Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камъните на Силата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Sword of Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2012 г.)

Издание:

Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

 

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954-585-209-7

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Когато Откровение стигна до южната порта на Еборакум, градът беше в траур. Като видя, че белобрадият странник е монах и не носи оръжия, а само дълга сопа, стражникът на пост му махна да мине.

— Кралят в града ли е? — попита Откровение.

— Не си ли чул? — каза стражникът, млад мъж от помощните войски, въоръжен с копие.

— На път съм от три дни. Никого не съм виждал.

— Кралят е мъртъв — каза стражникът. — Убили са го с магия.

Зад Откровение чакаха и други пътници, така че стражникът му махна да влиза по-бързо. Той мина под кулата при портата и тръгна по тесните улички, завладян от връхлитащи един през друг спомени — младият Утер, висок и силен в Каледоните; Кървавия крал, повел атака срещу врага; момчето и мъжът, така изпълнени с живот. Усети как дълбока тъга набъбва в сърцето му. Беше дошъл тук да се помири с мъжа, когото беше предал, да потърси опрощение.

Вървеше през града замаян, сляп за дюкяните, магазините и сергиите по пазара, докато не стигна до кралската крепост. Двама стражници стояха на пост, и двамата в траурни дрехи и с тъмни пера на шлемовете.

Копията им се кръстосаха пред него и му препречиха пътя.

— Никой не може да влиза в града днес — каза единият стражник. — Ела утре.

— Трябва да говоря с Викторин — каза Откровение.

— Няма го. Ела утре.

— Тогава с Галчмай или Прасамак.

— Да не си глух, старче? Утре ти казах.

Тоягата на Откровение литна нагоре и помете копията настрана. Стражниците скочиха да го задържат, но тоягата изпука в черепа на първия и го повали на земята, после се заби в слабините на другия, а следващият удар се стовари върху тила му, когато той се преви от силната болка.

Откровение влезе във вътрешния двор. Двайсетина мъже седяха унило на групички, лицата им бяха сурови и помръкнали.

— Къде е Галчмай? — попита Откровение един приседнал на герана воин.

Мъжът вдигна очи и махна към северната кула. Откровение тръгна нагоре по витото стълбище към кралските покои. Там, на покрито с бял лен легло бе положено тялото на Утер, в доспехи и шлем, окичен с пера. До леглото, хванал ръката на краля, седеше Галчмай, Кралската хрътка. Сълзи се стичаха по бузите му, а очите му бяха подути и зачервени.

Той не чу Откровение да се приближава, нито реагира, когато монахът постави ръка на рамото му, но при звука на гласа му се дръпна като ужилен и скочи.

— Как се случи, Гал?

— Ти! — Ръката на Галчмай посегна към колана му, но мечът не беше там. Очите му засвяткаха. — Как смееш да идваш тук?

Откровение не му отговори, а се приближи до леглото и прошепна:

— Попитах как се случи.

— Има ли значение? Случи се. Магическа мъгла изпълни замъка и всички потънахме в дълбок сън. Когато се събудихме, кралят лежеше мъртъв в двора до трупа на някакво покрито с люспи чудовище. А мечът беше изчезнал.

— Кога стана това?

— Преди три дни.

Откровение вдигна ръката на краля.

— Тогава защо няма и следа от вкочанясване?

Плъзна пръсти към китката на краля и зачака. Пулс нямаше — въпреки това плътта беше топла на пипане.

Той извади камъка на Пендарик и го допря до челото на краля. На пръв поглед не се случи нищо, но под пръстите, стиснали китката на мъртвия, се усети леко потрепване.

— Жив е — каза Откровение.

— Не може да бъде!

— Виж сам, щом не ми вярваш.

Галчмай заобиколи от другата страна на леглото и притисна пръсти до гърлото на краля, точно под челюстта. Очите му грейнаха, но само за миг.

— Още една от магиите ти, Кулаин?

