Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (6)

Глава 4

Новиомагус беше процъфтяващ крайречен град, който богатееше от търговията със сикамбрианците в Галия, берберите в Африка и търговците от Италия, Гърция, Тракия и Кападокия. Смесица от по-стари, майсторски изградени римски сгради и по-некачествени техни съвременни копия, издигнати от блокове пясъчник и дървени трупи, Новиомагус приютяваше повече от шест хиляди жители.

Кормак никога не беше виждал толкова много хора на едно място. Двамата с Откровение си пробиваха път през тесните претъпкани улички, покрай чаршии и пазари, магазинчета и тържища. Хората му се струваха великолепни като крале в плащовете си — червени, зелени, сини, оранжеви и жълти. Великолепни десени на карета, райе и спирали, или изображения на ловни сцени се мяркаха втъкани в туники, ризи и наметала. Кормак беше направо зашеметен от целия този разкош.

Гърдеста жена с боядисана червена коса се приближи към Откровение и му прошепна:

— Ела да се отпуснеш при Хелция. Само десет денария.

— Благодаря ти, но нямам време.

— Истинският мъж винаги има време — каза тя с бързо стопяваща се усмивка.

— Тогава си намери истински мъж — каза й той и продължи.

Още три млади жени предложиха услугите си на пътниците, а едната дори прокара ръка по туниката на Кормак, при което той отскочи, изчервен и засрамен.

— Не им обръщай внимание, Кормак — каза Откровение и зави в една пресечка, толкова тясна, че двамата не можеха да вървят един до друг.

— Къде отиваме? — попита младежът.

— Стигнахме вече — отвърна Откровение, бутна една врата и влезе в дълго помещение, обзаведено с десетина продълговати маси и столове.

Нямаше прозорци и беше задушно. Двамата седнаха на една маса в ъгъла, без да обръщат внимание на петимата клиенти, които вече седяха в пивницата. Кльощав мъж с остро лице застана до тях — отриваше ръцете си в мазен парцал.

— Искате ли храна?

— Ейл — каза Откровение. — И някакви плодове за момчето.

— Току-що ми докараха портокали, ама са скъпи — каза съдържателят. Откровение разтвори шепата си и показа лъскава сребърна монета. — Това ли е всичко? Имам и готови пържоли.

— Тогава донеси и от тях за приятеля ми.

— Ами жена? Имаме три, по-добри не си виждал. Като крал ще се почувстваш в ръчичките им.

— Може би по-късно. А сега донеси ейла и плодовете.

Мъжът се върна с голяма, обвита с кожа половница и купа, в която се мъдреха три кълбета колкото юмрук с цвят на жълто злато.

— Обели кората и изяж парченцата вътре — каза Откровение. Кормак го послуша и едва не се задави от сладкия и едновременно с това кисел сок. Излапа плодовете и облиза пръстите си.

— Харесаха ли ти?

— Чудесни са. Портокали! Когато порасна, ще си насадя мои и ще ги ям всеки ден.

— Значи ще трябва да се заселиш в Африка, от другата страна на морето, където слънцето изгаря човешката кожа и я прави по-черна от мрака.

— Тук няма ли да виреят?

— Зимата е прекалено студена за тях. Харесва ли ти Новиомагус?

— Много е шумно. Не бих искал да живея тук. Хората непрекъснато ме докосват, а това е невъзпитано. Пък и онези жени — щом са толкова жадни за любов, защо не се омъжат?

— Добър въпрос, Кормак. Работата е там, че много от тях са омъжени — и не са жадни за любов, а за пари. В градове като този парите са единственият бог. Без тях си нищо.

Пържолата беше тънка и жилава, но на Кормак му се стори божествена и той я излапа толкова бързо, че изненада съдържателя.

— Хареса ли ти?

— Чудесна беше! — отвърна Кормак.

— Радвам се — каза мъжът и се вгледа в лицето му за следи от подигравка. — Искаш ли още плодове?

— Портокали — уточни Кормак и кимна.

Втора купа с плодове последва първата. Ханът започна да се пълни с клиенти и двамата пътници потънаха в мълчание, заслушани в бълбукащите разговори около тях.

Повечето засягаха войните и техните логични — или въображаеми — последици върху търговията. Кормак научи, че северните тринованти въстанали срещу върховния крал. На югоизток юти били нападнали Лондиниум и плячкосали града преди флотата на Утер да ги разбие в Галските води. Три кораба били потънали, а още два — подпалени.

