Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (8)

Глава 6

В месеците, последвали бунта на триновантите, Британия се радваше на нестабилен мир. Утер крачеше по коридорите на Камулодунум като затворен в клетка звяр и нетърпеливо оглеждаше пътищата от личните си покои в северната кула. Пристигнеше ли пратеник, кралят неизменно слизаше почти на бегом в централната зала, разкъсваше печатите и изчиташе на един дъх съдържанието, надявайки се на новини за вътрешни бунтове или външни нашествия. Но през цялото лято и в началото на есента царуваше мир, реколтата беше събрана и доброволците от помощната армия бяха разпуснати по домовете си.

Хората стъпваха на пръсти покрай Утер, защото усещаха неспокойствието му. От другата страна на Галско море върху сикамбрианските кралства Белгика и Галия се беше изсипала страховита армия и разбиваше войските им и опожаряваше градовете. Римският епископ беше обявил вражеския крал Вотан за антихрист, но в това нямаше нищо необичайно. Не един и двама варварски крале бяха наричани със същото име, а впоследствие много от тях бяха приемани в лоното на църквата.

Самият Рим изпрати пет легиона в помощ на сикамбрианците. И петте бяха унищожени до крак, а знамената им — пленени.

Но народът на Британия се радваше на горещо лято и мирно време. Складовете се пръскаха от изобилната реколта, цените на хляба и виното падаха главоломно. Оплакваха се единствено търговците, защото изгодната търговия с Галия беше преустановена заради войната и малко търговски кораби приставаха в Дубрис и Новиомагус.

Всяка сутрин Утер се качваше в северната кула, заключваше тежката дъбова врата и поставяше Меча на Силата в нишата му в големия сив камък. После коленичеше пред него и чакаше, съсредоточил мислите си. Мечти и видения се завихряха в главата му и духът му се понасяше през страната, от Пината Кастра на север до Дубрис на юг, от Гарианонум на изток до Мериодунум на запад, търсейки сборове на въоръжени мъже. След като не откриеше нищо, се устремяваше по крайбрежието и вътрешният му взор оглеждаше сивите вълни за дългите кораби на викингските нашественици.

Но морето беше чисто.

В една слънчева сутрин той се опита да прекоси Галско море, но се натъкна на сила, която нито можеше да види, нито да преодолее — като стена от кристал.

Смутен и объркан, той се върна в кулата си, отвори телесните си очи и извади меча от камъка. Излезе при бойниците и хладният есенен вятър охлади сгорещената му кожа и за кратко приспа страховете му.

По обяд личният му слуга Болдрик дойде при него и донесе вино, студено месо и любимия десерт на краля — сладкиш със сини сливи. Утер не беше в настроение за разговори и му махна да излезе, после седна до прозореца и се загледа в далечното море.

Знаеше, че Викторин и Галчмай се тревожат за него, и сам не намираше обяснение за страха, който растеше в душата му. Чувстваше се като човек, който крачи по тъмна улица и знае — без никакви доказателства и въпреки това с абсолютна увереност — че зад следващия ъгъл го дебне чудовище — безлико, безформено и опасно.

Не за пръв път през последните десет години му се искаше Медлин да е тук. Чародеят би успокоил страховете му или, в най-лошия случай, би назовал опасността.

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят — промърмори Утер и прогони от ума си спомена за заминаването на Медлин. Остри думи, разяждащи като киселина, се бяха излели от устата на Утер през онзи ден. След час вече съжаляваше за тях, но не можеше да ги върне обратно. Веднъж изречени, те увиснаха във въздуха, изсечени в невидим камък, вдълбани в сърцата на онези, които ги бяха чули. И Медлин си беше отишъл…

Както си беше отишла Лаита. И Кулаин…

Утер си наля още вино — търсеше забрава от спомените, но само им даде цвят. Гиан Авур, Горската сърничка — така Кулаин беше нарекъл Лаита, име, което на Утер не му бе позволено да използва. Но той я бе обичал и без нея беше загубен.

