Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (3)

Глава 1

Гриста гледаше как момчето върти дървения меч и пронизва и съсича въздуха пред себе си.

— Краката, момче, мисли за краката си!

Старецът се прокашля и се изхрачи в тревата, сетне почеса чукана на дясната си китка — непрекъснато го сърбеше.

— Трябва да усвоиш равновесието, ако искаш да въртиш добре меча. Само бързо око и силна ръка не стигат, момче — паднеш ли, все едно си мъртъв.

Младежът заби дървеното острие в пръстта и седна до стария воин. Пот лъщеше по челото му, а сините му като небето очи искряха.

— Но ставам все по-добър, нали?

— Естествено, че ставаш по-добър, Кормак. Само глупците стоят на едно място.

Момчето изтегли меча и избърса пръстта от огладеното острие.

— Защо е толкова къс? Защо трябва да се упражнявам с римски меч?

— За да опознаеш врага си. Хич да не те е грижа за слабостите му — тях ще ги откриеш лесно, стига да мислиш за силните му страни. Опознай силата на врага си. Римляните завладяха света, момче, и го завладяха с тези мечове. И знаеш ли защо?

— Не.

Гриста се усмихна.

— Иди да ми събереш няколко пръчки, Кормак. Такива, които можеш лесно да счупиш с два пръста.

Момчето се ухили и тръгна към дърветата. Гриста го проследи с поглед — сега, когато момчето не го виждаше, можеше да даде израз на гордостта си, пък макар и само като светлинка в очите.

„Защо има толкова много глупаци по света? — помисли си той, когато гордостта отстъпи пред стария гняв. — Как е възможно да не съзират заложбите, скрити у това момче? Как е възможно да го мразят заради грях, който не е негов?“

— Тези стават ли? — попита Кормак и хвърли двайсет тънки колкото пръст пръчки в краката на Гриста.

— Вземи една и я счупи.

— Лесна работа — каза Кормак и скърши една между пръстите си.

— Продължавай, момче. Счупи ги всичките.

След като младежът изпълни заръката, Гриста извади от колана си парче канап.

— Сега събери десет и ги вържи с това.

— Като факла ли?

— Именно. И ги вържи стегнато.

Кормак направи клуп с канапа, събра десет пръчки и ги притегна здраво. Протегна снопа на Гриста, но старецът поклати глава и каза:

— Счупи го.

— Много е дебел.

— Опитай.

Момчето напрегна сили, стиснало снопа в двата края, лицето му почервеня, а мускулите на ръцете и раменете му се издуха под червената вълнена риза.

— Преди малко счупи двайсет от същите пръчки, а сега не можеш да счупиш и половината.

— Но те са вързани заедно, Гриста. Дори Калдер не би могъл да ги счупи.

— Това е тайната, която римляните носят в късите си мечове. Един саксонец се бие с дълго острие и с широк замах. Другарите му не могат да се бият близо до него, защото мечът може да ги посече, така че всеки мъж се бие сам, макар още десет хиляди да участват с него в битката. Римлянинът обаче, със своя гладиус, е друго нещо — той сбира щитове с другарите си и острието му пробожда като змийски зъб. Легионите им бяха като този сноп, който държиш — стегнати в едно.

— Тогава защо са се провалили, щом са били толкова непобедими?

— Всяка армия струва толкова, колкото струва пълководецът й, а всеки пълководец е отражение на императора, който го е издигнал. Славните дни на Рим свършиха. Личинки пъплят в тялото на Рим, червеи се гърчат мозъка му, плъхове гризат жилите му.

Старецът се изкашля и отново се изхрачи. Бледосините му очи грееха.

— Ти си се бил с тях, нали? — попита Кормак. — В Галия и в Италия?

— Бих се с тях, да. Със собствените си очи видях как легионите им се огъват и бягат пред окъпаните в кръв остриета на готите и саксонците. Идеше ми да заплача за душите на старите римляни. Разбихме седем легиона, преди да срещнем достоен противник — Африанус и неговия Шестнадесети легион. Ах, Кормак, какъв ден беше! Двайсет хиляди пращящи от сила бойци, опиянени от триумфа на победата, изправени пред един-единствен легион, наброяващ пет хиляди мъже. Аз стоях на един хълм над тях — бронзовите им щитове грееха като слънце. В центъра, на бял жребец, беше самият Африанус. Шейсетгодишен и, за разлика от другарите си, брадат като някой саксонец. Хвърлихме се срещу тях, но бяхме като вода, заливаща камък. Фронтът им удържа. После настъпиха и ни разцепиха на две. По-малко от две хиляди души успяхме да избягаме в гората. Какъв човек! Сигурен съм, че във вените му течеше саксонска кръв.

