Джоселин Ленъкс
Анджела (7)

7

Анжела седеше до прозореца на своето малко таванско жилище и гледаше замислено надолу към Голдън Гейт Парк, който в този топъл есенен следобед гъмжеше от любители на ролкови кънки и скейтборд. Беше хапнала в града набързо малко печено пиле и сега обмисляше как да постъпи след онова, което научи от мистър Монтгомъри за Ед.

Наистина беше комично. Едуард Боуи просто се беше представил за шеф на фирмата така, както и тя го излъга, че е модна дизайнерка. Дори жилището, в което я бе поканил, не беше негово, а вероятно на приятеля му. Не беше ли споменала Бети Карлисъл, че в онази съботна утрин е отивала при Фил? Сега всичко си пасваше на мястото. В такъв случай Ед не беше плейбоят, за какъвто го бе смятала, а само се бе поперчил пред нея.

Анжела подпря глава на стъклото. Най-добре щеше да е, ако поговори още веднъж с Ед, но само на четири очи. Дали щеше да й позвъни? Само че как, след като номера й го нямаше в указателя? Значи Ед ще трябва да дойде в „Дрийм Вали“.

Какво ли щеше да стане, ако тя му се обади? В края на краищата, жената днес може да поеме инициативата. Но под какъв предлог? Да го попита дали шефът го е изритал? Или какви са били последствията от нейните „разкрития“? „Спри, Анжела — предупреди я вътрешният й глас. — Не прави това! Нима трябва непременно да признаеш грешката си? Не е необходимо да те смята за бъбривка, която раздрънква всичко наляво и надясно. Остави го спокойно да продължи да играе ролята си…“

Да, Ед трябваше сам да се увери, че за в бъдеще не може да продължава с лъжи.

Ами тя? Нима също не го бе лъгала? Да, вярно е, но не се бе увлякла чак до такава степен. Това обаче не значеше, че трябва непременно да му го натяква.

С доволна усмивка и замислена върху предстоящия разговор, Анжела посегна към телефонния указател.

 

 

Едва затворил вратата на апартамента след себе си, Едуард се отпусна уморено на първия попаднал му фотьойл. Какъв ужасен ден! Имаше нужда от разтоварване. Стана и отиде в ателието си. Взе палитрата, размеси боите и нахвърли с дебела четка някаква абстрактна картина в ярки цветове. По време на работа Ед имаше навика да си говори на висок глас.

— Това тук, мистър Монтгомъри — извика той и направи едно грозно петно в центъра на платното, — е твоят нос, който пъхаш навсякъде. Не е ли изключително сполучлив, шефе? А сега ще се посветим на твоята широка, пиянска усмивка, с която ощастливяваш секретарката си при поредната й грешка.

Ед измайстори под червеното петно нос, някакво озъбено образование — нещо като уста.

От всекидневната долетя звънът на телефона.

— Няма да е лошо — каза си Ед — да намеря върху бюрото си и място за телефона — въпреки че изображението на картината приличаше повече на кучешка муцуна, Ед поклати доволно глава.

Телефонът иззвъня още по-настойчиво. Най-сетне Ед се стресна. Веднага се сети за Анжела и се втурна към всекидневната. Взе четката в лявата ръка, а с дясната вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Ед, — обади се звънлив женски глас. — Тук е Анжела.

— О, здравей, Анжи! — той усети, че не прозвуча особено въодушевено за поздрав.

— Какъв късмет, че те открих в указателя — продължи тя. — Мен ме няма там. Но защо адресът ти е на Грант Авеню? Страхувах се, че не си истинският Едуард Боуи, но наистина съм имала късмет! Търсих дори един Боуи в Саусалито!

— Имам малък апартамент тук, в Чайнатаун — отвърна бързо Ед. Изглежда, че шефът му не й бе разкрил цялата истина. Значи трябваше да продължи с лъжите си. — Сега вече знаеш защо хладилникът ми в Саусалито не беше зареден. Просто Саусалито ми е доста далеко и обикновено ходя там само в събота.

— Да, разбирам! — Анжела замълча за момент. — Страхувам се, че несправедливо съм те подозирала в нещо, което не си извършил!

— И аз се боях от същото — рече Ед.

— Виновник се оказа мистър Монтгомъри — продължи тя, — той скъсал сутиена на Бети. Нямаше никакво намерение да си признае, но реакцията му бе достатъчно красноречива.

