Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ich geb’ alles zu – und du?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2009)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Джоселин Ленъкс. Анджела

САЩ. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1992

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954 439 069–4

История

  1. — Добавяне

6

Бети беше предложила на Анжела, преди да се сбогуват, да я посети в студиото на „Юнлимитед рекърдс“.

— Почти всеки ден съм там заради записите на новия ми албум. Мини някой път да хвърлиш един поглед, а може да срещнем и Ед. Добра идея, нали?

Отначало Анжела не одобри идеята, но колкото повече размишляваше, толкова предложението на Бети започваше да й харесва. Дълбоко в нея се бе загнездило чувството, че е била несправедлива към Ед и че трябва да му даде още един шанс. Ако и тогава я разочарова, можеше окончателно и с основание да му обърне гръб.

И преди да промени решението си, взе си един ден отпуск от Миринда Флауърс и вече беше на път към „Юнлимитед рекърдс“.

Намери се едно местенце на стъпалото на автобуса, което обаче с нищо не попречи на доброто й настроение. Косите си бе вдигнала в красива прическа и едва ли яркочервеното й кожено яке беше единственият виновник за възхитените погледи. Доста мъже се питаха как ли бе влязла в тесните панталони от черен шантунг. А краката й изглеждаха безкрайно дълги върху невъобразимо високите токчета.

„Юнлимитед рекърдс“ се помещаваше в една много голяма сграда със студени, непрогледни, отразяващи слънчевите лъчи прозорци. Във фоайето бяха изложени копия на златните плочи, които звездите бяха подарили на фирмата през последните години. Многобройни пазачи бдяха за сигурността и реда. Портиерът не я пусна веднага. Анжела му каза, че желае да се срещне с Бети, която вероятно е в някое студио. Той веднага вдигна телефона, за да се увери в думите й.

— Съжалявам — рече й след кратък разговор. — Преди малко Бети Карлисъл е приключила работата си в студиото. Сигурно вече е излязла.

— Няма значение — отвърна Анжела. — Къде мога да намеря Едуард Боуи?

Портиерът я гледа известно време колебливо.

— На IIІ-я етаж, стая 302. Името му е на вратата.

— Благодаря! — кимна Анжела.

— Асансьорът е отсреща.

Едва се бе отдалечила, когато той набра номера на Едуард.

— Здравей, Еди! Тук е Робърт. Ще черпиш. На път към теб е една жена, за която си заслужава да прокараш още веднъж гребена през косата си.

— Посещение? — попита Едуард недоверчиво. — За мен?

— Да, можеш спокойно да ми повярваш. Именно защото е толкова необикновена, реших да ти се обадя.

— Как изглежда?

Портиерът направи описание, което би подхождало на „Мис Калифорния“, но Ед веднага разбра.

— Защо я пуснахте, Роб?! — изкрещя той в слушалката, така че двамата му колеги, които деляха с него бюрото, вдигнаха глави от работата си.

— Не трябваше ли да го правя, Еди? — попита объркано портиерът. За пръв път чуваше художника, който винаги беше в най-добро настроение, да говори по този начин.

— Не, наистина не трябваше!

Ед тресна слушалката. После се втурна към огледалото и се оглежда известно време. Резултатът навярно му се видя всичко друго, но не и задоволителен, защото изсъска едно проклятие.

— Кой се е запътил насам? — обади се Ърнест, пълничкият рекламен редактор. Той тъкмо привършваше един хамбургер и думите му прозвучаха малко неразбираемо. — Да не би Бети Карлисъл?

— Още по-лошо! — изстена Ед.

— По-лошо? — погледна го учудено и Бърт, добре сложеният двадесетгодишен рекламен художник. — Искаш да кажеш още по-красива?

— Точно така. Но вместо да ме разпитвате надълго и нашироко, бихте могли да ми помогнете с нещо. Може би все някой от вас ще ми услужи с гребен?

— Аха, ясно — каза заговорнически Ърнест и усилено затършува из джобовете си.

— По-живо, Ърни! Скоро ще пристигне!

Постепенно Ед изпадна в паника. „Анжела идва!“ — бръмчеше в мозъка му. Сигурно заслугата бе на Фил. Или на Бети? Не знаеше дали да се радва. Трябваше ли Анжела непременно да нахълта на работното му място?

