти постоянно говореше.

— Наистина ли? — казваше той със същата умолителна усмивка. — Наистина ли?

Това беше всичко. Нито веднъж той не се осмели да ме разпита за това, което е говорил. Можеха ли подобни бегли презумпции да ме задоволят? Аз имах своите причини да ги смятам за достатъчни. Но други в краен случай ще се задоволят ли с тях? Прочее, аз бях принудена да потърся по-осезателни доказателства. Защо така постъпих? Че откъде да зная? Присъдата, която ще произнесат, ще ми подскаже и на мен самата подтика, на който се подчинявах. Угризения, желание да зная, срамно желание да се снабдя с доказателства, които един ден ще ме запазят, та Франц да не ме напусне. Повтарям, не зная. Тия са фактите. Съдете сами! Тия са фактите. Съдете сами!

* * *

Фактите, които сега ще разкрия, са от 1923 година по време на третото пребиваване на Франц в Америка. Управителният съвет на дружеството по предложение на господин Х. бе поискал от него първия път да отиде в Америка и изучи методите на рекламата в автомобилната индустрия на САЩ. По това време той не можеше да свикне с мисълта да ме напусне, макар и за няколко седмици. Аз го принудих.

Той искаше да ме отведе със себе си. Аз отклоних това предложение, понеже бях разбрала, че то не ще се хареса на господин Х., чиято симпатия и уважение се мъчех да заслужа. Пътуването на Франц имаше толкова плодоносни резултати, че го помолиха да го повтори на другата година. Този път той се съгласи, без да се допитва до мен, като само отново ми предложи да го придружа. Когато отпътува третия път през 1923 година той само ме предупреди за близкото си заминаване, и прибави, че ще отсъствува само три седмици. Не отказах да замина с него, защото той не ми го предложи. Нека кажа мимоходом, че всичко това ме накара да се замисля. И, за нещастие, не беше за пръв път.

По време на това отсъствие, както и през първите две, господин Х. ме канеше често на вечеря. Именно по време на тези разходки започнах да разбирам, че приближава нещастие. Без сам да съзнава това, господин Х. не беше вече същият. По-рано разходките му с мен му служеха за отмора, а сега изглеждаше притеснен. Под предлог, че иска да ми покаже „забавни малки заведения, дето човек може свободно да разговаря“, той ме водеше към левия бряг на Сена, из мрачни места, които приличаха на протестантски черкви или на вегетариански ресторант, чиято уединеност, изглежда, му гарантираше, че не ще го срещнат с мен.

Поне този избор да спомагаше разговорът да бъде по-свободен, както господин Х. твърдеше, че иска! О, не! В тази гола и бедна атмосфера думите на моя придружител бяха отчуждени и прекъсвани от мъчителни мълчания, които често пораждаха в мен желанието да стана и да си отида. Безполезно е да твърдя, че именно в светлината на събитията, които последваха, аз разбрах до каква степен беше многозначително това ново поведение. В момента чувствувах смътното, желание да остана колкото се може по-скоро са в моята вила, дето може би вечерният раздавач бе оставил след излизането ми писмо от Ню Йорк, Вечерта, когато стана това, което ще разкажа, вечеряхме с господин Х. в един павилион срещу гара Аустерлиц. Всеки от нас правеше еднакво усилие, за да говори. Спомнях си вечерите ни преди две години. По това време господин Х. не изпитваше никаква мъчнотия да примесва безспирно името на Франц в нашите разговори. Тогава настояваше да се венчаем.

— Вие не можете все тъй да стоите, мила моя. Зная, че пречките не са от негова страна, а от ваша. Ще ми кажете ли?…

Смутена и усмихната, щастлива в себе си, аз споменавах за разликата в годините: господина почваше да се смее. Той ми отговаряше с един от ония почтителни и интимни комплименти, под мнимата лекота на които аз леко схващах подозрителното смущение, което, докато свят светува, ще направлява отношенията между мъже и жени, макар и да смятат, че са свързани само с приятелство. Какво се беше променило днес? При това, аз не бях толкова остаряла!… Това бяха въпросите, който си задавах, докато по обичая си господин Х. правеше усилие да крепи разговора на различни теми.

Последователно той ми говореше за стачки, за данъци върху печалбите от войната, за значението, което имат формалностите при изваждането на изобретателски патент.

— Да, драга приятелко, така е. Вие не можете да си представите каква роля играе понякога случайността. В Америка дават за пример случая с телефона. Откритието било направено едновременно от двама души, които се явили в един и същи ден, за да извадят патенти. Помислете само за грамадните суми пари, които са били ангажирани! Само за една разлика от няколко часа единият е получил всичко, а другият нищо. Да вземем един пример, който и интересува по-особено. Ако през 1917 г., когато Франц откри принципа на своя автомобил…

— Има ли Франц патент за своя автомобил?

— Не един, а четири. Така е по-добре, защото в неговата кола има най-малко четири оригинални изобретения: специална смяна на скоростите, заден мотор, хидравлична спирачка.

Вдигнах глава.

— Франц има ли специален патент за спирачната система на своя автомобил?

— Той извади патент — каза господин Х., очарован, че най-после бе намерил разговор, който изглеждаше, че ме интересува. — Неговата спирачка е наистина най-гениалното изобретение, което е направил. Ако не сте в течение на работата, искате ли да ви обясня…

Отговорих с извънредно пренебрежителен тон:

— Не. Не си струва труда. Нали знаете, тия неща са много сложни за мен. Значи тия патенти, за които ми говорите, ако добре съм разбрала, са нещо като ипотеки? Те се пазят в места, дето всеки може да провери датата на издаването им, нали?