— И какво искаше този прелъстител от теб?

Анжела се засмя тихо.

— Ето и нещо ново — Едуард Боуи в пристъп на ревност. Искаше да ми закачи номера на поредното си завоевание. Но никога няма да успее да заеме твоето място!

— Никога ли? — попита Ед несигурно.

— Е, в крайна сметка ти си босът, нали?

— В известен смисъл… — „твърде е хубаво, за да е истина“ — добави мислено той. — Е, недей да съжаляваш! — каза Ед великодушно. — Не ти се сърдя! Важното е, че все пак ми се обади. Какво ще кажеш, ако…

— … лично ме увериш в това? — довърши изречението му Анжела. — Дадено — в същия момент тя долови някакъв шум в слушалката. — Какво има, Ед? Да не се задави?

— Не, няма нищо — отвърна той. Не можеше да й опише как от облекчение прокара лявата ръка по челото си, за да си оправи косата. Само че беше забравил за четката, която държеше. — Малко се понаклепах с боя — Ед се погледна в огледалото — челото му беше в жабешко зелено.

— Ще се облека и ще мина да те взема — каза Анжи.

Тъкмо това Ед не желаеше.

— Не, не! — възпротиви се бързо той. Веднага си я представи в безбожно скъпа кола да минава край старата къща, в която живееше. — Наистина няма нужда. Още не се е стигнало дотам, че жените да откарват мъжете.

Аргументът му й бе достатъчен.

— Живея на улица „Фултън“ до Голдън Гейт Парк. Кога ще пристигнеш с колата си?

„Колата ми ли?“ — каза си Ед. Досега не знаеше, че има такава. Той помисли. Пак щеше да си има цял куп проблеми.

— След два часа. Става ли?

— Става, Еди. След два часа. Можеш да звъннеш отдолу, аз ще сляза. И тогава градът е наш! Чао!

— Чао, Анжи!

Едва затворил слушалката, Ед се залови светкавично за работа. Имаше доста неща за уреждане. Трябваше да намери отнякъде кола, да изрови нещо сносно за обличане и да изтегли пари от банката. Но преди всичко трябваше да измие зелената боя от лицето си.

 

 

Едуард беше предложил на Анжела един ресторант на Президио Авеню, за който знаеше, че се посещава от изискано общество и разполага с приятен интериор. Извадиха късмет и чакаха само половин час на бара, докато се освободи маса. Ядоха риба с френско бяло вино. Сега чакаха горещия шоколад и кафето.

Анжела успя много бързо да изчерпи финансовите запаси на Едуард.

— Сигурно е доста скъпо? — отбеляза тя, след като отново обходи с поглед ресторанта.

Едуард махна с ръка.

— Така е. И аз ще трябва да затъна в дългове, за да платя тази вечеря — уж се пошегува Ед, но „по изключение“ това не беше лъжа, защото трябваше да се съобразява с кредита си от банката. — Ако не признаят чековете ми, мога да предложа услугите си като мияч на чинии. Така сигурно за кратко време ще стана милионер — добре че тази история вече беше зад гърба му, иначе при спомена за разговора с шефа апетитът му сигурно щеше да изчезне. — Може би трябваше да поканя една модна дизайнерка като теб в „Мак Доналдс“?

— Имаш ли нещо против хамбургерите? — попита Анжела, която го гледаше занесено в очите.

— О, не, нямам. Но мисля, че там ще ти е малко неудобно в твоята рокля „Карден“ — предположи Едуард, когото погледът й не успя да обърка.

Тя го поздрави изненадана, че я е забелязал.

— Поне един мъж да обърне внимание!

— Дребна работа — засмя се Едуард. Как обичаше Анжела този негов палав смях! — Видях етикета, когато ти поднасях стола. Мислех, че жена като теб се облича само в свои модели.

Анжела, която беше в наситено червена рокля с камбанообразна долна част — специална поръчка от един бутик — не се предаде така лесно. В последно време беше научила твърде много за Ед.

— Това също е мой проект — каза гордо тя. — А „Карден“ просто го купиха от мен — май че наистина беше време да изостави тази тема колкото се може по-скоро. — Но и твоята кола си я бива — не му остана длъжна. — Хубава кола! Само че според мен в един град като Фриско с неговите свежи морски ветрове гюрукът й трябва по-често да се вдига.