— Не, кълна се.

— Колко струват клетвите на един клетвопрестъпник?

— Сам прецени, Галчмай. Тялото не е вкочанено, кръвта не се е стекла надолу — виж цвета на лицето му, нито очите са хлътнали. Ти как би определил състоянието му?

— Но той не диша и сърцето му не бие — възрази кантиецът.

— Той е на границата на отвъдното, но още не е прекосил тъмната река.

Откровение хвана в шепи лицето на краля.

— Какво правиш? — попита Галчмай.

— Мълчи — каза Откровение и затвори очи. Съзнанието му се понесе свободно и се съедини с това на Утер, черпейки от силата на камъка.

Мрак, отчаяние и някакъв тунел от черни камъни… Звяр… Много зверове… една фигура, висока и силна…

Откровение изкрещя и отхвръкна към другия край на стаята, сякаш блъснат от нещо. Предницата на расото му беше раздрана, а от дълбоките драскотини по гърдите му се стичаше кръв.

— Митра! — прошепна Галчмай.

Откровение стана, вдигна камъка пред гърдите си и раните му моментално се затвориха.

— Държат душата на Утер — каза той.

— Кои?

— Врагът, Галчмай. Вотан.

— Трябва да го спасим.

Откровение поклати глава.

— За това ще е необходима сила, по-могъща от моята. Можем само да пазим тялото му. Докато то е живо, има надежда.

— Тяло без душа — какъв е смисълът?

— Плътта и духът са свързани, Галчмай, всяко черпи сила от другото. Вотан вече е разбрал, че тялото е живо, и ще потърси начин да го унищожи, това е сигурно. Едно обаче ме озадачава — защо са взели душата му. Разбирам желанието на Вотан да убие Утер, но причината за това тук ми се изплъзва.

— Хич не ме интересуват подбудите му — изсъска Галчмай, — но Вотан ще умре заради това, което направи. Кълна се.

— Боя се, че точно той не ти е по силите — каза Откровение. После отиде до отсрещната стена и прокара камъка в права линия по нея, покрай вратата, покрай северната стена и така, докато не стигна до мястото, откъдето беше започнал. — Сега ще видим какво ще стане.

— Защо се върна?

— Мислех, че съм дошъл, за да помоля Утер за прошка. Но сега съм склонен да вярвам, че Изворът сам е насочил стъпките ми, за да защитя краля.

— Ако той беше… жив… щеше да те убие.

— Може би. А може би не. Донеси си оръжията, Гал, и доспехите. Скоро ще ти потрябват.

Без да каже и дума, Галчмай излезе от стаята, а Откровение придърпа един стол и седна до леглото. Защо бяха взели душата на краля? Молох не би изхабил толкова много сила само за да тормози врага. А силата, която бе извлякъл от своя камък сипстраси, за да постигне това, трябваше да е била огромна. Сигурно беше убеден, че ще спечели нещо — нещо, което да си струва загубата на толкова енергия. А и тялото… защо го бе оставил живо?

Откровение погледна краля. Доспехите му бяха украсени със златни релефни изображения, шлемът носеше короната на Британия и орела на Рим; нагръдникът беше изработен в гръцки стил, с релефното изображение на символа на мечката. Поличка с пиринчени кабари над тесни кожени панталони и високи до бедрата ботуши, подсилени с мед, за да предпазват коленете на конника при сблъсъка на бойните коне по време на атака. Ножницата беше обсипана със скъпоценни камъни, подарък от един богат новиомагски търговец, изработена, за да приютява великия Меч на Кунобелин.

От мисълта, че Мечът на Силата е в ръцете на Вотан, му прилошаваше. Защото преди време той бе негов — пред очите му го бяха изковали от чист сребърен сипстраси, най-редкия сред магическите камъни, сто пъти по-мощен от златното камъче, което носеше в момента. И без меча Вотан беше достатъчно силен, но коя ли армия на света би могла да му се опълчи сега, когато го държеше в ръцете си?