— Какво стана с него?

— Императорът му нареди да се върне в Рим и там го убиха. — Гриста се изсмя. — Червеи в мозъка, Кормак.

— Защо? — попита момчето. — Защо му е на някой да убива способен пълководец?

— Помисли, момче.

— Не виждам никакъв смисъл.

— Точно в това е тайната, Кормак. Не търси смисъл в историята, която ти разказах. Опитай се да разчетеш сърцата на хората. Сега ме остави да наглеждам тези кози, докато си пълнят коремите, а ти се връщай към задълженията си.

Лицето на момчето помръкна.

— Харесва ми да стоя тук с теб, Гриста. Тук… тук се чувствам спокоен.

— Точно затова е приятелството, Кормак Демонсон. Черпи сила от него, защото светът не разбира хората като теб и мен.

— Ти защо си ми приятел, Гриста?

— А защо лети орелът? Защо небето е синьо? Хайде върви. И бъди силен.

Гриста проследи с поглед момъка, който унило се потътри към колибите в ниското. Сетне старият воин обърна очи към хоризонта и надвисналите, пришпорвани от вятъра облаци. Чуканът го болеше и той свали кожената чашка от китката си, за да почеше покритата с белези кожа. Протегна ръка, издърпа дървения меч от земята и си спомни за дните, когато собственият му меч бе имал свое име и своя история и дори нещо повече — свое бъдеще.

Но оттогава бяха минали петнайсет години — откакто Кървавия крал беше разбил южните саксонски племена, потапяйки земите им в огън и кръв, бе изтръгнал сърцето на народа им и го бе вдигнал над главите им в железния си юмрук. Би трябвало да ги избие до крак, но не го беше направил. Накара ги да му се закълнат във вярност и им даде пари, за да построят наново разрушените си ферми и поселища.

В последната битка Гриста за малко не беше убил Кървавия крал. Беше отворил с меча си пролука в защитеното от щитове каре и си бе запробивал път към краля с коса като пламък, когато един меч се вряза в китката му и я пресече до кокал. Втори меч се стовари върху шлема му и той падна зашеметен на земята. Опита се да стане, но главата му се въртеше. Когато най-сетне дойде на себе си и отвори очи, видя Кървавия крал — беше коленичил до него. Пръстите на Гриста се стрелнаха към гърлото му… но пръсти нямаше — само окървавена превръзка.

— Ти се би като истински мъж — каза Кървавия крал. — Поздравявам те!

— Отрязал си ми ръката!

— Държеше се на косъм. Не можеше да се спаси.

Гриста успя някак да се изправи, залитна и се огледа. Трупове се валяха по полето, а саксонски жени обикаляха сред телата, дирейки изгубените си любими.

— Защо ме спаси? — изръмжа Гриста.

Кралят само се усмихна, обърна му гръб и съпровождан от охраната си, тръгна към една пурпурна шатра, издигната край ромолящ поток.

— Защо? — изрева Гриста и се срина на колене.

— Не мисля, че познава подбудите, които го водят — каза нечий глас и Гриста вдигна очи.

Подпрян на резбована патерица, издялана от тъмно лъскаво дърво, един британец на средна възраст с оредяла и посивяла руса брада над заострена брадичка се взираше след краля. Гриста забеляза, че левият му крак е извит под странен ъгъл. Мъжът му подаде ръка, но саксонецът не му обърна внимание и се изправи сам.

— Понякога разчита на усета си — кротко каза мъжът. По светлите му очи не личеше да се е обидил.

— Ти от племената ли си? — попита Гриста.

— Бригант съм.

— Тогава защо следваш един римлянин?

— Защото земята е негова и той е земята. Казвам се Прасамак.

— Значи съм жив заради една кралска приумица?

— Да. Бях до него, когато ти се вряза в стената от щитове. Доста безразсъдно от твоя страна.

— Аз съм си безразсъден. Какво ще прави с нас сега? Ще ни продаде ли?

— Мисля, че е решил да ви остави на мира.

