Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (12)

Глава 10

Нощта се точеше бавно и по едно време Галчмай се унесе в дрямка. Прасамак и Кулаин седяха мълчаливо. Бригантът си спомняше за първата си среща с Господаря на копието, високо в Каледоните, когато вампирите бяха дошли да изпият кръвта им и младият принц бе избягал през портал на Пинре. Момчето — Туро, както се наричаше по онова време — се превърна в мъжа Утер в разгара на жестока война срещу кралицата вещица. Двамата с Лаита се бяха венчали там и тя му бе дала дара на меча — двама млади хора, осветени от силата на младостта и убеждението, че от смъртта ги дели цяла вечност. Сега, след някакви си двайсет и шест лета, Кървавия крал лежеше бездиханен, Гиан Авур — красивата Лаита — вече я нямаше, а кралството, което Утер бе спасил, тръпнеше пред разрушителната сила на страшен враг. Думите на друидите се заредиха в ума на Прасамак:

„Че такива са делата на човеците — написани по въздух в мъгла, и чезнат те по вятъра.“

Кулаин бе потънал в мисли за настоящето. Защо не бяха убили краля, след като бяха овладели душата му? Колкото и да беше зъл, Молох беше невероятно умен. Новината за смъртта на Утер би хвърлила в отчаяние кралството и би улеснила плановете му за нашествие. Кулаин оглеждаше ситуацията от всеки възможен ъгъл.

Магьосниците на Вотан бяха дошли да убият краля и да вземат меча. Но меча го нямаше и бяха взели душата на Утер. Може би бяха сметнали — и не без основание, — че тялото ще умре.

Каквато и причина да бяха имали, бяха допуснали грешка, и Господаря на копието се молеше тя да им струва скъпо.

Светеща топка от бял огън се появи в центъра на стаята и Прасамак опъна лъка си. Кулаин посегна с меча си през леглото и докосна Галчмай по рамото. Кантиецът се събуди моментално. Кулаин взе златния камък и го допря до двата меча на Галчмай, после отиде при Прасамак, изпразни колчана му и прокара камъка по всяка от двайсетте стрели. Светещата топка се смали и изчезна и сива мъгла се плъзна по пода. Кулаин изчака, после вдигна камъка и произнесе една-единствена дума на Силата. Златиста светлина запулсира от тялото му и обгърна двамата воини и бездиханния крал. Мъглата изпълни стаята… и изчезна. Тъмна сянка се появи на отсрещната стена, вдълбочи се и се разпростря, превръщайки се във вход на пещера. Студен вятър лъхна от пещерата и загаси свещите. Лунната светлина нахлу през отворените прозорци и на сребристия й светлик Галчмай видя един звяр да излиза от дупката. Покрито с люспи и с рога на главата, с дълги зъби, съществото скочи в стаята, но щом докосна магическите линии на Кулаин, светкавица удари сивото му тяло, лумнаха пламъци и то падна назад в пещерата, съскайки от болка.

Трима мъже скочиха в стаята. Първият падна със стрела в гърлото. Кулаин и Галчмай се хвърлиха напред и след миг другите двама вече лежаха мъртви на пода.

Двамата воини чакаха с вдигнати мечове, но отворът се сви до тъмна сянка и се стопи.

Галчмай обърна с крак единия от повалените убийци. Плътта на лицето се беше разпаднала и целият труп гниеше. Кантийският воин отвратено възкликна:

— Били сме се с мъртъвци!

— По този начин Вотан печели верността на хората си. Най-смелите му воини са недосегаеми за смъртта… или поне така си мислят.

— Е, нали ги победихме — каза Галчмай.

— Ще се върнат и няма да можем да ги удържим. Трябва да отнесем тялото на краля на безопасно място.

— И кое място е достатъчно далеч от магията на Вотан? — попита Прасамак.

— Кристалният остров — отговори Кулаин.

— Не можем да пренесем тялото на краля през половината страна — възрази Галчмай. — А дори и да можехме, свещеното място не би го приело. Той е воин, а там не приемат онези, които проливат кръв.

— Ще го приемат — каза Кулаин. — В известен смисъл именно това е тяхната мисия.

— Бил си там?

Кулаин се усмихна.