Вратата се отвори и влезе Галчмай — в пълно бойно снаряжение и с два къси меча, по един от всяка страна. Зад него вървеше Прасамак, понесъл извития си лък и колчан, пълен със стрели.

— Радвам се да те видя — каза Откровение.

Прасамак кимна, закуцука през стаята и остави лъка и колчана си до стената.

— И аз не знам защо — каза бригантът, — но така и не повярвах, че скокът от онази скала те е убил. Но след като не се появи…

— Отидох в Мавритания на африканския бряг.

— А кралицата?

— Тя остана в Белгика. Умря преди няколко години.

— Не трябваше да става така — каза Прасамак и подаде ръка на Откровение. Той я стисна и попита:

— Значи не ме мразиш, така ли?

— През целия си живот не съм мразил никого. И ако щях да започвам, нямаше да е с теб, Кулаин. Бях там първата нощ, когато Утер легна с Лаита. По-късно говорех с принца — защото по онова време той беше принц — и той ми каза, че докато се любели, когато чувствата му били в най-високата си точка, Лаита промълвила твоето име. Той така и не го забрави… прояждаше го отвътре. Не беше лош човек и се опита да й прости. Работата е там, че ако не можеш да забравиш, не можеш и да простиш. Съжалявам, че кралицата е мъртва.

— И двамата ми липсвахте през всичките тези години — каза Откровение. — Както и Викторин. Къде е той?

— Утер го прати в Галия да преговаря с Вотан — каза Галчмай. — От месец не сме получавали вести от него.

Откровение не каза нищо. Прасамак седна на един стол до леглото и попита:

— Кога ще дойдат?

— Довечера. Или утре.

— Откъде са разбрали, че тялото е живо?

— Опитах се да стигна до душата на Утер. Вотан беше там и едно от чудовищата му ме нападна. Вотан със сигурност е разбрал, че съм проследил жизнената нишка на Утер, и ще я проследи на свой ред.

— Можем ли да ги спрем?

— Можем да опитаме. Кажете ми всичко за това как сте намерили краля.

— Лежеше във вътрешния двор — отвърна Галчмай. — До него имаше някакво страховито същество, сякаш излязло от кошмар — с разпран корем, мъртво, и се разлагаше толкова бързо, че няма да повярваш. По мръкване бяха останали само костите и вонята.

— И не е имало нищо друго? Само кралят и мъртвото чудовище?

— Да… не… До тялото имаше гладиус — на един от стражите.

— Гладиус? Стражът ли го е изпуснал там?

— Не знам. Ще попитам.

— Направи го веднага, Гал.

— Толкова ли е важно?

— Ако кралят го е използвал, значи е важно, повярвай ми.

След като Галчмай излезе, Прасамак и Откровение застанаха до извитата стена, обграждаща северната кула, и загледаха хълмовете около Еборакум.

— Земята е толкова зелена и красива — каза Откровение. — Как мислиш, дали някога ще познае истински мир?

— Едва ли, поне докато тук има хора — отвърна Прасамак, седна и придърпа зеленото наметало около раменете си. — Мислех, че вие, безсмъртните, не остарявате.

Откровение сви рамене.

— Всички неща си имат своите сезони. Как е Хелга?

— Умря. Липсва ми.

— Деца имате ли?

— Момче и момиче. Момчето умря от червената чума, когато беше на три, но дъщеря ми оцеля. Хубавица е — сега е бременна и се надява да роди момче.

— Щастлив ли си, Прасамак?

— Жив съм… и слънцето грее. Не се оплаквам, Кулаин. А ти?

— Мисля, че съм доволен. Я кажи, да се е чувало тук нещо за Медлин?

— Не. Той и Утер се разделиха преди няколко години. Не знам кой е бил прав и кой крив, но всичко започна, защото Медлин твърдеше, че магията му не можела да открие къде се криете двамата с Лаита. Утер реши, че чародеят не иска да му помогне заради лоялността си към теб.