— Защо му е да прави нещо толкова глупаво?

Прасамак докуцука до един голям камък и седна.

— Ритна ме един кон — каза той, — а кракът ми и преди това не беше читав. Как ти е ръката?

— Гори като от огън — каза Гриста и седна до бриганта, без да сваля очи от жените, които все така претърсваха бойното поле. Гарваните кръжаха над тях и грачеха ядно.

— Той казва, че вие също сте от земята — продължи Прасамак. — На трона е вече от десет години. Вижда саксонци, юти, англи и готи да се раждат на Мъгливия остров. Те не са вече завоеватели.

— Да не би да си мисли, че сме дошли тук, за да служим на един римски крал?

— Той знае защо сте дошли — да плячкосвате, да убивате и да забогатявате. Но ето че станахте фермери. Ти какво мислиш за земята?

— Аз съм роден тук, Прасамак.

Бригантът се усмихна и протегна лявата си ръка. Гриста сведе поглед към нея, а после я пое във воинския поздрав — китка до китка.

— Ако питаш мен, това е добър начин да използваш за пръв път лявата си ръка.

— Тя ще се научи да върти и меч. Казвам се Гриста.

— И преди съм те виждал. Участва в голямата битка край Еборакум, когато кралят се завърна у дома.

Гриста кимна.

— Имаш добро око и още по-добра памет. Това беше денят на двете слънца. Оттогава такова нещо не съм виждал, а не ща и да видя. В онзи ден се бихме рамо до рамо с бригантите и с онзи страхливец Елдаред. Ти с него ли беше?

— Не. Аз стоях под двете слънца с Утер и Девети легион.

— Денят на Кървавия крал. Оттогава всичко тръгна наопаки. Защо никой не успява да го победи? Откъде знае къде точно трябва да удари?

— Той е земята, а земята знае.

Гриста не каза нищо. Не бе и очаквал мъжът да издаде тайната на краля.

От седемте хиляди саксонски воини, започнали битката, бяха оцелели само хиляда и сто. Утер ги бе накарал да коленичат и да се закълнат с кървава клетва, че повече никога не ще въстанат срещу него. В замяна земята щеше да остане тяхна, както преди, но този път по право, а не като завоевание. Освен това им остави и техен собствен крал — Вулфхер, син на Орса, син на Хенгист. Това беше смел ход. Под светлината на ранната утрин Гриста бе коленичил с останалите пред шатрата на краля, където Утер стоеше до момчето Вулфхер.

Саксонците се усмихваха в поражението си, защото знаеха, че коленичат не пред завоевателя, а пред собствения си суверенен господар.

Кървавия крал също го знаеше.

— Имате думата ми, че приятелството ни е силно, колкото е силно това острие — бе казал той, после вдигна Меча на Кунобелин високо във въздуха и стоманата улови блясъка на младото слънце. — Но приятелството си има цена. Този меч не ще допусне други мечове в ръцете на саксонците. — Гневен ропот се плисна на вълни сред коленичилите мъже. — Бъдете верни на думата си и това може да се промени — каза кралят, — но измените ли й, аз ще се върна и не ще оставя нито един мъж, жена или новородено да диша в земите от Андерида до Вента. Изборът е ваш.

След два часа както кралят, така и армията му си бяха отишли и зашеметените саксонци се бяха сбрали в Съвета на Вотан. Вулфхер беше само на дванайсет години и не можеше да гласува, затова избраха Калдер, който да му помага в управлението. Остатъкът от деня бе посветен на избора на мъже, които да влязат в съвета. Само двама бяха оцелели от първоначалните осемнайсет заседатели, но докато се здрачи, местата на загиналите бяха запълнени.

Два часа след зазоряване осемнайсетимата се събраха и дойде ред на сериозните въпроси. Някои искаха хората да тръгнат на изток и да се присъединят към Драда, сина на Хенгист, който беше чичо на Вулфхер и негов кръвен роднина. Според други трябваше да се изчака, докато успеят да съберат нова армия. Трети предложиха да изпратят за помощ през голямата вода, където меровингските войни прогонваха бойци от домовете им.

Две събития решиха изхода от деня. По обяд пристигна фургон, натоварен с дарове от злато и сребро, изпратени от краля, за да бъдат разпределени „както съветът намери за добре“. Този дар означаваше, че ще могат да купят храна за наближаващата зима, както и одеяла и разменни стоки от меровингите в Галия.

