Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (13)

Глава 11

Кормак се събуди. Наоколо му се стелеше пустош, осеяна с голи като скелети дървета и прашни кратери. До него лежеше мечът му, а зад него започваше тунел, издигащ се нагоре през някаква планина. Той седна и погледна в тунела. В другия му край, високо в сърцето на планината, съзря трептящо сияние и го обзе силен копнеж да тръгне към него и да се окъпе в светлика му.

Но в същия миг осъзна, че не е сам, и се обърна с меч в ръка — на плосък камък седеше възрастен мъж с бяла брада и дълга сива роба.

— Кой си ти? — попита Кормак.

— Никой — отвърна човекът с печална усмивка. — Макар да имаше време, когато бях някой и имах име.

— Какво е това място?

Старецът сви рамене.

— За разлика от мен, то има много имена и още повече тайни. Но пък, също като мен, и то е никъде. Ти как се озова тук?

— Аз… имаше битка… не си спомням ясно…

— Понякога това е дар, за който трябва да си благодарен. Има толкова много, което аз бих искал да не помня.

— Пронизаха ме — каза Кормак. — Много пъти. — Вдигна ризата си и опипа бледата кожа на гърдите и гърба си. — Но няма белези.

— Белезите са другаде — каза старецът. — Добре ли се би?

— Не. Бях сляп… Андюин! Трябва да я намеря. — Стана и тръгна към тунела.

— Там няма да я намериш — тихо каза старецът, — защото натам са кръвта, огънят и животът.

— Какви ги говориш, старче?

— Само отбелязвам очевидното, Кормак, сине на Утер. Твоята любима мина преди теб по този дълъг сив път. Имаш ли смелостта да я последваш?

— Смелост? От приказките ти ми се завива свят. Къде е тя?

Старият човек се изправи и посочи далечна планинска верига отвъд черната река, която се виеше през долината в подножието й.

— Тя е там, Кормак, където се събират всички нови души. В Планината на прокълнатите.

— Пак те питам, старче. Какво е това място?

— Това, млади принце, е мястото на кошмарните сънища. Тук бродят само мъртвите. Това е Бездната и тук владее хаосът.

— Значи аз…

— Ти си мъртъв, принц Кормак.

— Не!

— Огледай се — каза старецът. — Да виждаш живот? Трева или живо дърво? Животно или птица? Къде са звездите, красящи небето?

— Да, но аз все още мога да мисля и да чувствам, и меча си да въртя. Това е сън, старче, и той не ме плаши.

Мъжът стана и приглади робата си.

— Тръгнал съм към онази планина. Искаш ли да предам нещо на любимата ти?

Кормак погледна назад към тунела и зовящата светлинка. Всяка частица от него крещеше да хукне към нея, да избяга от немилостивата сивота на земята около него. Но Андюин не беше там. Той погледна към планината.

— Казваш, че е там, но защо трябва да ти вярвам?

— Защото не бих те излъгал, принце. Служих на баща ти и на неговия баща, и на дядо му. Бях техен чародей.

— Медлин?

— Да, такова беше едно от имената ми под светлината. Сега съм никой.

— Значи също си мъртъв?

— Толкова мъртъв, колкото си и ти, принц Кормак. Ще тръгнеш ли с мен по сивия път?

— Наистина ли ще намеря Андюин?

— Не знам. Но ще минеш по стъпките й.

— Тогава ще тръгна с теб.

Медлин се усмихна и се запъти надолу по склона към черната река. Вдигна ръце, извика и една черна лодка се появи сякаш от нищото, насочвана от чудовищно създание с глава на вълк и очи, които грееха червени в бледата светлина на вечния полумрак. Кормак вдигна меча си.

— Няма да ти трябва — прошепна Медлин. — Той е само лодкарят и няма да ти стори зло.

— Как може да стори зло на умрял човек? — попита Кормак.

— Само тялото ти е мъртво. Духът ти все още може да познае болка и, което е още по-лошо, да угасне. А тук има и много зверове, както и нявгашни човеци, които ще се опитат да ти навредят. Дръж меча си в готовност, Кормак. Ще ти потрябва.

