Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (14)

Глава 12

Три нашественически флотилии пристанаха по бреговете на Британия през четвъртата седмица на пролетта. Единадесет хиляди мъже се изсипаха при Сегундунум, близо до най-източната крепост на полуразрушената Адрианова стена. Градът бе оплячкосан, стотици от жителите му бяха изклани.

Втората флотилия — предвождана от Аларик, най-способният пълководец на Вотан — изсипа осем хиляди мъже при Андерида на южния бряг, и още две хиляди саксонци се вляха в редовете на армията, набрани от ренегата Агвейн. Бежанци заляха големите и малки пътища към Лондиниум, подгонени от готите, които пометоха крайбрежието и продължиха към Новиомагус.

Третата флотилия хвърли котва при Петвария, след като бе навлязла безпрепятствено в устието на река Хумбер. Двайсет и две хиляди войници слязоха на брега и британските защитни сили, наброяващи хиляда и двеста души, избягаха, без да влязат в сражение.

В Еборакум, отстоящ на по-малко от двайсет и пет мили, цареше паника.

Гемин Като нямаше друг избор освен да събере своите два легиона, общо десет хиляди мъже, и да потегли в поход, за да срещне врага в битка. Незапомнени бури се стовариха върху легионерите и през първата нощ мнозина се кълняха, че виждат демонична глава, очертана на фона на гръмоносните облаци и осветявана от копията на светкавиците. До сутринта от войската на Като бяха дезертирали повече от хиляда души.

Съгледвачите докладваха, че врагът ще наближи веднага след разсъмване, и Като придвижи хората си на билото на нисък хълм на половин миля на запад. Набързо бяха изкопани окопи с побити в тях заострени колове, а конете на офицерите бяха вързани в една горичка наблизо.

Буреносните облаци се разнесоха толкова бързо, колкото се бяха струпали, и готите се появиха на хоризонта под ясно небе и ярко слънце, чиито лъчи се отразяваха във върховете на копията и във вдигнатите им бойни секири. Като усети страх да плъзва по редиците на двата легиона — страх, внушен от самата численост на врага.

— Боговете са ми свидетели, ама тая сбирщина наистина си я бива — извика Като. Повечето мъже се ухилиха презрително, но напрежението остана.

Един млад войник захвърли гладиуса си и отстъпи назад.

— Вдигни го, момче — тихо каза Като. — Ще ръждяса, ако остане да лежи там.

Младежът трепереше. Беше на ръба на сълзите.

— Не искам да умра — промълви той.

Като погледна към готите, които се построяваха за атака, после се приближи към момчето и се наведе да вдигне меча му.

— Никой не иска — каза той, тикна меча в ръката на войника и го побутна обратно в редицата.

С рев като ехо от отминалата буря, готите се хвърлиха напред.

— Стрелци! — изрева Като. — По места!

Петстотинте лъкометци в леки кожени туники изтичаха и заеха местата си между щитоносците — в редица по цялото било. Тъмен облак стрели литна и се изсипа върху връхлитащата сган. Готите носеха тежки доспехи и малцина паднаха под смъртоносния дъжд, но все пак устремът им отслабна.

— Оттегли се и вземи копията!

Стрелците се оттеглиха зад стената от щитове, хвърлиха лъковете и колчаните си и двама по двама грабнаха дългите десет стъпки копия, които чакаха грижливо наредени зад легионерите в тежки доспехи. Първият от всяка двойка коленичи скрит зад щита на войника до себе си, като държеше копието на три стъпки от върха. Вторият стискаше дръжката му в основата и чакаше Като да даде знак.

Готите почти бяха стигнали стената от щитове, когато Като най-сетне вдигна ръка.

— Сега!

Копиеносците затичаха като един напред и скритите копия, насочвани от коленичилите отпред мъже, изскочиха между щитовете и се врязаха в първите редици на атакуващите воини, разтрошавайки щитове и пронизвайки ризници от плетена стомана. После копията се изтеглиха отново назад, и отново удариха в плът, и после пак и пак.

Беше истинско клане и готите се люшнаха объркани назад.