— Аз посадих пръчката, която порасна и стана на дърво. Но това е друга история от друго време. На никое друго място земната магия не е толкова могъща, нито символите — толкова неясни. Вотан не може да прати демоните си на Кристалния остров. А ако отиде лично, ще трябва да го направи като обикновен човек, лишен от цялото величие на магията си. Няма да посмее.

Галчмай стоеше и се взираше в безжизненото тяло на Утер.

— Всичко това е без значение. Ние просто не можем да го пренесем през цялото кралство.

— Аз мога, защото ще пътувам по древните пътеки, по lung mei, пътя на духовете.

— А ние с Прасамак?

— Вие вече помогнахте на краля и сега не можете да направите нищо повече. Но армията на Вотан скоро ще ви се стовари на главата. Не е моя работа да ви казвам какво да правите, но съветът ми е да сберете колкото можете повече мъже под знамето на Утер. Кажете им, че кралят е жив и ще се върне да ги поведе в деня на Рагнарок.

— И кога е този ден? — попита Прасамак.

— Това е денят на най-голямо отчаяние — каза Кулаин, отиде до западната стена и коленичи с камъка в шепа. Галчмай и Прасамак чуха шепота на дълбока река и плисъка на вълни по непознат бряг. Стената затрептя и се отвори.

— Бързо! — каза Кулаин. Галчмай и Прасамак вдигнаха тежкото тяло на Кървавия крал и го пренесоха до отворилия се проход. Надолу към подземна кухина водеха стълби, под тях се плискаше тъмна река. Имаше и лодка, привързана към каменен пристан, и двамата британци внимателно положиха краля в нея. Кулаин се качи на кърмата и отвърза въжето, което я държеше за пристана.

Лодката се плъзна по течението и Кулаин се обърна към мъжете на брега:

— Върнете се в кулата колкото можете по-бързо. Ако порталът се затвори, до един час ще сте мъртви.

Толкова бързо, колкото позволяваше сакатият крак на Прасамак, двамата мъже се заизкачваха по стълбите. Чуваха зад себе си странно мърморене и стържещи звуци, като дращене на нокти върху камък. Когато наближиха портала, Галчмай видя, че отворът потрепва, сграбчи Прасамак и го метна напред, после се хвърли след него — и се озоваха на килима в стаята на Утер.

Зад тях имаше най-обикновена стена, окъпана в светлината на изгряващото слънце.

 

 

Викторин и отрядът му от дванайсет мъже яздиха предпазливо, но без инциденти, през първите три дни. Но на четвъртия, докато наближаваха една гъста горичка, пресичана от тясна пътека, Викторин дръпна юздите на коня си.

Помощникът му Марк Басиций, млад мъж от добро римо-британско потекло, подкара коня си към него и попита:

— Какво има, сър?

Слънцето грееше ярко, пътечката сред дърветата тъмнееше под надвисналите клони. Викторин си пое дълбоко дъх, с пълното съзнание за обзелия го страх. После внезапно се усмихна.

— Радвал ли си се на живота си, Марк?

— Да, сър.

— Изживял ли си пълноценно годините си?

— Така мисля. Защо питате?

— Защото смятам, че смъртта ни чака, скрита сред ей онези дървета. Там няма слава, нито надежда за победа. Само болка и мрак — и краят на всяка радост.

Лицето на младия мъж се стегна, сивите му очи се присвиха.

— И какво ще правим?

— Ти и останалите сами ще направите избора си, но аз трябва да вляза в тази гора. Говори с хората, обясни им, че сме предадени. Кажи им, че всеки, който предпочете да избяга, може да го направи, без да си навлече позор, и че това няма да е постъпка на страхливец.

— Тогава защо вие трябва да продължите?

— Защото Вотан ще наблюдава и аз искам да разбере, че не се страхувам от подлостта му, а я посрещам с открито лице. Искам да разбере какъв е врагът му. Той завладя Белгика, Ретия и Галия, а римляните превиха коляно пред него. Британия не е като тях.

Марк пришпори коня си към чакащите мъже, като остави Викторин да се взира в собствения си гроб. Викторин откачи кръглия кавалерийски щит от седлото и го хвана с лявата си ръка. После привърза юздите на бойния си кон за лъка на седлото, стисна меча си и без да погледне назад, тръгна към дърветата. Дванайсетте бойци вдигнаха щитовете и мечовете си и го последваха.