— Точно така — каза господин Х. все по-доволен. — О, Франц би могъл да потвърди това. Аз винаги съм смятал, че по отношение на здравия разум вие надминавате и то в голяма степен…

— Благодаря — прошепнах аз. И промених разговора.

* * *

Във фабриката имаше един надзирател на име Рено. Франц се беше запознал с него по време на войната и го бе препоръчал на г. Х. още преди да му стане съдружник. Така че Рено беше един от най-старите работници. Честно, малко просто момче, той беше напълно верен и благодарен на Франц. Той именно беше натоварен с електрическата инсталация на нашата вила. Бях свикнала да прибягвам до услугите му, когато имаше някаква повреда в осветлението, в тръбите на светилния газ или пък в централното отопление. Бях спечелила доверието му с малко повече внимание, толкова, колкото е необходимо, за да се спечели доверието на един човек от народа. Не би звучало преувеличено, ако кажа, че Рено ми беше извънмерно предан.

На другия ден след вечерята ми с г. Х. още съвсем рано сутринта телефонирах във фабриката и повиках по телефона надзирателя.

— С какво мога да ви услужа, госпожо?

— Спрели са звънците, Рено. Елате колкото се може по-скоро.

— Идвам.

След по-малко от половин час той дойде.

— Имате ли добри новини от господин Франц, госпожо?

— Чудо. Вчера вечерта получих писмо от него. Именно по този случай ви и повиках.

— Госпожата знае, че винаги съм на нейно разположение. Ами звънеца?

— Звънците работят чудесно, Рено. Необходим ми беше предлог. Мога да се доверя на вас, нали?

— Нима е нужно госпожата да ми задава подобни въпроси?

— Зная, зная. Ето прочее каква е работата. Казах ви вече, че вчера получих писмо от господин Франц от Ню Йорк. Че къде ли е то? А, ето го! Господинът иска от мен една услуга. Признавам, че не мога добре да разбера какво иска да каже той. Затова и прибягвам до вас. Вие сте напълно в течение на фабричните работи, нали?

— Ей богу, госпожо, наистина зависи… Нали нямам образование… Но все пак, благодарение на господин Франц аз съм на работа почти от началото и дом не съм съвсем глупав…

— Така, така, Рено. Значи, разбрахме се, това, което ще ви кажа, остава между нас. Както знаете, господин Франц се намира там по служебна работа. Нуждае се от някои сведения, които няма под ръка. Тъй иска да знае точната дата, когато е извадил патент за едно от усъвършенствуванията на своя автомобил. Трябва да има причини, поради които иска от мен тия сведения, т.е. желае никой да не разбере това. Помислих да се отнеса до архива, за да узная датата, но се побоях, да не би да не ме разберат и да стана за смях. Накратко казано, понеже познавам вашата преданост и сдържаност, предпочетох да се обърна към вас.

— И госпожата е направила добре. Разбира се, аз не съм специалист по патентите. Но аз съм в много добри отношения с фабричния началник на счетоводството, който се занимава и с това. Впрочем това съвсем не е поверително. Ако мога, ще видя, без да ме разберат… Ако ли не, ще отида в архива. За кой патент се касае?

— Патентът за хидравличните спирачки.

Лицето на Рено светна.

— Хидравличните спирачки ли? О, на госпожата й върви!… Аз съм в течение, защото лично изпълних формалностите за втория патент. Господинът тогава отсъствуваше и беше натоварил мен с тази работа.

— Вторият патент ли? Че нима има два?

— Да, госпожо. Има един за самата спирачка и друг за автоматичния апарат, който предупреждава за отсъствието на масло в канализацията, без което спирачката не може да работи.

Той беше много доволен и не видя как пръстите ми се сгърчиха върху облегалката на креслото…

— Тъкмо това, Рено. Тъкмо това…

— Щом е тъй, госпожата ще получи исканите сведения още днес. Ще й телефонирам датата от фабриката. Ще науча лесно в канцеларията. Тоя ден тъкмо бях поискал отпуск, за да мога да изпълня формалностите. Впрочем и сега мога приблизително да осведомя госпожата. Това беше в първите дни на септември 1917. Спомням си също, че още тоя ден изпратих на господин Франц, който беше в провинцията, необходимите неща, за да може той веднага да инсталира предпазител на своята кола.

— Благодаря, Рено.

* * *

Значи имаше един човек, който в случай на нужда може да свидетелствува: още от септември 1917 година Франц е бил изнамерил автоматичния апарат за предупреждение относно липсата на масло в спирачната система. Сега вече не е никак трудно да се подредят фактите. Значи той не е приложил веднага този апарат към червено-винения си автомобил. Един ден не налял масло или по-вероятно, изсипал го е. Да, но при тоя случай може да има две неудобства. Че вратите на сенниците понякога са стъклени и че миналото може да остави петна и то особено върху платнените обуща. Ако оставим настрана това, всичко друго е наред.

* * *

— Благодаря ви още веднъж. А, забравих! Всичко това е поверително. Не казвайте това никому, никому. А и дори когато господин Франц се завърне не отваряйте дума, преди той да ви попита пръв.

— Госпожата може да разчита на мен — каза твърдо Рено.

И двамата сложихме усмихнати пръст на устните. Време беше той да си отиде. Не можех повече да издържа.