Колегата му Бърт беше извадил от куфарчето си някакво шишенце и го подаде на Ед.

— От това се нуждае мъжът, за да бъде още по-мъжествен — каза той с лукава усмивка. — Поне така мисли тъща ми.

— Престанете най-сетне с тези брътвежи и ми спестете приказките си за вашите тъщи! — Едуард се хвана за бюрото, защото почувства как подът се разклаща под краката му. — Ще намериш ли до довечера гребена си, Ърни?

Колегата му сви рамене и отново се зае с хамбургера си.

— Съжалявам, Еди, трябва да съм го забравил. О, сега се сетих, че от години не употребявам гребен — той прокара ръка по четинестата си коса.

— Трябвало е да станеш комик! — сопна му се злобно Ед и се прицели в него с една гумичка, която обаче не улучи целта си, а цопна в чашата с кола на масата.

— Колата ми! — изскимтя Ърнест с искрено съжаление.

— Заради мен можеш да прежалиш колата си — отбеляза язвително Ед. — И още нещо, момчета. Тази жена е от голямо значение за мен! Ще ви бъда много задължен, ако покажете най-добрите си страни, в случай че изобщо ги имате.

— Той се съмнява в нашите добри качества — заяви добродушно Бърт.

— Ние винаги показваме най-доброто от себе си — увери го Ърнест и си облиза пръстите.

— Точно от това се опасявам — изстена отчаяно Ед. После сниши глас заговорнически, сякаш се страхуваше, че посетителката му стои пред вратата и може да чуе нещо от думите му. — Ако правите това, което ви наредя, ще ви поканя на обяд. Моля, без въпроси! Просто приемайте всичко, което казвам! Дори да ви звучи странно.

Двамата му колеги се спогледаха в пълно недоумение.

Междувременно Анжела напредваше безпрепятствено. Задържа се само за малко, когато на излизане от асансьора срещна Бети. Тя бодро я поздрави.

— Чудесно е, че си намерила пътя за насам. Но за съжаление си улучила неудобен момент. Трябва веднага да тръгвам. Имам час при фризьор, а след това съм на снимки.

— Портиерът вече ми каза, че не си в студиото.

Бети махна с ръка.

— Оттам излязох преди половин час. А сега идвам от „големия бос“ — тя смигна двусмислено на Анжела. — Немирникът ми скъса сутиена — Бети посочи прозрачната си блузка, през която се виждаше, че едната й презрамка наистина висеше над внушителната й гръд. — Сигурно му е трябвало нещо. Никога досега не е бил толкова буен с мен.

Анжела я погледна ужасена, питайки се правилно ли е чула. Ето ти ново двайсет!

Рок звездата не обърна внимание на изражението й, влезе в асансьора и още веднъж махна на Анжела.

— Чао, сладурче! Наистина нямам време. Намини утре!

След което вратата се затвори.

Отначало Анжела се запита дали да не се върне обратно, но после си спомни, че беше дошла тук, за да си изясни нещо. И точно това щеше да направи сега!

Гневът се надигна у нея. Нима тази Бети Карлисъл си мислеше, че ще може да разиграва една Анжела Рейвън Антъни?! Ще я убеждава, че не познавала Еди, а му позволява при първа възможност да й съдере дрехите! И на всичко отгоре има наглостта да й разказва това с усмивка!

Но Едуард Боуи ще й даде обяснение, няма къде да отиде!…

С поглед, който не предвещаваше нищо добро, тя нахълта в студиото. Ед си даваше вид, че е много зает. За тази цел бе набрал преди няколко секунди номера на „точно време“.

— Как мислите, мистър — крещеше Ед възбудено в слушалката, като се опитваше да изглежда по-твърд и уверен. — Колко е часът? 12,10? Още не съм получил образците! Изпратете ги веднага! А как ще го направите, ми е все едно!

Той затвори с трясък телефона и избърса челото си, пуфтейки. В този момент наистина имаше вид на измъчен мениджър.

Едва сега Ед „забеляза“ Анжела.

— Анжела! — извика изненадано той. — Какъв сюрприз! Какво те води насам? Не мисли, че посещението ти не ме радва! Само дето съм позатрупан с работа.