— Вярно е — въздъхна Ед с физиономия на измъчен шофьор на „Кабрио“.

В последната минута приятелят му Фил отстъпи колата си, но изрично го предупреди, че повече няма да подкрепя лъжите му и че това му е за последен път. Едуард му изплати дълговете си и го увери, че все някога ще каже на Анжи истината. Но не беше задължително да го стори точно днес!

Той отново я погледна с възхищение. Сякаш с магически пръсти Анжела беше стъкнала дългите си руси коси на дребни къдрички, които й придаваха нещо ангелско. Те би трябвало да контрастират на агресивния кървавочервен цвят на роклята, но в действителност съчетанието им правеше поразяващо невинно дръзко впечатление, което въздействаше просто главозамайващо.

Тази вечер Едуард дълго се бе колебал, преди да се откаже от коженото си яке. След упорито тършуване щастието все пак му се бе усмихнало и той бе успял да намери единствената си вратовръзка между художествените томове в библиотеката. Облече си бяла риза под широкия пуловер, който майка му бе изплела преди няколко години. По време на търсенето му бе станало ясно, че ще трябва да промени начина си на живот, ако иска да задържи жена като Анжела. Невъзможно беше да се явява пред нея всеки път с една и съща вратовръзка. Досега не беше отделял особено внимание на облеклото си, както и на много други впечатляващи жените неща.

Но Анжела, която седеше срещу него и смучеше шоколада си, в момента изобщо не поглеждаше дрехите му. Тя виждаше единствено неговата младежка жизненост, чара и радостта му от това, че седи тук с нея. Изглеждаше й най-привлекателният мъж в целия ресторант. У него липсваше леко отегченият вид на другите посетители, които сигурно редовно идваха тук, за да се изложат на показ. Не, личеше му, че се наслаждава на присъствието й и е благодарен на всяка минута, прекарана в компанията й.

И двамата не обелиха нито дума за недоразуменията, които бяха възникнали помежду им. Важното беше, че отново са заедно. Едуард и Анжела разбраха през тези часове, колко силно се нуждаят един от друг.

За Ед единствената горчива капка в чашата на прекрасната вечер беше, че и при най-добро желание не можеше да измисли как да продължи започнатата игра. Не можеше вечно да се прави на „големия бос“, нито да се преструва, че притежава несметни запаси от долари — това щеше да му излезе твърде солено.

Анжела се облегна доволна на стола си.

— Мисля, че малко движение ще ни се отрази добре. Какво ще кажеш за „Екстази“? Или имаш нещо против танците?

Още като чу това предложение, дъхът на Еди секна, защото знаеше, че „Екстази“ е един от най-скъпите клубове в града. Но знаеше също, че вечер като тази не бива да свършва бързо. В случай че парите не му стигнеха, все още имаше кредитни карти.

— Нямам абсолютно нищо против танците, така че щом желаеш… — отвърна той усмихнато и в очите му се отрази блясъкът на свещите, които горяха на масата между тях.

Анжела и Ед танцуваха, докато останаха без сили. Но тогава оркестърът поде една бавна поредица и двамата плътно прегърнати влязоха в ритъма на лиричната музика. Светът около тях сякаш се изгуби нанякъде.

„Екстази“ се намираше на най-горния етаж на една голяма сграда и през прозорците му се разкриваше поразяващо красива гледка към залива на Сан Франциско, където светлините на корабите се движеха като фенери на самотни скитници. Двамата влюбени не забелязваха нищо. Не обърнаха внимание дори на звездите, които блестяха по небето като огромни диаманти. Забравено беше супермодерното обзавеждане на дискотеката, направено от известни архитекти, забравени бяха и останалите присъстващи, които танцуваха до самите тях. Единственото, което усещаха, беше музиката, преливаща се в кръвта им, и топлината на другия.

На масата, която бяха изоставили, за да танцуват, стоеше големият букет пурпурни рози, които Ед беше купил за Анжела от един търговец. До него бяха преполовените им чаши с джин тоник. Въртящите се прожектори в дискотеката хвърляха приглушена светлина. Телата на Едуард и Анжела, впити едно в друго, бяха изпълнени с жар. В полумрака на дансинга те се чувстваха достатъчно скрити, за да си разменят целувки. Притискаха се още по-силно, сякаш искаха никога да не се разделят.