— Защо тогава сам я натика в прегръдките му? — прошепна той.

Нито логиката, нито здравият разум можеха да му дадат отговор на този въпрос. Но Утер знаеше къде лежи той — дълбоко в лабиринта на едно тъмно чувство. Семената на безумството бяха посети през онази нощ в един чужд свят, когато младият мъж за пръв път се беше любил с девицата и я бе чул да прошепва името на Кулаин в мига на най-върховната си радост. Мечтата на алхимика, но с обратен знак — златото се бе превърнало в олово, светлината бе погълната от мрак. Тогава би могъл да й прости, защото Кулаин беше мъртъв. Не можеше… нямаше да ревнува от един труп. Но Господаря на копието се беше върнал и Утер бе видял как светликът на любовта се възражда в очите на Лаита.

И въпреки това не можеше да го отпрати, защото това би било равносилно на поражение. Не можеше и да го убие, защото му дължеше всичко. Можеше само да се надява, че любовта й към Господаря на копието ще бъде надвита от брачните й клетви към краля. Така и стана… но не беше достатъчно. Той отново и отново подлагаше на изпитание решимостта й, като я обграждаше с ледено безразличие и я тласкаше в отчаянието й към онова, от което се боеше повече от всичко.

Крал на глупците!

Утер, Кървавия крал, Господаря на победата! Какво значение имаше, че армиите се огъваха пред него, щом живееше самотен в една мрачна и студена кула? Без синове, които да вървят по стъпките му, без съпруга, която да го обича. Обърна се към бронзовото огледало на стената — сиви корени бяха прораснали под къносаната коса, очите гледаха уморено.

Отиде при бойниците и погледна надолу към двора. Сикамбрианецът Урсус се разхождаше ръка за ръка с някакво младо момиче. Стори му се позната. Утер се усмихна. Конската броня се бе оказала пълен провал — подгизна от дъжда и се превърна в безполезен товар, — но пък от Урсус щеше да излезе добър кавалерийски командир. На войниците им допадаше спокойният му нрав и бързият му ум; освен това не беше безразсъден и разбираше необходимостта от търпение и планиране, които бяха в основата на всяка стратегия.

Кралят го гледаше как премята небрежно ръка през раменете на девойката, как я притегля в сенките на една врата и повдига брадичката й, за да я целуне. Утер поклати глава и се обърна. Напоследък рядко викаше жени в покоите си — след това в душата му оставаше утайка от тъга и кухо чувство за самотност.

Очите му се плъзнаха по зеления пейзаж, по вълнистите хълмове и фермите, стадата говеда и овце. Мир и спокойствие. Утер тихо изруга. Години наред беше поддържал легендата, че той е земята, душата и сърцето на Британия. Само най-доверените му приятели знаеха, че силата му извира от меча. Но сега, дори и без помощта на митичното оръжие, Утер усещаше зловещата прокоба, надигаща се в сенките. Спокойствието около него беше само илюзия, а дните на огън и кръв чакаха своя изгрев.

„Или остаряваш? — запита се той. — Или толкова дълго си насаждал този лъжлив мит, та сам си повярвал в него?“

Обгърна го хладен повей и той зиморничаво потръпна.

Каква беше заплахата? Откъде щеше да дойде?

— Милорд? — повика го един глас и Утер рязко се обърна. Викторин стоеше на прага. — Почуках на вратата, но никой не ми отговори — каза римлянинът. — Не исках да ви стресна.

— Бях се замислил — каза кралят. — Какви са новините?

— Римският епископ е сключил договор с Вотан и е признал претенциите му към Галия и Белгика.

Утер се изсмя.

— Не беше за дълго антихрист, нали?

Викторин кимна, после свали бронзовия си меч. Заради бялата си коса изглеждаше много по-стар от петдесетте си години. Утер мина покрай него, влезе в покоите си и даде знак на пълководеца да седне.

— Все така гладко избръснат, приятелю — каза кралят. — Какво ще правиш сега, когато пемзата спря да пристига?