— Тук, изглежда, не ги е страх от нападение — каза Кормак, като се приведе към спътника си.

Откровение кимна.

— Това е заради тъмната страна на търговията, Кормак. Както вече ти казах, в Новиомагус парите са единственият бог. По тази причина тукашните търгуват с всеки, който може да плати. Купуват железни изделия от мините в Андерида — мечове, секири, копия, върхове на стрели — и ги продават на готите, ютите и англите. Оръжията, с които се водят войните, се продават именно тук.

— И кралят позволява това?

— Едва ли би могъл да ги спре, а освен това те и него снабдяват с оръжие и брони. Най-добрите кожени нагръдници се правят в Новиомагус, а също мечове и бронзови щитове, които не им отстъпват по качество.

— Не е редно да търгуваш с враговете си.

— Животът е много просто нещо, когато си млад.

— Как оцелява кралят, щом дори собственият му народ подкрепя враговете му?

— Оцелява, защото е велик човек. Но помисли върху следното — тукашните търговци снабдяват ютите и печелят огромни богатства. Кралят ги облага с данъци, които пълнят хазната му със злато. С това злато той купува оръжие, за да воюва с ютите. Така че без ютите Утер би имал по-малко злато, с което да им се противопоставя.

— Но ако ютите, а и другите, не го нападат, той няма да има нужда от толкова много злато — отбеляза Кормак.

— Браво! Имаш заложби на бъдещ мислител. Но ако нямахме врагове, кралят нямаше да има нужда от армия, а без армия на нас нямаше да ни трябва крал. И излиза, че без ютите Утер нямаше да има корона.

— Направо ми се завъртя главата. Може ли вече да си вървим? Тук стана много задушно.

— Още малко. Трябва да се срещнем с един човек. Ти излез — но не се отдалечавай много.

Кормак се промъкна между масите, излезе на тясната уличка и видя едно младо момиче да се боричка с едър воин с рогат шлем. На земята до тях лежеше възрастен мъж с рана на главата, от която се процеждаше кръв. Воинът затисна устата на момичето и понечи да го метне на рамо.

— Пусни я! — извика Кормак и измъкна меча от колана си. Воинът изпсува и захвърли момичето на земята. Кормак се втурна напред и за негова изненада и облекчение, насилникът се обърна и избяга. Младежът се приближи до момичето и му помогна да се изправи. Беше тъничко и тъмнокосо, с овално лице и светла кожа. Кормак преглътна и коленичи до стареца — беше гладко избръснат и облечен в дълга синя тога. Момчето хвана китката му, търсейки пулс.

— Съжалявам. Мъртъв е.

— Бедният Кота — прошепна тя.

— Защо ви нападнаха?

— Тук някъде има ли хан с име „Знакът на Бика“? — попита тя и обърна лице към него. Кормак погледна в светлосивите й очи и разбра, че е сляпа.

— Да, ще ви заведа там — каза той и й протегна ръка. Тя не помръдна, така че той я хвана за лакътя.

— Не можем да го оставим така — промълви момичето. — Не е редно.

— Имам приятел наблизо. Той ще знае как да постъпим.

Влязоха в хана и той внимателно я поведе между масите. Силният шум в помещението я стресна и тя го стисна силно за ръката, но той потупа успокоително нейната и я заведе при Откровение, който рязко се изправи.

— Андюин, къде е Кота?

— Убиха го, милорд.

Откровение изруга, подхвърли сребърната монета на чакащия съдържател, после хвана девойката за ръката и я поведе навън. Кормак ги последва. Чувстваше странна празнота след като друг се бе нагърбил със задължението да я води.

Откровение коленичи до стареца, затвори мъртвите му очи и стана.

— Ще трябва да го оставим тук. Бързо.

— Но Кота…

— Ако можеше да говори, сам щеше да настоява за това. Ти какво видя, Кормак?

— Някакъв чуждоземец с рогат шлем искаше да я отвлече. Изтичах към него и той избяга.

— Храбро си постъпил, момко — каза Откровение. — Благодаря на Извора, че ти се прииска да подишаш чист въздух.

После бръкна в джоба на грубата си вълнена дреха, извади малък златен камък и го вдигна над главата на девойката. Тъмната й коса изсветля до пшениченорусо, а семплата й рокля от светлозелена вълна се превърна в туника и панталони в ръждивокафяво и бежово.