— Не е така — каза Откровение. — Аз използвах камъка си, за да ни засланя.

Прасамак се усмихна.

— Жал ми е за кучката. По-добре изобщо да не ви бяхме открили. Но Утер беше мой крал и приятел. Не можех да предам доверието му.

— Не ти се сърдя. Просто ми се иска да беше потърсил малко по-внимателно, след като скочихме от скалата.

— Защо?

— Синът на Утер е бил в пещерата. Лаита роди детето там и то е оцеляло.

Старият бригант пребледня.

— Син?! И си сигурен, че е от Утер?

— В това няма никакво съмнение. Отгледали са го саксонци — намерили го до кучката и кученцата и го кръстили Демонсон. Ако го видиш, сам ще се увериш. Одрал е кожата на баща си.

— Трябва да го доведеш тук. Той трябва да стане новият крал.

— Не — остро каза Откровение. — Още не е готов. Не казвай и дума за това нито на Гал, нито на никого. Когато дойде моментът, Утер сам ще го признае за свой наследник.

— Ако оживее — прошепна Прасамак.

— Ние сме тук, за да се погрижим за това.

— Двама престарели бойци и един безсмъртен, който дири смъртта? Едва ли сме най-внушаващата страхопочитание сила.

 

 

Галчмай се върна по залез-слънце и Откровение и Прасамак отидоха при него в покоите на краля.

— Е? — попита Откровение.

Белокосият кантиец сви рамене.

— Стражът казва, че когато паднала мъглата, мечът му си бил в ножницата, но когато се събудил, го намерил до краля. И какво от това?

Откровение се усмихна.

— Това означава, че Утер е убил звяра с гладиуса на войника. Това не ти ли говори нещо?

Очите на Галчмай светнаха.

— Мечът му не е бил у него.

— Именно. Знаел е за какво са дошли и е скрил меча на място, където няма да го намерят. Затова са го взели жив… за да изтръгнат истината с мъчения.

— Може ли да се измъчва душа? — попита Прасамак.

— По-добре, отколкото можеш да изтезаваш едно тяло — отговори Откровение. — Помисли си за душевната болка, която изпитваш от смъртта на любим човек. Не е ли тя по-силна от всяка телесна рана?

— Какво можем да направим, Кулаин? — прошепна Галчмай, без да откъсва поглед от неподвижното тяло на краля, на когото беше служил четвърт столетие.

— Първо трябва да защитим тялото, второ — да открием Меча на Силата.

— Може да е… и аз не знам къде — каза Прасамак.

— Още по-лошо — призна Откровение. — Може да е какво ли не.

— Не те разбирам — каза кантиецът. — Нали е меч?

— Изработен е от сребърен сипстраси, най-могъщата сила, позната на древния свят. С неговата сила построихме порталите, Стоящите камъни, и създадохме старите пътища, които вие, хората, все още използвате. С нея създадохме древните пътеки, простиращи се през много царства и свързващи множество места на земна магия. Ако Утер го е пожелал, мечът може да се е превърнал в камъче, или в дърво, или в копие, или в цвете.

— Тогава какво ще търсим? — попита Прасамак. — Можем ли да разпратим рицарите на Утер из цялата страна да търсят някакво си цвете?

— Магията на меча все ще се прояви някъде. Да приемем, че е цвете — тогава в района около него растенията ще избуят като никога преди, насажденията ще дават цвят по-рано и болестите ще изчезнат. Рицарите ще трябва да търсят подобни знаци.

— Ако въобще е в Британия — каза Галчмай.

— Ако е лесно да се намери, тогава ще го намери и Вотан — тросна му се Откровение. — Но помислете върху следното — Утер е бил в голяма опасност и е имал само няколко мига, за да скрие меча. Вие и двамата го познавате добре — къде според вас би го изпратил той?