На една полянка зад дърветата двеста готи извадиха мечовете си и зачакаха.

 

 

— Твърдиш, че кралят е жив — каза Гемин Като, разбута картите по масата и стана да си налее вино. — Но, надявам се, ще простиш моето неверие.

Галчмай сви рамене.

— Мога да ти дам само думата си. Но тя си е спечелила славата на нещо ценно.

Като се усмихна и приглади късо подстриганата си черна брада.

— Позволи ми да повторя накратко известните ни факти. Висок мъж, облечен в расо на християнски свещеник, нападнал двама стражи и проникнал необезпокояван в кулата на краля. Този мъж, според теб, е легендарният Ланселот. Та той обявил, че тялото е живо, и използвал магия, за да го изнесе от замъка.

— По същество всичко това е вярно — призна Галчмай.

— Но не е ли той също така заклет враг на краля? Не е ли той Предателя?

— Да.

— Тогава защо си му повярвал?

Галчмай погледна Прасамак, който седеше мълчаливо на масата. Сакатият бригант се изкашля.

— С цялото ми уважение, генерале, вие не сте имали случай да се запознаете с Господаря на копието. Забравете за миг безкрайните истории за неговото предателство. Какво е направил? Спал е с една жена. Кой от нас не е? Именно той спаси краля, когато предателите убиха бащата на Утер. Именно той отиде в замъка на кралицата вещица и уби Господаря на немъртвите. Той е нещо повече от легендарен воин. А на думата му в този случай вярвам напълно.

Като поклати глава.

— Но ти също така вярваш, че същият този човек е на хиляди години, полубог, чието кралство се намира под голямото западно море.

Прасамак преглътна ядния отговор, който напираше на устните му. Гемин Като беше повече от способен пълководец — той беше умел и хитър воин и хората го уважаваха, макар и да не го обичаха, и с изключение на Викторин бе единственият човек, способен да събере войска срещу готите. Но също така бе и от чисто римско потекло и срещаше трудности с нравите на келтите, с тяхното познание за магията, което бе в основата на цялата им култура. Прасамак внимателно обмисли следващите си думи и продължи:

— Нека за миг оставим настрана историята на Кулаин лах Фера. Вотан се опита, може би успешно, да убие краля. Следващият му ход ще е да нахлуе в страната, и когато го направи, няма да му липсват съюзници, разбере ли се, че Утер го няма, за да се изправи срещу него. Кулаин ни осигури време да планираме защитата си. Ако разпространим слуха, че кралят е жив и ще се върне, това ще даде повод за размисъл на саксонците, ютите и англите. Те може и да са чували за силата на Вотан, но от личен опит знаят колко е опасно да се противопоставиш на Кървавия крал.

Тъмните очи на Като се спряха върху Прасамак. Мълчанието се проточи. Накрая генералът каза:

— Добре, кралски коневъдецо. От тактическа гледна точка приемам, че е по-добре Утер да е жив, отколкото мъртъв. Ще се погрижа слухът да се разпространи. Но не мога да се лиша от рицари, които да търсят меча. Всеки що-годе свестен офицер обикаля страната, набирайки доброволци, помощната армия е свикана в пълния си състав. — Придърпа картите към себе си и посочи най-голямата, направена от Птоломей преди стотици години. — И двамата познавате добре страната. Не е трудно да се предположи къде ще стовари войската си Вотан на юг, но той разполага с няколко армии. Ако аз бях на негово място, щях да предпочета двустранна атака, дори тристранна. Нямаме толкова хора, че да покрием цялата страна. Така че къде ще удари той?

Галчмай впери поглед в картата на земята, навремето наричана Албион.

— Морските вълци винаги са предпочитали бреговата линия ето тук — каза той и забоде пръст в картата, — при Петвария. Ако Вотан тръгне оттам, за нула време ще се озове под Еборакум и ще ни отреже от силите ни на юг.