Второ, регентът Калдер произнесе реч, която щеше да живее дълго в умовете, ако не и в сърцата на онези, които я чуха.

— Бих се срещу Кървавия крал и мечът ми почервеня от кръвта на войниците му. Но защо се бихме срещу него? Задайте си този въпрос. Според мен — защото мислехме, че можем да го победим и да оплячкосаме Вента, Лондиниум, Дубрис и всички други търговски градове. Но вече знаем. Той не може да бъде надвит… нито от нас… нито от Драда дори. Всички видяхте фургона — в него има повече пари, отколкото бихме спечелили с цяла година набези. Аз казвам да изчакаме и да видим колко тежи думата му — да се върнем по домовете си, да ги вдигнем отново и да приберем реколтата.

— Мъже без мечове, Калдер. Как ще стигнем до Валхала без тях? — извика един висок воин.

— Лично аз следвам Белия Христос — каза Калдер, — така че Валхала не ме интересува. Но ако Валхала е важна за теб, Снори, тогава иди при Драда. И нека всеки мъж, който предпочита да продължи борбата, направи същото. Беше ни предложено приятелство, а фургон, пълен със злато, определено не е най-лошото нещо, което човек може да получи от един завоевател.

— Това е, защото го е страх от нас — каза Снори и скочи на крака. — Аз казвам да използваме златото му, за да купим мъже и оръжие, а после да поемем към Камулодунум.

— Може би ще вземеш и плевнята си на похода — каза Калдер. Думите му предизвикаха всеобщ смях, защото за никого не беше тайна как Снори се бе скрил от римляните под едно одеяло в голямата си плевня и бе излязъл навън едва след като врагът я беше подпалил. Бяха го избрали в съвета само заради многото земя, която притежаваше.

— Бях обкръжен и можех да направя само това — сопна се Снори. — Ще взема своя дял от златото и ще се присъединя към Драда.

— Никой няма да взима от златото — каза Калдер. — Дарът е за съвета и ние ще решим как да го използваме.

В крайна сметка, Снори, още четирима едри поземлени собственици и малко повече от двеста мъже тръгнаха да се присъединят към Драда. Всички други останаха и си изградиха нов живот като васали и поданици на Кървавия крал.

За Гриста решението горчеше като пепел в устата. Но той беше от хората на Калдер и се бе заклел да му се подчинява, пък и решенията на великите рядко го вълнуваха.

Същата онази нощ, докато той стоеше сам на Високи хълм, Калдер дойде при него и попита:

— Грижи ли те мъчат, приятелю?

— Кървавите дни ще дойдат отново. Усещам го в шепота на вятъра. Гарваните също го знаят.

— Мъдри птици са гарваните. Очите на Один.

— Чух те да казваш, че следваш Белия Христос.

— Мислиш ли, че Кървавия крал не е имал свои уши на събранието ни? Мислиш ли, че Снори и хората му ще оживеят, за да стигнат до Драда? Или че и един от нас щеше да остане жив, ако не бях казал, каквото казах? Не, Гриста. Аз вярвам в Старите богове, които четат в сърцата на хората.

— А договорът с Утер?

— Ще го спазваме дотогава, докато ни изнася, но един ден ще бъде отмъстено за ръката, която ти изгуби. Снощи ме споходи сън и видях Кървавия крал да стои сам на върха на някакъв хълм, хората му лежаха мъртви около него, а пряпорецът му висеше скършен. Вярвам, че Один ми е изпратил този сън и че той е обещание за бъдещето.

— Ще мине много време преди отново да станем достатъчно силни.

— Аз съм търпелив човек, приятелю.

 

 

Кървавия крал се смъкна бавно от седлото и тикна юздите на бойния си кон в ръцете на един мълчалив оръженосец. Телата на убитите лежаха там, където ги бе застигнала смъртта, под натежало небе и черен, врящ облак от нетърпеливи гарвани.

Утер свали бронзовия си шлем и лекият вятър охлади лицето му. Беше уморен, по-уморен, отколкото би допуснал да го видят.

— Ранен си, господарю — каза Викторин тревожно. Гледаше кръвта, която се процеждаше от раната в ръката на краля.

— Нищо не е. Колко хора загубихме?

— Носачите на носилки още са на бойното поле, господарю, а лечителят е твърде зает, за да брои. Бих казал — около осемстотин, но може и да са по-малко.

