Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (7)

Глава 5

На следващата сутрин навлязоха дълбоко в Каледонските планини, далеч на север от Стената на Адриан, и малко след обяд стигнаха до една полуразрушена хижа. Покривът беше пропаднал, а до каменното огнище се беше заселило семейство плъхове. Откровение и Кормак се трудиха няколко часа да потегнат хижата и да изчистят многогодишния прах, наслоил се по подовете на трите стаи.

— Не можеш ли да използваш магия? — попита Кормак, отривайки потта и мръсотията от лицето си, докато Откровение настилаше покрива с чимове.

— Някои неща е по-добре да се свършат с ръце и сърце — отвърна Откровение.

Това бяха първите думи, които двамата си разменяха след сблъсъка в каменния кръг, и след тях изнервящото мълчание се възцари наново. Андюин седеше край поточето близо до хижата, търкаше ръждясали тенджери и внимателно отстраняваше плесента от дървените чинии, които Кормак беше открил в прогнилия кухненски шкаф. Късно следобед Откровение заложи капани по хълмовете над хижата и след неприятна нощувка на студения корав под на средната стая тримата закусиха с печено заешко и див лук.

— На север оттук има още една хижа — каза Откровение, — а недалеч от нея ще намерите ябълки и круши. Дивечът също е в изобилие по по-високите места — сърни, зайци и гълъби. Можеш ли да си служиш с лък?

— Мога да се науча — каза Кормак, — но с прашката съм много добър.

Откровение кимна.

— Ще е добре и да се научите кои растения могат да се ядат и дават сила. Листата на невена са добри, както и копривата, а в западната долина расте много лук и ряпа.

— Говориш така, сякаш отиваш надалеч — каза Андюин.

— Налага се. Трябва да намеря нов камък, защото в този не е останала много магия.

— Колко време няма да те има? — попита тя и на Кормак му стана криво заради страха, прокраднал се в гласа й.

— По-малко от седмица, ако всичко мине гладко. Но ще остана тук още известно време. Много неща има да се свършат.

— Нямаме нужда от теб — каза Кормак. — Можеш да тръгнеш още сега, ако искаш.

Откровение подмина думите му без внимание, но по-късно, докато Андюин нарязваше и осоляваше остатъка от месото, го изведе на откритата поляна пред хижата и каза:

— Грози я голяма опасност, Кормак, и ако ще я защитаваш, трябва да станеш по-силен, по-бърз и по-опасен, отколкото си сега. Както стоят нещата в момента, и една стара доячка може да ти я отнеме.

Кормак изсумтя презрително и понечи да отговори, но изведнъж Откровение го фрасна в челюстта. Младежът тупна тежко на земята и главата му се завъртя.

— Римляните го наричат „боксиране“ — каза Откровение, — но го е създал един грък на име Карпофорус. Стани.

Кормак се изправи и се хвърли приведен към по-високия мъж. Откровение се изви назад и едновременно с това вдигна коляно, то се заби в лицето на Кормак и той пак рухна на земята. От носа му закапа кръв, главата му се замая и му беше трудно да фокусира погледа си върху Откровение. Въпреки това той се изправи и нападна, но този път го посрещна юмрук в корема и Кормак се преви на две, останал без дъх. Свлече се на земята и се замята като риба на сухо. След няколко минути с мъка се изправи. Откровение седеше на един повален дънер.

— Тук, в тези високи самотни планини, обучих баща ти… и майка ти. Тук кралицата вещица изпрати убийците си и оттук Утер се отправи по пътя, върнал му бащиния му трон. Но той не мрънкаше и не се оплакваше, не пръхтеше презрително, вместо да се учи. Просто си избра цел и я постигна. Имаш две възможности, дете — върви си или се учи. Кое избираш?

— Мразя те — прошепна Кормак.

— Това е без значение. Избирай!

Кормак вдигна поглед към студените сиви очи и преглътна ядните думи, които напираха да бъдат изречени.

— Ще се уча.

— Първият ти урок е подчинение и е жизненоважен. За да станеш силен, трябва да стигнеш до границата на поносимото. Ще те карам да правиш повече от необходимото, макар понякога да ти се струва, че съм ненужно жесток. Но трябва да се подчиняваш. Разбираш ли за какво ти говоря, дете?