Едуард погали нежно с едната си ръка главата на Анжела, отпусната на рамото му, а с другата обви талията й и почувства топлината на хълбоците й, движещи се в такт с музиката. Анжела пъхна едното си бедро между краката му и при всяко движение пробождаше Ед с гърдите си. Той се страхуваше, че е достигнал предела на възбудата си, която всеки момент заплашваше да избухне. Никога не бе пожелавал така силно жена, както сега Анжела. Но къде да я отведе?! Само не и в апартамента си, който приличаше на всичко друго, освен на „любовно гнездо“.

Анжела вдигна главата си и го погледна.

— Еди — промълви тя, — хайде да вървим! Веднага! Иначе рискуваш да те прелъстя още тук, в средата на дансинга. Ако се забавиш още малко, не отговарям за последиците.

Ед я хвана за ръка и я заведе до масата.

— Анжи, четеш мислите ми — каза й тихо той. Погледна часовника си и с ужас видя, че полунощ отдавна е минало. — Бързо да тръгваме, нямаме време. Не мога да си позволя да закъснея утре за работа.

— Сигурно имаш някоя важна среща — подхвърли Анжела с едва доловима ирония в гласа.

— Единствената важна среща, която бих могъл да имам, е с една порядъчна мис Анжела Рейвън Антъни — поясни Ед и направи знак на келнера. — На тази уговорка ще посветя възможно най-много от времето си.

В „Екстази“, както и в ресторанта, Едуард даде тлъст бакшиш на келнера — по-скоро за да подели щастието си с другите, отколкото да впечатли Анжела. И без това беше пръснал вече толкова пари, така че няколко долара повече или по-малко бяха без значение.

След като се спуснаха с осветения като коледна елха външен асансьор, Едуард се огледа за такси. Беше пил твърде много и се страхуваше да подкара колата на Фил. Докато чакаха, прекараха времето си в целувки, които ги подготвиха за „онова“, което им предстоеше.

Когато най-сетне едно такси спря, сложиха розите на предната седалка, а те самите се настаниха отзад. Едуард побърза да съобщи на шофьора адреса на Анжела.

— О, не — запротестира тя. — Карайте към Грант Авеню! — и добави по-тихо към Ед. — Непременно искам да видя другия ти апартамент. Ако дори наполовина е така божествен като жилището ти в Саусалито, моят дом ще бледнее — всъщност и тя като Ед се страхуваше да не се изложи със скромния си апартамент. — Освен това е и по-близо.

— Но, скъпа — увещаваше я горещо той, — съвсем не съм подготвен за посещение.

— И в Саусалито не беше — припомни му Анжела. — Но въпреки това ни беше много приятно.

Тя го сръга, усмихвайки се многозначително.

— Там беше съвсем друго нещо — отвърна Едуард. — В малкия апартамент всичко е надолу с главата. Наистина не изглежда особено приветливо.

— Това няма значение, щом ти си с мен — Анжела погали нежно ръката му. — Карайте към Грант Авеню! — обърна се тя към шофьора.

И тъй като думите й прозвучаха доста категорично, Ед не се опита да се съпротивлява повече, а мъжът с бейзболната шапка мигновено даде газ.

Анжела си пое дълбоко въздух. Тя искаше най-сетне да притежава своя Ед такъв, какъвто е в ежедневието си, а не да го гледа в теснотията на собственото си жилище или в наетия апартамент в Саусалито.

Скоро отминаха Пагодентор на улица Буш и се озоваха в Чайнатаун — едно приказно място, където пътните табели са покрити с китайски надписи, а лампите — с дракони. Въпреки късния час тротоарите все още бяха оживени. Кафенетата бяха пълни с хора, а много от живеещите тук правеха последните си покупки по уличните щандове или просто си вземаха по една закуска.

Таксито спря пред китайски ресторант, чийто покрив стигаше почти до края на улицата.

— Тук ли живееш? — попита Анжела с широко отворени очи.

„Дали беше разочарование или възхищение?“ — помисли си Едуард.

— Харесва ми — отвърна й простичко.

— И на мен ми харесва! — извика възторжено Анжела. — Всичко е толкова цветно. И тази музика! Винаги съм се чудила как умеят да пеят толкова високо тези хора.

Тя подуши във всички посоки и пусна куп хвалебствия за мириса на екзотичните подправки.

