Джоселин Ленъкс
Анджела (9)

9

В Чайнатаун Бети намери приятеля си Фил, Еди и Анжела в отлично настроение. Тримата седяха на пода около ниската масичка и както изглеждаше, не изливаха в чашите си първата бутилка сливово вино.

Бети се настани до тях, въздишайки, след като поздрави Фил с целувка. Тя посочи бутилката.

— Налейте и на мен една глътка. Все едно какво. Имам повод да празнувам.

Ед й подаде пълна чаша.

— Как беше? — попита Фил, който си беше заел от Едуард едно черно кимоно.

— Както трябваше да бъде! — успокои го Бети. — Но първо ще пийна. Мм, хубаво е. И така — мисля, че завинаги се отървах от него.

— Без голяма сцена? — попита Фил недоверчиво.

— Без — потвърди тя. — И това дължа единствено на Анжи, която навреме се сети за мен.

— Дребна работа — Анжела, която беше с черни кожени панталони и саморъчно ушита широка черна копринена блуза, й кимна приятелски. — Надявам се, че с това и аз се отървах от него.

— Ами аз? — изстена високо Едуард. — Кой знае колко дълго ще се налага да го търпя.

За днешната вечер той се беше издокарал с нов костюм на райе и нова вратовръзка. Ако последната беше по-широка, а на главата си сложеше някоя по-строга шапка, щеше да прилича на холивудски гангстер.

— Радваме се, че си намерила време да наминеш насам, Бети. Мислех, че една жена като теб в събота вечер предпочита да се занимава с други неща, вместо да ходи на вечеря у един почти непознат.

— Дойдох с най-голямо удоволствие, Еди. По време на турнетата си имам достатъчно ангажименти. Истински щастлива съм, когато не ме дърпат всяка минута за автограф. Щурите години за мен вече са минало. Време е най-сетне да се посветя на моя Фил.

Тя потупа гальовно ръката на седящия до нея Фил. Той я погледна сериозно.

— Бети, има нещо, което искам да ти кажа, и мисля, че сега е най-подходящият момент. Седим си кротко заедно, храната ни ей сега ще пристигне, а ние сме на път да сложим черта на миналото — при тези думи той хвърли подканващ поглед към Едуард. — Но първо искам още вино.

— Твоето желание е заповед за мен — каза Ед и напълни чашите.

— Причината за моя разгулен живот до голяма степен беше самотата, която ме обземаше винаги, когато отново тръгваше на турне, скъпа — Фил погледна Бети с нежност. — А вината ми се изразява в една особена черта на характера ми — стремеж към самоутвърждаване. Но това винаги завършваше с разочарование и се отразяваше зле на връзката ми с теб. Веднъж ти ми каза, че нищо нямало да ти струва, ако те придружавам на турнетата ти. Точно това възнамерявам да сторя.

— О, скъпи, та това е чудесно! — извика Бети, хвърли се на врата му и го притегли към себе си. Но й хрумна нещо. — А как ще рисуваш тогава? — попита тя. — Нали точно това беше пречката досега. Няма да се откажеш така лесно от рисуването, нали? Картините ти са прекалено добри, за да го направиш!

— Нямам намерение да се отказвам от рисуването — отвърна Фил и бръкна в кожената чанта, която стоеше до него на пода. — Просто ще променя формата на картините — той внимателно измъкна нещо малко — с размери 10 на 10 см. — Вие сте първите, на които го показвам. Нарича се джобно изкуство, господа. Принадлежностите си мога да пренасям с всеки куфар. И докато ти, Бети, изпълняваш шоуто си на сцената, аз също ще бъда там или ще те чакам в хотелската стая и ще се посвещавам на изкуството. Изцяло според желанието и настроението си.

— Намирам, че е прекрасно!

Едуард и Анжела помислиха, че Бети иска да удуши приятеля си — така силно го притискаше към себе си, докато той нежно се съпротивляваше.

— Стига вече, Бети — Фил набързо се освободи от прегръдките й и се обърна към Ед. — Мисля, че моят приятел Ед също има нещо на сърцето си, което иска да ни каже. Е, хайде, не шавай насам-натам зад масата, а казвай най-сетне!

И наистина на домакина му личеше, че се смущава.