— Не съм дете — сопна му се Кормак.

— Чуй и разбери следното, дете. Роден съм заедно със слънцето, когато за пръв път огряло Атлантида. Бил съм се с израилтяните в земята на Ханаан, бил съм бог за гърците и крал за племената на Британия. Дните ми се броят в десетки хиляди. А ти какво си? Ти си листо, което вятърът подмята един сезон, а аз съм дъбът, който стои през вековете. Ти си дете. Утер е дете. И най-старият човек на света е дете в сравнение с мен. Така, ако трябва да ме мразиш — а се боя, че наистина трябва — поне ме мрази както мрази мъж, а не като някое ревливо бебе. Аз съм по-силен от теб, по-знаещ от теб. Мога да те убия с или без оръжие. Така че, учи се и един ден може да ме победиш… макар да се съмнявам.

— Един ден ще те убия — каза Кормак.

— Тогава се подготви. — Откровение заби една дълга пръчка в земята и още една на стъпка вляво от първата. — Виждаш ли онази борова горичка на върха?

— Да.

— Трябва да тичаш до нея и да се върнеш преди сянката да е паднала върху втората пръчка.

— Защо?

— Изпълнявай или се махай оттук — каза Откровение, стана и тръгна към хижата.

Кормак си пое дълбоко дъх, изтри съсирващата се кръв от носа си и затича. Свежият планински въздух изпълваше дробовете му, а краката му го носеха с лекота по изкачващата се горска пътека. След като навлезе между дърветата, вече не виждаше скупчените нагъсто борове, които му беше посочил Откровение, и ускори крачка. Прасците му започнаха да горят, но той не им обърна внимание. Пътеката ставаше все по-стръмна, а дишането му — по-задъхано. Когато излезе от дърветата, целта все още беше на половин миля напред и той продължи бавно и със залитане. Изкуши се да поседне, докато възстанови силите си, или дори да се върне при Откровение и да му каже, че е стигнал до боровете. Но не направи нито едно от двете. Вместо това продължи напред и нагоре. Пот потече по лицето му и пропи в туниката, а краката си чувстваше като горящи факли. Най-сетне се довлече до горичката. На един клон висеше стомна с вода. Той пи жадно и пое обратно към хижата. Спринтираше надолу по хълма — и изведнъж краката му изневериха, той се препъна, падна и се затъркаля надолу по склона, докато не го спря коренът на едно дърво, който се заби болезнено в хълбока му. Кормак се изправи и пак затича, докато не стигна до поляната пред хижата.

— Лошо — каза Откровение. Взираше се студено в зачервения младеж. — Това са само две мили, Кормак. Ще го направиш отново тази вечер и утре. Погледни маркировката си.

Сянката беше пропълзяла на три пръста отвъд пръчката.

— Ръцете и раменете ти са силни, но силата ти е лишена от бързина. Как си натрупал мускулите си?

Най-сетне поел си дъх, Кормак отиде при най-близкото дърво и подскочи да се хване за един надвиснал клон. После започна да се набира, докосвайки с брадичка клона, отново и отново, с плавни, ритмични движения.

— Продължавай — каза Откровение.

Преброил до сто, Кормак се пусна. Мускулите на ръцете му горяха, а очите му блестяха тържествуващо.

— Това гради сила, но не и скорост — каза Откровение. — Добро упражнение е, но трябва да се допълни с други. Силен си за възрастта си, но ти липсва гъвкавост. Един мечоносец трябва да е бърз като светкавица. — Той взе една дълга одялана пръчка и я задържа хоризонтално между пръстите си. — Сложи ръката си на върха на пръчката, без да свиваш пръсти, и я хвани, когато я пусна.

— Лесна работа — каза Кормак, протегна ръка и се напрегна в очакване. Откровение пусна пръчката, ръката на Кормак се стрелна надолу и сграбчи празното пространство.

— Лесна, казваш? — повтори собствените му думи Откровение.

Още три пъти Кормак се опитва да хване пръчката и веднъж почти успя, но пръстите му само я удариха и тя падна още по-бързо.

— Хълбоците ти са неповратливи, а раменните ти мускули са напрегнати и следователно бавноподвижни.