— Също като аромата на Ориента, който в младежките ми години лъхаше от приключенските книги. Погледни натам — колко апетитно изглежда всичко — Анжела посочи гостилниците наоколо, по чиито витрини висяха патици, гъски, пилета, свински бутове и най-вече безброй видове риба. — Защо не вечеряхме направо тук? Бързо ме отведи, защото ако остана още малко сред тези вкуснотии, сигурно отново ще изгладнея като вълк.

— Ще му помогнем на този вълк — усмихна се Едуард и я поведе към един невзрачен вход до ресторанта. Стълбището ги изведе до отворената врата на кухнята. — Лин! — провикна се Ед в силно осветеното и блестящо от чистота помещение.

От дъното пъргаво изскочи дребен, тумбест китаец.

— Добър вечер, миста Боуи — каза той с лек поклон. — Добре дошли в този дом, мис.

— Можеш ли да ми пратиш горе две порции Ван Тан, Лин?

— С вино „Плум“?

— Да — кимна Едуард.

— Аз изтича веднага да види дали има Ван Тан.

И със същата бързина, с която се бе появил, Лин изчезна зад рафтовете.

— Ако работех в телевизията, веднага щях да го ангажирам за всички китайски предавания — каза Анжела усмихнато. — Това е типична персона. Сигурно и „Р“ не може да казва.

— Зависи от настроението му — засмя се Ед. — Бъди предпазлива, Анжи! Иначе хубаво ще налапаш въдицата му. Точно това цели с държанието си. В крайна сметка и той гледа телевизия и следователно отлично знае как искат да го видят хората. А предложената роля сигурно би отхвърлил, защото през целия ден е доцент в университета, а вечер готви в собствения си ресторант. При това „Небесният дракон“ е истинска златна мина.

— Ясно.

Лин отново се появи от дъното на кухнята.

— След няколко минути ще ви донеса всичко — Еди се оказа прав — сега в говора на китаеца нямаше и сянка от акцент. — Междувременно Ед сигурно ви е казал, че преподавам философия в университета, мис?

— Да, мистър Лин, каза ми — кимна му любезно Анжела.

— И тъй като от един философ по всяко време може да се очаква някоя мъдра поговорка, а виждам, че двамата изглеждате така доволни, както може да ви направи само една хубава вечеря, ще ви кажа само, че „оризът от собствената тава те кара да забравиш ориза от чуждата“. С други думи, надявам се, че при следваща възможност ще имате предвид моята кухня.

— Обещаваме — каза Анжела.

„Дано да има следващ път“ — помисли си Едуард, който нетърпеливо очакваше да види реакцията й, когато влезе в жилището му.

— Значи до скоро, Лин!

Ед махна набързо на собственика на ресторанта и поведе Анжела нагоре по стълбите.

— Фантастично! — въодушевяваше се все повече Анжела. — Апартамент, свързан с ресторант. Ако живеех тук, сигурно щях да съм дебела като слон.

Ед отвори вратата на дома си със смесени чувства и светна лампата.

Анжела нададе панически вик.

— Погледни само! Някой е влизал с взлом, докато те е нямало! — очите й се бяха разширили от ужас.

— О, не — отвърна Ед с леко разтреперан глас и поклати глава. — При мен винаги изглежда така.

Наистина безпорядъкът създаваше впечатлението, че крадци са преобърнали апартамента с главата надолу в търсене на нещо ценно. Едуард светкавично се залови за работа. Той веднага изтича в кухнята, откъдето се върна с ваза, пълна с вода. Анжела пое вазата от ръката му, подреди розите и ги постави на една ниска масичка.

— Всичко останало, което имаш да вършиш, може и да почака — каза тя, обви с ръце врата му и привлече главата му към себе си. — Но това — не.

— Хм — успя да рече Ед.

Целувката й беше безкрайна, но след нея той можа набързо да разчисти масата, да пооправи канапето и да поднесе две чаши. По едно време Лин почука на вратата. Едуард го пусна вътре. Китаецът изчезна в кухнята, откъдето се появи с две малки чинийки. На Анжела й потекоха слюнките при вида на забитите в тесто парчета месо. Лин беше донесъл и шише сливово вино, с което напълни чашите.

— Миста Ед сигурно позволи мен да се оттегли? — попита той с широка усмивка.

— Е, хайде, изчезвай, стари китаецо — каза Ед шеговито. — И не забравяй да пишеш това в сметката!