— Ще използвам бръснач — каза Викторин и се ухили. — Не прилича на един римлянин да се носи като неумит варварин.

— Така не се говори на един крал — каза Утер и подръпна брадата си.

— Имали сте нещастието да се родите без капка римска кръв, господарю. Мога само да ви изкажа най-дълбоките си съболезнования.

— Самодоволството на Рим ще надживее и собственото му падение — каза усмихнат Утер. — Кажи ми за Вотан.

— Докладите са противоречиви, господарю. Водил е четири големи сражения в Сикамбрия и е разбил меровингите. За краля им не се знае нищо — някои твърдят, че бил избягал в Италия, други, че бил потърсил спасение в Хиспания.

— Стратегията му, човече. Използва ли кавалерия? Или римска фаланга? Или просто подкарва ордите си, разчитайки на численото превъзходство?

— Армията му е разделена на части. Има и конница, но главно разчита на лъкове и бойни секири. Самият той се сражава там, където е най-напечено, и казват, че никой меч не може да пробие бронята му.

— Не е добро качество за един пълководец — промърмори кралят. — Би трябвало да стои назад и да ръководи битката.

— Като вас ли, милорд? — попита Викторин и повдигна вежда.

Утер се ухили.

— Един ден и това ще стане — каза той. — Ще седя на походно столче и ще гледам как двамата с Галчмай разбивате врага.

— Ще ми се да го правехте, господарю. Сърцето ми не ще издържи още дълго напрежението, на което го подлагате със своето безразсъдство.

— Вотан пращал ли е емисари при други крале? — попита Утер.

— Поне ние не знаем за такова нещо — само при римския епископ и при момчето-император. Дал е клетва да не навлиза с армиите си в Италия.

— Тогава накъде ще ги поведе?

— Мислите, че може да нахлуе в Британия?

— Трябва да науча повече за него. Откъде е? Как е направил от германските племена, норвежците и готите една толкова дисциплинирана армия? И за толкова малко време?

— Бих могъл да ида при него като посланик, господарю. В момента дворът му е в Марций.

Утер кимна и каза:

— Вземи Урсус — той познава земята, хората, езика. И занеси дар. Ще измисля някакъв подходящ дар за едни новоизлюпен крал.

— Един твърде голям дар може да се приеме като знак за слабост, господарю, а и вие имахте спогодба с Меровий.

— Меровий беше глупак, а армията му — посмешището на Европа. Спогодбата ни засягаше единствено търговията и нищо друго. Ще му обясниш, че договорът е между кралете на Сикамбрия и Британия и че аз признавам спогодбата като все още действаща, тъй както признавам правото му върху трона.

— Не е ли опасно, господарю? Това означава да подкрепите правото на завоевателя срещу кръвното право.

— Живеем в опасен свят, Викторин.

 

 

Урсус се събуди, облян в студена пот. Сърцето му се блъскаше тежко в гърдите. Момичето до него спеше под топлите завивки, дишането му бе равномерно и спокойно. Принцът се измъкна от леглото, отиде до прозореца и дръпна встрани кадифените завеси, за да охлади тялото си на лекия вятър. Сънят беше толкова истински — беше сънувал как преследват брат му по улиците на Марций, а после го завлякоха в някаква просторна зала. И там, пред очите на Урсус, един висок воин с руса брада изтръгна сърцето на брат му от още живото му тяло.

Той отиде при масата и разклати стомната — имаше още малко вино. Пресуши го на един дъх.

„Само един сън — каза си. — Сън, роден от тревогите около нашествието в Галия.“

Ярка светлина изригна зад очите му и главата му се изпълни с огнена болка. Той извика и залитна, ослепял и изплашен, и катурна масичката на пода.

— Какво става? — изпищя момичето. — Исусе Христе, зле ли ти е?