Трима мъже завиха в пресечката. Двама носеха на главите си бронзови шлемове, украсени с гарванови криле. Третият беше облечен целият в черно и не носеше оръжие.

— Няма я — каза един от мъжете и изтича покрай Кормак. Другите двама влязоха в странноприемницата. Откровение поведе Андюин към главната улица, но двамата викинги изскочиха от хана и викнаха:

— Ей, вие! Чакайте!

Откровение се обърна.

— Прегърни я и се дръж сякаш сте влюбени — прошепна той на Кормак. После каза по-силно: — Мога ли да ви помогна с нещо, братя? Нямам пари.

— Видели са момчето с едно момиче в зелена рокля. Къде е тя?

— Сляпото девойче ли? Един мъж дойде и я отведе. Изглеждаше много притеснен — мисля, че онзи, дето лежи мъртъв до хана, му е приятел.

Кормак бе прегърнал Андюин през раменете и я притискаше към себе си. Не знаеше какво точно трябва да направи, но беше виждал момчетата от селото да задирят момите. Целуна я леко по бузата, прикривайки лицето й от въоръжените мъже.

— Лошо ни се пише! — изсъска един от воините.

— Млъквай, Ата! Момиче, ела тук — нареди водачът.

Точно тогава група стражари завиха в пресечката, водени от офицер на средна възраст.

— Какво става тук? — властно попита офицерът.

— Обрали са стареца — каза Откровение. — Ужасно нещо в такъв цивилизован град.

— Видяхте ли нападателя?

— Не — каза Откровение. — Бях в хана и обядвах със сина и снахата. Може би тези добри хора ще могат да ви помогнат.

— Носите ли пари у себе си? — попита офицерът.

— Не — каза Откровение с тъжна усмивка и разпери ръце да го претърсят, което бе извършено бързо, но старателно.

— Имате ли приятели в Новиомагус?

— Боя се, че не.

— Работа?

— В момента не, но се надявам.

— Мелвар! — извика офицерът и един млад войник дотърча при него. — Придружи тези… пътници извън града. Съжалявам, но на никого не е позволено да остава, ако няма средства за препитание.

— Разбирам — каза Откровение, прихвана Андюин за лакътя и я поведе. Тя се спъна и едва не падна, при което облеченият в черно викинг високо изпсува.

— Сляпа! Това е тя! — Понечи да хукне след тях, но офицерът му препречи пътя.

— Един момент. Имам няколко въпроса към вас.

— Ние сме търговци от Ретия. Имам документи.

— Ами дайте да ги видя тогава.

Излязоха от уличката и Мелвар ги поведе към западния край на Новиомагус.

— Може да си намерите работа в някоя от фермите на север оттук — каза той. — Ако не успеете, може да опитате и във Вента.

— Благодаря — каза Откровение. — Бяхте много любезен.

— Какво става? — попита Кормак, след като войникът си замина. — Кои бяха онези воини?

— Хора на Вотан. Търсеха Андюин.

— Защо?

— Тя е негова невяста и той я иска.

— Но той е бог… нали?

— Той е дявол, Кормак, и не трябва да се добере до нея. А сега по-добре да тръгваме, защото ловът едва започва.

— Не можете ли да направите още някоя магия?

Откровение се усмихна.

— Мога, но не му е сега времето. Наблизо има кръг от стоящи камъни. Трябва да стигнем дотам преди да падне нощта, а после… после ще имаш нужда от смелост, каквато малко мъже притежават.

— Защо? — попита Кормак.

— Защото демоните се сбират — каза Откровение.

 

 

Камъните оформяха кръг, широк към шейсет стъпки, около плоското било на един хълм на осем мили от Новиомагус. Кормак заведе уморената Андюин до средата, разстла одеялото си и седна до нея. Сляпото момиче беше понесло добре пътуването — беше се държала близо до Кормак, който внимателно й помагаше да заобикаля щръкналите корени и камъните, осеяли пътеката.