— Вие двамата наистина ми изглеждате като хора, на които Буда гледа с усмивка отгоре — отвърна Лин, след като ги огледа и затвори вратата след себе си.

— Трябва да потопиш това в соса — обясни Ед на Анжела.

— Фантастично е! — възкликна, дъвчейки тя.

— Лин е не само добър доцент, а и превъзходен готвач! — рече въодушевено Ед.

След като изядоха всичко, Ед занесе съдовете в кухнята. В това време Анжела запали свещи и пусна „Когато вятърът се промени“ на Бети Карлисъл.

Едуард седна в краката й и сложи глава в скута й.

— Анжела — каза тихо той, — имам само една молба!

— Да? — тя погали косата му.

— Ще останеш ли за закуска? Днес не успях да ти предложа кой знае какво и през цялото време се питах какво би станало, ако закусим заедно.

— Глупчо! Разбира се, че ще остана за закуска.

В очите й Ед изглеждаше толкова наивен и нараним, сякаш едно нейно „не“ би могло да го нареже на парчета. Но в същото време тя чувстваше и силата му, която можеше да противостои на всички проблеми по света.

— Радвам се — каза Ед.

— И аз се радвам, че съм с теб!

Анжела развърза вратовръзката му и разкопча горните копчета на ризата му.

Едуард беше съсредоточил цялото си внимание върху жената пред себе си. Поглъщаше лекия дъх на розите и възбуждащия аромат на плътта й, усещаше върху бузата си финия плат на роклята й, а когато прокара ръка по заоблените й прасци, почувства нежността на кожата й. Пламъците на свещта танцуваха по тялото на Анжела, а очите й издаваха страстно желание, докато дълбокият еротичен глас на Бети Карлисъл изпълваше стаята с меланхолията на блуса.

— Страхувам се, че ще трябва да се разделиш с мосю „Карден“ — каза Едуард и потърси пипнешком ципа. — Само ни пречи.

— Лесна работа.

Анжела му помогна при събличането на роклята. Ед очакваше трепетно „събличането на ангела“. Внимателно взе роклята и я остави настрани. Анжела издърпа пуловера му през главата.

— Мек е — забеляза тя. — Такива пуловери могат да плетат само майките.

— Така е — кимна Едуард. Той смъкна панталона и ризата си.

Анжела не сваляше поглед от показателя на възбудата му, който нетърпеливо напираше изпод слипа. Тя се притисна към него, издавайки сладострастен стон.

— Толкова съм щастлив! — промълви Едуард. — За последен път бях така щастлив, когато баща ми ме заведе в Дисниленд.

— А миналия петък? Не го ли броиш?!

Анжела го проследи, докато измъкна последователно и двата си крака през слипа.

— Тогава беше… друго… Не знам защо…

Тя знаеше. Тогава Ед не беше в своя дом, не можеше да се отпусне така, както тук. Това жилище му отиваше някак си повече от студения луксозен апартамент в Саусалито.

Едуард я занесе във фотьойла и отново се сгуши в краката й.

Анжела чувстваше косите му върху голите си бедра. И ръцете му бавно се плъзгаха нагоре по тях. Когато достигнаха влажното й, покрито с нежен златист мъх венерино хълмче, цялото й тяло потръпна. После нещо меко и топло смени пръстите му. Бяха устните му, които загалиха центъра на удоволствието й. Анжела отметна глава назад. Устата й шепнеше да не спира, а ръцете й, обвили тила на Ед, го насърчаваха да бъде по-смел. Струваше й се, че всяко местенце по тялото му, което докоснеше, пламтеше. И наистина огънят в него се разпалваше с все по-голяма сила. Ръцете му пътешестваха пъргаво навсякъде и разкриваха все нови и нови еротични точки. Милувките на Ед, които я докараха почти до безумие, бяха изпълнени с изключителна нежност, която още повече подклаждаше страстта и насладата й.

Анжела го придърпа полека нагоре.

— Ако не започнеш да гасиш огъня, който сам разпали, ще трябва да викаме пожарната. Или не забелязваш, че цялата съм в пламъци?

Ед я намести внимателно на фотьойла.

— Няма нужда да викаме пожарната на Сан Франциско. Сам ще свърша тая работа!

— Ела, пожарникарю! — промълви тя и го привлече върху себе си.

