Джоселин Ленъкс
Анджела (2)

2

Два часа по-късно „Дрийм Вали“ беше така препълнена от хора, че келнерите едва успяваха да си пробиват път с подносите. В дъното върху подиум трио изпълняваше барокова музика, а посетителите сновяха край произведенията на Фил Сайърс. Първите картини вече бяха означени с червена точка, което показваше на гостите, че са продадени. Миринда Флауърс имаше всички основания да потрива доволно ръце. Ако някой не се интересуваше от изкуство, може би щеше да си хареса някоя рокля и да се върне, за да я купи. Тя се постара да отвори дума за бутика си, защото тук наистина се беше събрало всичко, което има име и ранг в Сан Франциско.

Докато Миринда Флауърс прехвръкваше от една групичка към друга, за да поздрави всеки поотделно с „Добре дошли!“, а Фил Сайърс бе притиснат от най-прелъстителните жени сред присъстващите, Едуард бе погълнат от разговор с една млада, облечена от горе до долу в черно дама. Роклята й стоеше като зимна ръкавичка и оставаше свободна само половината от шията й. Лицето й беше бяло и сякаш под очите й имаше сенки. Късите й коси бяха сресани право надолу, така че приличаше на някой жиголо от двадесетте години.

— Мъжете не ме интересуват — каза тя с гробовен глас, но погледът й бе устремен към Едуард.

— Жалко, изглежда, това ваше схващане е доста сериозно — отвърна Еди. — Как става така, че понякога човек се чувства толкова ненужен!

Тя не обърна внимание на репликата му, с което още повече засили неловкостта му.

— Това не е модерно, пък и в крайна сметка вече съвсем не е и забавно — обясни особата в черно, а дългият десет сантиметра папагал-обеца, закачен на ухото й, се люлееше насам-натам, сякаш искаше да подкрепи мнението й. — В днешно време е важно да си личност.

Едуард мълчеше.

— Вие също ли сте човек на изкуството? — попита черноробата красавица.

— О, твърде дребна фигура съм — отвърна скромно той.

— Затова обаче пък имате доста внушително телосложение.

— Работя за „Юнлимитед рекърдс“.

— О, това е някаква провинциална фирма за грамофонни плочи с безнадеждно консервативна музика — подметна дамата. — Рокмузиката е мъртва вече от години, а тази Бети Карлисъл продава единствено тялото си, което едва ли има нещо общо с творческия талант.

— Аз пък харесвам музиката й — призна си простичко Едуард.

— И какво правите там? Да не сте музикант? Имам чувството, че съм ви виждала по телевизията.

— В такъв случай се заблуждавате. Отговарям само за оформлението.

— Имате предвид пъстрите картонени опаковки, които се опитват да придадат нещо, липсващо на истинския продукт? Които заблуждават, че става дума за нещо ценно и необикновено?

— Правя обложки за „Юнлимитед Рекърдс“ — повтори Еди, защото не беше сигурен дали и двамата говорят за едно и също нещо.

— О, колко интересно — възкликна малко прекалено възторжено събеседничката му. — Моля да ме извините, виждам ей там една позната, с която непременно трябва да говоря.

С тези думи дамата моментално изчезна.

„Толкова струвала значи моята страшно интересна професия!“ — мислеше си Едуард с горчивина и обърна на един дъх шампанското си. После усети как една гола, обсипана със златни украшения женска ръка се мушна под неговата.

— Здравей, Еди. Мъж като вас да е сам! Все още стават чудеса.

Беше Миринда Флауърс.

— Вече не — поправи я Едуард.

— Какво щях да ви питам… — тя го потупа с пръст по ризата. — Впрочем и вие ли рисувате?

— Досега само за „Юнлимитед Рекърдс“ — отвърна той.

Миринда го погледна въпросително.

— Че какво толкова рисувате за една фирма за грамофонни плочи?

— Обложки! И съм се отдал изцяло само на „Рекърдс“.

— А вкъщи? — полюбопитства Миринда, при което го дари с един от прелъстителните си погледи. — Не се ли занимавате и с живопис?

— За съжаление вкъщи много рядко рисувам.

— Щом някога картините ви позволят да направите изложба, ще ви се разсърдя, ако не ми се обадите. Вероятно бихме могли да я организираме в „Дрийм Вали“. В крайна сметка, приятелите на Фил са и мои приятели, пък и винаги съм имала слабост към младите таланти.

— Благодаря за предложението, Миринда.