Но гласът й заглъхна в далечината и рев изпълни ушите му. Зрението му се върна и той отново видя светлобрадия воин, този път застанал в дълбока кръгла яма. Наоколо му имаше и други воини, всичките с рогати шлемове и с огромни брадви в ръце. Врата се отвори над тях и двама мъже довлякоха един гол затворник до дървеното стълбище и го блъснаха да слезе в ямата. Урсус с ужас разбра, че това е Меровий, кралят на Сикамбрия. Брадата му беше сплъстена, косата — покрита с кал и мръсотия. По стройното му тяло личаха следи от изтезания, белези от бич се кръстосваха безразборно по кожата му.

— Добра среща, братко кралю — каза високият воин, стисна затворника за брадата и я дръпна силно нагоре. — Добре ли си?

— Проклинам те, Вотан. Нека гориш в огньовете на ада!

— Глупак! Адът съм аз и аз паля огньовете.

Завлякоха Меровий до един мазен заострен кол и го вдигнаха високо във въздуха.

Урсус стисна очи, но не можеше да избяга от ужасяващите писъци, докато набиваха монарха на кола. Ярката светлина изригна отново и сега пред очите му се разкри вътрешността на огромно помещение с дървени стени. Воини обграждаха множество сбрани накуп хора и копията им бяха насочени към мъже, жени и деца, застинали в безмълвен ужас. Урсус разпозна много от тях — братовчеди, чичовци, лели, племенници. По-голямата част от благородническото съсловие на меровингите беше събрано тук. Воини в плетени ризници започнаха да изливат кофи с вода върху затворниците, като дюдюкаха и се смееха. Сцената беше повече от абсурдна и в същото време в нея се прокрадваше нещо злокобно. И отново светлобрадият Вотан пристъпи напред, този път с факла в ръка. Ужасени писъци се надигнаха откъм затворниците, когато Вотан се изсмя и хвърли факлата сред множеството. Огън облиза хората… и Урсус внезапно разбра. Не ги бяха обливали с вода… а с масло. Копиеносците побързаха да се отдръпнат на безопасно разстояние от горящите хора, които тичаха обезумели като живи факли и разнасяха огъня.

Стените прихванаха пламъците и тъмен пушек погълна зловещата сцена…

Урсус извика и се строполи хлипайки в ръцете на момичето.

— Мили боже — промълви тя, галейки челото му. — Какво става?

Но той не можеше да й отговори. В целия свят нямаше думи, които да опишат…

Имаше само болка…

Двама офицери влязоха и пренесоха Урсус на широкото легло. Други мъже се струпаха в каменния коридор. Някой се беше погрижил да извикат лечителя и момичето си събра тихичко дрехите, облече се и се изниза през вратата.

— Какво му е? — попита Плутарх, млад кавалерийски офицер, който се беше сприятелил с Урсус през изминалото лято. — Не виждам да има рана.

Другарят му, Децимий Агрипа, кокалест воин с десетгодишна служба във войската, просто вдигна рамене и се вгледа в немигащите очи на Урсус.

После внимателно затвори клепачите му.

— Мъртъв ли е? — прошепна Плутарх.

— Не. Мисля, че е получил пристъп. Познавах един човек, който от време на време получаваше подобни пристъпи — вдървяваше се и започваше да се тресе. Казват, че самият Юлий Цезар страдал от това нещо.

— Значи ще се оправи?

Агрипа кимна и се обърна към мъжете в коридора.

— По леглата — нареди той. — Представлението свърши.

Двамата мъже завиха Урсус с ленения чаршаф и меките вълнени одеяла.

— Определено си пада по лукса — каза Агрипа и се ухили. Последното не му се случваше често и Плутарх си помисли, че усмивката го прави почти красив. Агрипа беше роден за командир — студен, мълчалив воин, чиито умения и благоразумие предизвикваха крамоли сред хората, които се надпреварваха да се запишат в частта му. В големите сражения той губеше по-малко хора от по-безразсъдните си колеги и в същото време неизменно изпълняваше докрай поставените му задачи. В Cohors Equitana, кавалерията, го знаеха като Нощния кинжал, или за по-кратко, просто като Кинжала.

Плутарх беше вторият му декурион — млад мъж, наскоро пристигнал от Еборакум, който тепърва щеше да доказва уменията си на бойното поле.