Още три пъти нападаха, но смъртоносните копия ги държаха на разстояние. Земята пред стената от щитове се покри с мъртъвци, а ранените се гърчеха в агония с натрошени ребра — кръвта им попиваше в меката пръст и животът изтичаше заедно с нея.

Един офицер мина покрай първата редица на готите и заговори на чакащите воини. Петстотин мъже захвърлиха щитовете си и тръгнаха напред.

— Какво правят те, сър? — попита помощникът на Като, Деций. Като не му отговори. Не отиваше на един военачалник да признае в разгара на битката, че изобщо няма представа какво е намислил врагът.

Готите се юрнаха нагоре по хълма, като крещяха името на Вотан. Копията ги пронизваха, но всеки воин сграбчваше копието и го забиваше по-дълбоко в собственото си тяло. Основната сила на готите нападна отново и този път връхлетя върху британската стена от щитове — с невиждана сила.

За миг стената се огъна и няколко воини пробиха редицата. Като извади гладиуса си и хукна към тях. Един млад легионер му се притече на помощ и двамата успяха да запушат пробойната. Когато готите отстъпиха, Като се обърна към легионера — беше същото момче, което преди малко бе захвърлило меча си.

— Добре се справи, момко.

Преди момчето да успее да отговори, откъм вражеските редици се надигна страховит рев и готите заляха склона като вълна.

Битката продължи цял ден без нито една от двете страни да постигне решителен успех, и привечер на Като не му оставаше друг избор, освен да се оттегли от хълма. Беше загубил двеста и седемдесет души, още деветдесет и четирима бяха ранени. Загубите на врага, по негова преценка, възлизаха на близо две хиляди. От военна гледна точка това си беше чиста победа, но реално погледнато британците не бяха спечелили много от нея и Като го знаеше. Готите вече бяха разбрали — ако въобще се бяха съмнявали в това, — че армията на Утер е много по-добре организирана от силите на меровингите, с които се бяха сблъскали отвъд морето. А британците разбраха, че готите не са непобедими. С изключение на тези две неща, друга печалба от деня нямаше и Като поведе хората си към Еборакум. Вече бе избрал мястото на следващата битка.

— Наистина ли е вярно, сър? — попита го Деций, докато двамата яздеха пред легионите. — Кралят наистина ли е жив?

— Да — отвърна Като.

— Тогава защо не е тук?

Като беше уморен и не за пръв път му се прииска да имаше друг адютант. Но Деций беше син на богат търговец и си бе платил за назначението с една красива вила в покрайнините на Еборакум.

— Кралят ще ни уведоми за плановете си, когато той реши. Дотогава ще правим онова, което очаква от нас.

— Но няколко души са видели трупа, сър. А в замъка са подготвяли церемонията по погребението.

Като пропусна коментара му покрай ушите си.

— Когато спрем за през нощта, искам да обиколиш огньовете. Хората се биха добре днес. Нека те опознаят — похвали ги и им кажи, че не си виждал храброст като тяхната.

— Да, сър. Колко дълго да го правя?

Като преглътна яда си и се съсредоточи върху новата си вила.

— Забрави, Деций. Ти само ми разпъни шатрата, а аз ще поговоря с хората.

— Да, сър. Благодаря ви.

 

 

Сънищата на Галад бяха мрачни и изпълнени с болка. Събуди се в предутринния хлад и се загледа в пепелта от снощния огън. В сънищата си бе видял как Викторин и неговите дванайсет войници навлизат в гората и попадат на засада — обкръжени от готи начело с предателя Агвейн. Бе видял как старият генерал умира — така, както беше живял, с хладно достойнство и без пазарлъци със съдбата.

Потръпна и разпали огъня. Новините, които носеше, вече нямаше да помогнат на Британия. Нашественическите флотилии щяха да нападнат в рамките на броени дни, кралят беше мъртъв и нямаше сила, която да се противопостави на мощта на Вотан. И въпреки това Галад не откриваше омраза в сърцето си, натегнало от тежкото бреме на тъга, която дърпаше духа му към дъното.