— За мен беше удоволствие. За съжаление сега трябва да се погрижа и за останалите гости. Може би ще продължим разговора си някой друг път.

И преди Едуард да успее да каже нещо, тя вече се бе изгубила сред тълпата. Той чу, че някой го вика по име. Беше Фил, който за малко се бе освободил от женското си обкръжение.

— Забавляваш ли се, приятелю?

— Напрягам се с все сила.

— Това не звучи особено въодушевено. Ако не се чувстваш добре, причината може да е само у теб. Текат реки от шампанско, музиката е приятна, жените са най-хубавите, които можеш да срещнеш в цял Фриско. А да не говорим за присъствието на моите картини…

Той махна още веднъж на Едуард, след което кръгът от почитателки отново се затвори около него.

Еди въздъхна и реши да се посвети на картините на Фил. До момента все още не бе намерил време да им хвърли по един поглед.

Но и този път Ед нямаше шанса да стигне до същността на изложбата…

Погледът му се спря на първата картина на стената до музикантите, когато бе привлечен от същество, стоящо пред нея. Съществото бе високо най-малко 180 см — женствено и с най-красивия гръб, който Едуард бе виждал. Руси къдрици се разпиляваха свободно по раменете му и стигаха до широк стегнат колан. Това светло, пищно великолепие бе украсено само с една бяла роза, която съответстваше на цвета на роклята. А каква рокля само! Горната й част беше без презрамки и откриваше половината от гърба. Голям брой пайети отразяваха светлината във всички цветове на дъгата. За долната част пък, противно на горната, бе използван доста повече плат, който стигаше почти до земята и позволяваше само да се видят обувките с високите токчета.

„Една жена с характер, която осъзнава достойнствата си и въпреки ръста си не иска да се откаже от токчетата! — помисли си Ед. — И със сигурност е богата, защото рокли като тази съвсем не никнат по дърветата. Всичко по нея подчертава безупречната й фигура!“

Едуард просто бе зашеметен от това видение.

Младата дама стоеше пред картина, на която се виждаха през витрината на някакъв бар един самотен клиент и изморен на вид келнер. Улицата пред бара беше пуста, а светлината на оскъдното улично осветление се отразяваше матово от локвите. Картината изобразяваше по своеобразен начин абстрактни понятия като самота и меланхолия.

Ед пристъпи към дамата в бяло.

— И вие ли се чувствате понякога така?

Анжела Антъни бе откъсната от мислите си, които действително бяха в унисон с настроението от картината. Неочакваните думи сякаш си проправиха път директно към сърцето й, което започна да бие учестено. Тя не си спомняше да е чувала някога толкова приятен глас. Бавно обърна глава към Едуард и от устните й се откъсна едно тихо „Да“.

Изумен, Ед се запита къде ли изчезна светът така изведнъж. Стоеше като погълнат от земетресение — музиката беше замлъкнала, а той сякаш забрави какво бе казал току-що. Всичко, което съществуваше, бяха тези големи, бистри, зелени очи, които го гледаха така, като че ли току-що бе оповестил, че следващият трус ще бъде след 5 минути.

С голямо усилие можа да се откъсне от омаята им. А лицето! То беше лице на гръцка статуя, лице на богиня! В момента то бе неподвижно като тези на манекените по витрините. Нещо подсказваше на Ед, че трябва да гледа другаде, ако иска отново да се върне на земята и да си спомни какво бе казал преди малко. Погледът му пробяга по-надолу, но това само усложни нещата. Той зърна чифт стегнати, закръглени гърди, от които фината рокля скриваше съвсем малка част. А пайетите по извивките й хвърляха искри така, че можеха да побъркат всеки. Тогава Едуард се опомни. Ставаше дума за картината.

— Често се чувствам точно като онзи мъж на картината — самотен и изоставен от всички.

— Не — отвърна дамата замечтано.

Той я погледна в очите и не я разбра.

— Дори когато около мен гъмжи от хора, се чувствам самотен.

— Не — повтори младата дама.

— Не? — попита объркано Едуард.

— Не — подчерта тя, защото не можеше да си представи как един толкова привлекателен мъж може да се чувства самотен. Той сигурно въртеше на всеки пръст от ръката си по една жена, а сега се забавляваше с нея, защото кутрето му беше свободно. Но нима можеше да му го каже? — Ами… всъщност… да — поправи се Анжи.

Ед прокара ръка по русата си коса. Възможно ли бе тази жена да му въздейства така силно?

— Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да — промълви тя, но лицето й изразяваше точно обратното.