Прасамак вдигна рамене.

— Може би в Каледоните, където е срещнал теб и Лаита. Или в Пинре, където победи армията на Гороиен. Или в Камулодунум.

— Всички тези места Вотан ще ги претърси, защото историята на краля я знаят всички. Утер не би направил търсенето толкова лесно — каза Откровение. После възкликна: — Господи!

— Какво? — попита Галчмай.

— В Каледоните има двама души, които Вотан не бива да открие. А аз не мога да ида при тях, защото не трябва да мърдам оттук. — Той се изправи. Лицето му беше пребледняло, Прасамак сложи ръка на рамото му и попита:

— Момчето, за което спомена ли?

Откровение кимна.

— И сега трябва да избираш между… — Прасамак не довърши. Знаеше какво терзание разкъсва гърдите на другия мъж. Да спаси или бащата, или сина. Или, от гледната точка на Кулаин — да предаде единия, за да спаси другия.

Галчмай запали фенерите, извади единия си меч и почна да го точи. Откровение взе тоягата си и затвори очи. Кафявото вълнено расо изчезна, заменено от черно-сребърните доспехи на Кулаин лах Фера. Сивата брада се стопи, а косата му потъмня. Тоягата стана сребърна и Кулаин завъртя дръжката, превръщайки копието в два къси меча от искрящо сребро.

— Значи взе решение? — прошепна Прасамак.

— Да. И дано Бог ми прости — каза Господарят на копието.

 

 

Пролетта в Каледоните беше красива, планината грееше в цвят, пълноводните ручеи проблясваха под слънчевите лъчи, а гората бе оживяла от птичите песни. Кормак никога не се бе чувствал толкова щастлив. Олег и Рианон бяха открили и потегнали старата хижа горе в планината, като бяха оставили на Андюин и Кормак уединението, необходимо на двама влюбени. Повечето утрини Олег придружаваше Кормак в кросовете му и го учеше на някои по-завързани хватки с меча. Но прехвърлеше ли слънцето зенита, Олег се връщаше в горната хижа. Колкото до Рианон, Кормак не я виждаше често, но и редките им срещи бяха достатъчни, за да разбере, че е нещастна. Не беше повярвала на онова, което баща й беше разказал за Вотан, и беше убедена, че с бягството им й е попречил да стане кралица на готите. Сега прекарваше по-голямата част от времето си високо в планината, бродеше по пътеките и търсеше вътрешен мир.

Кормак рядко се замисляше за нея. Беше жив, заобиколен от красота и влюбен.

— Щастлив ли си? — попита го Андюин, докато седяха голи край езерото под следобедното слънце.

— А как иначе? — отвърна й с въпрос той, погали косите й и се наведе да я целуне. Тя обви ръка около врата му и го притегли към себе си и към меките си гърди. Ръката му се плъзна по бедрото й и той за хиляден път се изуми от копринената мекота на кожата й. После се отдръпна.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отвърна Кормак и се засмя. — Просто ми се прииска да те погледам.

— Какво виждаш?

— Какво бих могъл да ти кажа?

— Можеш да ме засипеш с ласкателства. Кажи ми, че съм красива — най-красивата жена на света.

— Ти наистина си най-красивата жена на света. Това стига ли ти?

— А ти само заради красотата ми ли ме обичаш? Или защото съм принцеса?

— Аз пък съм кралски син — каза Кормак. — Ти затова ли ме обичаш?

— Не — прошепна тя. — Обичам те заради това, което си — като човек.

Любиха се бавно, макар и със страст. Накрая телата им се разделиха и Кормак я целуна нежно по челото. Видя сълзите в очите й и я прегърна.

— Какво има?

Тя поклати глава и извърна глава настрани.

— Кажи ми, моля те.

— Всеки път, когато сме заедно като сега, ме обзема страх, че е за последно. И един ден наистина ще бъде.

— Не! Винаги ще бъдем заедно. Нищо няма да ни раздели.