— Това, което искаш да направя, е невъзможно — каза Кормак.

— Тогава ти дръж пръчката. — Момчето го направи и когато пръстите му се разтвориха, ръката на Откровение се спусна като нападаща змия и улови пръчката преди да е паднала и на стъпка разстояние. — Бързина, Кормак. Действие без мисъл. Не си мисли дали ще хванеш пръчката, просто го направи. Изпразни ума си, отпусни крайниците си.

След трийсетина опита Кормак успя. Последваха още десет провала. Всичко това вбесяваше момчето, но решимостта да успее го подтикваше да опитва отново и отново. Преди края на сутринта беше успял да улови пръчката седем пъти с дясната и три пъти с лявата си ръка.

Откровение вдигна ръка към лицето си, образът му се размести и размаза, променяйки се отново в лицето на Кулаин, Господаря на Сребърното копие.

Още един час Кулаин и отпадащото момче се упражняваха с мечове. Кормак почти забрави за омразата си към високия воин, изумен от естествената грация и отличните му рефлекси. Отново и отново острието на Кулаин се плъзгаше покрай меча на момчето и се заковаваше на косъм от врата, ръката или гърдите на Кормак.

Кулаин лах Фера беше повече от воин, осъзна Кормак — той беше крал сред воините.

Но веднага след края на урока враждебността на Кормак се завърна. Кулаин я прочете в очите му и прибра меча си, на чието място проблесна сребърното копие.

— Заведи Андюин нагоре по хълмовете — каза той. — Помогни й да запомни пътеките.

После се обърна, отиде в хижата и изведе сляпото момиче.

Кормак я хвана за ръка и я поведе към дърветата.

— Къде е слънцето? — попита тя. — Не усещам топлината му.

— Над дърветата е, листата спират лъчите му.

— Разкажи ми за листата.

Той се наведе, взе едно паднало листо от земята и го притисна в ръката й. Пръстите й пробягаха по повърхността му.

— Дъб?

— Да. Огромен дъб, стар като времето.

— Красив ли е?

— Като силен старец, суров и непреклонен.

— А небето?

— Синьо и ясно.

— Опиши ми синьото — така, както го виждаш — каза тя.

Той спря и се замисли.

— Някога докосвала ли си коприна?

— Да. Подариха ми копринена рокля за последния ми рожден ден.

— Веднъж Гриста намери отнякъде малко парче коприна — беше толкова меко и гладко. И синьото е такова. Само като го погледнеш и сърцето ти се изпълва с радост.

— Небе от коприна — прошепна тя. — Сигурно е много красиво! А облаците? Как изглеждат облаците за теб?

— Днес няма много облаци — носят се като бели медени кексчета, далеч са и въпреки това ти се струва, че само да протегнеш ръка и ще ги пипнеш.

— Небе от коприна и медени кексчета — каза тя. — О, Кормак, толкова е красиво! Не мога да го видя, но го усещам дълбоко в сърцето си.

— Бих си отрязал ръката, ако така можеше да го видиш — каза той.

— Не говори така. Не си и помисляй, че съм нещастна, защото не мога да споделя онова, което ти виждаш с очите си. Заведи ме по-нагоре в планината. Покажи ми цветя, които да пипна и помириша, и ми ги опиши с коприна и медени кексчета.

 

 

Всяка сутрин, след като приключеше с изтощителните уроци, Кормак водеше Андюин в гората — до скрити сред дърветата полянки, в падини на завет, а често и при едно малко езерце със студена прозирна вода под надвисналите склонове на планината. Не можеше да се начуди на паметта й, защото, веднъж минала по някоя пътека и открила знаци, които можеше да пипне с ръка — заоблена скала с процеп в средата, дърво с огромен чвор, корен с по-особена форма или нещо друго — оттам насетне тя вървеше по нея, сякаш я е обхождала през целия си живот. Понякога отгатваше коя е пътеката по наклона или по посоката, от която слънцето стопляше лицето й. Веднъж дори предизвика Кормак да се надбягват до хижата и щеше да го победи, ако в последната отсечка не се беше спънала в един стърчащ от земята корен.