Качиха се в лодката и тя се вряза в реката, насочвана от веслото в умелите ръце на мълчаливия лодкар.

Малко по-късно спряха край каменен пристан. Медлин слезе на брега и махна на Кормак да го последва. Лодкарят седеше неподвижно, червените му очи бяха приковани в младежа, ръката му — протегната напред.

— Какво иска?

— Черната монета — каза Медлин. — Всички пътници трябва да платят на лодкаря.

— Нямам никаква монета.

Старецът, изглежда, се разтревожи.

— Виж в джобовете си, принце — нареди му той. — Трябва да е там.

— Казвам ти, че нямам.

— Все пак потърси!

Кормак направи, както му беше казано, после разпери ръце.

— Нямам нищо освен меча си.

Раменете на Медлин се прегърбиха.

— Боя се, че ти навлякох голяма беда, Кормак.

После се обърна към лодкаря и заговори на език, който младежът никога не беше чувал. Звярът, изглежда, се усмихна, след което се изправи и обърна лодката към реката.

— Каква беда?

— Изглежда, все пак не си мъртъв, макар че как си се озовал тук е истинска загадка. Всички души имат черна монета.

— Няма страшно. Нали ни прекара през реката.

— Да, но няма да те прекара обратно, а това вече е трагедия.

— Не е чак толкова широка. Ако се наложи, мога да я преплувам.

— Не! Не трябва дори да докосваш водата, тя е есенцията на самия ад. Изгаря всичко, което се допре до нея, и болката трае цяла вечност.

Кормак се приближи до стареца и сложи ръка на рамото му.

— Не е трагедия. Не искам да живея без Андюин, а тя вече е прекосила реката. Да тръгваме. Ще ми се да стигнем до планината преди да се стъмни.

— Преди да се стъмни? Тук не се стъмва. Бездната е такава през цялото време. Тук няма нито слънце, нито луна, а звездите са само далечен спомен.

— Хайде да тръгваме все пак — сопна му се Кормак.

 

 

Дълги часове вървяха по пътя, докато накрая умората не надви принца.

— Никога ли не се уморяваш? — попита той чародея.

— Откакто съм тук — не, Кормак. Това е още един знак за връзката ти с живота. Ела да поседнем на онзи хълм. Ще напаля огън и ще си поговорим.

Направиха си бивак в един кръг от големи скали. Медлин събра мъртви клони и малкият огън запламтя весело. Чародеят, изглежда, беше потънал в мисли и Кормак реши да не го притеснява. След малко Медлин се протегна и се усмихна криво.

— Щеше да е по-добре, ако се бяхме срещнали под светлика на слънцето, принце, в горите около Еборакум или в палата в Камулодунум. Но човек трябва да се възползва максимално от обстоятелствата, каквито и да се те. Учех баща ти, когато беше на твоите години, и той усвояваше бързо. Стана мъж, който можеше да превие почти всяка ситуация в своя полза. Може би и ти си такъв човек.

Кормак поклати глава.

— Отгледаха ме като син на демон и всички страняха от мен. После убиха човека, който ми беше като баща, и аз избягах. Срещнах Кулаин и той ме спаси. Остави ме да защитавам Андюин, а аз се провалих. Това е историята на Кормак. Не мисля, че съм като Утер, когато е бил на моите години.

— Не се съди прекалено строго, млади принце. Разкажи ми цялата история и нека аз ти бъда съдник.

Докато огънят бавно догаряше и се превръщаше в червенееща жарава, Кормак му разказа за детството си с Гриста, за целувката на Алфтруда, която бе довела до убийството на едноръкия старец, за срещата си с Кулаин и за това как се бяха сражавали с демоните, за да защитят Андюин. Най-накрая му разказа как е спасил Олег и дъщеря му и за битката с викингите.

Медлин го изслуша мълчаливо, после добави още дърва в огъня.