— Да — каза Като. — А ако бригантите и триновантите се надигнат в негова подкрепа, цяла Британия ще бъде разделена на три военни зони — от Стената на Адриан до Еборакум, от Еборакум до Петвария… или дори до Дуробриве, и оттам до Андерия или Дубрис. В най-добрия случай можем да наберем още десет хиляди войници, с което подвижната ни сила ще достигне двайсет и пет хиляди мъже. Според слуховете Вотан може да вдигне пет пъти по толкова и то ако не броим саксонските бунтовници и бригантите на север. Какво ли не бих дал Викторин да се върне с достоверна информация! — Вдигна очи от картата. — Галчмай, искам да идеш при Гай Гемин в Дубрис.

— Не мога — каза Галчмай.

— Защо?

— Трябва да търся меча.

— Сега не му е времето да гоним сенки и да преследваме съновидения.

— Може би — призна старият кантиец. — Но все пак трябва да го потърся.

Като се облегна назад и кръстоса силните си ръце на кожения си нагръдник.

— И къде ще го търсиш?

— В Камулодунум. Когато кралят беше още момче, много обичаше хълмовете и горичките в околностите на града. Имаше си тайни места, където се криеше от баща си. Аз ги знам.

— А ти? — попита Като и се обърна към третия мъж.

Прасамак се усмихна.

— Аз ще ида в Каледоните. Там той срещна единствената си любов.

Като се засмя и поклати глава.

— Вие, келтите, винаги сте били загадка за мен, но се научих никога да не споря с британски мечтател. Желая ви успех в търсенето. Какво ще правите, ако откриете меча?

Галчмай вдигна рамене и погледна Прасамак. Светлите очи на бриганта срещнаха погледа на римлянина.

— Ще го занесем на Кристалния остров, където лежи тялото на краля.

— И после?

— После не знам.

Като замълча, потънал в мисли.

— На млади години — каза накрая той — служих в Акве Сулис и често яздех из полето близо до острова. Не ни беше позволено да ходим там, по заповед на краля, но веднъж — точно защото беше забранено — заедно с други трима офицери се прехвърлихме с лодка през езерото и слязохме до най-високия хълм. Беше си приключение, нали разбирате, а и ние бяхме млади. Напалихме си огън, приказвахме си и се смеехме. После сме заспали. Там сънувах един сън — яви ми се баща ми и си казахме много неща. Той говореше предимно за това колко му било мъчно, задето двамата се отчуждихме след смъртта на майка ми. Беше хубав сън и накрая се прегърнахме — той ми пожела късмет и каза колко много се гордее с мен. На следващата сутрин се събудих освежен. Беше паднала гъста мъгла и ние отплавахме обратно до мястото, където бяхме спънали конете, и препуснахме към Акве Сулис. И загазихме още с пристигането си, защото се бяхме върнали без мечове. Никой от нас не помнеше да си е свалял оръжието и никой не беше забелязал, че яздим без тях.

— Островът е омагьосано място — прошепна Прасамак. — А кога умря баща ви?

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос, Прасамак. Имам син, с когото не сме близки. — Той се усмихна. — Навярно някой ден и той ще отплава към онзи остров.

Прасамак се поклони и двамата британци излязоха.

— Не можем да поемем сами тази задача — каза Галчмай. — Трябва да се покрие твърде голяма площ.

— Знам, приятелю. Но Като е прав. Срещу силата на Вотан той се нуждае от всичките си млади мъже и само старци като нас могат да се нагърбят с другото.

Прасамак спря като закован.

— Мисля, че това е отговорът, Гал. Старци. Помниш ли деня, когато Утер разцепи небето и се появи от мъглата, повел след себе си Девети?

— Разбира се. Кой би могъл да го забрави?

— Легат на изгубения легион беше Северин Албин. Сега той има вила в Калцария, няма и на половин ден езда оттук.

— Но той е на повече от шейсет! — възрази кантиецът.

— А ти на колко си? — сопна му се Прасамак.

— Добре де, разбрах, не е нужно да ми напомняш — намуси се Галчмай. — Но той е богат римлянин, най-вероятно дебел и доволен от спокойния си живот.

— Съмнявам се. Но той ще знае къде да намерим другите оцелели от Девети. Те бяха легионът на Утер, заклети в него с клетви, по-силни от кръвта. Той ги върна от Земите на мъртвите.

