Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (21)

Епилог

Гороиен вдига сребърния си шлем и го остави на трона, после остави и ръкавиците и нагръдника. Мечовете задържа. Мина през залата, през мълчаливите редици на призрачните зверове, и излезе в равнината пред кулата.

Виждаше сивата лента на пътя да се извива към хоризонта — и на нея стоеше фигура с дълъг плащ. Тя тръгна бавно към закачуления мъж с ръка върху дръжката на сребърния си меч и когато го наближи, попита:

— Ти слуга на Молох ли си?

— Не съм ничий слуга, Гороиен. Освен може би на теб. — И отметна качулката си, Гороиен ахна и скри лицето си в шепи.

— Не ме гледай, Кулаин. Защото ще видиш единствено разложение.

Той свали нежно ръцете й и се вгледа в ненакърнената й красота.

— Няма разложение. И сега си също толкова красива, както в деня, когато те видях за пръв път.

Тя погледна ръцете си и разбра, че е казал истината.

— Нима още можеш да ме обичаш след всичко, което ти сторих?

Той се усмихна и вдигна ръката й към устните си.

— Никой не знае накъде води пътят — продължи Гороиен. — Мислиш ли, че наистина има рай?

— Мисля, че ние с теб току-що го намерихме.