Отначало тя се сепна, виждайки, че Едуард не е сам. В кабинета работеха още двама мъже, които прекалено усърдно бяха забили глави в бюрата си, сякаш нищо не се бе случило. В действителност Бърт и Ърнест щяха да изтърват химикалките си, когато тя прекрачи прага на кабинета. С гневно искрящите си очи Анжела изглеждаше още по-красива!

Тя обаче нямаше настроение да се съобразява с факта, че този млад мъж, който нервно оправяше косата си, не е сам. Като за начало на битката Анжела не пое протегнатата му за поздрав ръка и с леденостуден тон го информира, че току-що е срещнала Бети.

— Аха, значи си срещнала Бети — повтори като ехо Ед, без да знае как да продължи нататък. Той не забелязваше все още прикрития гняв и агресивността на Анжела.

— Тя идваше точно от твоя кабинет — продължи тя със заплашително тих глас.

— От моя?

Едва сега Ед отпусна ръката си, която Анжела не пожела да поеме.

— Видях и дрехите й — разкъсани от горе до долу — Анжи реши, че едно малко преувеличение няма да навреди. Така му се падаше на този Едуард, нека сега колегите му го гледат като гръмнати. — И ти си бил извършителят! Самата тя ми го каза. Мислех, че влизам във фирма, която произвежда грамофонни плочи, но, изглежда, съм сбъркала номера, защото тук явно се вършат съвсем други неща!

— Бети Карлисъл не е идвала тук — възрази Ед и погледна умолително колегите си. — Не стойте като пънове, а кажете на тази лейди, че това, което твърди, не е вярно!

Ърнест, който мислено вече си съставяше менюто, което щеше да си поръча на разноските на Ед, отвърна светкавично:

— Не, мис, Бети Карлисъл не е била тук.

— Тогава си я изнасилил в асансьора! — извика Анжела и го мушна с пръст в гърдите, сякаш искаше да го прободе.

— Никого не съм изнасилвал в асансьора! — запротестира Ед.

Откъм вратата долетя глас:

— Кого е натискал в асансьора скъпият ни Едуард Боуи? — попита около петдесетгодишния слаб и висок, облечен в светъл костюм, мъж, който току-що бе влязъл. Посивялата му коса беше подстригана модерно, а огромната брада му придаваше пиратски вид.

Това беше Албърт Монтгомъри — шефът на компанията — човек със суров характер. Винаги вземаше онова, което му хареса. А тази млада жена, застанала в средата на кабинета, му хареса изключително много.

Ед посрещна появата на шефа си с ужас. Сега всичко, което бе извоювал така мъчно с лъжите си, сигурно щеше да отиде на вятъра! А за последиците хич не му се и мислеше!

— Бети Карлисъл — отвърна Анжела.

— Така, така… Бети Карлисъл — повтори Монтгомъри със заплашителен блясък в очите. — В асансьора?

Ед реши, че трябва да се защитава със зъби и нокти, в противен случай можеше да се случи нещо ужасно! В крайна сметка, за никого не беше тайна, че отношенията между боса и звездата не бяха само професионални.

— Днес не съм виждал Бети! — извика бързо той. — А и през целия ден изобщо не съм напускал кабинета. Дори обедната си почивка не съм ползвал. Питайте Бърт и Ърнест! Те могат да потвърдят. Така ли е? Че кажете нещо де!

— Вярно е! — промърмори Ърнест.

— Напълно е прав! — кимна няколко пъти Бърт. — През цялото време беше тук.

Албърт Монтгомъри се почеса нерешително по главата.

— Мистър Боуи, елате, ако обичате, после в кабинета ми! Разбира се, ако можете да ми отделите малко от оскъдното си време! В никакъв случай не искам да възпрепятствам продължението на комедията, която, изглежда, разигравате.

— Разбира се, мистър Монтгомъри.

Сега шефът се обърна към Анжела.

— Досега никой от джентълмените не сметна за необходимо да ме представи. Името ми е Албърт Монтгомъри.

При тези думи той й се усмихна така, както вече се бе усмихвал на много жени през живота си.

— Анжела Антъни — отвърна тя.

— И с какво се занимавате, мис Антъни?

— С моделиерство — пред Ед трябваше да се придържа непременно към лъжата си.