— Преди повече от четвърт век. Повечето от тях сигурно са покойници.

— Но ще има и такива, които не са. Може би десет, може би сто. Трябва да ги издирим.

 

 

Северин Албин си беше почти същият — не се беше прегърбил, а тъмните му очи бяха зорки като на орел. За него последните двайсет и пет години бяха минали като насън, защото той и всичките му мъже от Девети легион бяха прекарали векове, уловени в капана на Бездната, преди младият Утер Пендрагон да ги освободи и да ги върне у дома в един полудял свят. От мощта на Рим — в най-връхната точка на своето величие по времето, когато Северин бе повел хората си в Мъглата — беше останала само една сянка и варвари владееха там, където законите на стария Рим бяха наложени от легиони, чиято желязна дисциплина правеше поражението немислимо. Честта бе повелила на Северин да служи на Утер и той се бе справил добре — беше обучавал британските войници според имперските стандарти и бе водил войни за земя, която не значеше нищо за него. Сега живееше спокойно във вилата си и препрочиташе писания от древни времена, които, на него поне, навяваха спомени за един вчерашен ден, погълнал съпругата му, децата му и всички, които бе познавал и обичал. За човек, изтръгнат насила от своето време, Северин Албин бе постигнал нещо твърде близко до душевен мир, особено в моменти като този сега, когато седеше в градината си и четеше Плутарх.

Личният му роб, Ника, евреин от гръцките острови, се приближи до него и каза:

— Господарю, на портата има двама мъже, които искат да говорят с вас.

— Кажи им да дойдат утре. Не съм в настроение за работа.

— Не са търговци, господарю. Казват, че са ваши приятели.

Северин нави пергамента и го остави на мраморната пейка до себе си.

— А имена имат ли тези приятели?

— Прасамак и Галчмай.

Северин въздъхна.

— Доведи ги и донеси вино и плодове. Ще останат за през нощта, така че им приготви подходящи стаи.

— Да стопля ли вода за баня на гостите, господарю?

— Няма да е необходимо. Гостите ни са британци, а те рядко се къпят. Но се погрижи две момичета от селото да стоплят леглата им.

— Да, господарю — отвърна Ника, поклони се и тръгна да изпълни заръките, а Северин стана, приглади дългата си тога и установи, че от душевния му мир не е останал и помен. Обърна се и видя сакатия Прасамак да куцука по павираната алея, следван от високия кантиец, известен като Кралската хрътка. И към двамата винаги се бе отнасял с уважението, дължимо на кралски приближени, но се бе надявал никога повече да не ги види. Британците винаги го бяха карали да се чувства неудобно.

— Добре дошли в дома ми — каза той. — Наредих да поднесат вино. — Покани ги с жест да седнат на мраморната скамейка и Прасамак се възползва с благодарност от предложението му. Галчмай остана прав до него, скръстил силните си ръце на гърдите си.

— Предполагам, че сте дошли да ме поканите на погребението.

— Кралят не е мъртъв — каза Прасамак.

Северин успя да прикрие потреса си, а по-нататъшните обяснения бяха прекъснати от един слуга, който донесе сребърен поднос с два бокала вино и кана вода, остави го на широката странична облегалка на скамейката и мълчаливо се оттегли.

— Не е мъртъв? От три дни е изложен за поклонение.

— В момента е на Кристалния остров, където се възстановява — каза Галчмай.

— Радвам се да го чуя. По всичко личи, че готите замислят нашествие и кралят ще бъде необходим на страната си.

— А на нас ни е необходима твоята помощ — рече Галчмай. — Твоята и на мъжете от Девети.

Северин се усмихна предпазливо.

— Девети вече не съществува. Мъжете взеха полагащите им се парчета земя и вече са обикновени граждани, най-младите са по на петдесет години. Както добре знаете, кралят разпусна Девети легион и позволи на хората да се оттеглят в заслужена почивка. Войната е предизвикателство за млади мъже, Галчмай.

— Не ни трябват за война, Северин — каза Прасамак. — Мечът на Силата изчезна и трябва да го намерим.

