Джоселин Ленъкс
Анджела (3)

3

Таксито се движеше покрай парадния площад.

— Еди — обади се Анжела. — Още нещо трябва да знаете. Дори и да ме мислите за такава, аз не съм от онези жени, които тръгват с първия привлекателен мъж. Никога досега не съм го правила. Може би причината е в това, че не съм съвсем трезва.

И за да подчертае думите си, тя се отдръпна от него. Едуард задържа ръката й, която беше хванал здраво.

— А аз не съм от мъжете, които всеки ден канят жени в апартамента си. Вие сте изключение. Нямам намерение да ви пусна веднага, след като се запознахме така необикновено. И освен това, става дума само за една чашка.

— Да, разбира се — Анжи кимна утвърдително. — С това значи изяснихме позициите си.

„Чаша какво?“ — питаше се Едуард. Не му оставаше друго, освен да се остави да бъде изненадан от съдържанието на барчето в апартамента на Фил. Затова той не даде повече обещания на Анжела.

Сега двамата мълчаха и мислеха за това, че след няколко минути ще бъдат съвсем сами и несмущавани. Ту се споглеждаха, ту устремяваха поглед навън през прозореца. Колата пое по дългия път над Голдън Гейт Бридж. Потънаха в един тунел, така че не можеха да видят ни Алкатраз от едната страна, ни светлините на Сан Франциско от другата. Скоро обаче мъглата се разсея, преминаха моста и Саусалито — интелектуалното предградие на Фриско, блесна на един хълм пред тях. Таксито спря пред къщата, в която беше апартаментът на Фил. Охраната, която патрулираше пред сградата, ги наблюдаваше внимателно. Едва когато Едуард отключи входната врата, недоверието им изчезна. Анжела не можеше да откъсне поглед от осветените градини.

— Нали ви казах, че Саусалито не е нещо особено — отбеляза Ед възможно най-равнодушно. — Елате, отгоре се открива малко по-красива панорама.

Качиха се в асансьора и той натисна най-горното копче. Анжела не забеляза как Едуард търси доста дълго ключа за осветлението, защото, когато най-сетне блесна светлината, пред изумените й очи се разкриха мраморните плочки по пода и дървената облицовка на коридора. По тази причина й убягна и как Ед безпомощно дърпаше яката на ризата си. В момента той не желаеше нищо по-силно от това да се отърси от действието на алкохола, защото усети, че се приближава един проблем, който лесно можеше да добие големи размери. По коридора се откриваха врати, които водеха най-малко към три апартамента, а на нито една от тях не се виждаше табела с име. Ед извади връзката ключове от коженото си яке и посочи панорамния прозорец.

— Оттам се открива прекрасна гледка към залива — тайно се надяваше, че е на прав път с това предположение.

Анжела се възползва от поканата му и прекоси коридора. Това даде на Ед достатъчно време да се заеме с първата врата. Опитите му да я отвори не преминаха съвсем безшумно. И не беше чудно, че вратата наистина се отвори. Показа се една много руса жена в хавлия от сатен. Изглеждаше доста пийнала.

— Здравей, сладурче — поздрави тя смаяния Едуард, сякаш се познаваха от години.

— Здравейте — отвърна той. — Моля да ме извините, трябва да съм сбъркал вратата.

Дамата примигна.

— О, не, съвсем не си сбъркал. Не ми разигравай театър, а влизай вътре!

Явно пийналата жена все още не бе забелязала Анжела. Тя обаче чу диалога и се приближи любопитно.

Едуард хвърли един поглед зад раменете на непознатата, за да се увери, че това не е жилището на Фил.

— Няма страшно! — успокояваше го блондинката. — Сама съм. Какво се чудиш още? Не се плаши де, не хапя!

— Убеден съм в това, мадам — заекваше Ед. — Исках да вляза в съседния апартамент.

Едва сега събеседничката му видя Анжела, на чието чело, за ужас на Еди, се бе появила дълбока бръчка, която не предвещаваше нищо добро.

— Жалко! — печално измърмори блондинката. — Може би някой друг път!

