Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (2)

Пролог

Откровение стоеше с гръб към вратата, подпрял се с широките си длани на каменния перваз под тесния прозорец. Очите му оглеждаха внимателно гората долу, следвайки бавния полет на един ястреб, който кръжеше току под сбиращите се облаци.

— Започна се, милорд — каза застарелият пратеник и се поклони на високия мъж в монашеска роба от кафява вълна.

Откровение бавно се обърна и сивите му като дим очи се спряха върху мъжа, който погледна встрани, неспособен да понесе силата на погледа му.

— Разкажи ми всичко — каза Откровение, седна тежко на инкрустирания със слонова кост стол зад писалището си и се загледа разсеяно в ръкописа, върху който бе работил допреди малко.

— Може ли да седна, милорд? — тихо попита пратеникът. Откровение вдигна поглед и се усмихна.

— Драги ми Кота, разбира се, че можеш да седнеш. Извини меланхолията ми. Надявах се, че ще изживея останалите си дни тук, в Тингис. Африканският климат ми влияе добре, хората са дружелюбни и, ако изключим берберските набези, в страната цари мир. А и почти бях завършил книгата си… но пък подобни начинания винаги биват измествани от живата история.

Кота се отпусна с благодарност на един стол с висока облегалка. Плешивата му глава лъщеше от пот, в тъмните му очи се четеше умора. Беше дошъл право от кораба, нетърпелив да се освободи от бремето на лошите новини, които носеше, макар да му бе неприятно, че трябва да го стовари върху плещите на човека пред себе си.

— Ширят се какви ли не слухове за това как точно е започнало. Всичките си противоречат или са преувеличени до неузнаваемост. Но както самият вие подозирахте, готите имат нов водач със свръхестествена мощ. Армиите му са непобедими и той си пробива кървава пътека през северните кралства. Сикамбрианците и норвежците още не са се сблъскали с него, но и техният ред ще дойде.

Откровение кимна.

— А за магията му какво знаем?

— Шпионите на римския епископ до един потвърждават, че Вотан е умел некромант. Принася в жертви млади момичета и пуска на вода новите си кораби върху разпънатите им тела. Всичко, което прави, е зло… всичко. А твърди, че е бог!

— Какво е проявлението на мощта му? — попита абатът.

— В битка е непобедим. Меч не може да го докосне. Но казват, че съживявал мъртвите. Един оцелял от битката при Ретия се кълне, че по здрач мъртвите готи се изправили сред редиците на врага и започнали да секат и убиват досущ като живи. Излишно е да казвам кой е спечелил битката. Тази история съм я чул само от един човек, но мисля, че казваше истината.

— А какво се говори сред готите?

— Казват, че Вотан се готви да нахлуе с огромна войска в Британия, където магията е най-силна. Чували го били да казва, че Британия е домът на Старите богове и че портата към Валхала е при Сорвиодунум, близо да Големия кръг.

— И наистина е така — промълви Откровение.

— Какво казахте, милорд абате? — попита Кота и се ококори.

— Извинявай, Кота, мислех на глас. Друидите — а и други преди тях — винаги са смятали Големия кръг за магическо място. Вотан е прав. То наистина е нещо като порта — порта, през която той не бива да премине.

— Не знам коя армия би могла да му се опре, освен тази на Кървавия крал, а, според донесенията, самият той си има сериозни неприятности — бунтове и набези в собствената му земя. Саксонци, юти, англи, а дори и британски племена редовно се надигат срещу него. Как би могъл да излезе срещу двайсет хиляди готски бойци, предвождани от магьосник, който не може да бъде надвит?

Откровение се усмихна широко, а в очите му с цвят на дим от горски пожар неочаквано проблесна искрица на добро настроение.

— Утер не е за подценяване, приятелю. Той също не е познал поражение… а държи и Меча на Силата, оръжието на Кунобелин.

— Но той вече е стар — каза Кота. — Двайсет и пет години война едва ли са отминали незабелязано. Голямото предателство…

— Познавам историята — сопна му се Откровение. — Налей малко вино и ме остави да помисля.

Абатът гледаше разсеяно по-възрастния мъж, докато той пълнеше два медни бокала с тъмночервено вино, после прие единия с кротка усмивка, предназначена да разсее впечатлението от резките му думи.

— Вярно ли е, че съгледвачите на Вотан издирват девици с особени таланти?

— Да. Ясновидки, лечителки… казват, че се венчавал за всичките.

— Убива ги — промълви Откровение. — Точно там се корени силата му.

Абатът стана и се приближи до прозореца. Слънцето бавно потъваше в пламъци. Кота запали четири свещи и мълчаливо зачака. След няколко минути рече:

— Мога ли да попитам, милорд, защо сте толкова загрижен за неща, от които ни дели половината свят? Войни винаги е имало. Човекът е прокълнат да избива братята си, а някои твърдят, че Бог сам му е наложил това наказание заради Рая.

Откровение обърна гръб на приказния заник и се върна при стола си.

— В живота, Кота, съществува равновесие. Светлина и мрак, слабост и сила, добро и зло. Хармонията на естеството. Във вечен мрак всички растения биха загинали. Във вечна светлина биха увехнали и изсъхнали. Всичко се крепи на равновесието. Вотан трябва да бъде спрян преди да се е превърнал в бог — в един тъмен и зъл бог, който пие кръв и краде души.

— И вие ще го спрете, милорд?