През цялото време Откровение се беше движил далеч пред тях, и когато уморените младежи стигнаха до хълма, го завариха коленичил до стар олтарен камък да отбелязва внимателно нещо върху тоягата си. Кормак тръгна към него, но той му махна да стои настрана, после започна да измерва разстоянието от олтара до първия стоящ камък — масивен сиво-черен монолит, два пъти по-висок от него. Кормак се върна при Андюин, даде й да пие вода и се отправи към другия край на кръга. Тук огромните камъни бяха по-нащърбени, а един беше паднал; основата му бе напукана като прогнил зъб. Кормак коленичи до него. В камъка беше издълбано сърце с латински букви в него. Момчето не можеше да чете на латински, но и преди беше виждало надписи като този. Двама влюбени бяха седели тук и се бяха взирали в бъдещето с надежда и радост. Имаше и други надписи, някои скорошни, и на Кормак му се прииска да можеше да ги прочете.

— Къде е Откровение? — попита Андюин.

Кормак стана, хвана я за ръката, заведе я при поваления камък и двамата седнаха под бледнеещата светлина на залязващото слънце.

— Тук е, чертае с тебешир по земята и мери разстоянието между камъните.

— Издига призрачна крепост — каза Андюин. — Запечатва кръга.

— Това ще задържи ли демоните?

— Зависи колко магия удържа. Когато дойде да ме види в Остраси, магическият му камък беше почти изчерпан.

— Магически камък?

— Наричат се сипстраси. Всички господари имат такива. Моят дядо имаше три.

Кормак не каза нищо. Гледаше Откровение, който продължаваше да се труди над езотеричната си задача, свързвайки на пръв поглед произволни поредици от линии, полукръгове и шестолъчни звезди.

— Защо те преследват? — попита той Андюин. — Сигурно има и други невести, по-покорни.

Тя се усмихна и взе ръката му в своята.

— Роден си в пещера и животът ти е бил много тъжен. Убили са приятеля ти и мъката ти е дълбока колкото морето. Силен си както в тяло, така и в дух, но имаш една малка рана — порязване по-скоро — на дясната ръка. Паднал си на нея, докато те е преследвала хайката. — Тя се пресегна, взе дясната му ръка, пръстите й се плъзнаха нежно по кожата му, докато не стигнаха до раната. — А сега — каза тя — вече я няма.

Той погледна. От порязването нямаше и следа.

— И ти ли си магьосница?

— Точно затова ме искат. Убиха баща ми, но Кота и господарят Откровение ме спасиха. Мислеха, че в Британия ще съм в безопасност, но вече няма безопасни места. Порталите са отворени.

Откровение дойде при тях. Потта бе издълбала ручейчета в наслоилия се по лицето му прах, а умората прозираше в сивите му очи.

— Силата на камъка се изчерпа — каза той. — Сега ще чакаме.

— Защо Вотан е напуснал Залите на Асгард? — попита Кормак. — Заради Рагнарок ли? Да не би да е дошъл краят на света?

Откровение се засмя.

— Три въпроса, и то добри до един, Кормак! Най-важен обаче е последният. Ако утре сутринта всички сме живи, ще ти отговоря. Но засега най-добре да се подготвим. Заведи Андюин при олтарния камък и внимавай да я пренесеш над тебеширените линии. Нито една не бива да се изтрие.

Младежът направи каквото му беше казано, после извади меча и го заби в земята до себе си. Слънцето се спускаше към морето в прегръдка от червен огън, сияйни облаци разсичаха небето.

— Ела тук — каза Откровение и Кормак клекна до него.

— Тази нощ ще бъдеш подложен на изпитание. Искам да запомниш едно — че изпитанието ще започне с измама и че ще искат от теб да напуснеш кръга. Но ти трябва да бъдеш силен, без значение какво ще се случи. Разбираш ли?

— Да не излизам от кръга. Да, разбирам.

— Ако пробият защитата, един от нас трябва да убие Андюин.

— Не!

— Да. Те не трябва да се доберат до силата й. Толкова много неща бих искал да мога да ти обясня, Кормак. Попита за Рагнарок. Той ще дойде по-скоро, ако я вземат, и по-късно, ако не успеят. Но за нея ще е по-добре, ако умре в нашите ръце, а не в техните, повярвай ми.

— Как можем да се бием с демони?

— Ти не можеш. Аз мога. Но ако те се провалят, ще ги последват хора. Иска ми се да знаех колко ще дойдат. Тогава ще се биеш ти. Надявам се Гриста да те е научил добре.

— Научи ме — каза Кормак. — Но сега ме е страх.

— Мен също и нищо срамно няма в това. Донеси меча си.

Кормак стана, обърна се и видя Андюин, коленичила край меча, да прокарва бавно ръце по острието.