Ед се отправи към втората врата, без да продума и опита късмета си. Когато тя се отвори при втория натиск, той с облекчение въздъхна и се обърна към Анжела с гостоприемен жест.

— Влизайте бързо, достатъчно мръзнахме! Сега ще запаля хубаво огънче в камината — от първото му посещение бе останал един смътен спомен за наличието на такава.

Анжела пристъпи навътре, но изразът на лицето й не се беше променил.

— Имате забележителни познати!

— Съседи! — той сви рамене, сякаш тази дума обясняваше всичко.

— Това ли наричате чисто съседски отношения? — попита Анжела недоверчиво. — Изглеждаше така, сякаш доста често й падате в плен по хавлия.

— В действителност само изглеждаше така — отвърна Ед и нервно прокара ръка през косата си. — Когато си врата до врата с някого, трябва да се стремиш към по-свободни отношения. Поне тук, в Саусалито, това е нещо обикновено.

— Врата до врата… — промърмори Анжела. Тя мислеше със съжаление, че предположението й Ед да е някой плейбой, не я е излъгало.

Той свали палтото й.

— Настанете се в креслото. Аз ще се погрижа за останалото — Ед посочи камината. Имаше вид на човек, преминал през най-големи препятствия. Бяха пристигнали успешно в жилището на Фил и вече нямаше изгледи съдбата да му поднесе други неприятности.

Анжела поиска първо да разгледа апартамента. Докато тя минаваше от стая в стая и се възхищаваше от великолепието на стаите и супермодерното обзавеждане, погледът й падна върху една картина на Бети, която изобразяваше звездата гола до кръста и с прелъстителна усмивка.

Едуард тъкмо си мислеше, че неговото малко, обзаведено с антични предмети жилище в никакъв случай не би й харесало, когато схвана накъде е устремен погледът й.

— Портретът на Бети Карлисъл — викна той на Анжела, сякаш това пояснение обясняваше всичко.

— О, наистина ли? — иронизира Анжела. — В този костюм изобщо не я познах. Тялото й съвсем не е било триъгълно. Я виж ти, изглежда, художникът е искал да запази най-добрите й форми за себе си, докато залъгва почитателите й с карикатури.

— Подарък ми е от нея — рече Ед с леко треперещ глас. Той с ужас си мислеше какви ли изненади криеше още домът на Фил. — Тя се надяваше, че в това свободно изображение ще ме наведе на някои мисли.

— Но вие, разбира се, сте останал непоклатим — отбеляза Анжела подигравателно.

— Разбира се — отвърна Едуард, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света.

— Така и предполагах.

Тя се разположи в едно голямо кресло пред камината. „Жалко — каза си. — Отново попаднах на мъж, на когото ни най-малко не му липсват приключения.“

Ед се озова пред нещо, което би трябвало да е барчето, но освен чаши не се виждаше нищо за пиене.

— Изглежда, че от последното парти не е останало нищо, а прислужницата не се е сетила да попълни запасите — обърна се той към гостенката си. — Ще надникна в хладилника.

Последният се оказа добре напълнен, но само с бирени кутии. Проклинайки тихо, Ед си спомни за предпочитанието на приятеля си.

— Може ли бира?

— Тя май е най-подходяща — отвърна Анжела. — За днес се наситих на сладко шампанско.

Най-после едно нещо в полза на Ед. Напълни две чаши и се върна в хола.

— За златни дни и пурпурни нощи! — вдигна наздравица той.

— Наздраве за това — съгласи се Анжи, а погледът й не се откъсваше от портрета на Бети.

Чашите им звъннаха.

— Е, сега ще стъкна и огъня — рече Едуард престорено бодро. Внимателно се огледа за цепеници. — Все някъде трябва да има някоя и друга тресчица — усмихна се той на Анжела, докато наум се питаше какво ще прави, ако не намери дърва. Наблизо не се виждаше нищо подобно. — Ще се огледам да намеря друго.

Започна да претърсва жилището за нещо запалимо, но без особен успех. Погледна към стълбата, която водеше към ателието на Фил. Там може би щеше да се намери нещо…

— Накъде води тази стълба? — попита Анжела, която бе проследила погледа му.

