Пиер Беноа
Алберта (20)

XIX

Прекарвахме в Магелон толкова, колкото ни беше възможно след примирието. След това най-после трябваше да се вземе решение. Годината наближаваше към своя край. Франц беше получил едно след друго от г. Х., едрия индустриалец, с когото бе подписал съдружнически контракт, две писма, с които последният настояваше да отиде в Париж. Ако зависеше от него струва ми се, че би забавил още заминаването си. Мисълта за тежката работа, която му предстоеше, го изпълваше с умора.

Аз настоявах да заминем, за да не би той да се отдаде на бездействие, опасно за собствените му интереси. Към края на декември той напусна Магелон, Останах след него две седмици, за да подготвя окончателното захлопване на къщата, а също така и за да запазя за последен път външно приличие, като не тръгна едновременно с Франц.

Казах вече, че не познавах никак Париж. Първите месеци, които бях прекарала там, съвсем не бяха намалили това незнание. Разбира се, Франц ме очакваше на гарата. Двуседмичната ни раздяла ми се стори вековна. След няколко дни научих, че за да дойде на гарата, той се принудил да отсъствува от едно много важно заседание на управителния съвет. Такъв беше той тогава, такива бяхме двамата…

В автомобила, който ни отнасяше, аз не престанах да го стискам в прегръдките си и да го целувам. Минавахме по булеварди, обградени с черни дървета, край Сена, без да ми дойде на ум да попитам Франц накъде ме води. Беше ми все едно! Нали беше до мен! Слушах го едва, а той ми разправяше за различните решения, които взел за нашия бъдещ общ живот. Целувките ми спираха думите на устните му. „Все ми е едно, все ми е едно, нали съм с тебе, мой мили! Всичко, което ти си направил, всичко, което направиш, е добре направено!“ Като минавахме край големи сгради, над които се носеше черен дим и правеше зимното небе да изглежда по-мрачно и още по-ниско, Франц разхлаби малко прегръдката ни, простря ръка и ми прошепна усмихнато:

— Фабриките! Нашите фабрики.

След десетина минути автомобилът спря пред вратата на една вила.

Влязохме. Бях опиянена от щастие до такава степен, че в първия момент не видях нищо: ни градината, ни слугинята, която побърза да ме освободи от шапката и палтото, нито удобствата и блясъка на този лукс, който Франц беше вместил за няколко дни във всяка стая, дето щеше да минава отсега нататък животът ни, нито прекрасната панорама, която се простираше под прозорците ни и върху която тъкмо в тоя момент се плъзгаше слаб слънчев лъч и разпръскваше мъглата. Виждах само едно същество — Франц. Мислех само за едно нещо, а именно, че сега съм само с него, съвсем сама, в тая стая, чиято врата се затвори веднага и ни отдели от света. Тук вече нямаше спомени, нямаше призраци, гробищата не бяха близко. Нямаше нищо, освен двама ни с Франц. Нищо, освен нас.

През време на обеда Франц ми разказа какво е направил, откакто е пристигнал в Париж.

— Ще ти обясня всичко постепенно и в подробности — каза той и замълча. — Сега и аз, и Х. сме изправени сред куп от мъчнотии. Но вече личи, че работата ще бъде чудо. Че може ли да бъде другояче? Х. беше знаменита личност, един от най-добре организираните умове на нашето време. Скоро ще се увериш. Разбира се, първите месеци ще бъдат тежки. Но какво може да ме разколебае мен, щом знам, че като изляза от фабриката, ще те намеря тук да ме очакваш!… И ще видиш, че ще направя така, че да не страдаш много от конкуренцията с моята работа.

— Нали знаеш, че никога не съм се опитвала да те отклоня от работата ти!

— Зная, зная също, че има време за всичко. Ще обядваме в къщи всеки ден. Сен Клу отстои само на десет минути с автомобил от фабриката. Затова именно избрах тази вила. Вечер ще бъдем свободни. Ще можем според желанието ти, или да си оставаме тук, или да излизаме. А освен това не бива да се забравя и господин Х. Ще вечеряме с него, колкото се може по-скоро. Толкова съм му говорил за теб, че той гори от желание да се запознаете.

— Говорил си му за мене ли? Какво му каза?

— Какво ли не? Неща, които бяха достатъчни, за да разбере, че те обичам и че ще бъдеш моя жена.

Поклатих кротко глава.

— Твоя жена ли, Франц?! Нали знаеш какво отговарям, когато произнасяш тази дума?

