Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камъните на Силата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Sword of Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2012 г.)

Издание:

Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

 

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954-585-209-7

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Леки, с чиста коса и изтъркано до розово тяло от грижовните ръце на Карил, седеше на коня и се оглеждаше. Зад нея седеше баща й, най-високият и най-силният човек на света. Вече нищо не можеше да я нарани. Искаше й се баща й да не беше забравил езика, на който говореше народът им, но дори и така, усмивката му беше като слънцето на разсъмване, а ръцете му — меки и нежни.

Тя сведе поглед към новата си туника от сива вълна, обточена с черен кант. Беше топла и мека, също като ботушките от овча кожа, които й беше дала Карил. Никога не беше носила обувки и усещането беше по-приятно, отколкото би могла да си представи, затова често-често раздвижваше пръстчета в меката вълна. Баща й я потупа по рамото и посочи към небето.

Ято лебеди летеше горе като клин, дългите им шии бяха изпънати като остриета.

Аста им беше дал една поостаряла кобила с широк гръб и бавна стъпка. Но Леки никога не се беше качвала на кон и за нея кобилата беше символ на безкрайна сила и можеше да надбяга всеки от бойните коне на готите.

Когато слънцето стигна зенита си, спряха да хапнат и Леки се затича и заскача по полянката с новите си ботушки, вече без да се притеснява, че някое остро камъче може да нарани ходилата й. А татко й бе решил да поиграят на една много глупава игра — посочваше й разни най-обикновени неща — дървета, небето и корени, и ги наричаше със странни имена. Бяха лесни за запомняне, а той изглеждаше доволен всеки път, когато тя повтореше думите правилно.

Малко преди здрач Леки видя готи — яздеха по пътя към тях. Баща й насочи кобилата към дърветата и двамата слязоха от нея и изчакаха готите да отминат. Но Леки не се уплаши — бяха по-малко от двайсет, а тя знаеше, че татко й може да ги убие всичките.

После си направиха бивак в една малка пещера, той я уви с одеялата, седна до нея и започна да й пее на своя странен мелодичен език. Не беше добър певец — не като стария Снори, — но тя лежеше тихичко край огъня и гледаше нагоре към най-прекрасното лице на света, докато най-накрая очите й не се затвориха сами и тя не потъна в несмущаван от сънища сън.

Галад седя и я гледа дълго. Лицето й беше овално и хубаво. Някой ден щеше да стане красавица и момчетата щяха да идват отдалеч, за да я ухажват, особено ако запазеше навика си да килва глава и да се усмихва вещо, както когато се бе опитал да я научи на основните думи в езика си.

Усмивката му избледня. За какви глупости само си мислеше! Страната беше във война и дори ако по някакво чудо готите загубеха, щяха да се надигнат саксонците, или ютите, или англите, или някое друго от множеството племена. Какъв шанс би имала Леки да изживее живота си в мир?

Той зари огъня, легна до детето и отпусна глава на ръката си. Сънят дойде бързо, но с него дойдоха и сънищата…

Видя гигантска фигура, очертана на фона на звездите, облаци се кълбяха край коленете й. Главата беше ужасяваща, с очи от огън и зъби от наточена стомана, а ръката й бавно се протягаше към огромен меч, който се носеше по небесата с острието надолу. От другата страна на меча, с гръб към него, стоеше красива жена. Сетне над сцената се появи ярка падаща звезда, като голяма сребърна монета, препускаща през небесния свод. Огромният воин се сви уплашено пред звездата, а мечът сякаш се смали. Видението се промени — сега в съня му се изправи Кървавия крал, гол и сам в крепостния двор на Еборакум. Зверове заизскачаха от зейналите дупки, той метна меча си във въздуха и изрече една-единствена дума.

После Галад се озова седнал в терасирана градина, заля го чувство на мир и ненарушимо спокойствие. Вече знаеше кой още е там.

— Добре дошъл — каза Пендарик.

— Бих могъл да остана вечно тук — отвърна Галад и Пендарик се усмихна.

— Радвам се, че усещаш хармонията. Какво научи, млади рицарю?

— Малко, което да не знаех и преди. Какво стана с онзи старец, Катерикс?

— Откри приятелите си и вече нищо не го заплашва.

— А разбойникът?

— Върнаха го в гората.

— За да убие отново?

— Може би. Но това не намалява благородството на постъпката. Към Кристалния остров ли си тръгнал?