Лечителят пристигна, провери пулса и дишането на Урсус и се опита да го свести, като счупи восъчния печат на някакво шишенце с отвратително смърдяща течност и го бутна под носа на изпадналия в безсъзнание мъж. Урсус не реагира, затова пък Плутарх се задави и бързо отстъпи назад.

— Изпаднал е в дълбок шок — каза лечителят. — Какво е станало тук?

Агрипа сви рамене.

— Спях в съседната стая и изведнъж чух някакъв мъж да крещи, а после и жена. Влязохме с младия Плутарх и заварихме сикамбрианеца на пода, а жената беше изпаднала в истерия. Помислих, че може да е пристъп.

— Съмнявам се — каза лечителят. — Мускулите не са сковани, а сърцето бие бавно, но равномерно. Ти! — обърна се той към Плутарх. — Дай фенер до леглото.

Младият офицер се подчини, а лечителят отвори дясното око на принца. Зеницата се бе свила до черна точица в средата на синия ирис.

— Добре ли познаваш този човек?

— Съвсем слабо — отговори Агрипа, — но Плутарх прекарва доста време с него.

— Той мистик ли е?

— Не, мисля, че не — каза Плутарх. — Никога не е споменавал за такова нещо. Веднъж каза, че Домът на меровингите бил прочут с познанията си за магията, но го каза с усмивка и реших, че се шегува.

— Значи — каза лечителят — не си го виждал да изпада в транс, да пророкува, да вещае по знамения?

— Не.

— Интересно. А жената къде е?

— Отиде си — каза Агрипа. — Изглежда, нямаше желание за повече публични изяви.

— Курвите би трябвало да свикнат с това — тросна се лечителят. — Добре тогава — ще го оставим да си почине през нощта. Утре сутрин ще изпратя по дъщеря си една запарка, от която ще спи почти целия ден.

— Благодаря ти, лечителю — тържествено каза Агрипа, забелязал плъзващата по лицето на Плутарх ухилена усмивка.

След като лечителят си замина, по-младият мъж се разсмя на глас.

— Ще споделиш ли причината за доброто си настроение? — попита Агрипа.

— Нарече курва собствената си дъщеря. Не ти ли се струва смешно? Половината офицери са се опитвали да я примамят в леглото си, а другата половина се канят да опитат. И ето ти я тук, гола в леглото на сикамбрианеца!

— Не виждам нищо смешно. Сикамбрианецът има морал на пръч, а тя според мен заслужава нещо по-добро. Не споменавай името й пред никого.

— Но нали я видяха и другите?

— Те също ще си мълчат. Разбра ли ме?

— Естествено.

— Добре. А сега да оставим този приятел да си почива.

През цялото време, докато траеше разговорът между двамата мъже, Урсус беше в съзнание, макар и парализиран. След като те си тръгнаха, той продължи да лежи, без да усеща мекия чаршаф върху тялото си. Смъртните видения се нижеха отново и отново пред взора му.

Видя как изтръгват сърцето на Балан от гърдите му и чу сърцераздирателния му писък; гледаше безпомощно как светлината на живота угасва в очите на брат му. Бедният Балан! Милото му братче! Помнеше колко плака, когато намериха сърне със счупен крак. Урсус бе сложил край на мъките му, но Балан скърби дни наред. Искаше да се учи за свещеник, но Урсус го бе убедил да тръгнат по света и да си потърсят късмета.

И двамата бяха израсли в лукса на бащиния си палат в Тингис, но когато старецът умря и стана ясно колко са големи дълговете му, Урсус се оказа неподготвен за живот, който твърде много се доближаваше до представата му за мизерия. Братята бяха похарчили последните трохи от семейното богатство, за да платят пътуването си до Сикамбрия и там да се представят пред по-влиятелните си роднини. Крал Меровий им беше дал едно малко имение близо до престолнината Марций, но годишните доходи от него се бяха оказали нищожни.