— Е, да… — започна Ед и направи продължителна пауза. — Първо искам да благодаря на Анжи за активната й подкрепа днес следобед. Помощта й наистина ми е необходима, като се има предвид и фактът, че ще трябва да свикна с новия вид на моето градско жилище… — той улови предупредителния поглед на Фил. — Ъъ… на моето жилище — поправи се Ед.

— Изобщо не можах да позная апартамента ти — увери го приятелят му. — Отначало помислих, че съм сбъркал жилището. А после на вратата се показа един съвършено непознат, който носеше вратовръзка. Наистина е станало много приятно — Фил се обърна към Бети с пояснението: — Преди тук изглеждаше горе-долу както в реквизитното отделение на филмовото студио „Универсал“.

— Чак толкова лошо не е било — възпротиви се Едуард.

— Ама само как си се издокарал! И тази вратовръзка! Но това не е всичко, което искаш да ни разкажеш, нали?

— Мислех… ъъъ… че първо ще вечеряме. Вече изгладнях като вълк.

— От мен да мине — засмя се Фил. — Но това ще е последното ми благоволение.

Едуард тръгна надолу към кухнята на „Небесния дракон“, за да каже на Лин, че може да поднесе храната.

Започнаха с лека супа, в която плуваха топчета месо, ядоха треска в пикантен сос и китайски зеленчуци, а после личи със сметана. Смяха се много и на всички им личеше, че се чувстват добре. Лин, който отново бе донесъл сам яденето, представи в паузата една блестяща и невъобразимо комична пародия на д-р Фу Ман Чу, която накара дори домакина да забрави какво обяснение дължеше.

Анжела се отпусна, стенейки назад.

— Боже мой, ще се пръсна!

— Добре ли си? — попита Едуард обезпокоен.

— И още как! — извика тя. — Явно не са нужни много пари, за да се нахраниш добре. И Лин изглежда доволен, че сме оценили кухнята му.

— Едва ли обаче се чувства така добре в този момент и нашият добричък Албърт Монтгомъри — подхвърли Бети. — Днес го изоставиха две жени наведнъж. И дори парите не могат да му помогнат.

— Това трябва да е твое правило — каза Фил и сръга Едуард с лакът.

Той вдигна брадичка.

— О, по-добре да изчакам, докато останем насаме с Анжела. Всъщност засяга само нея.

— Можем ли да попитаме какво изобщо се разиграва тук? — попитаха Анжела и Бети в един глас.

— Виждаш, че интересът е всеобщ — вметна Фил. — Доколкото те познавам, ако си тръгна и престана да те подтиквам, така няма и да си отвориш устата.

— Е, добре — въздъхна обречено Едуард. Искаше му се всичко да свърши колкото се може по-бързо и затова изстреля признанието си възможно най-скоростно: — Анжи, трябва да ти призная, че те лъгах. Надявам се, че ще ми простиш… Е, вече изплюх камъчето…

— Какво? — попита Анжела, като отлично се престори на неосведомена.

— Сега обясни това по-ясно и по-подробно — подкани го Фил. — Виждаш, че момичето нищо не разбра.

— Но аз вече си казах всичко — отвърна Ед и огледа озадачените лица на приятелите си. — Е, щом не искате да ми го спестите! Анжи, бях ти казал, че съм директор на „Юнлимитед рекърдс“…

— Да! — потвърди Анжела, без да помръдне.

— Измислих си го. Аз съм само художник дизайнер и се грижа за така противните ти обложки на плочите — той я гледаше напрегнато. — Казах го само защото се страхувах да не те загубя — да не се обърнеш отегчено и да изчезнеш от моя живот.

Анжела все още не бе проронила дума.

— Съжалявам!… — добави Едуард.

— Ами апартамента в Саусалито? — поинтересува се тя.

— Принадлежи не на мен, а на Фил — отвърна напълно сломено Ед.

— А Албърт Монтгомъри? — продължи незлобливо Анжела.

— Той е моят шеф! — изстена Едуард с вид на разкаял се грешник. Вдигна очи и я погледна. — Е, и? Сега желаеш ли ме все още? След като така те лъгах? И след като разбра, че съвсем не съм едра риба.