Той стисна ръцете ми.

— И ти също така знаеш какво отговарям аз. Защо е това упорство, чийто причини не мога да проумея? Защо искате да ме измъчвате? Защо искате…

— Защо ли?

И двамата млъкнахме. Повтаряше се все същата сцена. Да стана жена на Франц! Лесно е да си представите колко често тоя проект се вмъкваше в разговорите ни. Всеки път Франц настояваше с нова страст, с пламък, който веднага се превръщаше в тежко смущение от моето поведение. Негова жена! В деня, когато той произнесе тази дума пред мен, аз започнах да треперя така, че той млъкна смутено. Ах, колко бих желала да може той да ме запита за причината на това смущение! И колко бих желала аз да съм уверена в безполезността на това смущение!

Това е невъзможно. Най-доброто при тия условия беше да мълчим, да избягваме всичко, което би могло да предизвика между нас ново смущение. Тъкмо това решение Франц не можеше да вземе. По някаква трагична необходимост, подтикван от желание да разбере дали зная, той не изпущаше ден, без да сложи на разискване този въпрос.

— Хайде де, това е смешна работа. Защо да не направим веднага това, което ще извършим един ден?

Като настояваше така с несигурен глас, той предизвикваше у мен съжаление до такава степен, че му отговарях с най-весел глас:

— Защо? Пак не виждам необходимост от тази сватба. Или поне наложителна необходимост. По това се разбира, че си бил винаги независим. Но аз, която се радвам на свободата едва от няколко години, не мога да я оставя в ръцете на един тиран като теб…

Той се усмихваше, нещастният, мъчеше се сам да се увери, да повярва, че говоря истината, че не е възможно да се съмнявам в нещо.

За да имате по-ясна представа за огромната работа, която вършеше Франц през месеца, когато отидох при него, а също и през следващия: необходимо е да се запознаете в общи черти с предприятието, в което той вземаше участие. Мога да говоря съвсем безпристрастно за г. Х. Въпреки симпатията, която демонстрираше към мен, въпреки държанието му, той беше за мен — събитията ще покажат това — повече враг, отколкото съюзник. Нека жените не се мамят. Най-големи техни неприятели не са жените, съперничките им, а приятелите на мъжете или любовниците им. Още от първия ден разбрах, че ако има борба между интересите на Франц и моето собствено щастие, г. Х. не би взел моята страна. Политехник^[1], изоставил още съвсем млад, за да се заеме с частни индустриални предприятия, несигурната кариера на държавната служба, г. Х. бе имал рядката способност да се занимава много малко с търговия, но да свърже смело съдбата си със съдбата, на някои хора, в които имаше доверие. Понеже бил беден, той се заел да спечели малко пари, като инженер по железниците в Порто Рико. Спечеленото вложил през 1899 год. в експлоатацията на фосфата в Гафа^[2]. Печалбата си от фосфатите вложил в нова работа на Естакското пристанище. През 1914 год. всеки франк от капиталите му символизирал едновременно по един атом щастие и по една капка пот. Малко хора могат да се похвалят с успех, който да съчетава в себе си щастие, честност и труд. Войната го сварила с два милиона капитал, а в същото време и богат с вяра в себе си и със своя опит. Освободен поради възрастта си от военна служба, той купил през 1915 г. в най-близката околност на Париж терени, на които построил фабрики за муниции. Той употребил последователно за разширение на предприятието всичките си пари и печалби. Но едновременно със сътрудничеството си за спечелване на войната той мислел и за близкия мир. Какво, ще прави тогава с фабриката си за гранати и танкове? Той мислел за това. И мислел тъй добре, че предложил на Франц да станат съдружници. Запознал се с него в разните комисии на министерствата на въоръжението и общите сгради. Оценил силата и инициативата му. Споразумял се с него на равни начала и му гарантирал изгоди, които Франц напразно би търсил в други комбинации. Господин Х. олицетворяваше реда, Франц — ентусиазма и въображението. Идеята на Франц беше двупосочна. От една страна тя се отнасяше до усъвършенствуване и пущане в производство на изключително бързата кола, чийто изобретател беше той, страшният малък червено винен автомобил, тайнственият джелат на Камила. От друга страна той трябваше да се заеме с изработването на евтин модел, автомобил за народа, отговарящ на принципите, които бяха използвани за лансирането на американските автомобили Форд. Тази двойна идея беше в същото време за борба и победа. Господин Х. пък беше прозрял мъчнотиите, които се явиха на другия ден след примирието, в момента, когато се прибрах при Франц в Париж.