Балан беше повече от доволен да се скита из планините, да се къпе в бистрите потоци, да пише стихове и да скицира дървета и пейзажи. Но на Урсус този живот не му допадаше, защото жените, които можеше да има, бяха малко, а широките, покрити с коприна легла определено бяха в недостиг.

Балан обаче би се чувствал щастлив в манастира на Откровение в Тингис, където щеше да спи на тесен нар и да изучава тайнствата. А сега беше мъртъв, жертва на един демоничен крал и на един алчен брат.

На разсъмване Урсус най-сетне усети леко щипене по кожата си и успя да отвори очи. Дълго се взира в грубо одяланите греди на тавана; очите му непрестанно се пълнеха със сълзи и спомени прогаряха душата му — и я преобръщаха, докато жежката мъка не изчезна, сменена от сковаващия лед на омразата.

„Сикамрианецът има морал на пръч. Тя заслужава нещо по-добро.“

Балан също бе заслужавал нещо по-добро.

Ръцете и раменете му постепенно възвръщаха чувствителността си. Той отметна завивките, насили се да седне в леглото и заразтрива краката си, докато не усети, че кръвта отново тече във вените му.

Чувстваше се слаб и замаян, и изпълнен с тъга, която граничеше с отчаяние. Вратата се отвори и влезе Порция: носеше дървена табла, на която имаше купа с прясна вода, питка, сирене и миниатюрно медно шишенце, запечатано с восък.

— Добре ли си вече? — попита тя, остави подноса на раклата до стената и затвори вратата.

— И да, и не — каза той. Тя седна, притисна се до него и го прегърна. Урсус усещаше сладкия парфюм в кестенявата й коса и меките й гърди, притиснати към ръката му. Повдигна брадичката й и я целуна нежно.

— Сигурен ли си, че си се оправил? Татко ти праща отвара за сън. Каза, че трябва да си почиваш.

— Съжалявам, че те поставих в неудобно положение снощи. Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам. Нали се обичаме.

При тези думи Урсус примигна, после се насили да се усмихне.

— Любовта е различна за различните хора. Агрипа каза, че съм имал морал на пръч, и беше съвсем прав. Каза също, че ти заслужаваш нещо по-добро. И в това беше прав. Съжалявам, Порция.

— Недей да съжаляваш. Не си ми направил нищо лошо. Даже обратното — каза тя и изведнъж се стегна, осъзнала какво означават думите му — че я отхвърля. Но беше римлянка, потомка на горди хора, и не би му позволила да усети болката й. — Донесох ти храна. Трябва да хапнеш.

— Трябва да говоря с краля.

— На твое място първо бих се облякла… и измила. — Тя се отдръпна от него и тръгна към вратата. — Ти наистина си глупак, Урсус.

Принцът набързо се изми, облече си риза, туника и панталони и наметна отгоре им перленосив къс плащ. Ботушите му също бяха боядисани в сиво и украсени със сребърни халки. Подобно облекло би струвало на един британски кавалерийски командир годишната му плата и въпреки това дрехите за пръв път не му доставиха наслада, когато застана пред голямото бронзово огледало.

Въпреки настояването му, че трябва спешно да говори с краля, Утер отказа да го приеме преди обяд и принцът нямаше друг избор, освен да се мотае по улиците на Камулодунум и да чака уречения час. Закуси в градината на един хан, после отиде на Улицата на оръжейниците и си купи нов меч с леко закривено острие според берберската мода. Тези мечове ставаха все по-популярни сред кавалерията на Утер, защото бяха особено пригодни за употреба от конски гръб. Закривеното острие разсичаше кости и мускули с по-голяма лекота от традиционния гладиус, а по-голямата му дължина увеличаваше обсега на полезно действие.

Църковната камбана отброи четвъртия час следобед и Урсус бързо тръгна към северната кула, където Болдрик, личният слуга и оръженосец на Утер, го прикани да почака в просторната стая под кралските покои. Там Урсус прекара още един изнервящ час преди най-после да го въведат при Утер.