— Какво правиш? — попита той.

— Нищо, което да те нарани, Кормак — отвърна тя, издърпа меча от земята и му го подаде с дръжката напред.

Слънцето залезе, последните светли проблясъци избледняха на западния хоризонт. Надигна се студен вятър и изсъска във високата трева. Кормак потръпна и занесе меча си на Откровение.

— Седни и гледай острието — каза Откровение. — Сега то е част от теб. Хармонията ти, духът ти, животът ти текат през него. Това са трите тайнства, които воинът трябва да разбира — животът, хармонията и духът. Първото е животът, понякога го наричат дарът на гърците, по-точно на данайците, защото ти се отнема ден подир ден. Какво е той? Той е дихание, той е смях, той е радост. Той е свещ, чийто пламък се снижава към отворен гроб. Колкото по-силна е светлината, толкова по-бързо изгаря. Но едно нещо е сигурно и воинът го знае. Всеки живот свършва. Човек може да се крие в някоя пещера ден след ден, далеч от войни и зарази, и въпреки това един ден ще умре. По-добре яркият пламък и великата радост. Човек, който не е познал мъката, не би могъл да оцени радостта. По същия начин човек, който не се е изправил лице в лице със смъртта, не би могъл да разбере живота. Хармонията, Кормак, е второто тайнство. Дървото познава хармонията, познават я вятърът и безмълвните звезди. Човек рядко я открива. Намери я сега, тук, на този самотен хълм. Вслушай се в биенето на сърцето си, усети въздуха в дробовете си, виж величието на луната. Бъди едно с нощта. Бъди едно с тези камъни. Бъди едно със своя меч и със себе си. Защото в хармонията е силата, а в силата има живот. Последен е духът. Тази нощ ще ти се иска да избягаш… да се скриеш… да се махнеш. Но духът ще ти нашепва да бъдеш твърд. Гласът му е слаб и не е трудно да го усмириш. Но ти ще го слушаш. Защото духът е единственото оръжие на човек срещу тъмнината. И само като следва повелята на духа, човек може да стане силен. Смелостта, верността, приятелството и любовта — всички те са дарове на духа. Съзнавам, че сега едва ли можеш да разбереш всичко, за което ти говоря, но нека думите попият в душата ти. Защото тази нощ ще видиш злото и ще разбереш какво е отчаяние.

— Няма да избягам. Няма да се скрия — каза момчето.

Откровение сложи ръка на рамото му.

— Знам.

Закълбена мъгла се надигна наоколо им като дим на огромен пожар — протягаше се в тънки пипала, които опипваха кръга и се отдръпваха, докоснали тебеширените очертания. Все по-високо и по-високо се надигаше мъглата, докато не се затвори над главите им в сив купол. Устата на Кормак беше пресъхнала, но потта се стичаше на капки в очите му. Той отри челото си и се изправи с меча в ръка.

— Бъди спокоен — тихо каза Откровение.

Съсклив шепот се надигна сред мъглата и Кормак го чу да повтаря името му отново и отново. Сетне сивата стена се разтвори и той видя Гриста да коленичи досами кръга. Двете стрели все така стърчаха от гърдите му.

— Помогни ми, момко — изпъшка старецът.

— Гриста! — извика Кормак и понечи да изтича към него, но ръката на Откровение го стисна над лакътя.

— Лъжа е, Кормак. Това не е приятелят ти.

— Той е! Познавам го.

— Тогава как се е озовал тук, на четирийсет мили от мястото, където лежи мъртвото му тяло? Не, това е измама.

— Помогни ми, Кормак. Защо не искаш да ми помогнеш? Аз толкова години ти помагах.

— Бъди силен, момче — прошепна Откровение, — и помисли върху това — ако те обичаше, защо би те викал извън кръга, където демоните ще те убият? Това не е той.

Кормак преглътна през свитото си гърло и откъсна очи от коленичилия мъж. Тогава фигурата се изправи и плътта й се свлече като змийска кожа. Нещото се поду и разкриви, тъмни рога изникнаха на челото му, дълги зъби лъснаха в зейналата паст.

— Виждам те! — просъска то и посочи с ноктестия си пръст към Откровение. — Познавам те!