— Мис Антъни, ще бъда много щастлив, ако ме посетите в кабинета ми! В дъното на коридора е. Не можете да го пропуснете — цялата любезност се стопи от лицето му, когато погледна Ед. — А вие, мистър Боуи, използвайте енергията си занапред така, че музиката ми да се продава, вместо да похитявате лица от нежния пол в асансьорите. Донесете ми резултатите от досегашната си работа, ако изобщо вече разполагате с такива.

И със същата бързина, с която бе влязъл, Албърт Монтгомъри затвори вратата след себе си.

Ед се отпусна, стенейки на един стол. Бърт и Ърнест наблюдаваха провала му със смесени чувства.

— Кой беше пък този? — попита Анжела, която не знаеше как да изтълкува ненадейното нахълтване на мъжа.

Бърт понечи да отвори уста, но Ед му даде знак да мълчи.

— Един от певците ни — каза той с простота, която заслужаваше похвала. — Чувала ли си за Албърт Монтгомъри? Ако не си — не бих се учудил. Песните му допадат само на позастарелите дами. При всеки удобен случай се самоизтъква като звездата. Обича големите сцени. Но втори Дийн Мартин още дълго няма да стане.

Ед бе поразен колко успешно боравеше междувременно с лъжите си. После си помисли как една лъжа повлича след себе си друга и така се навързваха, докато стане опасно. Можеше ли всъщност да стане по-лошо за него? Той хвърли зъл поглед към Ърни, когато го чу тихичко да се киска. Бърт пък беше готов да скочи в огъня за Едуард.

— Противен тип! — потвърди той. — Винаги се държи така, сякаш е на сцената. И търчи след всяка жена.

„Така значи, търчал след всяка жена!“ — каза си Анжела. Също като Ед. Тя все още не можеше да повярва напълно на увещанията на тримата мъже. Имаше нещо гнило в тая работа! А защо да не отвърне със същото оръжие? Достатъчно го търпя този Ед!

— На мен не ми направи лошо впечатление — отбеляза тя достатъчно силно, за да я чуе непременно той. — Любезен, привлекателен мъж, който държи на своето и знае какво иска.

— Какво? — попита Ед, не вярвайки на ушите си.

— Съвсем правилно чу, Еди — Анжела отново вдигна пръст до папионката на ризата му. — Не се тревожи за мен, скъпи! По-добре мисли за Бети! Ще има да оправяш доста работи с нея.

— Кълна ти се, че нито днес, нито вчера съм я зървал дори отдалеч. И освен това мразя асансьорите. Правя голям завой покрай тях — той я гледаше невинно със светлосините си очи.

— Да, наистина, Ед се пази от асансьорите — подкрепи го Бърт.

— Като от чума! — добави Ърнест.

— Не можем ли още веднъж да поговорим на четири очи? — попита я Ед, а когато не последва реакция от нейна страна, добави и едно смирено: — Моля те!

— Твърде късно е! — отвърна му Анжела и се обърна рязко. Тя със задоволство видя през рамо, че Ед я бе последвал в коридора и я гледа дотогава, докато изчезна зад вратата с надпис „Албърт Монтгомъри“.

Разгневен, Едуард стисна юмруци. Какво ставаше с тази жена? Нахълтва в кабинета, раздрънква нещо за Бети, за съдрани дрехи и асансьори. Защо всъщност беше дошла? Това все още не му бе ясно. Само да не е решила да флиртува с този досадник Албърт Монтгомъри! Не, не може да бъде! Анжела не би го направила…

Той се върна в кабинета си побеснял. Колегите му го посрещнаха с ухилени физиономии.

— Бяхме ли добри? — поинтересува се Бърт.

— Спечелихме си яденето, нали? — не остана назад и Ърнест.

— Бяхте страхотни, момчета — рече злобно Ед. — А сега не ме занимавайте повече с вашите въпроси.

— Трябва да се приготви за разговора с шефа — обясни Бърт на колегата си Ърнест, като се кискаше още по-силно.

В момента Албърт Монтгомъри ни най-малко не мислеше за сътрудниците си. Вниманието му изцяло бе съсредоточено върху младата жена, седнала във фотьойла. Той се питаше как едно невзрачно същество като този Едуард Боуи може да има вземане-даване с такава красива модна дизайнерка. Е, вярно, че изглеждаше добре, винаги беше в добро настроение и не беше глупав, но какво можеше да даде той на една жена като тази?