— Към няколко помещения, натъпкани с вехтории — отвърна Ед възможно най-пренебрежително. — Ще потърся в кухнята. Тя е последната ми надежда.

След като преобърна безуспешно и нея, сърцето му започна лудо да бие. Само да не беше започвал с тази лъжа! Би жертвал коженото си яке, ако това можеше да предотврати нещо. А само той знаеше колко държеше на старата си дреха.

Вдигайки рамене, Едуард се върна при Анжела.

— Нищо — измърмори той. Тогава се втренчи безмълвно в картината, която се откри пред него: гостенката му седеше отпусната в удобния фотьойл, пушеше цигара и замислено гледаше огъня, който гореше в камината. — Как… какво? — успя най-сетне да каже на пресекулки Ед.

Анжела обърна глава към него.

— Струваше ми само едно щракване със запалката.

Едуард се усмихна насила.

— О, вярно. Съвсем бях забравил, че тази камина гори с газ.

— Наистина ли сте такъв забраванко, или само си правите шеги? — попита Анжела, а прозрачно зелените й очи така го фиксираха, че го объркаха още повече.

Той се хвана за челото.

— Стресът! — извика патетично. Би се спасил само ако обърнеше нещата в комична светлина. — Стресът е виновен за това. Никой не може да си представи колко усилено работя. Ден и нощ!

— Напротив. Аз си представям — увери го Анжела съчувствено. — Съседките могат да действат много изтощаващо.

Едуард се престори, че не е чул тази забележка и се огледа за стереоуредбата. Музиката беше единственото нещо, което им липсваше. Той попрехвърли тънката редица от албуми. „Когато вятърът се променя“ на Бети Карлисъл щеше да е много подходяща — съдържаше няколко бавни парчета. А и щом Анжела я харесваше, толкова по-добре.

Гостенката му го наблюдаваше. „Има нещо забележително в този мъж! — мислеше си тя. — Държи се като тийнейджър на първата си среща.“ Може би все пак не е „страстният Дон Жуан“, за какъвто го мислеше допреди няколко минути. Ще трябва да изчака и да види какво ли още щеше да й се случи тази нощ.

През това време нервният „домакин“ успя да установи, че приятелят му, изглежда, предпочиташе авангарден джаз. Това беше музикален стил, от който косата му настръхваше и който със сигурност не беше най-подходящ за няколко тихи, задушевни часа насаме с някого. Не откри албум на Бети — нещо учудващо, защото двамата от години бяха приятели.

— С удоволствие бих слушала „Когато вятърът се променя“ — каза Анжела като капак на всичко. Пламъкът в камината хвърляше върху лицето й огненочервен отблясък.

Не му оставаше друго, освен да се прибегне до поредната лъжа.

— Приятели! — измърмори Ед. — Заемаш им колекцията си, а те не се сещат да ти върнат и един запис. Фил трябва вече от три седмици да държи албума на Бети.

— Бедният продуцент на грамофонни плочи! — Анжела го погледна подигравателно. — Да не притежаваш дори собствената си продукция!

— Всичко, което мога да ви предложа, е джаз!

— Не, не е необходимо — отвърна тя. После посочи китарата на стената. — Как стоят нещата с това? Сигурно не е окачена само за украшение?

— Напротив — заекна Ед, мислейки за незначителните си умения.

— Е, хайде, не ме будалкайте — Анжи се опита да му вдъхне смелост. — Все нещо трябва да можете да изсвирите — после добави подчертано: — Като продуцент на грамофонни плочи!

— Но поне от пет години не съм хващал китара — запротестира той. — Това е самата истина!

А мислено добави: „С изключение на един път.“

Анжела не отстъпи и най-сетне Ед свали инструмента от стената. Спомни си няколко простички лесни песни, които беше свирил и пял като младеж. Започна с група „Америка“, последва „Ако тръгнеш за Сан Франциско“ на Скот Маккензи и се спря на „Пуф“ — „Вълшебния дракон“.

Анжела беше събула обувките си и бе протегнала краката си към огъня. Очите й бяха затворени, помръдваше само когато дръпваше от цигарата си. Тя си мислеше какво ли щеше да стане, ако Едуард остави китарата и я целуне. И не щеш ли, в следващия момент го чу да окача инструмента на стената, а после… после усети нещо с кадифена мекота да докосва устните й.