— Да.

— Утер е там.

— Жив?

— Това тепърва ще се решава. Намери Моргана и й кажи, че трябва още веднъж да последва съвета на Пендарик. Разбираш ли сънищата си?

— Не. Освен това, че гигантът е Вотан, а мечът е на Утер.

— Звездата е комета, която пресича небесата веднъж в живота на всеки човек. Направена е от сипстраси и когато се приближи, привлича магията обратно в недрата си. Преди много време парче от тази комета падна в нашия свят и така се роди магията. Сега, когато отново се приближи, ще отнесе със себе си част от тази магия. Ще настъпи момент — и ти ще го познаеш, — когато съдбата на света ще се крепи единствено на равновесието. Когато този момент дойде, кажи на онзи, който държи меча, да ти го даде. Вдигни го високо във въздуха и си пожелай нещо — каквото ти поискаш.

— Защо никога не се изразяваш просто и ясно? Нима всичко това за теб е само игра?

Пендарик поклати глава.

— Не мислиш ли, че с радост бих ти дал мъдростта, необходима за да спасиш нашия свят? Но не това е начинът да се предават тайнствата. И никога не е бил. Защото животът на всеки човек е пътуване към познанието и към отговорите на вечните въпроси: Кой съм аз? Защо съм тук? Ако ти кажа къде да идеш и каква вълшебна дума да изречеш, какво ще си научил накрая, освен че Пендарик е магьосник? Но ако ти кажа да идеш на определено място и да изречеш онова, което напира в сърцето ти, и ако това се окаже дума на силата, тогава ще си научил нещо много по-важно. Ще си пристъпил в кръг от тайнство и пътят към центъра му ще е отворен за теб. Катерикс разбираше това, когато помогна на разбойника, макар сърцето му да крещеше, че трябва да го остави на смъртта. Ти също можеш да израснеш до това разбиране.

— А ако не успея?

— Тогава злото ще тържествува и светът ще си остане същият.

— И защо аз да съм отговорен за това?

— Защото ти си най-малко способният да го постигне. Стигнал си далеч, принц Урсус — от алчния похотлив принц до рицаря Галад, който спасява чуждо дете. Трябва да продължиш по пътя.

 

 

Галад се събуди малко след зазоряване. Леки още спеше и той се зае да приготви овесена каша, подсладена с меда, който му беше дала Карил. След като закусиха, оседла кобилата и потеглиха на северозапад.

След няколко часа, докато яздеха през малка горичка, пред тях внезапно изскочиха десетина конници, всичките с рогати шлемове. Готи. Галад дръпна юздите и впери поглед в студенооките мъже, а Леки се притисна до него, разтреперана от страх.

Водачът подкара коня си напред и заговори на саксонски.

— От Галия съм — каза Утер на сикамбриански.

Мъжът, изглежда, се изненада.

— Далече си от дома — каза той. Останалите ездачи се приближиха с мечове в ръце.

Галад се приготви да хвърли Леки от седлото и да си бие докрай.

— Вярно. Но същото се отнася и за вас.

— Чие е детето?

— Сираче е. Селото й беше разрушено, а майка й — убита.

— Така е на война — каза мъжът и сви рамене. После се приближи още малко. Очите на Леки се разшириха от ужас, когато конникът се наведе към нея, а Галад се напрегна и плъзна ръка към дръжката на меча си.

— Как се казваш, момиченце? — попита на саксонски конникът.

— Леки.

— Не се бой.

— Не се боя — каза тя. — Баща ми е най-великият воин и ще ви избие всичките, ако не се махнете.

— Е, тогава май ще е по-добре да се махнем — каза той и се усмихна. Изправи се на седлото и отново погледна Галад.

— Храбро момиче — рече той, този път на сикамбриански. — Харесва ми. Защо казва, че си й баща?

— Защото сега тази чест се пада на мен.

— Аз също съм саксонец — продължи мъжът, — така че знам какво е чест. Грижи се добре за нея.

После махна с ръка, поведе останалите ездачи покрай изумения Галад и продължи по пътя си. След неколкостотин метра водачът на готите дръпна юздите и се обърна към самотния ездач.

— Защо не го убихме? — попита го помощникът му. — Той не е саксонец.

Водачът сви рамене.