Младежът с все по-голямо нетърпение очакваше разходките им и кротките разговори, с които ги запълваха. Беше му приятно да описва полета на дивите гъски, лисицата, тръгнала на лов, и царствените елени. От своя страна, тя също се радваше на компанията му, на топлия му глас и на допира на ръката му.

Единствено в дните, когато не бе успял да изпълни задачите, поставени му от Откровение, компанията му й тежеше, набъбнала от гняв и омраза, които насищаха въздуха около нея с напрежение, което тя не желаеше да споделя.

— Прави го само за твое добро — каза тя една влажна утрин, докато седяха под клоните на голям дъб и чакаха дъждът да спре.

— Приятно му е да гледа как се провалям.

— Знаеш, че това не е вярно. Обучавал е и баща ти тук — и според мен той се е чувствал също като теб.

Кормак потъна в мълчание и тя усети как гневът му се уталожва. Пръстите му се плъзнаха по ръката й и я стиснаха нежно. Тя се усмихна.

— Успокои ли се вече?

— Да. Но не го разбирам този човек. Докато бяхме в кръга, ми каза, че трябвало да те убия, ако демоните пробият. И те пробиха, но той не се опита да те убие. После ни пренесе тук за едно мигване на окото. Щом е можел, защо не го направи още в началото? Тогава въобще нямаше да ни се наложи да се бием с демоните.

— За мен именно това го прави велик — каза Андюин, облегна се на Кормак и положи глава на рамото му. — Бил е прав. За мен би било по-добре да умра, отколкото да помогна на Вотан с душата си. Но това е така от гледна точка на стратега. Когато се стигна до битка обаче, нея я води човекът, а той би дал и последната си капка кръв, преди да пролее моята. Колкото до идването ни тук, той не можеше да го осъществи, докато демоните бяха живи. Трябваше да убиете всички врагове, така че никой да не проследи дирята ни. Ако бяхме избягали тук в началото, те щяха да ни последват. Но дори и така, Кормак, един ден те ще ни намерят.

Той обгърна с ръка раменете й и я придърпа към себе си.

— Аз също бих умрял преди да им позволя да те наранят.

— Защо? — прошепна тя.

Той се прокашля и стана.

— Дъждът спира. Хайде да намерим овошките.

 

 

Откриха езерото в деня на Средилетието: хвърлиха в паника няколко лебеда, а после Кормак се гмурна във водата, захвърлил туниката и панталоните си на една скала до брега. Поплува няколко минути, а Андюин седеше търпеливо под един високо избуял храст орлови нокти. После Кормак прецапа до брега и седна до нея, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи върху голото си тяло.

— Можеш ли да плуваш? — попита той.

— Не.

— Искаш ли да те науча?

Тя кимна, изправи се, развърза връзките на светлозелената си рокля и я остави да се свлече по раменете й. Когато дрехата падна на земята, Кормак преглътна и погледна встрани. Тялото й беше бяло като мляко, гърдите — кръгли, кръстчето — тънко, а хълбоците…

— Върви след мен — каза й той, като се изкашля за пореден път и се обърна настрана. Андюин се засмя, когато усети хладната милувка на водата по стъпалата и глезените си, после зацапа навътре.

— Къде си? — извика тя.

— Тук съм — отвърна той и я хвана за ръката. — Обърни се с лице към брега и отпусни гръб на ръцете ми.

— Ще се удавя…

— Аз ще те държа. Довери ми се.

Тя се отпусна в ръцете му, изпъна крака и тялото й се издигна на повърхността.

— О, прекрасно е — каза тя. — Какво да правя сега?

Кормак си спомни как Гриста го беше учил да плува в реката край селото и каза:

— Стига дробовете ти да са пълни с въздух, няма да потънеш. Поеми си дълбоко дъх, разпери ръце и ритай с крака. — Ръцете му се плъзнаха под тялото й и той се улови, че се е втренчил в гърдите й, в белия й корем и в тъмния триъгълник, който сочеше като стрела към бедрата й. Обърна рязко глава и закова поглед върху лицето й. — Поеми си дълбоко дъх и го задръж — каза той. После внимателно снижи ръце. Тя продължи да се носи по повърхността още няколко секунди, сетне, сякаш осъзнала, че вече нищо не я държи, се стегна и потъна под искрящата вода. Той побърза да я извади, а тя се вкопчи във врата му като кашляше и плюеше.