Трябваше да преобрази военното си предприятие в мирновременна индустрия. Но тъй като беше употребил за купуването на земята и построяването на фабриките всичките си средства, той се бе принудил да прибегне до помощта на банките. Те му отказаха какъвто и да било кредит. Бяха в съдружие с клиентите си, големите автомобилни къщи, чиято съдба бе свързана с поддържането на старите цени и които смятаха за свой враг една конкурентна къща, чиято програма беше да изработи голяма серия евтини автомобили. Познавам в подробности борбата на Франц и съдружника му срещу тази коалиция. Бях ням свидетел на тяхното, временно отчаяние и на окончателното им тържество. Интересът към този дуел беше у мен тъй голям, че почнах да забравям, че всяка минута, която му посвещаваше Франц, беше минута безвъзвратно изгубена за нашата любов.

По това време г. Х. беше на около шестдесет години. Беше висок и приличаше малко на офицер с белите си остригани алаброс коси и със също така белите си малки мустаци. Както се случва обикновено на хора, които много работят, сантименталният му живот не бе особено щастлив. Жена му, една оригинална американка, за която се беше оженил доста късно, се бе разделила с него през 1910 год. и живееше в Бостън, родния си град. Осем години преди тази дата тя му беше родила две близначета: едно момче, Жак, което сега завършваше лицея Кредорсе^[3], и едно момиче, Сесил, поверено до пълнолетието си от съда на майката. Отсъствието на това дете беше постоянна причина за тъгата на г. Х. В дните, когато беше предразположен към излияния, той ми се доверяваше. Поведението му към мен беше много интересно и се характеризираше с неловкост. В него се долавяха едновременно сдържаност и симпатия. Чувствуваше се, че, загрижен преди всичко за интересите на Франц, той ми се сърдеше, вследствие на своята буржоазна строгост, за незаконния живот, който засега носех на неговия съдружник, и за усложненията, които предвиждаше по отношение на мен за по-късно — трябва да кажа, че предупрежденията му все повече и повече отслабваха. От щастието и спокойствието ми излизаше такава светлина, че не можеше човек да не се трогне. Разбирах, че въпреки всичко г. Х. ме уважава. Направих всичко възможно, щото това уважение, да се засили. Разбрах, че съм достигнала целта си, когато неговият син започна да ме обожава. Един ден бащата беше го довел у нас на обяд, след като поиска разрешение, и Жак почна да идва всяка неделя и аз леко привързах към себе си едно дете, лишено толкова преждевременно от женска ласка.

* * *

Като избра вилата, в която живеехме, Франц беше показал най-дълбока интуиция. Париж се простираше в нозете ми, а необработеният малък парк ми напомняше Магелон. Между миналия ми живот и този, който почваше сега, нямаше груби контрасти, които биха могли още в самото начало да ме изплашат и да ме накарат да взема мерки. Постепенно навлязох в новия свят, който ми вдъхваше тъй див страх и в който скоро се влюбих силно. Франц обичаше извънредно този свят, но се разкриваше малко по малко, едновременно с пробуждането на моята любов към новото. Впрочем, отначало работата го поглъщаше изцяло денем. После вече не беше така. Но когато се прибираше смазан от умора, той ме уверяваше, че има само една мисъл, едно желание — да бъде с мен. Очаквах го в малкия салон, в стаята, дето преживях най-пламенните, т.е. най-щастливите моменти от живота си. Какво голямо, какво взаимно щастие! Всичко, което един човек може да даде другиму, аз му го дадох и, заклевам се, беше ми платено със същото. Нито сърцата, нито телата ни имаха тайна помежду си. По-късно, по-късно… но какво от това!

В момента, като говоря за това, споменът само възбужда плътта ми, нека ме оставят на мира с това по-късно. Какво от това, че още тогава виждах раната на хубавия блян и тази рана все повече растеше. Нощем, когато почивах, изтощена и щастлива, и слушах как дъждовните капки тропат по клончетата на дърветата в градината имитирайки Магелонски дъжд, аз си спомнях за тамошните гробища, за надгробния камък, върху който същият този нощен дъжд помагаше да изгният останките от последния ми букет. Но за да пропъдя тези призраци, трябваше да събуждам с все по-настойчиви целувки заспалия до мене Франц и да го накарам да ме притиска в прегръдките си, да ме допре до сърцето си, това сърце, на което тя също може би се беше облягала, тя, бедното дете със смазани гърди!