До него лежеше мечът му и той го погледна. Не му се искаше дори да го докосва. Какво бе онова, което караше мъжете да желаят такива оръжия и което ги изпълваше с нуждата да ги използват срещу други хора, да посичат, пронизват и отнемат живот?

И за какво? Какво печелеха? Малко войници забогатяваха. Повечето се връщаха в бедните ферми и села, където бяха израснали, а мнозина изживяваха остатъка от дните си без ръка или крак, или с грозни белези като суров спомен за войните.

Едно врабче кацна до него и закълва трохите от овесения хляб, с който беше вечерял. Още едно се присъедини към угощението. Галад седеше неподвижно и гледаше птичетата, които подскачаха около прибрания в ножницата меч.

— Какво ти казват? — попита един глас.

Галад извърна стреснато глава — от другата страна на огъня седеше някакъв мъж, увит в ръждивочервен плащ. Брадата му беше златна и накъдрена, очите — наситено сини.

— Нищо не ми казват — тихо отвърна той. — Но са миролюбиви създания и ми става добре като ги гледам.

— Дали щяха да се хранят така спокойно близо до Урсус, принца с мечти за богатство?

— Той не би им обърнал внимание. Кой си ти?

— Не съм ти враг.

— Това вече го разбрах.

— Естествено. Силата ти расте и ти се издигаш над низостите на този свят.

— Попитах кой си.

— Казвам се Пендарик.

Галад потръпна, сякаш нейде дълбоко в него името отекна в далечна зала на спомени.

— Трябва ли да те познавам?

— Не, макар че съм използвал и други имена. Но ние с теб вървим по един път. Където си ти сега, някога бях аз, и всичките ми дела изглеждаха трайни като утринна мъгла… и също толкова дълговечни.

— И какво решение взе ти?

— Никакво. Последвах повика на сърцето си и накрая се сдобих с покой.

Галад се усмихна.

— Къде да намеря покой в тази земя? А и да опитам, няма ли да е егоистично? Нашественик заплашва приятелите ми и моето място е при тях.

— Покоят не можеш го намери в царство или в град, бил той голям или малък, нито дори в колибата на последния селянин — каза Пендарик. — Но ти това го знаеш. Какво реши?

— Ще намеря начин да се върна в Британия. Ще тръгна срещу силата на Вотан.

— Смъртта му ще ти донесе ли удовлетворение?

Галад обмисли въпроса и накрая каза:

— Не. Но въпреки това злото трябва да бъде спряно.

— С меч?

Галад погледна оръжието с отвращение.

— А има ли друг начин?

— Ако има, ще го намериш. През дългия си живот открих една прекрасна истина — тези, които търсят с чисто сърце, обикновено намират онова, което търсят.

— Много би ми помогнало, ако знаех какво търся.

— Спомена за противопоставяне на злото, а в основата си това е въпрос на равновесие. Но везните не са непременно точни. Голямата злина не изисква непременно също толкова голяма добрина, за да се изравнят везните.

— Как може да е вярно това? — попита Галад.

— Една разгневена мечка можеш да я пронижеш и с десет стрели и тя пак ще е смъртно опасна, но само капка отрова — и със звяра е свършено. Понякога една на пръв поглед незначителна случка може да поведе след себе си събития, които да донесат както огромно страдание, така и превелика радост.

— Да не би да намекваш, че има начин Вотан да бъде победен и без помощта на меча?

— Това би било твърде опростена формулировка. Но пък би представлявало голям интерес за някой философ, нали? Вотан черпи сили от омразата и смъртта, а ти искаш да се бориш срещу него с мечове и щитове. По време на война за войника е невъзможно да не изпитва омраза към врага си. Следователно не подхранвате ли по този начин Вотан с още повече от онова, което желае?

— А ако не се бием срещу него?

— Тогава ще победи и ще залее страната ти с още повече смърт и отчаяние, и не само нея.

— Гатанката ти е твърде трудна за мен, Пендарик. Ако се бием с него, губим. Ако не се бием, пак губим. Твоята философия е философия на отчаянието.