И бригантът разказа на генерала за нападението над краля и за това какво, според Кулаин, се е случило с меча и къде трябва да го дирят. През цялото време Северин остана безмълвен, тъмните му очи бяха приковани в лицето на Прасамак.

— Малко хора осъзнаваха истинската сила на меча — каза накрая той. — Но аз го видях да разсича въздуха, за да ни освободи от Мъглите, а веднъж Утер ми разкри загадката как така винаги знае къде ще удари врагът. Мечът е не по-малко ценен от краля. Добре сте се сетили за Девети, но не разполагаме с време да покрием цялата страна. Говорите за някакво място, където магията изведнъж е станала изключително мощна. В мирно време търсенето би могло и да успее, но по време на война? Ще има безброй бежанци, вражески войски, лишения, болка и смърт. Не, търсенето напосоки няма да доведе до нищо.

— Какво е решението тогава? — попита Галчмай.

— Само един човек знае къде мечът. Него трябва да питаме!

— Кралят е на прага на смъртта — каза Прасамак. — Не може да говори.

— Не е могъл, когато сте го видели за последно, Прасамак. Но ако Кулаин го е завел на вълшебния остров, може и да се е събудил вече.

— Какво предлагаш?

— Ще пратя вест до мъжете от Девети. Но не очаквайте да се отзоват много — мнозина умряха, други се върнаха в Италия с надеждата да открият някаква връзка с миналото си. А утре ние тримата ще тръгнем на югозапад.

— Аз не мога да тръгна с теб — каза Прасамак. — Трябва да ида в Каледоните.

— А ти, Галчмай?

— Ще дойда. Тук няма какво да правя.

— Никой от нас няма вече работа тук — каза Северин. — Светът се променя. Нови империи се раждат, стари умират. Съдбата на един народ е като човешкия живот — нито човекът, нито народът могат дълго да устоят на упадъка.

— Мислиш, че готите ще спечелят? — смръщи вежди Галчмай.

— Ако не готите, то саксонците, или ютите. Настоявах пред Утер да набира и саксонски войници в легионите си, да им даде някакво самоуправление. Но той не искаше и да чуе. Само в Южна Саксония има трийсет хиляди годни за военна служба мъже. Горди, силни мъже. Това кралство няма да надживее с много краля си.

— От двайсет и пет години не сме понасяли поражение — каза Галчмай.

— Какво са двайсет и пет години за историята? Когато аз бях млад, по времето на Клавдий, Рим владееше света. Къде са сега римляните?

— Възрастта е подяла куража ти.

— Не, Галчмай. Просто четиристотинте години в Мъглите ме направиха по-мъдър. Приготвени са ви стаи. Идете да си починете, после пак ще говорим.

Британците тръгнаха към вилата, а старият воин остана в градината. Ника дойде и попита:

— Имате ли нужда от нещо, господарю?

— Какви са новините от търговците?

— Огромна армия се събира отвъд морето и Вотан ще пристигне тук до няколко седмици.

— И какво смятат да правят търговците?

— Повечето са укрили богатството си. Някои местят инвестициите си в Хиспания и Африка. Други, повечето, се готвят да посрещнат готите с добре дошли. Така е устроен светът.

— А ти, Никодим?

— Аз ли, господарю? Аз ще остана с вас.

— Глупости! Не си трупал десет години пари, за да умреш накрая като мой роб.

— Какво имате предвид, господарю?

— Сега не е време за шикалкавене. Ти вложи парите ми в рискованото начинание на Абриг и той се върна с товар коприна, който ми донесе чудесна печалба. А ти прибра комисиона от сто сребърника, която след това вложи умело, и то неведнъж.

Ника сви рамене.

— Откога го знаете?

— От шест години. Утре тръгвам и едва ли ще се върна. Ако не се върна до края на годината, вилата става твоя, както и цялото ми богатство — при Касий съм оставил запечатан пергамент, с който постановявам същото. Робите ми трябва да бъдат освободени, а известна сума е заделена за Триста — тя бе добра към мен. Ще се погрижиш ли всичко това да се изпълни?

— Разбира се, господарю, но се надявам, че ще живеете дълго и ще се върнете скоро.

Северин се засмя.