— Или повече?

— Изтласкваме врага към крайбрежието. Още ли държиш на заповедта си да не подпалваме корабите им?

— Да. Без кораби няма как да се оттеглят. Ще ни струва почти цял легион, за да ги избием до крак, а нямам пет хиляди излишни мъже.

— Нека превържа ръката ти, господарю.

— Стига си се суетил около мен, човече! Раната се е затворила… е, почти. Тях виж — каза кралят и посочи към полето между потока и езерото — беше осеяно със стотици разкривени трупове. — Дойдоха за плячка. Сега гарваните ще пируват с очите им. А дали ще се поучат оцелелите? Дали ще кажат: „Стойте далеч от земите на Кървавия крал“? Не, ще се върнат с хиляди. Какво има в тази земя, та ги тегли насам?

— Това не знам, господарю, но докато идват, ще ги избиваме — каза Викторин.

— Верен, както винаги, приятелю. Знаеш ли какъв ден е днес?

— Разбира се, милорд. Денят на Кървавия крал.

Утер се изсмя.

— Денят на Двете слънца. Ако тогава знаех, че ме чака четвърт век на кръвопролития… — Той потъна в мълчание.

Викторин свали обкичения си с пера шлем и бялата му коса се развя с вечерния повей.

— Но ти винаги побеждаваш, милорд. Името ти е легенда от Камулодунум до Рим, от Тингис до Византия — Кървавия крал, който нивга не е познал поражение. Ела, шатрата ти е разпъната. Ще ти сипя вино.

Кралската шатра беше разпъната на високо място, от което се виждаше цялото бойно поле. Мангал с нажежени въглени хвърляше червеникав отблясък край походното легло. Оръженосецът на Утер — Болдрик — му помогна да свали ризницата, нагръдника и предпазителите за крака и кралят се отпусна с благодарност на леглото.

— Днес усещам годините си — каза той.

— Винаги си там, където битката е най-жестока, а не бива. Някоя случайна стрела, късметлийски удар с меча и… — Викторин сви рамене. — Ние… Британия… не би устояла без теб.

После подаде на краля бокал с разредено вино. Утер седна и го изпи на големи, жадни глътки.

— Болдрик!

— Да, милорд.

— Почисти меча — и внимавай, защото е по-остър от грях.

Болдрик се усмихна, взе Меча на Кунобелин и го изнесе от шатрата. Викторин изчака момчето да излезе, после придърпа едно походно столче и седна до монарха.

— Уморен си, Утер. Остави триновантското въстание на Галчмай и мен. След като разбихме готите, племената няма да устоят дълго.

— Нищо ми няма. Просто трябва да се наспя тази нощ. Суетиш се около мен като квачка!

Викторин се ухили и поклати глава, а кралят легна и затвори очи. По-възрастният мъж остана да седи неподвижно, загледан в лицето на своя крал с червените като пламък коси и посребрената руса брада и си спомни за младежа, който бе пресякъл границите на ада, за да спаси страната си. Сега косата беше оцветена с къна, а очите изглеждаха по-стари от самото време.

За двайсет и пет години този мъж бе постигнал невъзможното, удържайки вълните от чужди нашественици, които заплашваха да погълнат Страната на Мъглите. Единствено Утер и Мечът на Силата стояха между светлината на цивилизацията и мрака на варварските орди. Викторин беше чистокръвен римлянин, но се беше сражавал рамо до рамо с Утер в продължение на двайсет и пет години, потушавайки въстания и разбивайки нашественическите сили на саксонци, норвежци, готи и датчани. Още колко време щеше да ги удържа малката армия на Утер?

Дотогава, докато кралят е жив. Такава беше тъжната, горчива истина. Само Утер притежаваше властта, силата, личния магнетизъм. Отидеше ли си той, светлината щеше да си отиде заедно с него.

Галчмай влезе в шатрата, но застина безмълвно, когато видя заспалия крал. Викторин стана, метна едно одеяло върху монарха, после направи знак на Галчмай и излязоха навън.

— Душата му е уморена — каза Галчмай. — Пита ли го?

— Да.

— И?

— Ти как мислиш?