— Утер би се гордял с теб, но ти си твърде скромен, принц Кормак. Предполагам, че това до голяма степен е свързано с трудното ти детство. Първо, когато са те нападнали братята на Алфтруда, ти си ги надвил всичките — постъпка на воин и на човек с голям кураж. Второ, когато са ви нападнали демоните, ти си се бил като мъж. А когато си пренесъл на гръб Олег от планината, за пореден път си доказал силата на духа си. И да, накрая си се провалил — защото си бил изправен пред сили с непосилна за теб мощ. Но запомни едно, сине на Утер — да се провалиш не е толкова страшно. Истинските страхливци въобще не се опитват.

— По-добре да бях успял, пък макар и не толкова героично. Но вече няма смисъл да се тревожа за това. Няма да имам възможност да изкупя грешката си.

— Не бъди толкова сигурен в това — тихо каза чародеят. — Този свят, колкото и прокълнат да е, има много прилики с онзи, който си напуснал.

— Назови ги.

— Този свят се управлява от Молох, който някога беше човек, но сега е демон. Ти го знаеш под името Вотан. Близо две хиляди години Бездната беше негово владение.

— Вотан? Как е възможно това?

— Възможно е заради глупостта на един човек. Моята. Но нека ти разкажа своята история. Ти, разбира се, знаеш за Фера, последната жива отломка от Атлантида?

— Да, Кулаин ми разказа.

— И така, в онези дни на величие имаше много млади мъже, жадни за приключения. А разполагахме и със силата на камъните, така че станахме богове на смъртните. Един от тези млади мъже беше Молох. Тъмните чувства бяха пир за душата му, а от удоволствията, по които си падаше, повечето хора биха си изповръщали червата. Мъченията, болката и смъртта бяха за него като вино. Превърна своя свят в костница. Дори за нас това беше прекалено и Фера се обърна срещу него. Нашият владетел, Пендарик, поведе война, която трябваше да събори Молох в прахта. Кулаин се би с него на Вавилонските кули и го уби, като му отсече главата, а тялото хвърли на скалите, където беше изгорено.

— Тогава как се е върнал?

— Имай търпение! — тросна му се Медлин. — Молох, както и всички ние, можеше да използва камъните, за да стане безсмъртен. Но той отиде една крачка по-напред от нас — взе кръг от сребърни сипстраси и го вгради в собствения си череп, под кожата, като невидима корона. Самият той се превърна в сипстраси и вече нямаше нужда от камък. Когато Кулаин го уби, аз взех главата. Никой не разбра какво съм направил. Изгорих плътта и задържах черепа като талисман, като предмет на огромна сила. Той ми помагаше неведнъж през столетията, които последваха. Знаех, че духът на Молох още е жив, и общувах с него и с мъртвите от царството му, като научавах много и се възползвах добре от това знание. Но в своята самонадеяност не осъзнавах, че Молох също ме използва и че силата му расте. Преди години, точно след като ти се роди, двамата с Утер тръгнахме по различни пътища. Аз отидох в земята на норвежците и там срещнах една млада жена, която искаше да стане моя ученичка. Пуснах я в дома си и в сърцето си. Но тя е била слуга на Молох — една вечер ме упоила и поставила черепа върху главата ми. Молох взе тялото ми, а духът ми се озова тук. Сега той ме измъчва със собствената ми глупост и ужасните изстъпления, срещу които се борихме толкова сърцато, сега се връщат да тормозят света. И този път няма кой да го спре.

— Кулаин още е жив. Той ще го унищожи — каза Кормак.

— Не, Кулаин е само сянка на мъжа, който беше. Мислех, че Утер и Мечът на Силата ще са достатъчно силни, но Вотан и в това ме надхитри. Кървавия крал вече е негов.

— Убил ли го е?

— Не. Де да беше.

— Не разбирам — каза Кормак.

— Утер е тук, принц Кормак, в Бездната. Окован във вериги от душеплам.