Анжела бавно отвори очи и видя лицето му пред себе си.

— Какво беше това? — попита объркано тя, но тонът й му сигнализира, че в никакъв случай не се сърдеше.

— „Пуф“ — „Вълшебния дракон“ — промълви той до ухото й.

Тя почувства как дъхът му се разля по най-чувствителната част на шията й.

— Тогава предупредете този Пуф, че е много дързък — каза Анжела. — Веднага се възползвате от беззащитността на една жена…

Едуард потърка смутено врата си.

— Съжалявам, Анжела! Не можех иначе. Нещо ме обзе и ме тласна към вас.

„Колко е сладък така!“ — забеляза тя.

— Тъй, тъй! — закани му се Анжи с пръст. — Оня стар, но изпитан номер — винаги да хвърляме вината върху някой друг — после затвори очи. — Еди, кажете на вашия предан приятел, че бих желала още една такава „драконска“ целувка.

— Готово! — гласът му за пръв път, откак бяха прекрачили прага на жилището, не трепна.

Анжела отново почувства устните му, усети наболата му брада върху кожата си.

— Нямам нищо против, ако блъвнеш и малко огън — промълви тя и отвори устни.

Езикът му се плъзна навътре в устата й и срещна нейния. Анжела обви ръце около врата му и притисна главата му към себе си. Пръстите й прорязваха като гребен косата му.

Ед беше седнал на облегалката на нейния фотьойл и се бе навел към нея. „Аз съм щастливец!“ — триумфираше вътрешно той. След всичките трудности през последните минути не очакваше нищо друго, освен тази божествена жена да си тръгне. Тя не само че не го стори, но и го целуваше с такава страст и всеотдайност, каквато никога не бе предполагал, че съществува.

— Прекрасно беше! — прошепна Анжела, когато Ед се смъкна в краката й на килима от китайска коприна. Взе ръката й и вдигна очи към нея. — Искаш ли още?

— Разбира се — кимна бързо тя. — Надявам се, че имаш солиден запас от тези драконски целувки. Аз съм ненаситна, да го знаеш!

Той целуна ръцете й, после всеки пръст поотделно.

— Знаеш ли, че през цялата вечер копнеех за това? Да те целувам, без да спирам!

— Не, нямах представа — искрящите й очи и усмивката на устните й обаче издаваха обратното. — Мислех, че ставаше дума само за по една чашка. После пък ме обзе подозрението, че си решил цяла нощ да си правиш странни шегички с мен.

„По-добре да я целуна отново като потвърждение на думите й“ — каза си Ед и веднага премина в настъпление. Анжела отвори с готовност устни, за да поеме езика му. Ръцете му притиснаха раменете й. Тогава тя усети как пръстите му се плъзгат между финия плат и плътта й, за да стигнат и погалят предпазливо гърдите й.

Едуард почувства, че зърната им се втвърдиха в дланта му. „Харесва й“ — помисли. Значи можеше да следва желанията си без угризения на съвестта. Внимателно смъкна горната част на роклята й, обсипа с милувки гърдите й, целуна устните й. Тялото й тръпнеше под пръстите му.

— Анжи — прошепна Ед, вдигайки глава към лицето й, без да спира да гали нежната й плът. — Желая те! Сега! И ако трябва да чакам дори минутка, наистина ще изригна огън!

Клепачите на Анжела се надигнаха и изпод дългите копринени мигли блеснаха очите й, в които се отразяваше огънят от камината.

— Аз също те желая, Еди. Но се опасявам, че ще трябва да ми помогнеш при роклята.

Въпреки че Ед беше напрегнат като струна, която всеки миг ще се скъса, той й помогна внимателно да съблече бялата рокля. После коленичи отново пред нея и ръцете му обсипаха с милувки цялото й тяло, чието единствено покривало бяха бикините. Анжела беше седнала и леко разтворила крака, за да може да го привлече още по-близо към себе си. Чувстваше възбудата му през дрехите.