Черен меч се появи в ръката му и то се хвърли към тънката тебеширена черта. Разцъфна бял огън и опърли кожата му. То отстъпи с писъци, после нападна отново. Още скверни фигури се появиха зад него, врещяха и зовяха името му. Кормак вдигна меча си и острието светна бяло, уловило лунния светлик. Сганта отвъд кръга нападна и изпод земята се надигна гръмотевичен взрив. Много от демоничните изчадия паднаха и се загърчиха, обвити в пламъци, но три влязоха в кръга. Откровение вдигна тоягата над главата си и в същия миг робата му се смени с черни дрехи и сребърна броня, а тоягата — със сребърно копие, което се раздели на два меча, толкова ярки, че заслепяваха очите. Той скочи да посрещне нападателите и с див крясък Кормак се хвърли след него да му помогне.

Демон с лъвско лице се метна към него с черния си меч. Кормак парира и със съскащ удар заби собственото си острие във врата на създанието. Зелена кръв швирна във въздуха и звярът падна мъртъв на земята.

— Момичето! Пази момичето! — изрева Откровение.

Кормак извърна очи от Откровение и двата демона, с които се биеше той, и видя Андюин — двама мъже я влачеха по земята. Без да губи време в мислене, той скочи напред. Първият от мъжете тръгна към него и момчето видя, че очите му са червени като кръв. После мъжът отвори уста, оттам се показаха дълги закривени зъби, страхът блъсна Кормак като юмрук в корема и разколебава стъпките му. Но миг по-късно, когато съществото връхлетя отгоре му с умопомрачителна скорост, смелостта на Кормак се разгоря с нови сили. Мечът му литна, отби тънкия кинжал, а после се спусна, разсече ключицата и ребрата на демона и стигна чак до корема. С грозен писък демонът умря. Кормак го прескочи. Съществото, което влачеше Андюин, я блъсна настрани и в ръката му проблесна сив меч.

— Кръвта ти е моя — изсъска то и оголи зъби.

Мечовете им се срещнаха в свистящи дъги и Кормак заотстъпва, хвърляйки всичките си сили в отчаяни опити да отбива атаките на демона. Само секунди му бяха нужни да осъзнае, че врагът му го превъзхожда стократно. На три пъти отбива меча му само на косъм от гърлото си, а собствените му контраудари биваха парирани с презрителна лекота. После се спъна в някакъв камък и падна по гръб. Демонът скочи към него, мечът се спусна надолу със звън… и бе блокиран от меча на Откровение. Воинът със сребърната броня отби странично втория удар, извъртя се и обезглави противника си.

Колкото внезапно се бе появила мъглата, толкова внезапно се стопи и звездите и луната огряха камъните с чистата си светлина.

— Свърши ли се? — прошепна Кормак, когато Откровение му помогна да се изправи.

— Не още — каза Откровение.

Отвъд кръга стояха седмина викингски воини. Облеченият в черно мъж, когото бяха видели в Новиомагус, пристъпи напред и каза високо:

— Пуснете момичето и ще живеете.

— Елате да си я вземете — предложи Откровение и воините настъпиха в неумолима редица, някои с мечове, други с брадви в ръце. Кормак не помръдваше — чакаше знак от Откровение. И когато му го даде, той изненада викингите точно толкова, колкото удиви и Кормак.

Защото Откровение нападна.

Мечовете му се стовариха върху първия мъж в редицата, след миг и вторият падна мъртъв. Сред бясното меле, което последва, Кормак чу див боен вик да излиза от собственото му гърло и се хвърли към викингите вдясно от Откровение. Мечът му се вряза в ръката на един от тях и почти я отсече от рамото. Мъжът извика от болка и отскочи вляво, препречвайки пътя на другарите си към Кормак. Момчето заби меча си в незащитения корем на викинга, после се хвърли срещу останалите.

Нечий меч го удари в рамото, но той приклекна, мушна се под една размахана секира и се блъсна в краката на човека, който я държеше. Викингът се строполи на земята и Кормак заби яростно меча си в гърлото му. Изправи се на крака и видя, че Откровение е убил и последния от воините — облеченият в черно водач тичаше към другия край на кръга. Откровение грабна една захвърлена брадва и я метна с ужасяваща сила. Острието й се заби в тила на мъжа и почти разцепи главата му. Кормак се огледа, но нови врагове не се виждаха. После погледна към Откровение и застина, мечът се изплъзна от пръстите му.