— Добре ли си?

— Ти ме пусна — обвини го тя.

— Но бях до теб. Нищо лошо нямаше да ти се случи.

Наведе се и я целуна по челото, отмахвайки мокрите кичури от лицето й. Тя се засмя и му върна целувката, захапвайки устната му.

— Защо? — Гласът й внезапно бе предрезгавял.

— Защо какво?

— Защо би умрял за мен?

— Защото отговарям за теб. Защото… си моя приятелка.

— Твоя приятелка?

За момент той не каза нищо, опивайки се от допира до тялото й.

— Защото те обичам — каза най-накрая.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да ми дадеш очите си?

— Очите ми?

— Кажи?

— Не те разбирам.

— Ако кажеш да, ти ще си сляп, но аз ще виждам. Обичаш ли ме достатъчно за това?

— Да. Обичам те повече от живота.

Ръцете й се вдигнаха и обхванаха лицето му с палци върху клепачите. Обви го мрак, ужасна, сковаваща празнота. Той извика и тя го поведе към брега. Още при първата крачка Кормак удари пръста си в някакъв камък. Тя го изведе, помогна му да седне и страхът го премаза. Какво беше направил?!

— О, Кормак, значи такова е небето. Толкова е красиво! И дърветата, точно както ги описа. И ти, Кормак, толкова красив, толкова силен. Разкайваш ли се за подаръка си?

— Не — излъга той. Гордостта надмогваше обзелия го ужас.

Ръцете й докоснаха още веднъж лицето му и зрението му се върна. Той я взе в прегръдките си и трепна, когато видя сълзи в очите й.

— Защо ми върна подаръка? — попита той.

— Защото аз също те обичам. И защото изглеждаше така изгубен и уплашен. Никой никога не е правил за мен това, което ми предложи ти, Кормак. Никога не ще го забравя.

— Тогава защо плачеш?

Тя не му отговори. Как би могла да му каже, че досега никога не си е давала сметка колко самотно е в мрака?

 

 

— Гневът му към теб е всепоглъщащ — каза Андюин. Двамата с Кулаин седяха на слънце. Два месеца бяха отминали и хладните ветрове на есента шепнеха в листа с цвят на злато. Всеки ден Кормак и Кулаин се трудеха с часове — бокс, борба, двубои с меч или тояги. Но свършеха ли уроците, младежът му обръщаше гръб, маска скриваше чувствата му, а сивите му очи ставаха безизразни.

— Знам — отговори воинът, заслони очи от слънцето и се загледа към малката фигурка на момчето, което тичаше пъргаво към боровата горичка високо върху планинския склон. — Има си причини за това. Но теб те харесва, вярва ти.

— И аз така мисля. Но не е по силите ми да изцеря гнева му. Докосна ли го, Кормак се отдръпва като мъгла пред допира ми. Дали няма да помогне, ако поговориш с него за това?

— Не съм се опитвал, Андюин. Никой от двама ни няма да спечели от подобен разговор. За пръв път видях баща му тук, в тази планина, и пак тук той се влюби в Лаита, моята Гиан Авур. Сега е ред на сина. А светът все така е във война, злото вилнее и добри хора умират. Съжалявам за баща ти. Ако бях дошъл по-рано…

— Той беше стар воин — каза тя и се усмихна. — Точно така би искал да умре, ако можеше да избира — с меч в ръка, а враговете да го връхлитат от всички страни.

— Било е много смело от негова страна да се опълчи на Вотан.

— Не беше смелост. Той просто искаше по-висока цена за мен. Вотан взе алчността му за благородство.

— Малко неща ти убягват, Андюин, за човек, който не вижда.

— Днес ли тръгваш?

— Да. Нищо не ви грози, или поне така мисля. Съжалявам, че хижата е толкова бедна откъм удобства. Няма да ти е лесно.

— Може пък и да оцелея — усмихна се тя. — Не се тревожи.

— Ти си добра жена.

Усмивката й помръкна.

— А ти си добър мъж, господарю мой. И не разбирам защо си решил да срещнеш смъртта си.

— Виждаш твърде много.

— Не ми отговори.