— Винаги?

— Докато звездите не изпадат от небето — обеща й той.

— Само дотогава ли?

— Само дотогава. След това може да ми се прииска някоя по-млада.

Тя се усмихна, седна и посегна за роклята си. Той й я подаде, после събра собствените си дрехи и взе и меча, който носеше постоянно след нападението.

— Дай ми очите си, Кормак — помоли тя.

Той се наведе към нея и я остави да прокара длан по затворените му клепачи. Заля го мрак, но този път паника нямаше.

— Ще те надбягам до вкъщи — извика тя и той я чу да тича по пътеката. Ухили се и направи шест крачки напред до облата скала, опипвайки я за вдлъбнатината, която сочеше на юг. После затича, като броеше крачките си. Когато стигна до трийсет, забави и внимателно, педя по педя, приближи до ударения от гръм бор, чийто горен клон сочеше надолу към хижата и към равната отсечка, спускаща се към поляната пред нея.

Почти беше стигнал дотам, когато чу писъка на Андюин — писък, който го прободе през сърцето и го изпълни с ужасяващ страх.

— Андюин! — изкрещя той и измъченият му вик проехтя из планината. Продължи слепешката, с меч в ръка, без да забележи, че се е отклонил от пътеката, докато не се спъна в един стърчащ корен. Падна, изпусна меча и пръстите му зашариха трескаво по тревата да го намерят.

Постара се да се овладее и се съсредоточи върху звуците около себе си, без да спира да опипва тревата. Най-сетне откри меча и стана. Теренът от лявата му страна се издигаше, така че той се обърна надясно и тръгна надолу по склона, протегнал напред лявата си ръка. Земята под краката му стана равна и той усети миризмата на пушека, който се издигаше от комина на хижата.

— Андюин!

Нещо помръдна вдясно от него — тежко и бавно.

— Кой е там?

Отговор не последва, но звукът се усили — някой или нещо се приближаваше с бързи крачки. Кормак изчака до последния момент, после замахна с меча — острието не се натъкна на нищо. Различи нови звуци — сърдити гласове, провлачени стъпки. Стисна меча с две ръце и го вдигна пред себе си.

Нещо внезапно се раздвижи вляво от него… и страшна болка прониза хълбока му. Той се завъртя и замахна с меча, но пак разсече само въздуха.

До стената на хижата Андюин се свести — някакъв брадат мъж я държеше здраво. Очите й се отвориха и тя видя Кормак, сляп и сам, заобиколен от въоръжени мъже.

— Не! — извика тя, затвори очи и му върна дара.

Зрението на Кормак се върна миг преди следващият нападател бавно да пристъпи напред. Хилеше се. Кормак посрещна удара, после с един замах на меча разпори гърлото на викинга. Останалите седмина се хвърлиха към него. Кормак нямаше никакъв шанс и след миг се строполи по гръб, но дори и тогава продължи да сече и да пронизва враговете. Едно острие го прониза в гърба, друго отвори зейнала рана в гърдите му.

Андюин изпищя и допря длан до гърдите на мъжа, който я държеше. Туниката му избухна в пламъци, после огънят се плъзна нагоре и обхвана лицето му. Той закрещя от болка, пусна я и заудря с ръце брадата си, но огънят вече бе плъзнал по косата му.

Тя падна, изправи се и хукна към групата, обградила Кормак. Ръцете й бяха като факли от бял огън. Един викингски воин тръгна към нея с вдигнат меч, но от дланите й изригна пламък и го погълна. Втори воин метна нож, който се заби в гърдите й. Тя залитна, но въпреки това продължи напред към Кормак. Друг воин я заобиколи изотзад, мечът му се заби в гърба й и острието излезе през гърдите й. Кървава пяна изби на устните й и тя се строполи на земята.

Кормак се опита да допълзи до нея, но нечий меч се заби в гърба му и го обгърна мрак.