— Нима не виждаш, че вече си тръгвам? Не разбра ли, че още от самото начало се стремях към парите ти и заради теб изпуснах тип като Монтгомъри.

Анжела се помъчи да изглежда колкото се може по-сериозна.

— Бях идиот — призна си Едуард. — Сам не разбирам как изобщо съм го сторил?

— Ще продължаваш ли да ме лъжеш? — попита Анжела със строга физиономия и вдигнат показалец, като едва сдържаше усмивката си.

— Никога! — извика Ед. — Само ако не ми се разсърдиш!

— Разбира се, че няма! — обеща Анжела. — Знам, че държиш на обещанията си — тя сложи ръка на рамото му и гласът й сега съвсем не бе строг. — Еди, аз също трябва да ти призная нещо…

— Какво още? — попита той щастлив, че най-сетне се е изповядал и че тя не му избяга. В този момент би й простил всичко.

Фил първи се досети.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Да — потвърди Анжела и сведе глава така, че русите й къдрици се разпиляха по лицето й.

— Този път няма да издържа! — извика Фил и се запляска по бедрото, като се превиваше от смях.

— Аз пък нищо не разбирам! — обади се Ед.

— Не съм модна дизайнерка… — промълви Анжела. — Вярно, че понякога сама си шия роклите, но това е всичко…

— Аха — рече Едуард след продължителна пауза и я погледна строго с присвити очи.

— Вероятно съм имала същите мотиви като твоите — защити се тя. — Как да кажа на един продуцент на такава голяма компания, че съм продавачка? Много ми се щеше да ти се харесам. Е, сега вече знаеш коя съм.

— Такааа — проточи с усилие Ед. — А роклята „Карден“?

— Беше наистина от „Карден“, а не мой проект.

Едуард изведнъж избухна в неудържим смях.

— Просто не е за вярване! — едва успя да изрече той. — Значи и ти.

По-нататък думите му бяха заглушени от всеобщ кикот. Бети бе последната, която схвана комичното в ситуацията. Затова тя продължи да се смее дори когато останалите вече си поемаха дъх като риби на сухо. После отново се запревиваха, заразени от нея.

След като се успокоиха, Едуард взе думата.

— Имам още една изненада за вас! — съобщи тайнствено той.

— О, обичам изненадите — заяви Бети и трепкащото ъгълче на устата й предупреди, че е на път отново да избухне в смях.

— Има ли нещо общо с другата стая, в която не трябваше да влизам през целия ден? — поинтересува се Анжела.

— Точно така — кимна Ед. Отиде до вратата и я отвори широко. — Е, виждаш ли нещо, Анжи?

— Абсолютно нищо.

— И аз мисля така — потвърди тя и на лицето му се появи така типичната за него младежка усмивка.

Едва сега на Анжела й просветна.

— Картината я няма! — извика тя.

— Да, продадох я.

— Продал си онази цапаница?! — попита Фил изумен. — Хаотичният портрет на шефа ти? Заслужаваш да те поздрави човек.

— Има още нещо — каза Едуард. — Продадох я на „Юнлимитед рекърдс“, където ще виси над главния вход. Мистър Монтгомъри ще има честта да я вижда всеки ден, когато отива на работа.

— Как стана това? — попита Бети.

— Анжела ми подсказа да я продам на някого — обясни Ед и отново седна на пода. — Още на следващия ден отидох при Пийт Милър, който се занимава с аранжировката на интериора ни. Той се отби след работа при мен и картината толкова му хареса, че се върна с една кола, за да я вземе. Може би се е страхувал да не размисля. Даде ми чек за 3000 долара.

— И ти се осмели да продадеш картината си като портрет на шефа си?! — попита недоверчиво Бети. — Това изобщо няма да се хареса на Албърт.

— Все още не ми е омръзнал животът! — поклати глава Ед. — Озаглавих я „Рок концерт“.

— Не е лошо — заяви Анжела. — Хайде да се чукнем за успеха ти, който не подлежи на съмнение.

— Странно — каза Едуард, — същите думи произнесе и Пийт Милър. Освен това прояви интерес и към по-новите ми картини.