— Да зададеш въпроса означава да знаеш отговора, защото двете са едно.

— Искам да го чуя от теб.

— Защо?

— Защото искам сам да го чуеш от устата си. Искам да разбереш, че ще е напразно.

— Друг път, Андюин. — Той взе ръката й и я целуна нежно.

— Не, няма да има друг път. Ти няма да се върнеш и аз не ще те видя пак.

Кулаин помълча и тя усети как напрежението в него се оттича.

— През целия си живот — каза той накрая, — през целия си дълъг, дълъг живот можех да погледна Кулаин и да се гордея. Защото Кулаин никога не бе постъпвал подло. Кулаин беше истински принц. Самодоволството ми можеше да потопи планини. Бях безсмъртният воин от Мъглите, Господаря на копието от Фера. Бях Аполон за гърците, Донер за норвежците и какво ли не още. Но за всичките тези безкрайни векове аз нито веднъж не се отвърнах от приятел и не предадох нечие доверие. Ала вече не съм този Кулаин и се чудя дали въобще някога съм бил.

— За кралицата ли говориш?

— Да, за невястата на Утер. Отгледах я тук — точно тук. Тичаше из тези планини, ловуваше и се смееше, пееше и се радваше на живота. Бях й като баща. Тогава не знаех, че ме обича, защото тя бе дете на земята, а моята възлюблена беше богиня с вечна красота. Но пък ти знаеш историята за кралицата вещица и онова, което направи тя. — Кулаин сви рамене. — Въобще не трябваше да се връщам след края на битката. Утер и Лаита ме смятаха за мъртъв, вече бяха женени и щастливи, или поне аз вярвах така. Но се оказа, че последното не е вярно. Той я пренебрегваше, отнасяше се към нея със срамно презрение. Взе си други жени и се перчеше с тях из замъците си, а моята Гиан превърна в посмешище. Бих го убил, ако тя не ми беше забранила. Опитвах се да я утеша. Жал ми беше за нея. Обичах я. За известно време я направих щастлива. После те се сдобриха и любовта ни бе захвърлена на сметището. Тя зачена дете от него и всички предишни терзания изглеждаха забравени. Но щастието им не продължи дълго, защото горчивината у него беше прекалено силна. Изпрати я в Дубрис под предлог, че морският въздух бил добър за бременността й. После докара в замъка си една млада икенка. Аз отидох при Гиан. — Изсмя се, после въздъхна. — Кулаин глупакът… Оказа се капан. Беше оставил хора да наблюдават къщата. Видяха ме и се опитаха да ме посекат. Убих трима — единият ми беше стар приятел. Отведох Гиан в Андерида и оттам продължихме по крайбрежието. Бях пратил вест на приятели в Сикамбрия. Един кораб трябваше да ни качи и докато го чакахме, се приютихме в една пещера, далеч от всички — дори от магията на Медлин, чародея на Утер.

— Как са ви намерили? — попита тя.

— Гиан имаше една хрътка, казваше се Кабал. И много я обичаше. Един сакат бригант, Прасамак, пуснал кучката извън стените на Дубрис и тя ни проследила чак до пещерата. Гиан много се зарадва да я види, а аз изобщо не помислих за възможна опасност — толкова голяма беше нейната радост, че заслепи здравия ми разум. Кучката роди пет кученца, а после Гиан роди Кормак. Черен ден беше този! Новороденото беше мъртво, в това съмнение няма. Но Гиан остави при него колието с камъка сипстраси и по някакъв начин магията го е върнала в света на живите. Но през това време хайката вече ни беше намерила. Избих ги всичките и занесох Гиан на върха на скалите. Утер вече ни чакаше там, възседнал бойния си кон. Беше сам и помислих дали да не го убия. Но Гиан отново ме спря и аз отклоних погледа си към морето. В залива чакаше сикамбрианският кораб. Нямах избор — взех Гиан на ръце и скочих. За малко да я изгубя сред вълните, но всичко свърши добре. Тя обаче така и не възвърна духа си. Предателството на Утер и смъртта на сина си свърза в едно, прие ги като наказание от Бога, и ме отпрати.

— Какво стана с нея? — прошепна Андюин.