Съвсем не бе чудно защото в главата й се блъскаха куп мисли. „Това ли е той? — питаше се Анжела. — Това ли е големият Дон Жуан, за когото се носеха легенди, който беше толкова разнолик, който познаваше изкуството на любовта по-добре от всеки друг?“ Въпросът оставаше без отговор, защото тя никога не бе попадала в подобна ситуация. Сякаш беше онемяла. Нещо притискаше сърцето й, но това „нещо“ трябва да беше от памук, защото колкото и да бе странно, не усещаше никаква болка.

Анжела видя как устата на младия мъж, чиито пълни устни веднага би целунала с най-голямо удоволствие, се размърда.

„Кажи поне думичка! — заповядваше си тя. — Ако сега не проговориш, ще се провалиш!“

И Едуард се тревожеше за по-нататъшния ход на разговора им. Веднъж да срещне жената, която го влудява, и да развали всичко! Трябваше да се приближи по-предпазливо към нея. Той се страхуваше, че вече я беше отблъснал завинаги.

Анжела намери изход от положението. Колко много жени са се спасявали с брътвежи, когато са били несигурни и объркани.

— Моля да ме извините! Държа се невъзможно! Бях потънала в мисли, защото тази картина наистина силно ме привлича. Мислех, че виждам в нея себе си, въпреки че тук е изобразен мъж. Нима жените не могат да се чувстват самотни!

Същите мисли, които Анжела не можа да изрази гласно, Едуард изрече като комплимент.

— Невъзможно! — възкликна той. — Една жена като вас да се чувства самотна? Би трябвало мъжете да тичат след вас на тълпи и да не ви оставят на спокойствие нито минута.

— Натрапчивите мъже, които познавам, почти без изключение са повърхностни. Онези, с които се срещам на работното си място, разполагат в повечето случаи с много пари и си мислят, че с тях могат да купят всичко.

— Срещате се е мъже само професионално? — попита Едуард учудено и в същото време малко обезсърчено.

Анжела кимна.

— Така е. Когато се върна от работа, обикновено е твърде късно и съм толкова изморена, че след една бърза вечеря падам моментално в леглото. В края на седмицата трябва да се позанимая и с домакинството — тя се разсмя, разкривайки наниз бели зъби. — Нали виждате, нямам почти никакво време да се огледам за някой мъж, пък и в крайна сметка човек не се влюбва ей така — на секундата.

— Не съм съвсем убеден — отвърна Едуард замечтано. — По-рано и аз мислех така, но току-що научих и нещо друго.

Анжи инстинктивно разбра какво имаше предвид. Нима беше възможно и той да се е влюбил в нея? Не, по-скоро беше само един плейбой, комуто това се случваше всеки ден!

— Може и да сте прав — вметна тя. — Значи мислите, че любовта от пръв поглед си остава в кръга на възможното. Това, което исках да кажа, е, че е необходимо известно време, докато намериш човека, на когото можеш наистина да се довериш. За съжаление аз не разполагам с такова.

Едуард й подаде ръка.

— Впрочем аз съм Едуард Боуи. И сериозно ще ви се разсърдя, ако не ме наричате Еди — той се усмихна лукаво. — И ако не звучи прекалено делово, ще добавя — мъжът на вашето доверие.

Анжела пое ръката му и усети силата на натиска й. Пръстите й бяха нежни, кожата мека и поддържана. Тя я задържа дълго, за да се наслади на приятното усещане от докосването. Вътрешната повърхност на нейните пръсти започна да пулсира.

— Анжела Антъни.

— Това име ви подхожда.

Анжела отметна косите от лицето си, смеейки се.

— Внимание, Еди, имам и второ. Родителите ми сметнали, че Анжела^[1] звучи твърде мило за едно ревящо с цяло гърло бебе. Затова ми лепнали и прозвището Рейвън^[2].

— Сигурно за благозвучие.

— Не бих казала. И двете подхождат. Понякога съм кротка, мила и изпълнявам всяка поръчка, която ми се възложи. Всичко за благото на обкръжението ми. Но после нерядко идва моментът, когато отсичам и не искам да имам нищо общо с доброто държане. Тогава край на послушанието. Защото, когато трае по-дълго, става ужасно скучно. И на сцената се втурва моята тъмна страна. Предупреждавам ви, Еди! Бъдете предпазлив! — смигна му тя.

— Ще ви галя с перце, Анжела.