— Няма да се отучиш от лъжите си, мошеник такъв! Приготви ми меча и доспехите — не орнаментирания нагръдник, а старата кожена броня. Колкото до коня, ще взема Канис.

— Той поостаря, господарю.

— Всички трупаме годинки, Ника. Но Канис е умен и не се бои от нищо.

 

 

Лодката се плъзгаше по тъмните води. Кулаин седеше мълчаливо. Накрая тунелът се разшири в подземна кухина, обкичена с надвиснали блещукащи сталактити. Водата къкреше и съскаше, а стените искряха със зловеща светлина. Кулаин прекара лодката през лабиринт от естествени колони и накрая се озова сред широко, покрито с мъгла езеро. Звездите грееха ярко, а луната светеше над далечното скалисто възвишение, на чийто връх се възправяше кръгла кула. Въздухът беше свеж и хладен и Господаря на копието се протегна и вдиша дълбоко, завладян от покоя на острова. Очите му обходиха пейзажа, дирейки познатите му някога силуети на Спящите исполини — Дирещия звяр, Кентавъра, Гълъба и Лъва — скрити от две хиляди години, но все така могъщи.

Лодката навлезе в заливчето под сянката на дърветата и се плъзна към лагерния огън, който блещукаше като призивна звезда. Когато наближи брега, седем закачулени фигури се надигнаха и тръгнаха в редица към нея.

— Защо ни призова? — попита женски глас.

— Водя приятел, който се нуждае от помощта ви.

— Твоят приятел мирен човек ли е?

— Той е крал.

— А нима това е отговор?

— Той е човекът, който обяви Кристалния остров за свещено място и оттогава защитава светостта и свободата му.

— Островът няма нужда от човек, който да го обявява за свещен, нито да защитава с мечове свободата му.

— Тогава погледнете на него просто като на човек, чиято душа е била открадната и чието тяло е в опасност.

— И къде искаш да го отнесем? — попита жената.

— В кръглата зала в кръга на великата луна, където зло не оцелява и където двата свята се сливат в знака на свещената риба.

— Познаваш много от нашите тайнства.

— Познавам всичките ви тайнства, че и отгоре.

Без друга дума жените минаха напред и с лекота вдигнаха краля от лодката. В две редици покрай тялото, което сякаш се носеше само напред, закачулените жени навлязоха в сенките, следвани от Кулаин. Фигура в бяло се появи откъм дърветата, качулката закриваше лицето й.

— Не можеш да продължиш нататък, боецо.

— Трябва да остана с него.

— Не може.

— Смяташ да ме спреш?

— Ти ще се спреш сам — каза тя. — Защото присъствието ти отслабва силата, която ще го запази жив.

— В мен няма зло — възрази й той.

— Да, Кулаин лах Фера, в теб няма зло.

— Значи ме познаваш? Това е добре, защото в такъв случай сигурно знаеш и друго — че аз посадих пръчката и поставих началото на онова, което вие сега продължавате.

— Ти си го започнал, да, но не воден от вяра. Било е просто поредната ти игра. Каза на сестрите, че знаеш всичките им тайнства, че и отгоре. Някога това може и да е било вярно, но вече не е. Мислиш, че ти си избрал това място, Кулаин? Не. То е избрало теб.

— Прости самолюбието ми. Но ми позволи да остана. Голям грях имам да изкупвам. Изгубен съм и нямам къде да ида.

Лунната светлина окъпа залива и за миг жрицата в белите одежди сякаш стана безплътна. Воинът зачака да обмисли думите му. Най-накрая тя проговори:

— Можеш да останеш на острова, Кулаин, но не и в кръглата зала. — Тя посочи скалистото възвишение и кулата на върха му. — Можеш да си починеш там, а аз ще се погрижа да ти носят храна.

— Благодаря. Свали голям товар от сърцето ми.

Тя се обърна и изчезна. Кулаин се заизкачва по древната пътека, която обикаляше възвишението, все по-високо и по-високо над земята и езерото. Кулата беше стара — беше стара още по времето, когато той се бе родил в Атлантида. Дървените подове бяха изгнили, стояха само огромните каменни блокове, съединени без хоросан и с прецизност, каквато светът отдавна не познаваше. Кулаин си напали огън с парчета от прогнилата настилка и легна под звездите.