— Проклет да съм, ако знам! Напуснах тази проклета земя преди седем години и се заклех никога да не се върна. Жена ми беше бременна тогава. Напоследък си мисля дали да не я потърся — нея и сина ми. Тъкмо се бях замислил за нея, когато се натъкнахме на този. Просто ме свари неподготвен.

— Можем да се върнем и да го убием.

— Не, нека си върви. Детето ми хареса.

 

 

Вотан преведе Андюин през лабиринт от коридори до няколко свързани стаи в сърцето на крепостта. В центъра на голямата зала имаше тъмна кръгла маса, а върху нея лежеше череп, в чиято челна кост беше вградено нещо, което приличаше на сребро. Вотан придърпа един стол до масата и каза:

— Седни!

После постави едната си ръка върху черепа, а другата — върху главата на Андюин. Принцесата усети как я наляга неустоима дрямка и в миг на паника се опита да я надвие, но нуждата от сън я притискаше все повече и накрая съзнанието й се предаде.

Вотан затвори очи…

… и ги отвори в шатрата си край Виндокладия, на по-малко от ден поход до Големия кръг при Сорвиодунум.

— Цурай! — извика той. Платното на входа на шатрата се отметна моментално и Цурай подаде глава, смуглите му черти бяха изопнати от страх. Вотан се усмихна.

— Доведи Рианон.

— Слушам, господарю.

След минута двама мъже въведоха момичето в шатрата. Вотан, който седеше на дървения си трон, отпрати стражите и се взря в лицето й.

— Ти си завела войниците ми при предателя Олег — каза той, — но той се е измъкнал?

— Да, господарю.

— А другите с него са били избити?

Тя кимна мълчаливо — не й бяха убегнали блясъкът в очите му и смразяващият съсък в думите му.

— Но не си споменала имената на другите.

— Те не бяха предатели, господарю, само обикновени британци.

— Лъжеш! — изсъска той. — Едната от тях е била принцесата от Ретия.

Рианон се изправи и залитна. Нямаше как да избяга от прогарящите я очи. Той вдигна ръка и Рианон усети някаква сила, от която мускулите й изтръпнаха, да се сключва около кръста й.

— Не трябваше да ме лъжеш — прошепна той и силата я събори на земята в краката му. Той посегна надолу, докосна челото й и очите й се затвориха.

Вотан вдигна спящото тяло и го положи върху копринената покривка на леглото зад трона. Обхвана с шепи лицето й и затвори очи. Когато ги отвори и дръпна ръце, чертите на Рианон бяха изчезнали, заменени от меката красота на Андюин. Той си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за повика, после нежно допря палци до очите на спящата жена. Накъсан дъх изпълни гърдите й и ръцете й потръпнаха.

Той отстъпи крачка назад и каза:

— Събуди се, Андюин.

Тя седна в леглото и примигна, после стана, приближи се до входа на шатрата и впери изумен поглед в небето. Когато се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Как го направи? — попита тя.

— Аз съм бог — каза той.

Дълбоко в недрата на Бездната Рианон също отвори очи…

И отчаяните й писъци дълго разтърсваха празнотата.

 

 

Галад и Леки стигнаха до езерото по здрач, два дни след като ветераните от Девети бяха подсигурили пътеката, която сега беше залята от прилива. Според римския обичай на поляната беше издигнато временно укрепление — стени от пръст, патрулирани от войници от най-безмилостната военна част.

Двама стражи спряха Галад на входа и единият отиде да доведе Северин Албин. Пълководецът се беше срещал на два пъти с Урсус, но никога не беше виждал русия воин, в който се бе превърнал меровингът. Галад скочи от седлото, обясни, че е бил с Викторин в Галия, и го заведоха в една дървена постройка и му казаха да изчака Галчмай. На Леки дадоха да хапне супа, а Галад седна до нея на грубо скованата маса. След час Галчмай дойде заедно с Прасамак. Леки беше заспала в скута на Галад, облегнала главица на гърдите му.

— Та кой казваш, че си? — попита високият кантиец.

— Бях Урсус, но кралят използва силата си, за да промени лицето ми, така че да не бъда разпознат от меровингската знат. Сега името ми е Галад. Бях в пратеничеството на Викторин.

— А той къде е?

— Опасяваше се от коварство, така че ме накара да се отделя от групата. Мисля, че е мъртъв.

— И откъде да сме сигурни, че не си предател?