— О, това не е нужно — отбеляза тя. — Всъщност какво ви води насам? И вие ли сте художник?

В ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. Пак ли този проклет въпрос! Наистина нямаше настроение да се представя за гений, но и в никакъв случай не биваше да позволи тази божествена жена да възкликне: „О, колко интересно!“ — и да си потърси друга компания. Трябваше да намери някакъв начин, за да я задържи при себе си.

— От време на време — отвърна уклончиво той.

— Искате да кажете през свободното си време?

— Точно така.

— А какво правите през деня?

— Работя в „Юнлимитед Рекърдс“.

За най-голямо съжаление на Едуард това не задоволи Анжела.

— И с какво се занимавате там?

Ако сега не кажеше, че цялото предприятие му принадлежи, веднага щеше да последва моментът на раздялата.

— Аз съм главният бос — отвърна толкова спокойно, сякаш още от бебешката люлка бе свикнал с директорския пост. И веднага се запита какво бе надробил. „Дано само да е за добро!“ — помисли си.

— О, колко интересно! — отбеляза Анжела.

Едуард стисна юмруци. „Ей сега тя ще се сбогува и ще изчезне.“ Затова побърза да добави с един снизходителен жест:

— Доста силно казано. Работата не е кой знае колко по-интересна от тази на един… например… на един график.

— Напротив — отвърна Анжи замечтано. — Да си заобиколен постоянно от всички звезди. Почти ви завиждам. Трябва да знаете, че съм голяма почитателка на Бети Карлисъл. Имам всички нейни плочи. Просто й се възхищавам! Но работата на вашия художник дизайнер не струва — истинска скука.

Едуард се ококори смаяно.

— Как ви хрумна това, Анжела?

— Намирам, че илюстрациите му са ужасни. Колкото обичам музиката на Бети, толкова мразя външното оформление на плочите й. Какви са тези мацаници? На последната плоча лицето й изглеждаше триъгълно, а групата й приличаше на орда малки чудовища!

— Работата на нашия графичен дизайнер често се сочи за образец от музикалните критици — запротестира Едуард. — Намирам, че той наистина си я върши добре!

— Забележително е, че като шеф защитавате така подчинените си — Анжела му се усмихна. — Аз обаче на ваше място бих предпочела да ангажирам някой фотограф. Не мога да си представя, че при вида на един триъгълник, лишен от уши и нос, ще трепне поне едно сърце от кръга на почитателите.

Едуард, който се бе почувствал малко неловко, реши да смени темата възможно най-бързо.

— Щом обичате Бети Карлисъл, мога да ви осигуря най-новия й диск.

— О, много бих се радвала, Еди.

— Считайте, че е уредено — обеща той. — А вие, Анжела, с какво изкарвате хляба си?

За пръв път, откакто разговаряха, тя сведе очи. Какво трябваше да отговори на този млад, привлекателен продуцент на грамофонни плочи? Продавачка?! Нямаше ли да го разочарова? Него, чието всекидневно обкръжение се състоеше от звезди като Бети Карлисъл?

— Отгатнете — каза тя, за да спечели време.

Едуард се замисли.

— Хм… — измънка той и още веднъж я огледа от главата до петите. — Навярно се занимавате с мода.

— Правилно — Анжела кимна. — Но как отгатнахте? Не знаех, че това ми е изписано на челото.

— Роклята ви — отвърна Ед. — Тя е една от най-красивите, които съм виждал някога. И ви стои така перфектно! Не ще и дума. И тъй като не минавам със затворени очи край витрините на града, мога да ви уверя, че в цяла Калифорния едва ли ще се намери втора като тази!

— Еди, вие сте ласкател! Благодаря за комплимента! Сама си я скроих.

— Вие сте моден дизайнер — предположи той.

„Добре звучи“ — реши Анжела. Пък и не беше съвсем лъжа. Нима доказателството не бе върху тялото й? Така че кимна утвърдително.

— Вече в собствен магазин — увери го тя. Това също не бе далеч от истината. Нали в крайна сметка познаваше всички в „Дрийм Вали“ по име?

— Намирам, че моделите ви са поразителни!

— Вярвам ви, току-що го доказахте.

От време на време Миринда Флауърс пускаше серия от някой неин проект, финансирайки го лично, и Анжела бе готова да й падне на колене в знак на благодарност.