— Ще го спра.

— Но вие нямате армия. Не сте крал, нито пълководец.

— Ти не знаеш какво съм, стари приятелю. Хайде, напълни отново бокалите и да видим какво ще покаже граалът.

Откровение отиде до една дъбова ракла, наля вода от глинена стомна в плитка сребърна купа и внимателно я занесе на писалището. Изчака, докато повърхността се успокои, после вдигна един златен камък над водата и бавно го завъртя в кръг. Пламъчетата на свещите потрепнаха и изгаснаха, макар да нямаше и помен от вятър, а Кота неволно се наведе напред, вторачил поглед в кадифено-тъмната водна повърхност.

Първият появил се образ бе на младо момче с червена коса и гневни очи, което цепеше въздуха с дървен меч. Наблизо седеше възрастен воин с кожена чашка, привързана върху чуканчето на дясната му ръка. Откровение ги наблюдава внимателно няколко секунди, после прокара длан над повърхността. Образът се смени с този на синьо небе и едно младо момиче в бледозелена рокля, седнало на брега на езеро.

— Това са планините на Ретия — прошепна Кота. Момичето бавно сплиташе тъмната си коса на плитка.

— Тя е сляпа — каза Откровение. — Виждаш ли как очите й гледат към слънцето, без да примигват?

Внезапно момичето обърна лице към тях и каза:

— Добро утро. — Думите се оформиха без звук в главите на двамата мъже.

— Коя си ти? — кротко попита Откровение.

— Колко странно — отвърна тя. — Гласът ти шепне като утринен повей и сякаш долита от много далеч.

— Аз наистина съм далеч от теб, дете. Коя си ти?

— Андюин.

— И къде живееш?

— В Кисастра, с баща ми Онгист. А ти?

— Аз съм Откровение.

— Приятел ли си?

— Да, приятел съм.

— Така си и помислих. Кой е този с теб?

— Откъде знаеш, че има някой с мен?

— Имам такава дарба, господарю Откровение. Кой е той?

— Казва се Кота, монах от ордена на Белия Христос. Скоро ще се запознаеш с него, той също е приятел.

— Това го знам. Усещам добротата му.

Откровение прокара отново длан над водата. Сега повърхността й им показа млад мъж с катраненочерна коса, повел табун хубави сикамбриански коне в долините отвъд Лондиниум. Беше красив, с изразително лице и волева, гладко избръсната челюст. Откровение го огледа напрегнато.

А после водата затрептя по своя воля. Появи се тъмен буреносен облак, който раздираше с безмълвни копия от назъбени светкавици нечие нощно небе. От облака излетя странно създание с крила от опъната кожа и дълга клиновидна глава. На гърба му седеше жълтобрад воин, който вдигна ръка и към наблюдаващите литна светкавица. Ръката на Откровение се стрелна напред в мига, в който водата се раздели на две, бяла светлина обхвана дланта му и стаята се изпълни с вонята на горяща плът. Водата кипна и изчезна в облак пара. Сребърната купа се огъна навътре и се разля по масата в съскаща черно-сребърна локвичка, от която дървото запуши. Кота се дръпна ужасен, видял почернялата ръка на Откровение. Абатът вдигна златния камък и го допря до изгорената плът. Тя оздравя мигновено, но дори и магията не можеше да изтрие спомена за болката. Откровение се отпусна тежко в стола си, сърцето му се блъскаше в гърдите, а челото му лъщеше от студена пот. Пое си дълбоко дъх и впери поглед в тлеещото дърво. Пламъците угаснаха и димът се разсея. Свещите около тях оживяваха една по една.

— Той знае за мен, Кота. Но понеже ме нападна, вече и аз знам за него. Още не е напълно готов да потопи света в мрак. Трябва му още едно жертвоприношение.

— За какво? — прошепна старецът.

— На езика на този свят ли? За да отвори портите на ада.

— Може ли да бъде спрян?

Откровение вдигна рамене.

— Това тепърва ще разберем, приятелю. Трябва да се качиш на кораб за Ретия и да намериш Андюин. После ще я отведеш в Британия, в Новиомагус. С теб ще се срещнем след три месеца. Когато пристигнеш там, ще намериш един хан в южния квартал, мисля, че се казва „Знакът на Бика“. Отивай там всеки ден по обед и чакай един час. Ще дойда при теб веднага щом мога.

— Сляпото момиче ли е жертвата?

— Да.

— Ами червенокосото момче и ездачът?

— За тях още не знам. Приятели или врагове… само времето ще покаже. Момчето ми изглеждаше познато, но не се сещам откъде. Облеклото му е саксонско, а аз никога не съм пътувал из саксонските земи. Колкото до конника, него го познавам. Казва се Урсус, от Дома на Меровингите. Ако не се лъжа, има брат и копнее за богатство.

— А мъжът с дракона? — тихо попита Кота.

— Той е врагът от Мъглите.

— Наистина ли е Вотан, сивият бог?

Откровение отпи от виното си.

— Вотан? Имал е много имена. За някои той е Один Едноокия, за други е Локи. На изток го наричат Пургамеш, или Молох, или дори Ваал. Да, Кота, той наистина е бог… или безсмъртен, ако така предпочиташ. А там, където мине, хаосът върви по петите му.

— Говориш така, сякаш го познаваш.

— Познавам го. Веднъж вече съм се сражавал с него.

— И какво стана?

— Убих го, Кота — отговори абатът.