— Няма откъде — простичко отвърна той. — И не бих ви обвинил за страховете ви. Яви ми се един мъж и ми каза да дойда на този остров и че трябвало да потърся жената, която го управлява. Мисля, че е важно поне да се срещна с нея. Можете да пратите войници да ме пазят.

— Кой беше този човек? — попита Галчмай.

— Каза, че се казвал Пендарик.

— Как изглеждаше? — попита Прасамак.

— Златиста коса, на около трийсет години, може би повече.

— И какво трябва да кажеш на жената? — продължи да го разпитва бригантът.

— Трябва да я приканя още веднъж да изпълни поръката на Пендарик.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не.

Двамата британци заразпитваха Галад надълго и нашироко за пътуването му и за указанията, които получил от Утер. Когато най-после свършиха, го заведоха при една плитка лодка. Галад седна на кърмата с все още спящото дете на ръце и усети как го залива спокойствието на острова.

 

 

Завързаха лодката в залив, потънал в сянката на околните дървета, и тръгнаха към селището. То представляваше кръг от дванайсет къщи, построени около кръгла сграда. Всичко това бе оградено с дървена стена, макар и не като укрепление, а по-скоро като висока ограда. Няколко жени в тъмни роби пресякоха поляната в средата, без да обръщат внимание на новодошлите, които влязоха в една от къщите в западната част на кръга. Вътре имаше черги и одеяла, глинени стомни и малък железен мангал, в който червенееше жар. Галад сложи Леки да легне и я зави с едно одеяло.

— Мечът ти — каза Галчмай, когато Галад се изправи. Рицарят го извади от ножницата и му го подаде с дръжката напред. После кантиецът го претърси бързо и умело за скрити оръжия.

— Сега можеш да видиш краля — каза Прасамак.

Тримата тръгнаха към кръглата сграда. Галад спря и мълчаливо се загледа в двете тела, положени едно до друго на кръглата маса.

Три жени седяха до тях, главите им бяха сведени в молитва. Галад се обърна към Прасамак и попита:

— Нищо ли не можем да направим?

Бригантът поклати глава. Вратата в другия край на залата се отвори и влезе Лаита. Прасамак и Галчмай се поклониха едновременно, но тя тръгна към Галад.

— Още един пътник — каза тя. — Защо си дошъл?

— Вие ли сте Дамата от Острова?

— Аз съм Моргана.

Той й предаде съобщението на Пендарик и тя се усмихна.

— Е, нищо по-лесно от това, защото веднъж той ми каза да вдигна ръка високо над главата си и да хвана онова, което намеря там. — Тя вдигна изящната си ръка, стисна юмрук, после го свали и го поднесе пред лицето на Галад. Пръстите й се отвориха. — Ето! Нищо. Други съобщения носиш ли?

— Не, милейди.

— Тогава се връщай при дребната си война — сопна му се тя. Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше към вратата и чак сега осъзна, че тя дори не бе погледнала телата на масата.

— Не разбирам — каза той.

Прасамак застана до него.

— Преди четвърт век, в свят, различен от този, тя застана на билото на един хълм и вдигна високо ръка. Ръката й сякаш изчезна, а когато я свали, пръстите й стискаха Меча на Силата. С него тя изведе Утер и Девети легион от Бездната и подпечата поражението на кралицата вещица. А Утер си върна бащиното кралство.

— Значи тя е кралицата?

— Да.

— Изглежда, Пендарик е сбъркал. Кой е младият воин до краля?

— Неговият син, Кормак. Отдадено ли е сърцето ти на молитвата?

— Едва сега започвам да се уча.

— Това е добро място да се упражняваш — каза бригантът и сведе глава.

 

 

Леки се събуди в малката къща — беше тъмно и вятърът свиреше в сламения покрив.

— Вадер? — Страх сграбчи сърцето й. Последното, което си спомняше, бе как яде супата, която й беше донесъл войникът. Отметна одеялото и изтича навън, но наоколо нямаше жива душа. Беше самичка. — Вадер? — извика тя отново с треперещ глас. Сълзи потекоха по бузите й, тя затича към поляната и за малко не се блъсна в някаква висока фигура, облечена в бяло, която изникна пред нея като призрак от мрака.

Леки изпищя и отскочи, но жената коленичи пред нея и каза:

— Не се страхувай. Тук не може да ти се случи нищо лошо. Коя си ти?

— Леки. Къде е баща ми?

— Хайде първо да влезем на топло. — Жената й подаде ръка и Леки я хвана. Жената я заведе в друга къща, където пламтеше весел огън. — Искаш ли мляко? — Леки кимна и жената й наля в керамична чаша.

— Е, кой е баща ти?

Леки го описа в сияйни краски.

— Той е с приятелите си и скоро ще дойде при теб. Как стана така, че малко момиченце като теб язди с такъв прославен воин? Къде е майка ти?

Леки се обърна настрани, прехапа устна и очите й отново се напълниха със сълзи. Моргана я хвана за ръката.

— Какво се е случило?

Детето с мъка преглътна и поклати глава. Моргана затвори очи и започна да гали русата му коса. Извличайки сила от мощта на тайнствата, тя се свърза с детето и видя ездачите, клането и ужаса. Видя и Галад.

Прегърна детето и го целуна по челцето.

— Няма нищо. Тук си на сигурно място, а и баща ти скоро ще дойде.

— Ние винаги ще бъдем заедно — каза Леки и лицето й се проясни. — А когато порасна, ще се омъжа за него.

Моргана се усмихна.

— Малките момичета не се женят за бащите си.

— Защо?

— Защото… когато ти пораснеш, той ще е много стар и на теб ще ти харесват по-млади мъже.

— За мен няма да има значение колко е стар.

— Да — прошепна Моргана. — И за мен нямаше.

— Ти имаш ли си мъж?

— Не… да. Но аз бях като теб, Леки. Живеех в едно село и него го… нападнаха. Мен също ме спаси един мъж, отгледа ме и ме научи на много неща. И… — Гласът й пресекна и сълзи премрежиха очите й.

— Не плачи, милейди.

Моргана се насили да се усмихне.

— Трябва да се прибереш, иначе баща ти ще се върне и ще се разтревожи.

— Ти омъжи ли се за него?

— В известен смисъл. Също като теб, и аз го обичах така, както обича едно дете. Но аз така и не пораснах, а той така и не остаря. Ела да те заведа да си легнеш.

— Ще останеш ли с мен?

— Разбира се.

Ръка за ръка те се върнаха в къщата. Огънят беше почти загаснал и Моргана сложи още въглища, като изтръска казанчето с пепелта, та до пламъците да стигне въздух. Леки се сгуши под одеялото си.

— Знаеш ли приказки?

— Моите приказки са истински до една — каза Моргана и приседна до нея, — а това означава, че са тъжни. Но когато бях малка, намерих в гората сърничка. Беше си счупила крака. Моят… баща искаше да я убие, но като видя колко ми е мъчно, намести крачето й и го привърза с шини. После я занесе у дома. Седмици наред се грижех за сърничката, после един ден й махнахме шините и тя се изправи и тръгна. Дълго живя край хижата ни, докато не порасна. А после се върна в планината. Оттогава той винаги ме наричаше Гиан Авур, Горската сърничка.

— Той къде е сега?

— Той… си замина.

— Ще се върне ли?

— Не, Леки. Хайде заспивай. Ще остана при теб, докато баща ти се върне.

Моргана седеше безмълвно до мангала, прегърнала коленете си. Мислите й блуждаеха сред спомените от младостта й. Беше обичала Кулаин по същия начин, по който Леки обичаше Галад, с цялата всепоглъщаща страст на дете, чийто рицар е дошъл да го спаси от лошите. И сега разбираше, че вината не е била само и изцяло на Кулаин. Той бе жертвал много години, за да я отгледа, и винаги се бе държал благородно към нея. А тя, от мига, в който бе пристигнал в Камулодунум, беше използвала всичките си женски хитрини, за да пробие стената на самотата му. Именно тя го бе повлякла към предателството. И въпреки всичко Кулаин нито веднъж не я бе обвинил, а бе поел цялата вина върху себе си.

Какво беше казал през онзи ден на възвишението? „Трошицата вина“ в краката й. Е, тя я бе вдигнала пред очите си и я бе приела в сърцето си.

— Прощавай, Кулаин — промълви тя. — Прощавай.

Но той беше мъртъв и не можеше да я чуе.

И сълзите й разтопиха годините на горчивина.

 

 

Гороиен пристъпи в залата за аудиенции, облечена в доспехи от искрящо сребро, с два къси меча на колана. Кормак, Медлин и римо-британците се изправиха.

— Ще ти помогна, Кормак — каза тя. — След малко Гилгамеш ще дойде при теб, за да ти каже, че армията на кралицата вещица е готова за поход.