— Ако умре, загубени сме — каза Галчмай. Беше висок мъж със сурови очи под рунтави сиви вежди, а дългата му прошарена коса беше сплетена според обичая на кантийските му предци. — Страх ме е за него. От предателството насам…

— Млъкни! — изсъска му Викторин, хвана го за лакътя и го поведе в нощта.

Вътре в шатрата Утер отвори очи, отметна одеялото, наля си още вино, този път без да го разрежда с вода.

Голямото предателство. Още говореха за него. Но кой беше истинският предател, запита се той. Пресуши виното и пак напълни бокала.

И досега ги виждаше на самотния скалист връх.

— Исусе! — промълви той. — Прости ми.

 

 

Кормак се тътреше през разпръснатите колиби към ковачницата, където Керн изковаваше острието на едно рало. Момчето изчака обляния в пот ковач да потопи горещия метал в коритото и чак тогава се приближи към него и попита:

— Имаш ли работа за мен?

Плешивият набит Керн отри ръце в кожената си престилка.

— Днес не.

— Мога да ти донеса дърва.

— Днес не, казах — сопна му се ковачът. — Хайде изчезвай!

Кормак преглътна.

— Мога да почистя склада.

Юмрукът на Керн литна към главата на момчето, но Кормак отскочи и ковачът залитна.

— Извинявай, майстор Керн — каза той и застана неподвижно пред ядната плесница, от която ухото му запищя.

— Махай се! И утре хич да не си се върнал.

Кормак излезе и чак когато се скри от погледа на ковача, изплю кръвта, събрала се в устата му. Беше гладен и самотен. От всички страни в очите му се набиваха проявления на семейния живот — майки, повели за ръка прохождащи бебета, малки деца, заиграли се със сестрите и братята си, бащи, учещи синовете си да яздят.

Грънчарят нямаше работа за него, също пекарят и щавачът. Вдовицата Алтвин му даде една брадва и той цепи дърва цял следобед, в замяна на което тя му даде парче баница и една кисела ябълка. Но не го пусна в дома си, не му се усмихна и му пророни едва няколко думи. За всичките си четиринайсет години Кормак Демонсон не бе влизал в дома на нито един от селяните. Отдавна беше свикнал хората да перят пръсти в защитния знак на рога, приближеше ли се към тях, както и с това, че единствено Гриста се осмеляваше да го погледне в очите. Но пък Гриста беше различен… Той беше мъж, истински мъж, който не се боеше от никое зло. И единствен той беше разказвал на Кормак за странния ден преди почти петнайсет години, когато той и група ловци влезли в Пещерата на Сол Инвиктус и намерили там огромна черна кучка, полегнала до четири скимтящи паленца… и до тях — едно бебе с коса като пламъци, още мокро от раждането. Кучката се нахвърлила върху ловците и те я убили заедно с кученцата, но нито един от саксонците не посмял да посегне на бебето, защото знаели, че е заченато от демон, а никой не искал да си навлече ненавистта на същество от ада.

Гриста изнесъл детето от пещерата и му намерил кърмачка сред пленените британски жени. Но четири месеца по-късно тя умряла внезапно и повече никой не пожелал да се докосне до детето. Гриста го занесъл в собствената си колиба и го хранел с краве мляко през пробита с игла кожена ръкавица.

Бебето дори станало причина да свикат събрание на съвета, на което заседателите гласували дали да живее, или да умре. Единствено гласът на Калдер спасил невръстния Кормак, а дори и той гласувал в негова полза едва след настоятелните молби на Гриста.

Седем години момчето живя със стария воин, но Гриста беше недъгав и не можеше да припечелва достатъчно, за да изхранва и двамата, така че детето бе принудено да обикаля из селото и да върши всякаква работа срещу малко храна.

На тринайсет Кормак си даде сметка, че заради него Гриста се е превърнал в изгнаник сред собствения си народ, и си построи своя колиба далеч от селото. Колибата трудно можеше да се нарече жилище — мебелировката й се състоеше от един твърд одър — и Кормак рядко се заседяваше вътре, освен през зимата, когато трепереше въпреки огъня и сънуваше студени сънища.

Тази нощ, както винаги, Гриста спря пред колибата му и потропа на вратата. Кормак му викна да влезе и му подаде чаша вода. Старецът я прие с благодарност и седна с кръстосани крака на спечения пръстен под.

— Имаш нужда от нова риза, Кормак — тази ти е омаляла. А и колената ти скоро ще се покажат под панталоните.