— Само за Андюин ме е грижа — каза Кормак. — Макар да се възхищавам от силата и уменията на мъжа, който ме е заченал, знам, че е тормозил майка ми и накрая я е тласнал към смъртта, и само това е важно за мен. Страданията му не ме засягат. — Той плавно се изправи. — Достатъчно си починах, Медлин.

— Добре — прошепна чародеят. Ръката му се плъзна над огъня и пламъците моментално угаснаха. — Чака ни дълъг и опасен път. Придържай се към пътя, Кормак. Каквото и да става, не излизай от него.

Тръгнаха по широкия път. От всички страни тъжният пейзаж се простираше до сив хоризонт — еднообразие, нарушавано само от осакатени дървета и стърчащи черни скали, назъбени и голи. Прах се закълбяше около краката им при всяка крачка полепваше по сухото гърло на Кормак и смъдеше в очите му.

— Какво бездушно място — каза той и думите му извикаха крива усмивка върху лицето на Медлин.

— Тъкмо обратното, младежо. Единствените живи неща тук са душите на покойните. Проблемът е, че повечето души, прокълнати да бродят тук, са зли. А онова, което се вижда с очите, е истинската природа на всеки човек, въплътена в образ. Вземи лодкаря. Някога е бил човек, но сега е приел формата на звяра, който се е криел в него приживе.

— Андюин няма място тук — каза Кормак. — Тя е добра и милостива, никому не е сторила зло.

— Тогава ще продължи по пътя. Не се бой за нея, Кормак. И тук владее равновесие, което дори Молох не може да нарушава за дълго.

Тъкмо излизаха от един завой, когато видяха девойка, чийто крак бе уловен в примка.

— Помогнете ми! — извика тя, Кормак излезе от пътя и затича към нея. Когато я стигна, една исполинска фигура надвисна над него иззад голяма скала.

— Внимавай! — изкрещя Медлин и Кормак се обърна, замахна с меча си и посече хълбока на люспестия звяр.

Със съсклив писък и фонтан от черна кръв, която оплиска ризата на Кормак, чудовището изчезна. Зад него момичето се изправи безмълвно зад младежа, сгърчила пръсти като нокти на орел. Медлин метна тънка кама, която се заби между плешките й, и Кормак отскочи встрани миг преди младата жена да падне на колене. Очите й бяха червени като кръв, от устата й стърчаха остри зъби, змийски език се стрелкаше между сините устни. После и тя изчезна.

— Върни се на пътя — нареди му Медлин. — И ми донеси камата.

Камата лежеше в прахта. Кормак я вдигна и се върна при чародея.

— Какви бяха тези?

— Баща и дъщеря. Цял живот са ограбвали и убивали пътници по пътя между Веруламиум и Лондиниум. Изгорили са ги на клада двайсет години преди да се родиш.

— Нищо добро ли не живее тук?

— Човек открива доброто на най-невероятни места, принц Кормак. Ще видим.

Вървяха и вървяха сякаш цяла вечност. Без звезди и луна, по които да съди за изминалите часове, Кормак загуби представа за времето, но все пак накрая стигнаха до подножието на планината и продължиха по пътя до широка пещера със запалени факли.

— Бъди нащрек, защото тук нищо не ни предпазва — предупреди го Медлин.

В пещерата имаше множество хора — седяха, спяха или си говореха. Никой не обърна внимание на новодошлите и Медлин поведе принца по осветени с факли и претъпкани с души тунели, докато не стигнаха до централната кухина, където гореше огромен огън.

Застарял мъж в избеляло кафяво расо се поклони на чародея и каза:

— Бог с теб, братко.

— И с теб, Албейн. Водя един млад приятел, който има нужда от добрина.

Албейн се усмихна и подаде ръка на Кормак. Беше слаб дребен мъж с оредяла бяла коса, която обграждаше на кичурчета олисялото му теме като корона над ушите.

— Добре дошъл, момко. Това, дето го търсиш, тук не се намира често. Как мога да ти помогна?

— Диря жена си. Казва се Андюин. — И я описа на стария монах, който го изслуша с внимание.