Олег Чукорък изрева гневно от склона и хукна към поляната с два меча в ръцете.

— Ела, Магрин! — извика Олег.

— Ела, предателю — изсъска един тъмнобрад викинг.

— Не го убивайте! — извика Рианон от прага на хижата.

Олег и Магрин връхлетяха един срещу друг, мечовете им се сблъскаха сред рояк от искри. Олег заби меча си в корема на Магрин и когато той се строполи на земята, четиримата други викинги нападнаха вкупом. Олег се затича да ги посрещне, като нанасяше удари с безумна ярост, на която те не можеха да устоят. Един след друг мъжете падаха пред студеноокия воин. Последният хукна да се спасява, но Олег метна след него единия си меч и той го удари с дръжката по главата и го събори на земята. Преди да е успял да се изправи, Чукорък го настигна и главата на викинга се търкулна от раменете му.

Олег застана неподвижен на поляната, гърдите му се надигаха и спадаха тежко, убийствената му ярост бавно затихваше. Накрая той се обърна към Рианон и възкликна:

— Предателка! От всички постъпки, с които можеше да ме посрамиш, тази беше най-лошата. Двама души рискуваха живота си, за да те спасят… и платиха горко за добрината си. Махай се от очите ми! Махай се!

— Не разбираш! — извика тя. — Не исках да стане така! Просто исках да се махна оттук.

— Ти си ги извикала. Това е твое дело. Махай се! Видя ли те пак, ще те убия със собствените си ръце.

Тя изтича към него.

— Татко, моля те!

Тежката му ръка я зашлеви през лицето, тя залитна и падна.

— Не те познавам! За мен си мъртва — каза той.

Рианон с мъка се изправи, после заотстъпва пред леда в очите му и хукна надолу по склона.

Олег отиде първо при Андюин и изтегли меча от гърба й.

— Никога не ще разберете, колко дълбока е мъката ми, милейди. Бог да ви даде мир.

Затвори очите й и тръгна към Кормак, който лежеше в уширяваща се локва кръв.

— Добре се би, момче — каза той и коленичи.

Кормак простена. Олег го вдигна и го пренесе в хижата, съблече пропитите му с кръв дрехи и огледа раните му — две в гърба, една в хълбока и една в гърдите. Всичките бяха дълбоки и всяка беше смъртоносна, това Олег го знаеше. А всичките накуп? За Кормак нямаше надежда.

Макар да знаеше, че е безсмислено, Олег взе игла и конец и заши раните. После зави Кормак с едно одеяло и напали огън. Накрая, когато хижата се затопли и свещите бяха запалени, се върна при леглото. Пулсът на Кормак се долавяше съвсем слабо, лицето му имаше лош цвят — страните му бяха посивели, а под очите му се вдълбаваха морави сенки.

— Твърде много кръв си изгубил, Кормак — прошепна Олег. — Сърцето ти се мъчи… а аз не мога да направя нищо! Бори се, момче. С всеки ден ще ставаш все по-силен. — Главата на Кормак увисна встрани, дъхът му гъргореше в гърлото. Олег беше чувал този звук. — Да не си посмял да ми умреш, кучи сине!

Дишането спря окончателно, но Олег продължи да натиска ритмично гърдите на Кормак.

— Дишай, проклет да си! — Нещо горещо запари в дланта му и Олег вдигна ръка. Камъчето, което Кормак носеше на верижка около врата си, светеше като разтопено злато и въздухът изпълни с хриптене гърдите на ранения младеж.

— Слава на всички богове от древността — прошепна Олег, стисна камъчето, погледна раната в гърдите на Кормак и попита: — Можеш ли да изцериш това? — Не се случи нищо. — Е, поне гледай да не умре.

После се изправи, отиде зад хижата и взе една лопата от навеса. Земята още беше твърда, но Олег дължеше поне това на Андюин, Дарителката на живот, принцесата на Ретия.