Телата им се впиха плътно, Анжела повдигна таза си и почувства как мъжествеността му я пронизва. От главата до петите тя изтръпна от удоволствието да чувства Ед не само в прегръдките, но и дълбоко в себе си.

Докато устните му обсипваха с безброй целувки лицето и шията й, ръцете му, обхванали ханша, притискаха тялото й все по-плътно. Нямаше никакво съмнение, че Ед не ще я освободи от обятията си, преди да изгаси огъня в нея. Той проникваше не само до дъно в тялото, но и в душата й. И двамата се освободиха напълно от задръжките си. Всеки се остави да бъде воден от другия с единственото желание да дава и да получава наслада. Ако в този момент можеха да разговарят, сигурно щяха без колебание да признаят лъжите си, защото всеки искаше да се отдаде на партньора си колкото се може по-пълно. Движенията на Едуард ставаха все по-бързи. Беше поел с уста розовото връхче на гръдта й и ту сключваше устни около него, ту нежно го хапеше.

Анжела се беше вкопчила отчаяно в него, а ръцете й дращеха в разгара на екстаза гърба му. Тя притискаше широко разтворената си уста в косата му, за да заглуши виковете си.

Ед усети приближаването на върховното усещане и замря за миг, за да го удължи.

Анжела също почувства как тялото й се разтърси и тя безпаметно зашепна нежни думи в ухото на Ед. Болезнено сладки спазми я караха неистово да се вие и мята. Последното нещо, което видя, преди да пропадне в някаква огромна бездна, беше Ед, който продължаваше да лежи върху нея с отметната назад глава. После всичко потъна в синя мъгла…

Времето спря своя ход.

— Беше прекрасно! — чу Анжела задъхания глас на Ед.

Повдигна клепачи и се загледа в искрящите му очи.

— Еди, страх ме е! — призна му тя.

— Страх ли? — повтори объркано той.

Анжела въздъхна.

— Всеки път, когато сме заедно, е по-хубаво от предишния. Страхувам се, че някога ще получа сърдечен удар или че няма да успея да се върна на земята.

Едуард я погледна сериозно.

— Често стават такива неща. Четох във вестника. Обръщай внимание на заглавията! Последното гласеше: „Смърт в малките часове“. С това шега не бива. И не забравяй, че в никакъв случай не можеш да ми се доверяваш! Ще направя всичко, което е по силите ми, за да намериш смъртта си по такъв приятен начин!

— Ах ти, убиец такъв! — закани му се тя. После запита нетърпеливо: — Кога?

— Когато пожелаеш.

— Веднага! — отвърна бързо Анжела.

Едуард се засмя, тя успя да види малките бръчици в ъгълчетата на очите му. В стаята бе станало по-светло. Анжела погледна изненадано през прозореца. Наистина на хоризонта се бе появила светла ивица, която се спускаше над шарените покриви на Чайнатаун.

Едуард проследи погледа й. После взе часовника си.

— Имаме достатъчно време за една хубава закуска — заяви той. — Трябва да бъде линчуван онзи, който е виновен нощи като тази да имат край.

— Тази нощ свърши — промълви Анжела. — И тя трябва да бъде последната, която е имала край.

— Права си — кимна Ед. — Ще отида да напълня ваната.

— Ще се изкъпем ли заедно?

— Разбира се.

Когато Едуард изчезна да изпълни намерението си, Анжела се протегна блажено и се заслуша в шума, идващ от улицата. Чайнатаун се събуждаше, ако изобщо бе спал. Тя чуваше как чистачите плъзгаха метлите си по асфалта. По Грант Авеню минаваха първите камиони, превозващи хранителни продукти от централния пазар. Един след друг магазините вдигаха предпазните си решетки. Как обичаше Анжела шума на големия град, който й напомняше, че не е сама на света. Сега той се сливаше с мелодичния глас на Едуард от банята в сутрешна симфония, с която Анжела искаше да започва всеки ден.

Малко по-късно двамата бяха вече във ваната. Тя беше твърде малка дори за човек със среден ръст, но какво значение имаше това за двама влюбени, които се стараеха да бъдат колкото се може по-близо един до друг…

Докато си изтриваха взаимно гърбовете, Анжела огледа банята. В нея цареше същото безредие, както и в целия апартамент.