— Ако ти си Пуф — промълви тя, хапейки леко врата му, — коя, в името на всички добри духове, съм аз? Малкият приятел на Пуф — Джеки Пейпър ли? — засмя се лукаво Анжела.

— Може — отвърна Ед на намека й за детската песничка. — Никой никога не ги е виждал двамата разделени.

— Бих искала това да важи и за нас — прошепна Анжела тихо, така тихо, че той едва я чу.

— Че какво ни пречи — рече Ед, но в същото време си спомни, че това не бе вярно и че доста неща пречеха на връзката им. Например неговите лъжи. Докога можеше да разчита на тях? Кога ли жената, чието пленително тяло галеше, ще се отвърне с ужас от него, узнавайки истината?

Значи си струваше да оползотвори поне малкото време, с което разполагаше.

Едуард се съблече. Отначало се боеше, че ще бъде доста студено в тази есенна нощ, но огънят от камината стопли телата им. Или може би беше нещо друго? Например възбудата и неутолимото им желание да бъдат заедно, да са щастливи…

Свали бикините й и сведе глава върху тъмната мамеща коприна на скута й, докато ръцете му галеха бедрата й. Анжела се облегна назад, за да се наслади на нежността му. Изпълнена с желание, тя гледаше едрия, страстен мъж, който се бе сгушил между краката й и изглеждаше някак си сдържан и плах — чиито милувки бяха нежни и същевременно настоятелни…

Едуард запътешества с устни по цялото й тяло и то откликна с готовност. Изведнъж Анжела усети, че пулсиращата му от възбуда мъжественост проникна дълбоко в нея. Тя притисна Ед към себе си и влезе в ритъма на таза му. Това, което бе започнало нежно, бавно започна да се изкачва към екстаза. Анжела захапа устни, за да не изкрещи от възторг. С едната си ръка Ед галеше косите й, които се разпиляваха по облегалката на фотьойла, а с другата бе обгърнал гръдта й.

— Прекрасно е! — стенеше тя, докато гласът й съвсем заглъхна в сластна нега. Ръцете й обвиваха врата му, езикът й си играеше лудо и страстно с неговия…

Върхът обхвана и двамата със сила, която бе почти болезнена. Те се прегърнаха плътно, сякаш не искаха никога да се пуснат. Телата им бяха горещи и влажни.

— Беше прекрасно! — изстена Анжела още веднъж.

Ед видя в очите й щастие и задоволство. Лъжите му все пак бяха възнаградени. Тогава се запита защо ли трябваше да мисли постоянно за тях. Не можеше ли да ги забрави най-сетне? Поне засега!

Анжела се сгуши в него, ръцете й пробягваха нагоре и надолу по гърба му. И в нейните мисли се прокрадваше някаква горчивина. Дали Ед щеше и занапред да я желае така, ако узнаеше, че е само една обикновена продавачка?

И все пак за Ед Анжела беше всичко друго, но не и повърхностна. Той продължаваше да гали нежната й кожа, твърдите й гърди и не можеше да се нагледа на красотата й. Струваше му се, че тя притежава всички качества, които той ценеше. Нужно му бе усилие, за да се отскубне от нея. Под предлог, че отива за бира, Ед потърси спалнята, за да се увери, че там не го дебнат и други изненади.

Всичко изглеждаше много спокойно, а водното легло въздействаше изключително разтоварващо. Така че Ед влезе доволен в кухнята и извади две бири от хладилника.

Когато се върна в хола, красотата на Анжела отново го порази. Тя бе легнала пред камината и се протягаше блажено до огъня.

— Еди? — извика тя дяволито.

— Да?

— Какво става с Пуф? Да не е отишъл да спи?

— О, не! — поклати глава той.

— Тогава…?

— Вземаме си бирата и отиваме в спалнята. Тъкмо включих отоплението на водното легло. Няма да се откажеш от топлината му, нали?

— Това е последното, от което бих се лишила — промърмори тя, взе чашите и се гушна в него, когато той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята.

Това, което бурно бе започнало пред камината, там бе повторено бавно и с много нежност. Взаимните им усилия ги доведоха до още по-висок връх.

После умората надделя и двамата се гмурнаха в царството на Морфей…