Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (4)

Вместо предговор или да сте поръчали гилотина за главата си?

Внимание!

Важната информация в книгата е изложена с използване на техника за ускорено обучение! За да си спестите възможните обиди по адрес на автора, много ви моля, запознайте се с главата „Основно ястие по метода на ускореното обучение и начин за употребата му“.

 

 

В ръцете си държите мъничък учебник и цялата му гениалност идва оттам, че е написан за мързеливци. Тоест именно за вас!

Възстановяването на зрението е много лесна и проста работа. От вас се иска капка желание, леко размърдване на мозъчните гънки и съвсем малко труд. Ако това не ви се стори прекалено много, край — постигнали сме целта! А с минималното количество мозък, което се изисква — по наши изчисления около 50 грама, — надявам се, разполагате. (Макар че надеждата си е надежда, но фактът е съвсем друго!)

В момента се подготвя за печат специална книга за специалистите — тухла примерно от 600 страници. В нея всичко грижливо е класифицирано и систематизирано по психо-физиологични и причинно-следствени фактори.

Нужна ли ви е? Не смятам.

В дадения момент задачата ни е да възстановим зрението ви.

Учебникът е написан за всеки, който се чувства Човек с главна буква и със собствени усилия и труд се стреми да подобри или възстанови зрението си.

Затова тук основният ми коз ще е искреността, а също и краткото, ясно, популярно и достъпно изложение, тоест ще си говорим по домашному, на места с леко залитане от моя страна към каруцарския лексикон!

Тъй че бъдете готови.

Техниката за ускорено обучение допуска „грубости“ и достъпни обяснения с две думи вместо от петстотин страници! Не се плашете, няма да съм твърде груб. Просто ще ви нарека такъв, какъвто сте наистина, щом толкова години влачите нерешените си проблеми!

При работата си над книгата направих необходимото да стане колкото се може по-малка по обем. За да угодя на по-мързеливите, мога да я свия още повече и да изведа описанието на механизма за възстановяване на зрението буквално в три думи!

А за най-талантливите изключителни ленивци, за които и това е много, трите думи ги съкращавам до трите букви и ги моля моментално сами да се заврат там и да ми се махат от очите!

 

 

Какво става? Как се чувствате?

Обидихте ли се? Така ви се пада!

 

 

Първо, защото отдавна трябваше да се заемете със здравето си! И второ, бързам да ви зарадвам — хванахте се! Щом думите ми са ви засегнали, значи се смятате за много талантлив мързеливец.

Човек взима присърце точно нещата, които носи в себе си.

Ако ви кажа нещо грубо на непознат език, няма да го разберете. Тоест нямате основание да се докачите. Това е положението. Така че занапред не повтаряйте подобни грешки!

 

 

… Един император се разболял. Свитата се ужасила, свитата се оживила.

Неразположението го приковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състоянието му не се подобрявало!

Минавали дни, минавали месеци, минавали години, а той лежал парализиран и не мърдал. Толкова държави бил покорил, такива народи бил поставил на колене! Владеел половината свят, ала бил безсилен пред болестта.

Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:

Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.

Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава императорът повикал великия си везир:

— Везирю! Къде са лечителите ти?

— О, повелителю мой! Няма повече! Нали наредихте да им отсечем главите?

— Нито един ли не остана?

— Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна няма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.

— Мамка им, така им се пада…

И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:

— Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.

— Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.

— Умее ли да цери?

— Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори устата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.

— Защо не си ми казал?

— Как да го доведа, повелителю мой, нали веднага ще ме обезглавите заради поведението му.

— Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.

След някое време везирът довел лечителя.

— Казват, че си можел да цериш?

Последвало мълчание.

— Защо мълчиш? Отговаряй! — наредил господарят.

— Повелителю мой, забраних му да си отваря устата — обяснил везирът.

— Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?

— Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавническия ум в медицината? Какво ти разбира тиквата? Ти си велик в своята област, но от медицина разбираш колкото всеки обущар!

— Стража! — яростно изревал императорът. — Отрежете му главата… Не, чакайте… Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а накрая бавно го насечете на дребни късчета!

Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!

Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:

— Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надежда! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.

Императорът веднага забравил за гнева си:

— Везирю, върни го!

Върнали лечителя.

— Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.

— Но първо трябва да приемеш три мои условия и едва тогава ще пристъпя към лечението.

Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:

— Казвай!

— Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбичка злато…

— Защо?

— За подарък, много обичам конете.

— Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.

— И това ще стане, но после… Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лечението никой от придворните ти да не остане в двореца.

— Това пък защо?

— Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.

— Добре. И трето?

— Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно наказание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.

— Не те разбирам, обясни ми.

— Може да ми попречат и да не доведем лечението докрай.

Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали само двамата.

— Започвай!

— Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец проклет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в кралската мутра! — и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.

Господарят пребледнял от гняв и безсилие, като се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечувана наглост.

— Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта… Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! — и той пристъпил към изпълнение на второто си съкровено желание.

— Стража! Стража! Насам! — ревнал императорът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти глава, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.

Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.

— Ах ти, мършо — рекъл лечителят и яко го сритал.

Императорът усетил ритника и го заболяло. Изведнъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.

— Оп-па, значи си можел да мърдаш? — погледнал го презрително лечителят. — Третата ми мечта…

Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на една страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.

— Ще те заколя — ръмжал през зъби той, — лично ще те накълцам на парченца!

Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне меча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого… Едва се добрал до портала на спалнята.

О, как съжалил, че се е хванал в капана на този подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.

Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.

— Къде е тоя бъзльо? — изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.

Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.

Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля. И изведнъж се усетил:

„Боже! От двайсет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да брули лицето ми!“

Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забравени звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови военачалници препускали подире му и размахвайки мечове, надавали вик:

— Да живее императорът!

Когато стигнали до него, видели, че господарят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, размахва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:

— Ах, лечителю, твоята мама!… Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!

 

 

Разбирате ли вече защо и как?

За да пробудя истинската ви природа на победител, да я мобилизирам, аз ви оплювам, но не бихте могли да се оплачете, че ви препикавам или нещо подобно…

А сега сваляме от небето короната на повелителя, на съзидателя и с всичка сила си я изхлузваме чак до ушите.

Впрягаме волята и изпъваме рамене. И от този момент гледаме на живота като властелини, като сътворители.

Не ми се сърдете. Искам да променя настроението ви и по-лесно да пробудя у вас агресия, отколкото да ви разсмея. Целта ми е да ви извадя от обичайното ви равновесие.

Ако случайно си покапете новата риза с мазно, нали окото ви все към лекето гледа?

Няма как, всяко нещо привлича подобието си!

Затова ми е по-лесно да ви засегна. Да ви обидя. Ако ви кажа, че сте истински диамант, ще си помислите, че изкуствено ви изпомпвам настроението, че ви правя кофти комплимент и т.н. и няма да ми повярвате за другите неща, за които държа да ви отворя очите.

Ако обаче ви нарека говно, ще реагирате на секундата и хич няма да си дадете труда да се усъмните, че наистина сте такова. Така че мигновено постигаме с вас нужното ви състояние!

Какво състояние имам предвид? Нека засега си остане малка тайна на личния ви педагог по ускорено обучение.