— Нищо. Беше мъртва и все пак живееше. Присъедини се към едно религиозно общество в Белгика и остана там тринайсет години, като стържеше подове, отглеждаше зеленчуци, готвеше, изучаваше древните писания и търсеше прошка.

— Намери ли я?

— Как би могла? Няма бог във Вселената, който би могъл да я мрази. Но тя сама се презираше. Така и не пожела да ме види. Всяка година изминавах пътя до Белгика и всяка година пазачът на портите отиваше при нея и се връщаше със заръка да ме отпрати. Преди две години ми каза, че е умряла.

— А ти, господарю? Къде отиде ти?

— Отидох в Африка. И се превърнах в Откровение.

— И ти ли търсиш прошка?

— Не. Аз търся забрава.

 

 

Кулаин седеше срещу младия воин под воднистия слънчев светлик, доволен от напредъка, който Кормак беше постигнал през последните два месеца. Сега младежът беше по-силен, дългите му крака можеха да тичат миля след миля по всякакъв терен, по ръцете и раменете му изпъкваха мускули — опнати и мощни. Избелялата червена туника му беше омаляла и сега носеше риза от еленска кожа и вълнени панталони, които Кулаин беше купил от един пътуващ търговец, минаващ през Каледоните на път за Пината Кастра на изток.

— Трябва да поговорим, Кормак — каза Господарят на копието.

— Защо? Още не сме се упражнявали с меча.

— Днес няма да се занимаваме с това. След като поговорим, аз ще си тръгна.

— Не искам да говорим — каза Кормак и стана.

— Опознай врага си — тихо изрече Кулаин.

— Какво означава това?

— Означава, че от днес ще разчиташ само на себе си, а и животът на Андюин ще бъде само твоя отговорност. Означава, че когато Вотан те намери — а той ще те намери, — само ти и уменията ти ще стоите между Андюин и ножа за жертвоприношения.

— Оставяш ли ни?

— Да.

— Защо? — попита младежът и пак седна на поваленото дърво.

— Не съм длъжен да ти обяснявам действията си. Но преди да се разделим, Кормак, искам да разбереш същността на врага си, защото в нея може да откриеш и слабостта му.

— Как бих могъл да се противопоставя на един бог?

— Като разбереш какъв е. Не говорим за Извора на всички неща, говорим за един безсмъртен — човек, който е открил начин да живее вечно. Но той все пак е човек. Погледни ме, Кормак. Аз също бях безсмъртен. Роден съм с първия изгрев над Атлантида, когато светът беше наш, когато крал Пендарик отвори портите на Вселената. Но океаните погълнаха Атлантида и светът се промени завинаги. Тук, на Острова на Мъглите, виждаш последните останки от силата на Пендарик, защото тук лежеше северната граница на империята му. Стоящите камъни бяха портали, през които се пътуваше във и отвъд кралството. Ние родихме всички богове и демони на света. Върколаци, дракони, кръвници — всички тях ги освободи Пендарик.

Кулаин въздъхна и потърка очи.

— Знам, че ти оставям голямо бреме. Но трябва да узнаеш поне част от историята, която хората вече не помнят другояче, освен като легенда. Пендарик откри други светове и като отвори портали към тези светове, пусна на свобода създания много различни от човека. Атлантида беше унищожена, но голяма част от народа й оцеля. Пендарик отведе хиляди от нас в нов дом — Фера. А имахме и сипстраси — камъкът от небесата. Бяхме виждали магията му, бяхме усещали мощта му. Той ни даряваше вечна младост, но не ни даваше мъдрост, нито ни предпазваше от ужасната скука. Човекът е ловуващо, съревноваващо се животно. Липсва ли амбиция, настъпват апатия и хаос. И ние си създадохме амбиции. Много от нас се върнахме в света и се превърнахме в богове благодарение на магията си. Изградихме цивилизации и воювахме помежду си. Превръщахме мечтите си в реалност. Някои от нас съзряха опасността… други не. Семената на безумието покълват в благодатната почва на безграничната власт. Войните ставаха все по-ожесточени и все по-страшни. Броят на убитите нямаше чет. Един от нас се превъплъти в Молох, не знам дали си чувал за него. Искаше кръвни жертвоприношения от всяко семейство. Всеки първороден син или дъщеря биваше хвърлян в огъня. Изтезания, осакатявания и смърт. Писъците на жертвите бяха за него сладки като музиката на лира. Пендарик свика съвет във Фера и всички се съюзихме срещу Молох. Войната беше дълга и кървава, но накрая сринахме империята му със земята.

