Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (14)

Форма и съдържание на детското гърне, което случайно сте си нахлузили на главата!

„Ние сме трима: ти, аз и болестта…“

Да се почерпим за изпроводяк на болежките?!

Да разгледаме в един от случаите какво може да задържа клетника окован в заболяването. Нека си представим следната ситуация. Лекарят ми предписва хапчета. Аз отварям човка, пардон, уста, пускам вътре хапчето, чакам да цамбурне и си седя.

Чакам!

Как мислите, какви банални мисли може да ми се въртят в главата? „Ще помогне ли — няма ли да помогне? Ами ако не помогне? Надали ще помогне, защото досега почти не е помагало.“

Въпрос: участвам ли в изцеряването си? Отговор: не.

Нещо повече, пасивното очакване на резултата, а дори и съмнението оставят лекаря очи в очи с болежката ми.

Ако аз самият не участвам в оздравяването си, може ли лекарят сам да победи болестта ми? Дори да е мъдрец, той е обречен на неуспех в опита да излекува болник като мен.

Тук може да победи само хирург, който със или без ваше съгласие ще ви ампутира някой орган, и толкова. Няма орган — няма проблем.

Значи ще се радвам, след като получа положителния резултат, но засега изчаквам.

Осанката и мимиката ми (тоест „мускулният корсет“) какви са? Съответните — чакаме! Нормално поведение на нормален болник несретник. Защо го правя? Защото всички го правят. Бе-е-е-е!

Това е една от закономерностите на затъването в болестта.

От гледна точка на разума постъпвам съвсем правилно. А разумът способен ли е да гради? Не. Той само пази създаденото.

Разумът се уповава на логиката. Логиката — на факта. А разполагаме ли с факта, че сме оздравели? Фактът е, че сме болни. Кръгът се затваря. Няма изход. Ето омагьосания дяволски кръг, който трябва да се разкъса. Как? Направете така: добийте външния вид на щастието, тоест мимиката на сит канибал и осанката на напуйчен пуяк, после ще се получи синхронизиране на външната форма и вътрешното ви състояние.

Изкуствено създайте в душата си радостно очакване, че щом глътнете хапчето, ще оздравеете.

Глътнахте ли го?

Сега си представете какъв искате да сте и продължете изкуствено да повишавате радостното си състояние, включвайки и силата на духа. Желанието ви ще започне да се изпълнява.

А какво представлява веригата, която държи хронично болния далеч от оздравяването?

Да разгледаме скритите мотиви в поведението му.

Всичките му подсъзнателни постъпки и стъпки в повечето случаи работят в защита на самото заболяване. Да-да, колкото и да е парадоксално, така е! Цялата му природа въстава против оздравяването, следователно и против лекаря, който се мъчи да му помогне.

В такъв случай и двамата — и лекарят, и болният — са обречени на провал. Това продължава постоянно с месеци и години.

Постепенно шансът за изцеляване намалява, намалява, намалява, защото болестта все по-дълбоко прониква в съзнанието, във всяка клетка на тялото, във всяка фибра на душата. С десетилетия болният постъпва по един и същ начин и едно си знае:

„Искам, искам, искам да съм здрав!“

Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота.

Принципът на поражението в живота, на изоставането от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква.

А сега се вслушайте в себе си и подчертайте в тази класификация онова, което най-много отговаря на вътрешното ви състояние. Бъдете искрени пред себе си. Изберете само един отговор от списъка, иначе ще си добавите още една диагноза — раздвояване на личността, тоест шизо.

И така, вие:

1. искате да ослепеете;

2. не искате да виждате по-добре;

3. не вярвате, че ще виждате по-добре;

4. съмнявате се, че ще виждате по-добре;

5. надявате се, че ще виждате по-добре;

6. вярвате, че ще виждате по-добре;

7. знаете, че ще виждате по-добре;

8. ще виждате по-добре;

9. виждате добре.

Докато не си изберете нещо от този списък, не избързвайте напред, ако обичате.

Трябва да знаете къде сте по тази скала.

Сигурен съм, че не сте подчертали „искам да ослепея“. Може би сте отбелязали нещо като „надявай се“, „съмнявам се“ или „не вярвам“.

Тогава знайте! Казвам ви го като психолог — тези отговори с нищо не се отличават от „искам да ослепея“. „Не вярвам“ с нищо не се отличава от „съмнявам се“. Това е същата барабонка, но в целофан. Просто, като кажа „съмнявам се“, изглеждам по-умно. А всъщност същото съдържание увивам в по-лъскава опаковка, и толкова. Същността не се променя!

Границата между здравето и болестта е вярата. Това е неутралната зона.

Сега обърнете внимание — някой казва:

— Вярвам, че ще виждам добре…

Вие спокойно можете да му отговорите:

— Ами вярвай си!

Представете си, че съм седнал сега до вас, сладко се прозявам, чеша си търбуха и въртя вечно свирещата развалена плоча:

— Вярвам, че ще съм здра-а-ав!

— Вярвам, че ще съм бога-а-ат!

— О-о-о, вярвам, че ще съм щастли-и-ив! Къде ми е възглавницата?

 

 

Усещате ли, че нещо липсва? Нали? Какво?

Липсва ДЕЙСТВИЕ! Така ли е?

И ако ме попитате: „Кога искаш да станеш богат?“, а аз само муча… Все нещо трябва да ви отговоря! Така е, нали? ВЯРАТА ЗАДЪЛЖАВА. Ако вярвате, че ще сте здрав, но не си мръдвате пръста — значи сте инертен.

Където лекарят е сам срещу болестта — няма оздравяване. Ако чакате и се надявате, сте не само инертен, но и на страната на болестта.

Ако се съмнявате, активно се съпротивлявате на оздравяването.

Не вярвате? — ще ме прощавате, но за какво говорим тогава? Ако искате да се гътнете от болестта си, за какво оздравяване може да става дума?

Дайте сега да си сменим местата. Вие сте лекар, аз съм болният.

Аз ви казвам:

— Докторе, мно-о-ого ми се ще да съм здрав, мно-о-ого. Ама знаете ли, мъничко, съвсем ей тоничко се съмнявам, че ще можете да ме излекувате. Обаче все пак ви моля, излекувайте ме!

Такъв болен почти е невъзможно да бъде излекуван, защото в съюз с болестта си той е много по-силен от вас като лекар.

Авицена казва:

„Ние сме трима: аз, ти и болестта. Която страна вземеш, тя ще надделее.“

Колкото до другите отговори от типа „съмнявам се“, „надявам се“ и пр., те всъщност не се различават помежду си. Просто си търсите измъкване, за да не предприемете никакви действия.

За да се съмнявате например, трябва да сте наясно с медицината, психо-физиологията, с всички скрити възможности на човека.

Наясно ли сте? Не? Тогава не ми се бийте в гърдите и не ми викайте: „Съмнявам се!“ Зад думите ви няма никакъв факт, никакво потвърждение, само подсъзнателна мотивация за оправдаване на действията ви, насочени към НЕоздравяване! Ако сте избрали отговора „надявам се“, ще ви кажа, че попадате в най-удивителната група читатели. Знаете ли защо надеждата умира последна? Ще ви демонстрирам как действа тя.

Това е висшата форма на илюзия, великата пустота. Ето, добивам сладкия израз на надеждата и съм готов да отговоря на всичките ви въпроси!

Питайте ме: Защо?… Кога?… Как?… Къде?… По какъв начин?…

И какво ли още не.

На всичките ви въпроси имам само един отговор:

„Не знам, драги мой, не знам. