Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (10)

Глава 8

След много седмици на път Кулаин лах Фера стигна до полуразрушения каменен кръг на Сорвиодунум. На зазоряване, под развиделяващото се небе, той се приближи до олтара в средата и постави отгоре му сребърната си тояга. Слънцето се издигна и окъпа камъните в злато, а тоягата засия като огън.

Кулаин затвори очи и прошепна три думи. Въздухът запука, синкав огън се разстла на вълни по плаща и туниката му. Сетне небето потъмня и го обгърна мрак, безкраен, всепоглъщащ мрак, който засмука душата му.

Когато се събуди, беше зашеметен и му се повръщаше.

— Ти си глупак, Кулаин — каза един глас и той се обърна. Зави му се свят и му се догади. — Никой не бива да минава през портал, без да има камък.

— Пак ли ще ми четеш конско, Пендарик? — изръмжа той и се насили да седне. Лежеше в меко легло, застлано с копринени чаршафи. Зад извития като арка прозорец слънцето грееше ярко във виолетово небе. Зрението му се проясни и той впери поглед в широкоплещестия мъж, седнал до леглото му.

— Напоследък рядко ми се случва — каза владетелят на едновремешна Атлантида и се усмихна. — По-авантюристично настроените ми поданици си намериха различни занимания отвъд Мъглите, а тези, които останаха тук, се интересуват предимно от научни изследвания.

— Дойдох да те моля за помощ.

— Не се и съмнявам — каза Пендарик. — Кога ще престанеш с тези твои игрички в стария свят?

— Не е игра — за мен поне.

— Виж, това е добра новина. Как е момчето?

— Момчето? Кое момче?

— Утер, момчето с меча.

Кулаин се усмихна.

— Момчето вече побеля. Наричат го Кървавия крал. Но управлява мъдро.

— Така си и мислех. А онова дете — Лаита?

— Ти подиграваш ли ми се, Пендарик?

Лицето на Пендарик стана сурово, а сините му очи — студени.

— На никого не се подигравам, Кулаин, дори на безразсъдни авантюристи като вас двамата с Медлин, а вие съсипахте цял един свят. Какво право имам аз да ви се подигравам? Аз съм човекът, който потопи Атлантида. Не съм забравил миналото си и не осъждам никого. Защо питаш?

— Значи не знаеш какво стана в стария свят?

— И защо трябва да знам? Гороиен беше последната опасност, а ти ни отърва от нея и от немъртвия й син. Не се съмнявам, че Медлин все така мъти главите на крале и принцове, но той едва ли ще тръгне да унищожава света. А ти? Колкото и да си безразсъден, ти си човек на честта.

— Молох се е върнал — каза Кулаин.

— Глупости! Ти го обезглави във Вавилон, а тялото му бе погълнато от огъня.

— Върнал се е.

— И Медлин ли мисли така?

— Не съм виждал Медлин от шестнайсет години. Но можеш да ми вярваш — дяволът се е върнал.

— Да се поразходим в градината, стига вече да си дошъл на себе си. За някои неща е по-добре да се говори под светлината на слънцето.

Кулаин стана от леглото, но отново му се зави свят. Пое си дълбоко дъх.

— Още ден-два ще се чувстваш слаб. Тялото ти е пострадало жестоко по време на пътуването и беше кажи-речи умрял, когато се появи.

— Мислех, че в копието е останала достатъчно сила.

— Може и да е имало — за един по-млад човек. Защо така упорито държиш да остарееш, Кулаин? Какво достойнство има в това да умреш?

— Искам да бъда човек, Пендарик — да усетя смяната на сезоните, да се почувствам част от живота на света. Писна ми от безсмъртието. Както сам каза, помогнах да съсипят един свят. Богове, богини, демони, легенди — всички те допринасят за едно бъдеще, изтъкано от насилие. Искам да остарея. Искам да умра.

— Последното поне е вярно — каза Пендарик. После поведе Кулаин към една странична врата и оттам по къс коридор до терасирана градина. Млад мъж им донесе поднос с вино и плодове и Пендарик седна на една пейка, покрита с изящна резба, до леха с дъхави рози. Кулаин приседна до него.

— И така, разкажи ми за Молох.

Кулаин му разказа за видението в манастира и за светкавицата, обгорила ръката му. За удивителния възход на Вотан и за нашествията му в Белгика, Ретия, Панония и Галия. Накрая се облегна назад, отпи от виното си и се загледа в зелените хълмове отвъд града.

— Не каза нищо за Утер и жена му — подсети го Пендарик.

Кулаин си пое дълбоко дъх.

— Предадох го. Станах любовник на съпругата му.

— Той уби ли я?

— Не. Щеше да го направи, но двамата избягахме в Галия и тя умря там.

— О, Кулаин… от всички мъже, които познавам, от теб най-малко бих очаквал да предадеш свой приятел.

— Не търся оправдания.

— Надявам се да е така. Е, значи Молох се е върнал. Какво по-точно искаш от мен?

— Както и преди — армия, която да го унищожи.

— Нямам армии аз, Кулаин. А дори и да имах, не бих дал благословията си за война.

— Но ти знаеш, че той иска да те убие, нали? Че ще нападне Британия и ще използва големия портал при Сорвиодунум, за да нахлуе във Фера?

— Знам, разбира се — тросна му се Пендарик. — Но за война повече няма какво да говорим. Какво смяташ да правиш?

— Ще го намеря и… ще се бия с него.

— И какво ще постигнеш? Старият Кулаин можеше и да го победи… и наистина го победи. Но ти не си старият Кулаин. На колко си сега по човешките мерки — на четирийсет, на петдесет?

— На малко повече — дойде горчиво-ироничният отговор.

— Тогава се откажи, Кулаин, и се върни в манастира си. Изучавай тайнствата. Радвай се на останалите ти дни.

— Не мога — отвърна Кулаин.

Потънаха в мълчание. После Пендарик сложи ръка върху рамото на Кулаин.

— Не ще говорим пак, приятелю, затова нека ти кажа следното — аз те уважавам, винаги съм те уважавал. Ти си достоен човек. Никога не съм те чувал да виниш другиго за собствените си грешки, нито да кълнеш съдбата или Извора за несполуките си. Това е рядко и ценно качество. Надявам се да намериш покой, Кулаин.

— Покой… смърт… Може би са едно и също — промълви Кулаин.

 

 

Утер се събуди посред нощ от кошмар. Отхвърли ядно прогизналите от пот чаршафи, разтърси глава и стана. Беше сънувал, че в стените на замъка се отварят черни дупки и бълват чудовища с криви нокти и разлигавени зурли, от които се разнася вонята на смърт и отчаяние. Напълни докрай дробовете си с въздух и отиде до прозореца — на бойниците нямаше жива душа.

— Само старците и децата се боят от тъмното — прошепна Кървавия крал и се изсмя насила.

Вятърът шептеше покрай зидовете на замъка и за миг му се стори, че чува как нощният повей тихичко просъсква името му. Потръпна. „Овладей се, Утер!“

Сетне звукът се върна — толкова тих, че той затвори очи и наведе глава към прозореца. Ето го…

— Утер… Утер… Утер…

Отпъди го от мислите си — някакъв номер на нощните звуци, нищо повече — и се върна в леглото. Хвърли последен поглед към прозореца и зърна зад него да се носи нещо потрепващо.

Миг по-късно видя, че е човек, и реагира светкавично. Ръката му се стрелна към меча, опрян в ножницата си на нощната масичка, и острието иззвънтя и улови слабите отблясъци в помещението. Утер скочи към прозореца и застина. Човекът наистина беше там, но бе почти прозрачен и висеше като дим на фона на лунната светлина.

— Идат — чу се шепот.

И фигурата изчезна.

Смутен и объркан, Утер хвърли меча на леглото и отиде до масичката край отсрещната стена, на която имаше кана вино и няколко бокала. Посегна за каната и залитна, внезапно изгубил чувство за равновесие. Свлече се на колене и едва сега забеляза мъглата, покрила пода на спалнята му. С едно последно отчаяно усилие той се довлече до леглото и ръката му стисна дръжката на меча тъкмо когато мракът сякаш се канеше да го погълне. Мечът на Силата грейна като факел и мъглата се отдръпна към стената и оттам — под прага. Гол, кралят отвори рязко вратата и излезе в коридора. Галчмай спеше до вратата на тясно походно легло.

— Събуди се, приятелю — каза кралят и побутна спящия по рамото. Отклик не последва. Той го разтърси по-силно. Нищо.

Страх се сбра на топка в стомаха на краля. Той бавно заслиза по витото стълбище и излезе във вътрешния двор. Четиримата стражи лежаха на плочника, оръжията им бяха захвърлени край тях.

— Исусе Христе! — прошепна Утер. — Сънят!

Нещо помръдна вляво от него, той светкавично се завъртя — и мечът му разсече празния въздух. Призрачната фигура пак прелетя край него: лицето бе закачулено, тялото — размазано и неясно.

— Меча — прошепна създанието. — Той иска меча.

— Кой си ти?

Внезапно огнена ръка се пресегна през фигурата и горещината отхвърли краля назад и той падна. Тъмни сенки се разстлаха по стените, черни като пещери, разтварящи се…

Утер изтича до един от стражите и изтегли меча му от ножницата. После стисна очи и допря до него собствения си меч. Огън облиза остриетата. Кралят отвори очи и погледна — сега в ръцете му имаше два Меча на Силата, близнаци от сияйна сребърна стомана.

Тъмните зевове се разшириха още и първият звяр изскочи на двора. Утер замахна с истинския меч и го метна високо във въздуха. Светкавица разцепи небето… и Мечът на Кунобелин изчезна.

Звярът изрева и скочи, страховитите му челюсти бяха зейнали. Още се затълпиха след него, скачаха на двора и бавно затваряха кръга около голия крал. След тях се появиха и мъже в черни плащове, всички с мечове със сиви остриета в ръце.

— Мечът — извика един от тях. — Дай ни меча.

— Ела и си го вземи — каза Утер.

Мъжът даде знак и един звяр се понесе напред. Цели седем стъпки високо, чудовището размахваше черна бойна секира. Очите му бяха кървясали, зъбите — дълги и пожълтели. Повечето хора биха замръзнали от ужас, но Утер не беше като повечето хора.

Той беше Кървавия крал.

Метна се напред да посрещне атаката, приклекна под бръснещия полет на брадвата и мечът му разпра люспестото тяло на звяра. Ужасяващ писък раздра нощното безмълвие и останалите чудовища завиха от ярост и тръгнаха напред, но мъжът с тъмния плащ им изкрещя да се върнат.

— Не го убивайте! — извика той и Утер отстъпи крачка назад, изненадан от тази внезапна промяна в намеренията им. После сведе очи към меча да види дали острието се е оцапало с кръвта на чудовището… и разруши илюзията. Мечът пак си беше обикновен гладиус от стомана с увита в кожа дървена дръжка.

— Къде е мечът? — настоя водачът. В очите му се прокрадваше страх.

— Там, където господарят ти никога няма да го намери — отговори Утер с мрачна усмивка.

— Проклети да са очите ти! — изкрещя мъжът, отхвърли назад черния си плащ и вдигна сивия си меч. Останалите последваха примера му. Бяха повече от дузина. Утер бе решен да вземе поне половината от тях със себе си по пътя към ада. Разгърнаха се около него и се втурнаха напред. Утер се опита да пробие кръга, отби един ожесточен удар и заби гладиуса в нечие сърце. Студено острие прониза гърба му, той измъкна гладиуса, извъртя се и разсече врата на един от нападателите. Още две остриета го пронизаха и ледена болка плъзна в гърдите му, после той се строполи, но дори докато падаше, успя да разсече лицето на поредния мъж. После иглички като от изтръпнало се разляха по тялото му и смъртта докосна душата му с костеливия си пръст. Усети, че се издига нагоре, и отвори очи.

— Сега си наш — изсъска водачът и студените му сиви очи светнаха тържествуващо.

Утер погледна надолу към тялото, което лежеше в краката на мъжа — беше неговото, без следа от рана или кръв. Видя как нападателите му вдигат мечовете си и те се завихрят и разнасят като мъгла на вятър по зазоряване.

— Сега ще разбереш какво е истинското значение на агонията — каза водачът.

Миг по-късно огромната огнена ръка се появи отново, погълна душата на краля и се стопи в тъмнината. Зверовете и хората оставиха тялото там, където беше паднало, и се върнаха в сенките, които се затвориха след тях. Останаха само сивите каменни блокове на една смълчана крепост.

 

 

Галад — русият рицар, който преди беше Урсус, принц от Дома на Меровингите — се събуди в предутринния хлад. Стаята беше студена, леглото — празно. Той седна и потръпна зиморничаво, зачуден дали студеният повей е причината да настръхне, или е виновен споменът за онези леденостудени сини очи…

Вече три седмици пратеничеството чакаше в град Лугдунум и редовно получаваше уверения, че новият крал ще ги приеме при първа възможност. Викторин приемаше отлаганията с римско търпение и нито веднъж не даде израз на нарастващия си гняв. Съобщенията от Вотан им носеше един млад саксонец, казваше се Агвейн — висок воин с жълта коса и високомерно поведение.

Изборът му сам по себе си беше добре премерена обида, тъй като Агвейн беше от Южна Саксония, земя в границите на Утеровите владения, и в очите на Викторин това го правеше предател.

Но римлянинът се възползваше добре от наложеното му безделие — обикаляше града заедно с Галад, вслушваше се в приказките из таверните, наблюдаваше учебните маневри на различните готски военни формирования и въобще събираше информация, която щеше да помогне на Утер в тази вече неизбежна война.

Докато пътуваха от крайбрежието насам, бяха видели строящите се огромни триреми и товарни кораби, които можеха да прекарат цяла армия на южния бряг, където тя щеше да набъбне неколкократно от недоволни саксонци и юти, копнеещи да си отмъстят на Кървавия крал.

На двайсет и втория ден от пристигането им Агвейн пристигна току след зазоряване с новината, че Вотан ще ги приеме. Викторин му благодари учтиво и се облече в семпла бяла тога. Галад носеше кожения нагръдник и наколенниците на командир от Cohors Equitana и гладиус на кръста, но отгоре беше облякъл късата бяла широка дреха на пратеник, с червен кръст, избродиран от лявата страна на гърдите.

Отведоха ги в централния палат, в някаква дълга зала. Покрай стените й стърчаха копия с набучени на тях отрязани глави.

Галад хвърли кос поглед към черепите с гниеща по тях плът и едва успя да потисне гнева си, когато разпозна сред тях и главата на Меровий, доскорошния крал на меровингите. Преглътна с мъка и продължи да крачи след Викторин към високия трон, на който седеше новият бог-крал. Обграден от стражи в сребърни доспехи, Вотан гледаше двамата приближаващи се мъже, вперил неотклонно поглед в облечения в бяло Викторин.

Викторин стигна до подиума и се поклони дълбоко.

— Поздрави, кралю, от вашия брат отвъд морето.

— Аз братя нямам — каза Вотан. Гласът му беше дълбок и мелодичен.

Галад бе впечатлен от силата, която струеше на вълни от този човек. Лицето му беше красиво, оградено от златиста коса, раменете му бяха широки, ръцете — силни и мускулести. Носеше същите сребърни доспехи като стражите си, а плащът на раменете му беше черен.

— Моят крал — спокойно каза Викторин — ви праща дар по случай коронацията ви.

Обърна се и двама войници внесоха квадратна ракла от полиран абанос. Коленичиха пред краля и я отвориха. Той се наведе и извади сребърния шлем, който лежеше вътре. Златна лента красеше ръба, а вместо наушници, към шлема бяха прикрепени сребърни гарванови криле.

— Не е лошо — каза Вотан и го подхвърли на един от стражите, който го остави на пода до трона. — А сега да говорим по същество. Дадох ви три седмици да оцените силата на Вотан. Ти използва добре това време, Викторин, както се полага на воин с твоя ранг и опит. А сега се върни в Британия и кажи на кралете и вождовете, че ще дойда и ще им дам своите дарове.

— Моят господар Утер… — започна Викторин.

— Утер е мъртъв — каза Вотан. — И ви трябва нов крал. Тъй като наследник няма и тъй като моите братя саксонците се обърнаха към мен за помощ срещу вашата римска тирания, аз реших да приема предложението им и да отида в Британия, за да проуча обвиненията им в неправда.

— С армията си ли ще дойдете, милорд? — попита Викторин.

— Мислиш ли, че ще имам нужда от нея, Викторин?

— Това, милорд, ще зависи от краля.