— Но той е оцелял — каза Кормак.

— Не. Открих го при кулите на Вавилон заедно с личната му стража от демони. Пробих си с бой път до него и двамата застанахме един срещу друг високо над осеяното с трупове бойно поле. Само веднъж се бях сразявал с толкова добър воин, но по онова време бях в разцвета на силите си и го убих, отрязах главата му, а тялото хвърлих върху скалите долу.

— Тогава как се е върнал?

— Не знам. Но ще открия истината и отново ще се изправя срещу него.

— Сам?

Кулаин се усмихна.

— Да, сам.

— Вече не си в разцвета на силите си.

— Вярно. Едва не ме убиха преди двайсет и пет… не, преди двайсет и шест години. Сипстраси ми върна младостта, но оттогава не съм използвал силата му върху себе си. Искам отново да бъда човек, да изживея живота си и да умра като смъртен.

— В такъв случай няма да го победиш.

— Победата не е важна, Кормак. Истинската сила се ражда в усилието. Когато за пръв път тича до боровата горичка, не можа да се върнеш преди сянката да подмине пръчката. Каза ли тогава: „Е, това е, няма смисъл да го правя отново“? Не, ти продължи да тичаш и ставаше все по-силен, по-здрав и по-бърз. Същото е и когато се изправяш срещу злото. Не ставаш по-силен, като бягаш от него. Всичко е въпрос на равновесие. На хармония.

— И как ще спечелиш, ако той те убие? — попита Кормак.

— Като посея семето на съмнението в ума му. Може и да не спечеля, Кормак, но ще се доближа до победата. Ще му покажа собствените му слабости и един ден някой по-силен мъж ще успее да го унищожи.

— Говориш така, сякаш си тръгнал на заколение.

— Може и така да е. Ще се справиш ли тук сам?

— Това не знам. Но Андюин ще защитавам с цената на живота си.

— Това пък аз го знам.

Кулаин пъхна ръка в кожената кесия на колана си и извади верижката с камъка сипстраси, която Кормак беше захвърлил в каменния кръг. Младежът се напрегна, очите му засвяткаха гневно.

— Не го искам — каза той.

— Той ти даде живот — тихо изрече Кулаин, — и каквото и да си мислиш за мен, не забравяй, че майка ти така и не преживя загубата ти. Мисълта за това я преследваше до сетния й дъх. Добави и това към бремето на омразата си към мен. Но този дар не е от мен, а от нея. С него ще можеш да защитаваш Андюин много по-добре, отколкото с меча.

— Не знам как се използва.

Кулаин се наведе напред.

— Вземи го и ще ти покажа.

— Дай го на Андюин, а аз ще си помисля, след като си тръгнеш — каза Кормак и пак стана.

— Упорит човек си ти, Кормак. Но ми се ще да се разделим като приятели.

— Аз не те мразя, Кулаин — каза младежът. — Ти ме спаси от Агвейн, а Андюин спаси от демоните. Но ако не беше ти, животът ми нямаше да е изпълнен с болка и мъки. Син съм на крал, а отраснах като прокажен. Мислиш ли, че има за какво да ти благодаря?

— Не. Ти си моят оживял срам. Но аз обичах майка ти и бих умрял за нея.

— Но не умря. Веднъж Гриста ми каза, че хората винаги си намират извинение за недостатъците си, но ти никога не си се извинявал и това ти прави чест. Опитай се да разбереш какво искам да ти кажа, Кулаин. Аз ти се възхищавам. Жал ми е за теб. Но ти си бащата на моята самота и двамата никога не ще бъдем приятели.

Кулаин кимна.

— Поне не ме мразиш и това е нещо, което си струва да отнеса със себе си. — Той протегна ръка и Кормак я стисна. — Бъди нащрек, млади боецо. Упражнявай се всеки ден. И помни трите тайнства — живот, хармония и дух.

— Ще ги помня. Сбогом, Откровение.

— Сбогом, принц Кормак.