Брадата и дългата прошарена коса ги нямаше. Вместо това пред него стоеше тъмнокосият воин от съня му, мъжът, който бе скочил от скалата в деня, когато Кормак се беше родил.

— Какво има, момче? Нима истинското ми лице ти се струва толкова ужасно?

— За мен е — промълви Кормак. — Кажи ми името си, истинското си име.

— Аз съм Кулаин лах Фера. Навремето ми казваха Господаря на копието.

— Предателят.

Сивите очи на Кулаин се забиха като свредели в очите на Кормак.

— И така са ме наричали — при това не без основание. Но теб какво те засяга?

— Аз съм новороденото, което заряза в пещерата, синът, когото остави да изгние.

Очите на Кулаин се затвориха и той му обърна гръб. После си пое дълбоко дъх и застана лице в лице с Кормак.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не е необходимо. Знам кой съм. Гриста ме е намерил в деня, когато ти… щях да кажа „си умрял“, но това очевидно не е така. Ти си помогнал на майка ми да стигне до пещерата на Сол Инвиктус. Каза й, че съжаляваш, задето си я докарал до това. После уби онези мъже и отиде до върха на скалите. Там хвърли меча и той се заби в ствола на едно дърво, а конникът и сакатият те гледаха.

— Дори ти да си бебето, бил си прекалено малък, за да видиш всичко това — каза Кулаин.

Кормак свали камъка от врата си и го хвърли на воина.

— Не знаех нищо за това до деня, в който избягах. Спах в пещерата и сънувах сън. Намерили са ме в същата онази пещера, до една кучка и нейните кученца, и през целия ми живот хората ме наричаха Демонсон — син на демон. Ако не е бил Гриста, са щели да ме убият на място.

— Помислихме, че си мъртъв — прошепна Кулаин.

— Години си мечтаех как ще дойдеш да ме вземеш… това ми даваше надежда и сила. Но ти така и не се появи. Защо не се върна — поне за да погребеш сина си?

— Ти не си мой син, Кормак. Де да беше!

— Но ти беше с нея!

— Обичах я, но не съм твой баща. Тази чест се пада на съпруга й, Утер, върховния крал на Британия.

Кормак впери очи в изсеченото лице на воина, който преди беше Откровение, и потърси в сърцето си омраза. Нищо нямаше там. Нещо се беше прекършило в душата му. Гневът си беше отишъл и Кормак се чувстваше по-самотен отвсякога.

— Съжалявам, момче — каза Кулаин. — Вземи си меча. Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме? — прошепна Кормак. — Аз няма да тръгна с теб.

Взе си меча, обърна гръб на Кулаин и Андюин и се отправи на юг към Новиомагус. Но тъкмо преди да стигне до границата на кръга, ослепителна светлина изригна пред него и всичко пред очите му се разми. Светлината изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, и Кормак примигна.

Пред него не се простираше познатата гледка — блестящото в тъмни краски море отвъд белите стени на Новиомагус, — а планини, проточили върхове към хоризонта, накипрени със снежни шапки и обгърнати с величие, с одежди от борове и ели.

— Трябва да поговорим — каза Кулаин. — А тук си в по-голяма безопасност.

Внезапно гневът на Кормак припламна отново, този път с ярост, непозната досега. Без да каже дума, той скочи към Кулаин с вдигнат меч. Кулаин отби удара със зашеметяваща бързина, но бе принуден да отстъпи пред ожесточената вихрушка от удари. Отново и отново Кормак се приближаваше на косъм до нанасянето на смъртоносния удар, но всяка атака биваше отбивана с неподражаемо умение. Отстрани, неспособна да види какво става, Андюин се запрепъва напред с протегнати ръце — викаше и на двамата да спрат. В гнева си Кормак не забеляза сляпата девойка, мечът му се издигна в широка дъга, но пропусна Кулаин и се устреми към нея. Кулаин скочи с краката напред към Кормак и го събори на земята, но въпреки това връхлитащият меч порази Андюин високо в рамото. Бликна кръв и Андюин извика, но Кулаин изтича при нея, вдигна камъка на Кормак над раната и тя моментално се затвори.

Поваленият Кормак наблюдаваше сцената с ужас и дълбок срам. Стана, като заряза меча си там, където беше паднал, и се приближи към тях.

— Съжалявам, Андюин. Не те видях.

Тя протегна ръка и той я взе в своята. Усмивката й беше нежна като слънчева светлина след буря.