— Ще изкарат до лятото.

— Не съм сигурен. Яде ли нещо днес?

— Алтвин ми даде малко баница — нацепих й дърва.

— Чух, че Керн те зашлевил.

— Да.

— Беше време, когато бих го убил за такова нещо. Ако го ударя сега, само ще си счупя здравата ръка.

— Не беше кой знае какво, Гриста. На теб как ти мина денят?

— С козите си прекарахме чудесно. Аз им разказах за моите походи, а те ми разказаха за техните. Отегчиха се много преди мен!

— С теб никога не е скучно — каза Кормак. — Умееш да разказваш.

— Чуй и друг разказвач, пък тогава пак ще си говорим. Лесно е да бъдеш крал, когато си единствен в земята си.

— Веднъж слушах един бард сказател. Седях под прозорците на Калдер и слушах как Патрисон пее за Голямото предателство.

— Не трябва да споменаваш за това на никого, Кормак. Тази песен е забранена, а да я пееш е равно на смърт. — Старецът се облегна на стената на колибата и се усмихна. — Но той я изпя добре, нали?

— Кървавия крал наистина ли е имал дядо, който е бил бог?

— Всички крале си имат богове за бащи, или поне така им се иска да вярваме. За Утер не знам. Знам само, че хванали жена му с любовника й, после двамата избягали, а той тръгнал да ги гони. Дали ги е намерил и ги е нарязал на парчета, както се казва в песента, или са избягали, не знам. Говорих с Патрисон, но и той не знаеше. Обаче каза, че кралицата избягала с дядото на краля, което ми звучи като смешна приказка за глупави жени.

— Кралят защо не си е взел друга жена?

— Ще го питам следващия път, когато ме покани на вечеря.

— Но той няма деца. Няма ли да избухне война, ако умре без наследник?

— Война ще има при всички случаи, Кормак. Кралят царува от двайсет и пет години, без да познае и ден мир — непрекъснато има въстания, нашествия, предателства. Жена му не беше първата, която го предаде. Преди петнайсет години бригантите се надигнаха отново и Утер ги смаза при Тримонциум. После ордовиките подпалиха изтока и Утер унищожи армията им при Вирикониум. А накрая и ютите — преди две години. Имаше с тях договор като нашия, но те го нарушиха. Утер удържа на обещанието си и ги изби до крак — мъже, жени и деца без разлика.

— Дори децата? — прошепна Кормак.

— Всички. Той е суров и умен мъж. Едва ли някой ще въстане срещу него сега.

— Искаш ли още вода?

— Не, време е да си лягам. Утре ще вали — чувствам го по чукана си — и трябва да си почина, ако после ще треперя цял ден от студ.

— Само един въпрос, Гриста.

— Питай.

— Наистина ли ме е родила кучка?

Гриста изпсува.

— Кой ти каза това?

— Щавачът.

— И преди съм ти казвал, че те намерих в пещерата до кучката. И нищо повече. Някой те е оставил там и кучката се опита да те защити, както и собствените си кученца. Ти беше роден преди не повече от два часа, а кученцата й бяха на няколко дни. Кръвта на Один! Тук гъмжи от хора с мозъци като свинска помия. Чуй ме добре, Кормак, и веднъж завинаги запомни какво ще ти кажа. Ти не си дете на демон, уверявам те. Не знам защо са те оставили в онази пещера, нито кой те е оставил. Но по пътеката към скалите лежаха шест мъртви мъже и не демон ги беше убил.

— Кои бяха те?

— Опитни воини, ако се съди по белезите им. И всичките убити от един човек, страховит човек. Щом те видяха, другите ловци веднага решиха, че същество от ада е прекрачило в нашия свят, но то е, защото бяха млади и никога не бяха виждали истински воин в битка. Опитах се да им обясня, но страхът винаги намира начин да заслепи очите на глупака. Мисля, че онзи воин е бил твоят баща и че е бил смъртно ранен. И затова те е оставил там.

— А майка ми?

— Не знам, момче. Но боговете знаят. Един ден може би ще ти дадат знак. Но дотогава ти си Кормак мъжът и ще ходиш с високо вдигната глава. Защото който и да е бил баща ти, бил е мъж. И ти трябва да бъдеш достоен за него, ако не за мен.

— Иска ми се ти да ми беше баща, Гриста.

— И на мен. Лека нощ, момко.