Анжела вече бе постигнала целта на посещението си. Тя постъпи така, че накара Ед да ревнува. Беше изписано на лицето му. Този Монтгомъри й бе безразличен, ако ще и най-известните жени да му се натискаха. И така, с възможно най-студен тон тя го попита какво иска от нея.

Албърт Монтгомъри я дари с една изкусна усмивка.

— Преди няколко минути разказахте история, за която бих искал да чуя нещо повече.

— Каква история? — попита Анжела, недоумявайки, и погледна отегчено през прозореца.

— Тази за Бети и Едуард Боуи. Асансьорът също играеше някаква роля.

— Не разбирам какво ви засяга това? — Анжела изобщо не се опитваше да скрие отегчението си.

Усмивката изчезна мигновено от лицето му.

— Дали ме засяга ли? — реагира бързо той. — Знайте, че за мен Бети е нещо повече от приятелка. И аз като неин приятел и продуцент имам право да се интересувам за интимните й контакти. Не съм я допуснал до себе си, за да бъда мамен.

Той дръпна възбудено брадата си, сякаш искаше да я удължи.

Анжела не вярваше на ушите си. Тази Бети тръгваше с всеки мъж. Намерила бе на кого да се доверява.

— Ах, така ли? — каза тя с високо вдигнати вежди.

Албърт Монтгомъри кимна.

— Точно така. А сега ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете всичко, което чухте от Бети.

„Разбира се, че няма да ти разкажа всичко“ — каза си Анжела. Какво я засягаше онова между Бети и Фил. Нека певицата да се оправя сама. Но сигурно нямаше да й навреди, ако му опише срещата си с нея пред асансьора.

— Срещнах Бети в коридора. Тъкмо идваше от Едуард Боуи. Всъщност първо я потърсих в студиото, защото ме беше поканила там. Но тя бързаше и само ми показа скъсаната презрамка на сутиена си, за която бил виновен този мистър Боуи. При това Бети се изрази доста впечатляващо за потребността му от нежност.

Монтгомъри внимателно я следеше с поглед.

— Спомена ли ясно името му?

Анжела Антъни помисли малко.

— Не, всъщност не — поклати тя глава. — Каза само, че някакъв си „голям бос“ я нападнал.

Анжела видя с учудване как при последните думи събеседникът й настръхна.

— И как стигнахте до заключението, че оплакването й се отнася до мистър Боуи?

Ръцете му се бяха вкопчили в бюрото. Албърт Монтгомъри съвсем не отговаряше на представата, която Анжела си бе изградила.

— Е, високо и ясно Бети ми каза, че идвала от „боса“ — отговори спокойно тя и скръсти ръце пред гърдите си.

— А това в крайна сметка е мистър Едуард Боуи — лицето на Монтгомъри, което се беше наляло с кръв, започна да се раздвижва. Челюстите му се размърдаха, сякаш имаха работа с особено жилав стек. — Щом мистър Боуи е шефът тук — изкрещя той така, че Анжела неволно потръпна, — кой тогава съм аз? Може би ще ми кажете това?

Тя обърна глава към вратата, за да се убеди, че е необходимо да пробяга съвсем малко разстояние в случай, че стане особено опасно. Сега най-доброто беше да запази спокойствие. Може би щеше да научи от него още нещо за Ед.

— Вие сте певец — рече тя, без да се помръдне. — И жените ви обожавали. На път сте бил да достигнете Франк Синатра.

— Кой ви го каза?

— Вашите подчинени.

Едно нетърпеливо движение с ръка прекъсна последните й думи.

— Не, не говоря за това! — извика невъздържано Монтгомъри. — Имам предвид кой ви обясни, че мистър Боуи е шефът тук.

— Самият той.

Анжела не можеше да си представи кое го беше вбесило така. За съжаление не знаеше също и че с разбулването на лъжите на Едуард тя му правеше всичко друго, освен услуга.

— И вие повярвахте?! — Албърт Монтгомъри поклати глава. — Че той е босът на компанията за грамофонни плочи? Че има връзка с тази бъбрива Карлисъл? И че аз съм певец?!

— Разбира се, че му вярвам — отвърна Анжела. — Защо е трябвало да ме лъже?