— Поставяш под съмнение думите ми? — попита Вотан и Галад забеляза, че стражите се напрягат, а ръцете им бавно се плъзгат към мечовете.

— Не, господарю. Просто посочвам — с цялото си уважение — че Британия си има крал. Когато един умре, друг се възкачва на трона.

— Обърнах се с петиция към папата в Рим — каза Вотан — и имам подпечатан от него пергамент, с който той ми дарява кралство Британия, в случай че реша да го приема.

— Може да се спори доколко Рим все още има власт над делата на запада — каза Викторин, — но това ще отсъдят други. Аз съм обикновен войник.

— Скромността ти е похвална, но ти си много повече от обикновен войник. Бих искал да ми служиш, Викторин. Талантливи хора не се намират лесно.

Викторин се поклони.

— Благодаря за похвалата. А сега, с ваше позволение, трябва да се подготвим за пътуването до дома.

— Разбира се — каза Вотан и стана. — Но първо ми представи своя млад спътник.

— Това е Галад, рицар на Утер.

Галад се поклони, а кралят слезе от подиума и застана пред него. Галад вдигна поглед към леденостудените сини очи.

— А какво е твоето мнение по въпроса, рицарю на Утер?

— Аз нямам мнение, господарю, само меч. И когато моят крал ми каже да го използвам, го правя.

— А ако аз ти бях крал?

— Попитайте ме отново, господарю, когато този ден дойде.

— Ще дойде, Галад. Щом се запролети и ще дойде. Кажи ми — продължи той, като се усмихна и разпери ръце към отрязаните глави — какво мислиш за украсата на тази зала?

— Мисля, че ще привлече мухите, господарю, щом се запролети.

— Стори ми се, че разпозна един от тях.

Галад примигна.

— Вярно е, господарю. Вашата наблюдателност е изключителна. — Той посочи гниещата глава на Меровий. — Видях го веднъж — с баща ми бяхме в Галия по работа. Това е… бившият… крал.

— Той можеше да ми служи. Намирам за твърде странно, че един човек може да предпочете да напусне този свят в мъки, вместо да му се наслаждава сред богатство и удоволствия. И за какво? Всеки човек служи на някого… дори кралете. Кажи ми, Галад, какъв смисъл има да се съпротивляваш на неизбежното?

— Винаги са ме учили, че неизбежна е единствено смъртта, господарю, и ние правим всичко по силите си да й се противопоставяме през всеки ден от живота си.

— Дори и смъртта не е неизбежна за тези, които ми служат добре — нито е освобождение за онези, които въстават срещу мен. Нали така, Меровий?

Гниещата глава сякаш увисна още повече на пиката, а устата й се отвори в безмълвен писък.

— Сам виждаш — тихо каза Вотан, — че бившият крал е съгласен с мен. Кажи ми, Галад, би ли искал да имаш враг като мен?

— За един войник, господарю, животът рядко е въпрос на предпочитания. Както сам отбелязахте съвсем вярно, всеки човек се подчинява на волята на някой друг. Колкото до мен, аз бих предпочел да нямам врагове, но животът не е толкова прост.

— Добре казано, войнико — отвърна кралят, обърна се и тръгна към трона си.

Двамата мъже заотстъпваха заднишком, докато не излязоха от залата, после се обърнаха и тръгнаха мълчаливо към странноприемницата, в която бяха отседнали. Когато стигнаха там, Викторин се отпусна безсилно в един широк стол и стисна главата си с ръце.

— Може да не е вярно — каза Галад.

— Той не излъга — какъв смисъл да лъже за нещо такова? Утер е мъртъв. Британия е мъртва.

— Мислиш, че Вотан ще стане крал?

— Как бихме могли да го спрем? По-добре да изберат него и да няма кръвопролития.

— И ти би предложил това?

— А ти да имаш по-добро предложение?

По-младият мъж тъкмо се канеше да отговори, когато видя ръката на Викторин — римлянинът разпери пръсти, после бързо ги сви в юмрук. Това беше съгледваческият сигнал за мълчание в присъствието на враг.

— Не. Мисля, че си прав — каза той.