Кралят, с прясно къносана коса и изрядно сресана брада, седеше под отслабващите слънчеви лъчи и гледаше към нивите и ливадите отвъд укрепения град. Урсус се поклони.

— Казал си, че е спешно — каза кралят и му махна да седне на една пейка до бойниците.

— Да, ваше величество.

— Чух за пристъпа ти. Добре ли си вече?

— Тялото ми е здраво, но сърцето ми боледува.

Кратко и ясно Урсус очерта виденията, които му се бяха явили, и ужасяващите убийства, на които беше станал свидетел.

Утер мълчеше, но сивите му очи ставаха все по-празни и унесени. Когато младежът свърши разказа си, кралят отново се загледа навън.

— Не беше сън, господарю — тихо добави Урсус, грешно разтълкувал мълчанието му.

— Това го знам, момче. Това го знам. — Утер стана и закрачи покрай бойниците, после се обърна към принца. — Какво мислиш за Вотан?

— Мразя го, господарю, както не съм мразил никого през живота си.

— А за себе си какво мислиш?

— За себе си? Не разбирам.

— Мисля, че разбираш.

Урсус погледна встрани, после отново се обърна към краля.

— Онова, което виждам в огледалото, вече не ми харесва — каза той. — И миналото ми вече не е повод за гордост.

Утер кимна.

— И защо дойде при мен?

— Моля за позволението ви да се върна у дома и да убия узурпатора.

— Такова позволение няма да получиш.

— Кръвта зове за отмъщение, господарю. Не мога да обърна гръб на зова й.

— Трябва да го направиш — каза кралят. Гласът му беше благ и почти жалостив. — Изпращам те в Марций, но няма да пътуваш сам, а с Викторин и отряд войници като посланичество при новия крал.

— Велики Митра! Да се изправя лице в лице с него и да не го убия? Да се кланям и да лижа краката на това противно животно?

— Чуй ме! Аз не съм прост селяк, който носи отговорност единствено за семейството си и за жалката си реколта от ечемик. Аз съм крал. Цяла страна разчита на моята защита, цял народ. Мислиш, че Вотан ще се задоволи с Галия и Белгика ли? Не. С костите си усещам зловредното му присъствие. Чувствам студените му очи да обхождат земите ми. Съдбата ще реши на кое бойно поле ще се срещнем, но ако искам да победя, трябва да познавам хората му, методите му, слабостите му. Разбираш ли?

— Тогава изпратете някой друг, господарю, пожалете ме.

— Не. Оседлай омразата си и здраво дръж юздите й. Тя ще оцелее, не се притеснявай.

— Но ако го убия, той вече няма да е заплаха за никого, нали?

— Ако беше толкова просто, щях да те пусна и да ти пожелая късмет. Но не е. Той използва магия и го защитават както хора, така и демони. Повярвай ми! И ако не успееш, те ще знаят откъде си дошъл и това ще им даде основателен повод да обявят война на Британия. А аз още не съм готов да ги посрещна.

— Разбирам, господарю. Ще направя както повелявате.

— Тогава се закълни в душата на брат си.

— Но…

— Закълни се!

Погледите им се сплетоха в мълчалив двубой и Урсус разбра, че е загубил.

— Заклевам се.

— Добре. А сега трябва да ти дадем ново име… и ново лице. Вотан е избил всички от Дома на меровингите и ако някой те познае, смъртта ти е в кърпа вързана. С Викторин ще се срещнете в Дубрис. Ти ще си Галад, рицар на крал Утер. Ела с мен.

Кралят поведе Урсус към вътрешните покои и извади Меча на Силата от ножницата му. Допря острието му до рамото на принца и присви съсредоточено очи.

Урсус усети леко пощипване по главата и лицето си, зъбите го заболяха. Кралят свали меча и заведе воина пред едно овално огледало на стената.

— Виж най-новия рицар на Утер — каза той с широка усмивка.

Урсус се втренчи в русия непознат с късо подстригана коса и очи като лятна синевина.

— Галад — прошепна новият рицар. — Добре, така да бъде!