Анжи се извини на Едуард и изчезна да понапудри носа си. През последните минути той непрекъснато обмисляше как да продължи вечерта. Изключено бе да покани Анжи в малкия си апартамент. Веднага щеше да й стане ясно, че това не е дом на продуцент на грамофонни плочи. „Може би Фил беше спасението. В края на краищата за какво беше приятел“? Ед се озърна и го откри на едно стъпало да си шушука потайно с една красавица, която хвърляше горещи погледи. Не му оставаше нищо друго, освен да прекъсне разговора им.

— Фил, може ли да поговорим на четири очи? — попита той, след като се приближи.

— Но, разбира се — отвърна художникът и се извини на новата си позната. — Какво не е наред, приятелю?

— Фил, трябва непременно да ми заемеш ключа от апартамента си за тази нощ! Иначе ще си навлека големи неприятности.

Приятелят му почти веднага схвана каква е работата.

— Бялата лейди! — цъфна в усмивка. — Поздравявам те, Еди! Наистина си струва да се прегреши с нея. Разбира се, че ще ти дам ключа.

— А ти къде ще нощуваш? — Едуард го погледна виновно.

Фил посочи с глава новата си позната.

— Тя настоява да ми покаже творческите си излияния. Ще се възползвам от предложението й и ще прегледам картините й. Както виждаш, късметът е на твоя страна. Но защо точно в моя апартамент? Не ти ли стига вече твоят?

Но Ед изобщо не чу последните му думи — грабна връзката ключове от ръката му и побърза да пресрещне Анжела, която тъкмо се връщаше.

Фил въздъхна. Беше късно да го догонва. Дано да се ориентира в Саусалито — бе идвал само един-единствен път в новото му жилище. Вероятно Ед не бе помислил и как ще влезе. Фил се попипа за ключовете на колата си. Предпочете да ги задържи, защото видът на Ед в никакъв случай не бе на трезвеник. След малко Анжела изтича при шефката си и Фил намери сгоден случай да пъхне на приятеля си няколко долара. Едуард го гледаше, преизпълнен с благодарност, и го увери шепнешком, че ще му ги върне колкото се може по-скоро.

Миринда Флауърс поглеждаше с недоумение ту Анжела, ту Ед, който беше хванал новата си позната под ръка.

— Ако няма с какво повече да ви помогна, бих си тръгнала, Миринда.

Анжела облече палтото си с помощта на Ед. Шефката й я изгледа студено, след като се убеди, че нито един гост не се намира в непосредствена близост до тях.

— Мисис Флауърс — поправи тя продавачката си.

Очите на Анжела засвяткаха предизвикателно.

— В такъв случай тръгвам, Миринда — натърти тя. — Желая ви приятен уикенд, Миринда.

Ед подаде ръка на съдържателката на „Дрийм Вали“, с което тутакси предизвика една чаровна усмивка на лицето й.

— Гуд бай, Еди. И не забравяйте споразумението ни!

— За какво споразумение говори? — попита Анжела, когато двамата застанаха пред входа на някогашната консервна фабрика.

Ед сви рамене.

— Нямам представа. За нищичко не съм се споразумявал с нея.

Анжела се загърна с палтото си, потръпвайки от студения вятър, който духаше откъм залива.

— Миринда може да бъде много странна. Понякога се питам защо жертвам толкова много от времето си за нея.

Ед я хвана под ръка.

— А какво ще правим с прекъснатата вечеря? — попита той възторжено. — Не бих искал да ви пусна така бързо, след като едва се запознаваме.

Анжела хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Нима петте часа ви се сториха толкова кратки! — възкликна тя. — Все пак предполагам, че ще ме закарате вкъщи?

— Имам по-добра идея. Какво ще кажете за Саусалито? Чувствам се толкова бодър, че бих могъл да изкоренявам дървета, а на вашата домакинска работа няма да й поникнат крака, та да избяга. Във всеки случай, желая най-горещо да изпием с вас по още една чашка.

— Саусалито!? — Анжела недоумяваше. — Да изтръгвате дървета?

— Имам там малък апартамент.

Едуард я погледна невинно с небесносините си очи. И преди Анжела да схване какво прави, вече се бе съгласила.

— Още никога не съм била в Саусалито — рече тя замечтано. — Въпреки че отдавна живея във Фриско. Саусалито! Дори от самото име лъха мирис на свежи портокали и ябълкови дървета.

— Саусалито не е нищо друго, освен края на света — вметна Едуард. — Освен ако вие не го удостоите с присъствието си.

— Добре — съгласи се Анжела. — Но само по една чашка.

— Само по една — увери я Едуард.

Но и двамата знаеха, че няма да е така.