 

 

Рано сутринта Галад стана и отиде гол до потока зад странноприемницата. Изкъпа се в студената вода, която се спускаше от снежната планина. После освежен се върна в стаята си и се облече за предстоящото пътуване. Групата им се състоеше от дванадесет души. Закусиха в общото помещение на странноприемницата. Викторин, отново в униформата си на боен командир — бронзов нагръдник и обкована с бронзови кабари кожена поличка — седеше, потънал в мълчание. Новината за смъртта на Утер беше стигнала и до войниците, които също седяха помръкнали.

Едно конярче влезе и каза на Викторин, че конете им са готови. Станаха от масата и когато слънцето се издигна над планинските върхове, вече бяха извън града. Викторин махна на Галад да се приближи и двамата се отделиха от основната група, достатъчно напред, за да не ги чуват другите.

— Искам да тръгнеш за Белгика и да вземеш кораб оттам — каза римлянинът на младия меровинг.

— Защо?

Викторин въздъхна.

— Помисли, млади принце. Вотан може и да е повярвал на думите ми и на пораженческия дух, който се постарах да покажа. Но може и да не е. Ако аз бях на негово място, щях да се погрижа да не стигна жив до морето.

— Още една причина да не се разделяме — каза Галад.

— Мислиш, че един меч в повече ще промени нещо? — сопна му се старият пълководец.

— Не — призна Галад.

— Прощавай, момчето ми. Ставам раздразнителен, когато се опитват да ме убият. Стигнеш ли до Британия, намери Прасамак — той е хитра стара лисица — и Галчмай. И двамата могат да ти дадат мъдър съвет. Не знам кой е поел управлението на кралството — може би Петроний, макар че той е с десет години по-стар и от мен. Или Гемин Като. Надявам се да е той — поне от война разбира, ако не от друго. От това, което видях, до пролетта корабите ще са готови да отплават, което означава, че няма да имаме много време за свястна подготовка. Ако трябва да налучквам, бих казал, че ще слязат близо до Андерида, но може да ударят и по-далеч на север. Вотан ще намери съюзници навсякъде из кралството. Проклет да е Утер! Как можа да умре точно сега?

— А вие какво ще правите, сър?

— Ще продължа, както се очаква от мен, но падне ли нощта, ще свърнем от пътя. О, Митра, какво ли не бих дал за десет от старите легиони! Видя ли римските войници в двора на Вотан?

— Да. Не бяха особено впечатляващи.

— Без шлемове, без нагръдници. Говорих с един от младите мъже — изглежда, армията е гласувала да ги свали от употреба, защото били прекалено тежки! Но Рим управляваше света с тях!

— Една страна е толкова силна, колкото й позволят нейните водачи — каза Галад. — Готите никога нямаше да завладеят толкова земи, ако Вотан не ги беше обединил, а когато той умре, те отново ще се пръснат.

— Тогава да се надяваме, че ще умре скоро — каза Викторин. — Отдалечим ли се достатъчно от града, така че да не ни виждат, тръгни на север — и нека Хермес даде крила на коня ти.

— И нека вашите богове ви заведат жив и здрав у дома.

Викторин не каза нищо, само свали плаща си, сгъна го и го преметна през седлото — ритуал, спазван от всички кавалерийски офицери, когато яздеха през враждебна земя.

— Ако до пролетта не съм се прибрал у дома, Галад, запали една свещ за мен на олтара на Митра.

 

 

Кулаин стоеше в центъра на каменния кръг със сребърното си копие в ръка.

— Сигурен ли си, че постъпваш мъдро, приятелю? — попита Пендарик.

Кулаин се усмихна.

— Никога не съм постъпвал мъдро. Мъдрият човек знае границите на своята мъдрост. Но вярвам, че ми е орисано да се изправя срещу злото на Вотан. Мечовете ми може и да не са достатъчни, за да обърнат битката, но може и да са — кой знае? Ако не опитам, никога няма да разбера.

— Аз също ще тръгна срещу тъмния — каза Пендарик, — но по свой начин. Вземи това — мисля, че ще ти потрябва. — Кулаин протегна ръка и взе едно златно камъче, голямо колкото врабче яйце.

— Благодаря, Пендарик. Мисля, че повече няма да се видим.

— В това си прав, Господарю на копието. Нека Изворът на всички неща е винаги с теб.

После Пендарик вдигна ръце и изрече думата на Силата…