— Само ако не можеш да съзреш истинския враг.

— Има нещо по-лошо и от Вотан?

— Винаги има, Галад.

— Говориш като човек с голяма мъдрост, а усещам и сила у теб. Ще използваш ли тази сила срещу Вотан?

— Точно това правя в момента. Защо иначе щях да съм тук?

— Да не би да ми предлагаш оръжие срещу него?

— Не.

— Тогава каква е целта на появата ти?

— Каква наистина? — отвърна Пендарик.

Образът му избледня и Галад отново остана сам. Птичетата още пируваха край меча му, но когато помръдна, излетяха уплашено. Рицарят стана и закопча колана с меча на кръста си, зари огъня с пръст и оседла коня си.

До брега имаше само осем мили през гората и той се надяваше да намери кораб, който да го остави на бреговете на Британия. Пое по тесните пътечки през гората, потънал в мисли, заслушан в песните на птиците под слънчевите лъчи, които тук-там си пробиваха път през надвисналите клони. Чувстваше се по-уверен след разговора с Пендарик, макар тъгата още да го мъчеше.

Малко преди обяд настигна възрастен мъж и две жени, наобиколили ръчна каруца със счупено колело. Каруцата беше пълна с вещи — дрехи, ракли и един много стар стол. Мъжът му се поклони, а жените запристъпваха притеснено, когато Галад слезе от коня си.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

— Много мило от ваша страна — каза мъжът с усмивка. Косата му беше дълга и бяла, макар че в брадата му още се забелязваха по-тъмни кичури. Едната жена беше възрастна като него, другата — млада и хубава, с кестенява коса, която улавяше слънцето като старо злато. Дясното й око беше насинено, а долната й устна бе разцепена и подута. Галад коленичи до каруцата — колелото се бе разхлабило и се беше откъснало от скобата, придържаща го към оста.

Той им помогна да разтоварят каруцата, а после я повдигна, за да може възрастният мъж да намести колелото. Галад наби скобата на мястото й и отново натовари каруцата.

— Много ви благодаря — каза мъжът. — Ще останете ли да хапнете с нас?

Галад кимна и седна край пътя, а младата жена се зае да накладе огън. Възрастната вадеше съдини и паници от багажа.

— Нямаме много — каза мъжът и седна до Галад. — Само овесена каша и сол. Но затова пък насища, а и сили дава.

— Предостатъчно е. Казвам се Галад.

— А аз съм Катерикс. Това са жена ми Оела и дъщеря ми Пиларас.

— Дъщеря ви, изглежда, е пострадала.

— Да. Пътуването се оказа трудно и се моля на Бога бедите най-после да са останали зад гърба ни.

— Как стана?

Катерикс отклони поглед.

— Трима мъже ни ограбиха. Завчера. Те… се погавриха с дъщеря ми и убиха съпруга й, когато се опита да я защити.

— Съжалявам — неловко промълви Галад.

След като Катерикс каза кратка молитва, се нахраниха мълчаливо. Галад поблагодари за гостоприемството и им предложи да язди с тях до крайбрежието, където имаха приятели. Катерикс прие предложението му с поклон и малката група потегли бавно с Галад начело.

По здрач, зад поредния завой на пътя, Галад видя някакъв мъж, седнал на земята и облегнат на едно дърво. Пришпори коня си и когато наближи странника, скочи от седлото. Мъжът бе тежко ранен в гърдите, лицето му беше бледо, клепачите и устните — посинели от загубата на кръв. Галад разкъса предницата на туниката му и запуши раната, колкото можа. Катерикс дойде, коленичи до ранения и заопипва китката му, търсейки пулс.

— Да го пренесем при каруцата — каза той. — Ще го превържем и ще му зашия раната.

Пренесоха ранения на една полянка до близкия поток. Двете жени помогнаха с почистването на раната и Катерикс умело заши разкъсаната плът. После увиха мъжа в затоплени край огъня одеяла.

— Ще оживее ли? — попита Галад.

Катерикс сви рамене.

— Това е в божиите ръце. Изгубил е твърде много кръв.