— Мислех, че един продуцент на грамофонни плочи като теб може да си позволи да има цяла армия прислужници, които да въдворят малко ред в стаите.

Едуард се огледа виновно.

— И как после ще намеря нещата си? Не, тук жени не пускам. При мен всичко си има точно определено място — „С малки изключения, разбира се“ — добави мислено той, защото си спомни колко дълго бе търсил вратовръзката си.

— Ами аз? Не мога ли да ти помогна с нещо? Или и мен ще изхвърлиш?

— О, не съм казал това — запротестира Ед. — Може би някой път ще успеем да организираме една голяма чистка. Разбира се, ако имаш желание. Трябва да призная, че това мое жилище съвсем не е пригодено да приеме една лейди като теб.

— Вярно е! — кимна Анжела. — Следващия път като дойда, ще си водя поне келнер и готвач. А да — и иконом.

— Наистина ли? — попита несигурно Ед.

— Разбира се! При това казах „поне“.

„Ето на — помисли си Ед, — отново този стар проблем.“

— А дотогава ще трябва сами да се погрижим за закуската си — заключи Анжела. — Какво ще кажеш, ако ти направиш кафето, а аз изляза да купя нещо топло?

— Добра идея! — рече Ед. — Надявам се обаче, че имаш намерение да се върнеш.

— Ще се върна — увери го усмихнато тя, — няма да се откажа от сутрешното си кафе. Има ли нещо, което не обичаш да ядеш? Питам, за да знам какво да купя.

— Ям всичко, освен консерва от куче и печени ръкавици — пошегува се Едуард. — Донеси каквото намериш!

Анжела облече един негов панталон, риза и коженото му яке, защото немислимо беше да отиде на покупки в своята рокля „Карден“. Ед забеляза, че дори малко големите за ръста й мъжки дрехи й стояха добре.

И покупките й си ги биваше. Заедно със силното кафе и пресния сок от манго двамата ядоха ориз с раци и плодове — нарове, малки азиатски банани и ананаси.

— Това е най-хубавата закуска, каквато съм яла някога — констатира Анжела и доволно избърса устата си с една салфетка.

— Защото ни е първа — каза Едуард.

— Бети ми подари два билета за следващия си концерт във Фриско. Трябва да те хвана за ръчичка и да те завлека там.

— Добричката Бети — отвърна той. — Няма нужда да ме влачиш. Ще те придружа доброволно.

— Впрочем заслугата за вчерашната ми поява в компанията за грамофонни плочи е нейна и на приятеля ти Фил.

— Ще трябва да им се реванширам — реши Ед. — Макар че и аз можех да осигуря билетите.

— И още нещо, Еди. Преди, докато си миеше зъбите, влязох в другата стая. Може да ме сметнеш за ласкателка, но трябва да ти кажа, че картината, окачена там, много ми харесва.

— Какво? Наистина ли? — попита недоверчиво той.

— Дори ми напомня малко работата на вашите художници в компанията. Защо не се опиташ да я продадеш. Нали сам беше казал, че хората харесват такива неща. Има нещо предизвикателно в нея.

— Това беше идеята ми — отвърна мрачно Едуард, спомняйки си за своя шеф. Той погледна часовника си и нададе вик на ужас. — Ако веднага поразтребиш, все още имам шанс да отида навреме на работа. А как стоят нещата при теб?

— Ще взема такси и ще се отбия вкъщи. Тези дрехи може да ти изглеждат фантастично, но за мен едва ли са най-подходящото. А роклята „Карден“ би сложила лошо начало на работния ми ден. Ще се видим ли довечера?

Тя му подаде ръка над масата.

— Ако изкарам благополучно деня, ще ми останат сили колкото да се хвърля в леглото — прогнозира Ед, прозявайки се. — Все пак имам една безсънна нощ зад гърба си. Ще ми се разсърдиш ли, ако ти отговоря с „не“?

— Не, няма.

Как можеше да му се разсърди, след като самата тя не се чувстваше особено бодра. И тя би се радвала, ако този ден премине благополучно. Вечерта щеше да се задоволи да мисли за Ед и да си представя следващата им среща. После щеше да си легне и да се опита да го сънува.

— Довечера само ще ти звънна — предложи Анжела. — Трябва да ти дам възможност за почивка. Предстоят ти още много неща.

— Какво например?

— Ами например — каза Анжела, намигайки, — още много безсънни нощи…