— Ето, виждаш ли? — Фил вдигна чашата си. — За Пикасо Втори! При нужда имаш на разположение Миринда Флауърс, която сигурно с най-голямо удоволствие би изложила твои творби.

— Няма страшно — успокои Едуард навъсената Анжела. — Тази възможност ще оставя за краен случай.

— Еди, ще можеш ли да ни поръчаш такси? — намеси се Бети.

— Нима вече искате да си ходите?

— Знам на какво е, когато Бети гледа така — обясни му Фил. — Значи си е наумила отново да се опита да ми изсмуче кръвчицата. Сещаш се какво имам предвид — смигна той. — По-добре изпълни желанието й, иначе може да стовари страстите си върху теб!

— Хей! — извика Анжела. — В края на краищата, аз все още съм тук!

— Не се безпокой! — каза Бети и сграбчи Фил в обятията си. Имаше вид на изгладняло хищно същество. — Твоят Ед е прекалено голям за мен. И освен това се съмнявам, че ще пожелае друга жена, освен мис Антъни!

Бети и Фил се сбогуваха радушно с Едуард и Анжела, без да се откъсват един от друг. Ед предположи, че шофьорът, колкото и да бърза, нямаше да бъде достатъчно бърз за тях.

Докато той изпращаше приятелите си до улицата, Анжела занесе съдовете в кухнята на „Небесния дракон“. Когато Едуард се върна, тя вече го чакаше. Отпусна се на врата му и двамата се свлякоха на пода. Анжела взе ръцете му и ги притисна здраво.

— Няма да те пусна, преди да ми отговориш на един въпрос!

— Само един и нищо повече? — попита Едуард разочарован и зарита с крака да се освободи. Но Анжела седеше здраво на корема му.

— Разбира се, че ще има и повече. Дори цял куп. Но всеки по реда си — от очите й изскачаха заплашителни пламъчета. — Първо искам само един отговор.

— Какво ли ще стане, ако най-сетне ми кажеш въпроса си?

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам.

— Твърде бързо го каза, за да е истина.

— Точно защото е истина, отговорих веднага — увери я Едуард.

— Кажи го още веднъж! — помоли Анжела.

— Обичам те!

— Звучи откровено.

— А ти?

— Какво аз?

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам. Но тъй като аз съм жената, ще трябва първо ти да ми го докажеш.

Едуард се обърна към нея.

— Как да ти го докажа, след като едва мога да се движа?!

— Е, добре, мистър „голям бос“. Дръж се тогава.

Анжела се отпусна с цялата си тежест върху него и обсипа с целувки устните му, докато му разкопчаваше ризата. Едуард лежеше кротко и със сияещо лице се наслаждаваше на милувките й. Устните на Анжела се плъзгаха бавно и страстно по врата му, а ръцете галеха голото му тяло. Когато погледът й се залута към открития прозорец, тя нададе вик на ужас. Едуард объркано отвори очи.

— Какво има, скъпа?

— Няма да повярваш, Еди, но през прозореца наднича някакъв китаец.

И тъй като не можеше да извърне главата си и сам да се увери в правотата на думите й, той отново затвори очи.

— Съкровище, жилището е на втория етаж. Това е напълно невъзможно. Така че давай по-нататък, моя малка „модна дизайнерке“!

— Еди — каза сериозно Анжела и го пусна. — Погледни и ще се убедиш, че не те лъжа!

Едуард се надигна и хвърли поглед към прозореца. И наистина успя да види уплашеното лице на един китаец да виси във въздуха. То се залюля и изчезна.

— Сега вече изчезна — констатира Анжела и погледна тревожно навън.

— Можеш ли да видиш нещо? — попита напрегнато Едуард, който долови шумотевицата от гласове, долитащи откъм улицата.

— О, бедничкият малчуган! — извика Анжела. — Изглежда, хората навън празнуват нещо. Виждам един огромен заек върху украсен камион.

— Колко мило от страна на Роджър Рабит, че идва да ни посети в Чайнатаун — каза иронично Ед.

— Няколко деца в униформи са образували пирамида. Стоят едно върху друго. Сещам се — момчето, което е стояло на върха, е видяло моя огромен Ед и така се е уплашило, че е залитнало и паднало. За щастие нищо му няма.

— По-скоро е било опиянено от твоето божествено тяло!