 

 

През нощта Галад се събуди. Пиларас бе коленичила до ранения, лунните лъчи се отразяваха в ножа, който стискаше в десницата си.

Тя дълго седя неподвижна, после вдигна ножа и опря върха му до шията на спящия мъж. Изведнъж главата й потрепна и Галад разбра, че плаче. Пиларас прибра ножа в канията на колана си, после се върна при постелята си до каруцата.

Галад затвори очи и заспа. Видя как нашественическите кораби пристават край брега на Британия, видя как готите тръгват в поход към градовете, но две от виденията го потресоха до дъното на душата му — огромна демонична глава, изпълнила небето, оградена от буреносни облаци и светкавици, и един светещ в мрака меч.

Въпреки обърканите сънища на сутринта се събуди освежен. Раненият още спеше, но изглеждаше по-добре. Галад се изми в потока и отиде при Катерикс, който седеше до жертвата.

— Налага се да ви оставя — каза Галад. — Трябва да намеря кораб, който да ме отведе до дома.

— Нека Бог те води и те пази по пътя.

— И вас по вашия път, Катерикс. Постъпи добре, като спаси живота на този нещастник.

— Не е кой знае какво. Какви хора ще сме, ако не помагаме на ближния, когато е изпаднал в беда?

— Нощес дъщеря ти опря нож в гърлото на този човек.

Катерикс кимна.

— Каза ми го тази сутрин. Гордея се с нея.

— Защо го е направила?

— Това е мъжът, който я изнасили и уби мъжа й.

— И ти му спаси живота? Велики Митра, та той заслужава да умре!

— Спор няма — отговори Катерикс и се усмихна.

— Мислиш, че ще ти благодари, задето си го спасил?

— Неговата благодарност не е важна.

— Но това, че го спаси, може да струва живота на още невинни хора — или честта на още млади жени.

— Аз не нося отговорност за неговите дела, Галад, само за своите. Никой човек не би допуснал охотно онези, които обича, да страдат.

— В това съм съгласен с теб — каза Галад. — Обичта е хубаво чувство. Но него със сигурност не го обичаш.

— Разбира се, че го обичам. Той ми е брат.

— Брат?!

— Не, нямам предвид брат по кръв. Но той е мой брат, както и ти. И аз трябва да му помогна. Съвсем просто е.

— Не е това начинът да се отнасяш към един враг, Катерикс.

Старецът сведе поглед към ранения разбойник.

— Какъв по-добър начин да се отнасяш към враговете си от този да ги превърнеш в свои приятели?

Галад отиде при коня си и го яхна. Подръпна юздите и животното бавно тръгна. Пиларас береше билки край пътя и му се усмихна, когато мина покрай нея.

Галад смуши коня и препусна към брега на морето.

 

 

Кулаин седеше под звездите. Беше шестнадесетата му нощ на Кристалния остров. Всяка сутрин заварваше дървен поднос с храна и вода пред входа на кулата, всяка вечер празните съдове биваха отнасяни. Често зърваше нечий призрачен силует на пътеката долу, но всеки път влизаше обратно в кулата, за да не наруши уединението на нощните си посетители, на което те очевидно много държаха.

Но тази нощ една сянка падна върху него, той вдигна очи и видя жената в бяло, жената с лицето, скрито под качулката.

— Добре дошла — каза той и я покани с жест да седне до него. Докато тя сядаше, Кулаин зърна воала, който носеше под качулката, и попита: — Нима дори тук подобна скромност е наложителна?

— Особено тук, Кулаин. — Тя отметна качулката и свали воала. Дъхът се смрази в гърлото му, когато лунната светлина окъпа бледия лик, който той познаваше толкова добре.

— Гиан? — прошепна той и понечи да се изправи.

— Стой си на мястото — каза тя. Гласът й бе суров и безизразен.

— Но на мен ми казаха, че си умряла.

— Не исках да ме посещаваш, а и за теб наистина бях мъртва. — В косата й се прокрадваше сребро и тънички бръчици браздяха кожата около очите и устата й, но за Кулаин кралицата не бе изгубила и частица от красотата си. — А ето че ти пак си тук и отново ме измъчваш с присъствието си. Защо го доведе при мен, точно него?