— Пак сме приятели, нали? И тримата? — попита тя. Кормак не намери сили да й отговори, а Кулаин се бе затворил зад стена от сурово мълчание. — Колко тъжно — каза Андюин и усмивката й помръкна.

— Ще потърся дърва за огън — каза Кулаин. — Тази нощ ще стануваме тук, а утре ще тръгнем към планините. Преди имах дом там — така ще бъдем в безопасност поне за известно време.

Изправи се и излезе от кръга. Под ярката светлина на луната, Кормак седна до Андюин, ала не намери думи, с които да я заговори. Но стискаше ръката й, сякаш беше талисман.

Тя потръпна.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Той пусна неохотно ръката й и отиде да донесе одеяло, с което зави тънката й снага. Докато траеше битката с викингите, заклинанието за промяна се беше стопило и сега тя изглеждаше така, както когато я беше видял за пръв път — тъмнокоса, красива и крехка. Придържаше одеялото около раменете си с две ръце и Кормак болезнено усещаше липсата на допира й.

— Стопи ли се гневът ти? — попита тя.

— Не, само изчаква някъде дълбоко в мен. Усещам го като зимен мраз чак в костите си. Ще ми се да не беше така.

— Откровение не ти е враг.

— Знам. Но ме е предал, изоставил ме е.

— Мислел е, че си мъртъв.

— Но не съм бил мъртъв! Всеки ден от живота ми беше изпълнен с болка. Ако не беше Гриста, отдавна да съм мъртъв. И за никой не би имало значение жив ли съм, или не. Така й не видях майка си, не усетих милувката й, обичта й. И защо? Защото Кулаин я е откраднал от съпруга й. От моя баща! Било е грешно!

— Историята на предателството е добре известна — прошепна тя. — Може би твърде добре. Но Откровение не е подъл човек. Знам го. Мисля, че трябва да изчакаш, докато си в състояние да поговориш с него. Обуздай гнева си.

— Той е бил най-близкият приятел на краля — каза Кормак. — Поборникът на кралицата. Какво би могъл да каже, което да намали позора му? Ако е бил толкова разгонен, защо не е избрал някоя друга от хилядите жени? Защо точно майка ми?

— Аз не мога да ти отговоря на тези въпроси. Но той може.

— Това поне е вярно — каза Кулаин и остави наръч сухи дърва на тревата. Отново беше облечен с кафявата си вълнена дреха и носеше дървената тояга на Откровение, макар че този път брадата и гъстата сива коса ги нямаше.

— Какво стана с майка ми? — попита Кормак, след като огънят се разгоря.

— Умря в Сикамбрия преди две години.

— Ти с нея ли беше?

— Не, аз бях в Тингис.

— Щом сте били толкова влюбени, защо си я изоставил?

Откровение не отговори, а се излегна по гръб и впери очи в звездите.

— Не му е сега времето — тихо каза Андюин и стисна лекичко ръката на Кормак.

— И никога няма да бъде — изсъска момчето, — защото на тези въпроси отговори няма. Само празни извинения! Не знам дали Утер я е обичал, но тя е била негова съпруга. Предателят е знаел това и въобще не е трябвало да я докосва.

— Кормак! Кормак! — каза Андюин. — Говориш така, сякаш е била някакъв предмет, като наметало. Но тя не е била вещ — била е жена, и силна жена при това. Прекосила е Страната на Мъглите с Кървавия крал и се е била срещу кралицата вещица редом с него. Преди това, когато той е бил само едно преследвано дете, го е спасила — убила е човека, изпратен да убие него. Мислиш ли, че не е имала избор?

Откровение седна и добави съчки към огъня.

— Не е нужно да ме защитаваш, Андюин, защото момчето е право. Няма отговори, само извинения. Повече от това няма какво да се каже. Ще ми се да беше различно. Ето, Кормак, това е твое. — Той метна верижката с камъка над огъня. — Дадох го на майка ти една година преди да се родиш. Именно той те е спасил в пещерата. Това е камък сипстраси — камъкът от небесата.

— Не го искам — каза Кормак и го остави да падне на земята. Със задоволство забеляза как в очите на Откровение се разгаря гняв, а после видя и желязната воля, с чиято помощ мъжът го овладя.

— Гневът ти мога да разбера, Кормак, но глупостта ти ме вбесява — каза Откровение, легна и се обърна с гръб към огъня.