— Тук беше, но се боя, че я отведоха. Съжалявам.

— Отвели са я? Кой?

— Верните дойдоха за нея. Не остана време да я скрием.

— Личните стражи на Молох — обясни Медлин. — Служат му тук, така както са му служили и приживе, срещу обещанието да ги върне в плът.

— Къде са я отвели?

Албейн не отговори, а погледна към Медлин.

— Сигурно е в кулата — това е крепостта на Молох. Не можеш да идеш там, Кормак.

— И какво ще ме спре? — попита той. Сивите му очи горяха.

— Наистина си син на Утер — каза Медлин, разкъсван между гордостта и тъгата.

Няколко силуета се приближиха откъм сенките.

— Синът на Утер? — повтори Викторин. — А това ти ли си, Медлин?

— Да. Принц Кормак, запознай се с Викторин, най-способния пълководец на Утер.

— Ще ми се да можех да кажа „добра среща“, принц Кормак — рече Викторин, после отново се обърна към Медлин. — Албейн ни каза, че държат душата на краля в кулата… че го измъчват. Вярно ли е това?

— Съжалявам, Викторин. Знам, че бяхте приятели.

— Бяхме? Смъртта не влияе на моите приятелства, Медлин. Тук сме тринайсет мъже и смятаме да намерим краля.

— Откритият терен пред кулата се охранява от исполински кучета — каза Медлин. — Имат зъби като кинжали и кожа като стомана, никой меч не може да ги убие. Зад първата стена пък живеят Верните, най-малко двеста на брой, и всичките са били силни воини приживе. Не знам какво има зад втората стена, но знам, че дори Верните не смеят да пристъпят там.

— Кралят е там — каза Викторин решително.

— И Андюин — добави Кормак.

— Това е истинска лудост! Как ще се приближите до кулата? Или мислите, че тринайсетте ви меча ще ви изсекат просека дотам?

— Нямам представа, Медлин. Аз съм обикновен войник. Но преди време ти беше най-великият мислител на света, или поне сам твърдеше така.

— Адът не е място за ласкателства — рече чародеят. — Но ще помисля по въпроса.

— Молох няма ли врагове? — попита Кормак.

— Има, естествено, но повечето са същите като него — обладани от зло.

— Това е без значение. Силни ли са?

— Повярвай ми, Кормак, това не е решение.

— Отговори ми, проклет да си!

— Да, силни са — сопна му се Медлин. — Освен това са смъртно опасни и рискуваш душата си дори само ако се приближиш до тях. И по-лошо, можеш да свършиш като баща си — окован във вериги от огън и измъчван, докато от теб не остане само счупена черупка, скимтящо подобие на човек.

— И защо ще ми правят такова нещо?

— Защото си син на баща си. А най-големият враг на Молох тук е Гороиен, кралицата вещица, която Утер победи, и нейният син и любовник Гилгамеш, убит от меча на Кулаин. Сега разбираш ли?

— Разбирам само, че трябва да се срещна с нея. Можеш ли да го уредиш?

— Тя ще те унищожи, Кормак.

— Само ако омразата й към мен е по-силна от желанието й да победи Молох.

— Но какво можеш да й предложиш ти? Тя си има собствена армия и роби чудовища, които й се подчиняват.

— Ще й предложа кулата… и душата на Вотан.

 

 

— Поговори с тях, Албейн — каза Медлин, когато малката им група се настани в един ъгъл под надвисналите от тавана сталактити. — Обясни им какъв риск поемат. — Старецът погледна Викторин и на лицето му се изписа тревога.

— Има много, които не могат да продължат по пътя. Те съществуват като зверове в този ужасен полумрак. Други усещат притегляне, което ги влече да продължат напред към една земя, където, според някои, владеела красотата, имало златно слънце и синьо небе. Самият аз вярвам в съществуването на тази земя и окуражавам хората да идат там. Но за да го направиш, трябва да се придържаш към пътя.

— Нашият крал е затворник тук — каза Викторин. — Имаме дълг към него.