— Не знаех, че си тук.

— От шестнайсет години се опитвам да забравя миналото и неговите неволи. Мислех, че съм успяла. Убедих себе си, че си бил просто една фантазия на младо момиче. Като дете те обичах и с това разруших надеждата си за щастие. Като самотна кралица пак те обичах и с това убих сина си. С години те мразих, Кулаин, но и това премина. Сега е останало само безразличие — както към теб, така и към Кървавия крал, в който се превърна съпругът ми.

— Но ти, разбира се, знаеш, че синът ти не е умрял, нали?

— Много неща знам, Господарю на копието. Но най-много искам да знам едно — кога ще си тръгнеш от този остров.

— Сурова жена си станала, Гиан.

— Аз не съм Гиан Авур, твоята малка сърничка. Аз съм Моргана от Острова, макар да казват, че хората ме познават и под други имена. Ти сигурно знаеш какво е, Кулаин. Ти, който си бил и Аполон, и Еней, и крал Кунобелин, и още толкова други храбреци.

— Чувал съм да наричат главната жрица на тази общност Оброчицата. Никога не бих си и помислил, че това си ти. Какво е станало с теб, Лаита?

— Светът ме промени, Господарю на копието, и мен вече не ме е грижа за него, нито за създанията, които го населяват.

— Тогава защо си тук, на това свещено място? То е средище на изцеление и покой.

— И такова ще си остане. Сестрите имат забележителни успехи, но аз и още няколко други сме посветили времето си на истинските тайнства — нишките, които свързват звездите, шарките, в които се заплитат човешките съдби, пресичат се и се съединяват, оформяйки съдбините на света. Преди наричах всичко това Бог, но сега разбирам, че е нещо много по-велико от мощта, която човешкото въображение би прикачило на някой безсмъртен. Тук на този…

— Чух достатъчно. Кажи ми за Утер — прекъсна я Кулаин.

— Той умира — изсъска тя. — И светът не ще загуби нищо, когато смъртта го отнесе.

— Никога не съм мислил, че ще видя зло у теб, Гиан. Ти винаги си била жена с рядка и изящна хубост. — Кулаин се засмя горчиво. — Но пък злото се явява в много образи и не е задължително те да са грозни. Много нощи седях тук в безмълвно покаяние, защото вярвах, че съм положил основите на това общество, воден от егоистични подбуди. И въпреки това островът бе създаден с любов и за любов, но ти — и твоите тайнства, които аз съм опознал хиляди години преди ти да се родиш — ти си го покварила. Повече не ще остана на този хълм… нито ще чакам благоволението ти.

Той стана, взе тоягата си и заслиза по дългия склон към построените в кръг къщи.

Гласът й иззвънтя зад него и в думите й прозвуча студено тържество:

— Лодката ти те чака, Кулаин. Качиш ли се до един час в нея, може и да позволя на Кървавия крал да не умре. Ако не, ще отзова сестрите, които бдят край него, и можеш да отнесеш трупа му където пожелаеш.

Той спря, усетил горчивия вкус на поражението. После се обърна.

— Винаги си била капризна и никога не признаваше грешките си. Добре, ще си тръгна и ще оставя Утер на нежните ти грижи. Но ако ти остане някоя свободна минутка покрай изучаването на тайнствата, помисли върху следното — взех те когато беше съвсем малка и те отгледах като баща. Не направих нищо, с което да те подведа, че между нас може да съществува и друго. Но ти си била тази, която е промълвила моето име, докато си лежала в прегръдките на Утер. Ти беше тази, която ме помоли да остана в Камулодунум. Оттам започва моята вина и аз съм готов да я нося. Но може би когато погледнеш надолу от позлатената си кула, ще видиш дребната трошица на собствената си вина и ще намериш куража да я вдигнеш пред очите си.

— Свърши ли, Господарю на копието?

— Свърших, Моргана.

— В такъв случай напусни острова ми.