Но когато си спомни за каква се беше представила самата тя, мозъкът й заработи.

— Тогава ще трябва да ви изясня всичко — гласът му стана по-спокоен. — Мистър Албърт Монтгомъри съм аз — повече от двадесет години съм шеф на предприятие. Аз превърнах фирмата в това, което е сега. А вашият Едуард Боуи не е нищо повече от един художник-дизайнер, който се занимава с оформлението на грамофонните плочи. До този момент. След няколко минути той вече няма да има работа тук. Лично аз ще му връча заповедта за уволнение.

Анжела подскочи ужасена, когато чу до какви последствия ще доведат необмислените й думи.

— Не правете това, мистър Монтгомъри! Трябва да е имал основателна причина за тези лъжи. А и в крайна сметка вредата не е кой знае каква!

— Фактът, че ме е унизил във вашите очи, намирате за кавалерски жест?

— О, не — отвърна тя. — Толкова невинна лъжа не би могла да ви унижи — Анжела с радост забеляза, че това грубо ласкателство подейства и лицето на събеседника й отново се проясни. — В края на краищата той си върши добре работата във фирмата. И е автор на обложките за плочите на Бети Карлисъл, нали?

Албърт Монтгомъри кимна.

— Да, вярно е. Тези ужасни триъгълни тела!

Анжела си спомни, че беше употребила същите думи пред Едуард.

— Но критиците високо са ги оценили. А и не са толкова лоши. Просто впечатляват хората — каза тя с известен прилив на гузна съвест спрямо Едуард.

— Щом толкова държите на този нехранимайко, ще трябва да си затворя очите — рече Монтгомъри с фалшива усмивка. „Нищо подобно — закани се наум той, — няма да се отърве така лесно хлапакът!“

Анжела си мислеше друго.

„Щом мистър Боуи не е бил «близък» с Бети, кой тогава? В крайна сметка със собствените си очи видях скъсаната й презрамка?“ Когато срещна смутения поглед на Монтгомъри, отговорът й стана ясен. Ама, разбира се, нали Бети беше казала, че идва от боса! А тя хвърли вината върху Ед. Но ако той не й се беше представил за шеф на фирмата, това нямаше да се случи. Липсваше й още една брънка, за да довърши веригата на мислите си.

— В такъв случай Ед сигурно няма апартамент в Саусалито? — попита тя Албърт Монтгомъри, защото не можеше да си представи, че със заплатата си на художник Еди би могъл да си го позволи.

— И това ли ви е разправял? — мъжът зад бюрото поклати глава. Той отново бе започнал да усуква брадата си. — Доколкото знам, има малък апартамент в Чайнатаун — Монтгомъри се намръщи. — Как изобщо може да се живее там?

— Вие навярно имате вила в Ноб Хил?

— Естествено — скритата ирония в гласа й му убягна. — И бих се радвал, ако ми позволите някой път да ви я покажа.

Тя не отговори и недвусмислено показа, че има намерение да си тръгва.

— Все пак не ми казахте дали сте съгласна? — попита я той настоятелно.

— Ако ми обещаете, че ще спестите на мистър Боуи последствията от лъжите му, бихме могли да поговорим още веднъж за това.

„Само да поговорим — добави мислено тя, — не и повече!“

— Считайте, че е уредено — отвърна Монтгомъри доста прибързано.

„Не звучи особено искрено!“ — сметна Анжела. Но тя беше убедена, че Едуард е човек, който може да се оправи с шефа си и само в краен случай би напуснал фирмата.

— Не забравяйте обещанието си! — напомни му тя още веднъж.

— Но аз изобщо не знам къде мога да ви намеря — каза безпомощно Монтгомъри.

— В „Дрийм Вали“ — отвърна Анжела. Там Монтгомъри щеше да е просто един от многобройните й обожатели, които Миринда Флауърс й отнемаше или включваше в собствения си приятелски кръг.

Обработвайки брадата си с две ръце, Албърт Монтгомъри я проследи с очи. „Една жена, която трудно може да бъде спечелена“ — каза си. Но точно това възбуждаше донжуанския му инстинкт. „Само почакай! Паднеш ли веднъж в ръцете ми, сама ще ми се отдадеш, както всички останали.“

Той посегна към телефона и нареди на секретарката си:

— Мили, кажете на мистър Боуи да дойде веднага! Чакам го незабавно!