— Дългът ви е бил да дадете живота си за него и вие сте го изпълнили. Но не и душите си.

— Няма да говоря от името на другите, Албейн, ще говоря само за себе си. Не мога да продължа пътуването си, докато кралят има нужда от мен, дори ако в края на пътя ме чака обещаният рай. Разбираш ли, раят няма да струва и пукната пара за мен, ако ще трябва да понасям бремето на срама.

Албейн го хвана за ръката.

— За това не знам. Знам само, че тук, в тази земя на смърт и отчаяние, все пак има надежда за онези, които продължават по пътя. Някои не могат, защото злото у тях си е намерило дом тук. Други не искат, защото страховете им са прекалено големи и им изглежда по-лесно да се крият тук, във вечните сенки. Но този призрачен свят не е единствената възможност и не бива сам да се лишаваш от надеждата на пътуването.

— А ти защо не си продължил по пътя? — попита Кормак.

Албейн сви рамене.

— Един ден може и да го направя. Засега обаче имам задължения тук — сред преследваните и изгубените.

— Точно както и ние си имаме задължения — каза Кормак. — Аз не съм философ, Албейн, но любимата ми е тук и, както сам каза, Молох я държи в кулата си. Трябва да сложа край на това. Също като Викторин, и аз не бих могъл да се радвам на рая с подобен товар върху съвестта си.

— Любовта е хубаво чувство, принц Кормак, и е още по-ценна тук, където се среща толкова рядко. Но нека погледнем въпроса от друга страна. За да победиш Молох, ти искаш да потърсиш помощ от Гороиен, която е била също толкова зла като онзи, когото искаш да унищожиш. Може ли човек да се венчае за силата на злото и да остане недокоснат от него? Какво ще стане, когато огънят на твоята чистота се докосне до леда на нейната злост?

— Това не знам. Но знам, че враговете на Молох следва да бъдат мои приятели.

— Приятели? Какво знаеш за Гороиен?

— Само онова, което ми каза Медлин — че с Утер са били врагове.

— Била е безсмъртна и е подхранвала вечната си красота, принасяйки в жертва хиляди млади жени, гледала е как кръвта им изтича върху магическия й камък. Върнала мъртвия си син сред живите и го направила свой любовник. Неговото име било — и е — Гилгамеш, Господаря на немъртвите. Ето с какво искаш да се съюзиш.

Кормак поклати глава и се усмихна.

— Ти не разбираш, Албейн. Говориш за моята чистота? Цял свят бих жертвал, за да освободя Андюин. Бих обрекъл милион души на агония, ако това ще я спаси от лапите на Молох.

— А тя би ли поискала това от теб, млади принце?

— Не, не би го поискала — призна Кормак. — И може би именно заради това я обичам толкова много. И все пак ще потърся Гороиен.

— Тя ще те унищожи, и то в случай, че въобще успееш да стигнеш до нея. За да го направиш, трябва да излезеш от пътя и да тръгнеш през Сенчестите земи. Там обитават твари, изтъкани от най-голямо зло, и ще трябва да се сражаваш с тях за всяка своя стъпка.

Викторин вдигна ръка и всички погледи се насочиха към него.

— Ценя съвета и загрижеността ти, Албейн. Но двамата с принца ще излезем от пътя, за да търсим кралицата вещица. — Той се обърна към помощника си Марк. — Ще дойдеш ли с мен?

— Ние загинахме заедно с вас, сър — каза младият мъж. — Няма да ви оставим и сега.

— Значи е решено. А ти, Медлин?

— Вещицата ме мрази повече от всички вас, но — да, ще дойда. Какво друго ми остава?

Албейн стана и тъжно огледа петнайсетимата мъже.

— Бог да е с вас. Повече няма какво да се каже.

Кормак проследи с поглед дребния човек, докато той се отдалечаваше към пещерата.

— Как се е озовал той тук, Медлин?

— Следвал е истинския бог по време, когато Рим е почитал неистинския. Да тръгваме.