Ед се разсмя, отиде до прозореца и се увери, че всяка подробност от описанието й отговаряше на истината. На улицата се събираше тълпа около един танцуващ дракон, а наблизо свиреше оркестър.

Анжела дръпна завесата на прозореца.

— Така, а сега вече никой няма да ни смущава. Та, докъде бяхме стигнали?

— До панталона.

— Вярно.

Тя побърза да го лиши и от тази ненужна дреха. Едуард съблече блузата й и впи устни в гъвкавата й шия. Зъбите му хапеха кадифената й кожа. Анжела започна да мърка тихо и привлече главата на Ед към гръдта си. Езикът му загали възбуденото й зърно. Анжела отметна коси назад, притисна цялото си тяло в него и започна да се вие от удоволствие. Не след дълго тя се освободи нежно от обятията му и се плъзна надолу, обсипвайки цялото му тяло с целувки. Едуард вдигна очи към тавана. Никога досега не бе виждал апартамента си от такъв ъгъл. Стаята сякаш бе станала по-голяма, откакто я подредиха, а на пода имаше толкова много място. Килимът под тях беше ласкаво мек. Бледата светлина на свещите хвърляше златисти отблясъци върху тялото на любимата му жена. Дългите коси на Анжела бяха покрили корема му. Тогава Едуард затвори очи. Той искаше само да чувства. Да чувства как устните й целуваха всеки сантиметър от кожата му…

— Анжи, ела — промълви той, — не мога повече да издържам…

— Вярвам ти — отзова се Анжела с усмивка и се съблече пъргаво като змия, излизаща от кожата си. И нейната възбуда бе преминала границата на поносимото, така че беше повече от готова за него. Тя го яхна и след малко почувства божествената наслада от сливането на телата им… — Еди — прошепна Анжи, гризейки ухото му. — Днес е събота…

— Знам — отвърна той.

— Имаме на разположение цяла нощ… Не бързай да изразходваш силите си!

Но, изглежда, Ед възнамеряваше точно това. Той хвана хълбоците й и я притегли към себе си. Движенията му ставаха все по-енергични.

Едуард не можеше да откъсне очи от Анжела. Тя се бе напрегнала като струна. Прекрасните й коси се сипеха като порой по гърба й. Лицето й бе най-прекрасната гледка, защото в него се отразяваше удоволствието, което той й доставяше.

Изведнъж тялото й се разтърси, бедрата й го притиснаха като клещи, ръцете й се впиха в гърдите му и тя извика от възторг. Едуард в същия миг достигна върха на екстаза си и безпаметно мълвеше името й. Беше й дал всичко от себе си и получи от нея върховна любов.

Когато отвори очи, Едуард видя спокойното й лице.

— Отново беше божествено с теб, мистър Боуи! — прошепна Анжела, сияеща от щастие.

— С теб също, мис Антъни! — отвърна засмяно Ед. Той сключи ръце под главата си. Беше обхванат от изключително блаженство.

На улицата цареше спокойствие, празничното шествие беше отминало.

— Еди? — попита Анжела тихо. — Ще закусим ли сутринта в леглото?

— Ако не си изчезнала!

Тя дръпна буйната му коса.

— Престани най-сетне с това! Няма ли вероятност Бети да нахълта тук. Надявам се, ще предпочете да се занимава с други неща, вместо да ни смущава.

Изведнъж Едуард се плесна по челото.

— Знаех си, че съм забравил нещо — извика той. — Съвсем не помислих за закуската. Единственото, което мога да ти предложа, е сливово вино. При условие че е останало нещо от него…

Анжела почука с пръст по гърдите му.

— Добре, че сега имаш мен. Ще мине време, докато в живота ти настъпи малко ред. Сигурно, не си забелязал, че дойдох с една голяма кесия. В нея е закуската ни.

— О, ти си ангел, миличка!

— И ангелът желае да чуе още веднъж вълшебните думички.

— Кои вълшебни думички?

— Вече знаеш…

— Обичам те, Анжи! — рече Едуард и очите му потвърдиха, че говори истината.

Въпреки това тя го попита с усмивка:

— Честно?

— Честно! — увери я Ед. — С лъжите вече окончателно приключих!