Малко по-късно Едуард стоеше пред бюрото му с папка под мишница.

— Седнете, мистър Боуи! — Албърт Монтгомъри му посочи фотьойла, в който допреди малко седеше Анжела.

— Тук са първите ми проекти за касетката със старите записи на Бети Карлисъл — Ед подаде на шефа си папката.

— Това ще го оставим сега настрана — Монтгомъри му я върна обратно.

Ед скръсти ръце на гърдите си.

— Не ми остава друго, освен още веднъж да ви уверя, че не съм имал нищо общо с Бети Карлисъл. Нито във, нито извън асансьора.

— И това не ме интересува вече — отвърна шефът за негово най-голямо учудване. Внезапно Монтгомъри се наведе напред и погледна злобно Ед. — „Мистър Голям Бос!“

Чак сега Едуард схвана накъде духа вятърът. Анжела трябва да му е издрънкала всичко! Всъщност падаше му се. Далече беше от мисълта да я обвинява за това.

— Беше само една малка безобидна шега, мистър Монтгомъри — опита да се измъкне той. — Нищо значително. В никакъв случай не съм искал да си присвоявам вашето положение. Просто си пийнах малко повечко и думите сами се изтърколиха от устата ми.

— А певецът, когото обожават всички жени?

Ед започна да се плъзга неловко напред-назад във фотьойла.

— Също беше шега. В никакъв случай не съм го мислил лично.

— Но мен това ме засяга лично, мистър Боуи! Вие сте ме унизил пред мис Антъни! Може би точно това сте възнамерявал. Искал сте да си придадете важност пред нея за моя сметка!?

Едуард много добре съзнаваше, че беше точно така и затова предпочете да си мълчи.

— Искал сте да впечатлите тази модна дизайнерка — продължи шефът му. — Естествено това е разбираемо, ако се сравни вашето обществено положение с това на мис Антъни. Минавало ли ви е изобщо през ума, че тази особа е доста голяма лъжица за вашата уста?

„Точно в стила на Алберт Монтгомъри!“ — мислеше си Ед. Не трябваше да позволява да бъде така обиждан от началника си.

— Не разбрах съвсем последната ви забележка, мистър Монтгомъри — каза той възможно най-невинно. — Достатъчно съм снажен за всяка „лъжица“!

Шефът му прие това за намек към собствения му сравнително дребен ръст.

— Знаете много добре, че това няма нищо общо с физическия ръст — смъмри го Монтгомъри. — Имам предвид социалното ви положение — и още веднъж повтори, наблягайки на всяка дума. — Социалното положение.

Ед не се поддаде на острия му тон.

— Живеем в страна, в която всеки, който има пипе, може да постигне нещо — отвърна Ед. — Вие самият сте най-добрият пример — от мияч на чинии до милионер. А може би, сър, сте и милиардер…

Директорът на компанията за грамофонни плочи стоеше позеленял от гняв и се подпираше с две ръце на бюрото.

— Мистър Боуи — каза възбудено той, — ще направя всичко възможно, за да не продължавате така. Не и в моята фирма. Искам на работните места да има лоялни хора.

Сега и Ед стана.

— Мистър Монтгомъри, знам, че извърших глупост. Съжалявам, ако това ви е засегнало, и бих искал да се извиня. Само си помислих, че поне веднъж ще мога да бъда някой друг.

„И тогава е избрал мен“ — помисли шефът му и се почувства поласкан от своето предположение. Освен това умелото извинение на неговия служител посмекчи яда му и оправи настроението му. Щом погледнеше този Боуи, не можеше да проумее защо му е трябвало да се пъха в чужда кожа, след като и без това си имаше достатъчно проблеми с малката си заплата.

— Сега можете да се върнете отново на работа, мистър „милионер“ — Монтгомъри освободи Ед с великодушен жест. — Но преди да натрупате първия си милион, погрижете се, ако обичате, за обложките на плочите.

Ед взе папката отново под мишница и излезе. Шефът можеше да си говори каквото си ще — скоро ще му мине.

„Ще си върна Анжи. Нейната целувка ми е по-скъпа от всякакъв милион“ — въртеше се в главата на Едуард.