Кормак се поклони дълбоко.

— Благодаря ви, милейди.

Кралицата не каза нищо повече, а излезе от залата, без да погледне назад.

— Какво си й казал? — попита Медлин.

Кормак само махна с ръка.

— Как можем да сме сигурни, че Вотан няма да е в кулата? Ти каза, че мъжете там се наричат Верни, а те не биха останали верни на човек, когото виждат от дъжд на вятър.

— Много умно, принц Кормак — каза чародеят.

— Зарежи тези глупости — тросна му се Кормак. — Отговори на въпроса.

— Не можем да сме сигурни, но знаем, че той живее в плътския свят и прекарва повечето си време там. Всички ние сме видели и двата свята. Ти в кой от тях би предпочел да живееш, Кормак?

— Смятам да удържа на думата си пред Гороиен — каза Кормак, — а това означава, че трябва да знам какви са плановете ти. Ти ми беше от изключителна помощ, Медлин. Беше с мен, когато пристигнах в забравената земя… сякаш ме очакваше. А и онази глупост с монетата — ти знаеше, че не съм мъртъв.

— Да — призна Медлин, — това е вярно. Но дългът ми беше към Утер — да го върна в истинския свят.

— Нищо подобно — каза принцът. Викторин и другите британци вече следяха напрегнато разговора им. Медлин ставаше все по-неспокоен. — Онова, към което се стремиш ти, магьоснико, е да си върнеш собственото тяло. А можеш да го направиш само ако вземем душата на Вотан.

— Естествено че искам да се върна в плът. Кой не би го искал? Това прави ли ме предател?

— Не. Но ако Утер бъде освободен и се върне в света, ще се опита да убие Вотан. А това ще те обрече да останеш тук завинаги, нали така?

— Градиш къща от сламки.

— Така ли мислиш? Ти не искаше да идваме при Гороиен, опита се да ни убедиш да не атакуваме и кулата.

— Само за да спася душите ви!

— Знам ли?

Медлин се изправи, светлите му очи обходиха лицата наоколо.

— Помагам на хората с твоята кръв от двеста години, Кормак. Онова, за което намекваш, е срамно. Мислиш, че съм слуга на Вотан? Когато Утер беше в опасност, успях да се измъкна за кратко от този свят и да го предупредя. Само затова е още жив — защото успя да скрие Меча на Силата. Не съм предател и никога не съм бил.

— Ако искаш да дойдеш с нас, ще трябва да ме убедиш в това.

— Прав си — знаех, че не си мъртъв. Понякога успявам да отворя малък пролом в бездната и да зърна за кратко плътския свят. Видях поражението ти в Каледонските планини, видях и огромния мъж, който те занесе в хижата и те положи на леглото. Ти носеше камък и другарят ти, без да иска, освободи силата му. После заръча на камъка да те опази жив. Той го направи… и все още го прави. Но аз знаех, че си на границата на смъртта, и отидох при портата да те чакам. Да, искам да се върна в истинския свят, но не бих жертвал живота на Утер, за да го постигна. Нямам какво повече да ти кажа.

Кормак се обърна към Викторин и каза:

— Ти познаваш този човек, така че ти ще решиш.

Викторин се поколеба, вперил очи в Медлин.

— Той винаги е играл някаква своя игра, но е прав като казва, че предателството му е чуждо. Смятам, че трябва да го вземем с нас.

— Добре — рече Кормак. — Но го дръж под око.

Вратата се отвори и влезе Гилгамеш. Носеше тежки доспехи в черно и сребърно, а тъмният шлем отново скриваше лицето му. Приближи се към Кормак и когато очите им се срещнаха, младежът усети омразата му.

— Армията е построена и готова за поход.

Кормак се усмихна.

— На теб ситуацията не ти допада, нали?

— Предпочитанията ми са без значение. Последвайте ме. — Той се обърна и излезе от залата.

Навън се беше сбрала безчетна сган от мъже и призрачни чудовища — същества с кървясали очи и остри зъби, зверове с крила от кожа, люспести мъже с мъртвешко бледи лица и жестоки очи.

— Майко на Митра! — прошепна Викторин. — Това ли са съюзниците ни?

Гороиен стоеше в центъра на ордата, обградена от огромни хрътки с огнени очи.

— Ела, принц Кормак — извика тя. — Тръгни в поход с Атина, богинята на войната!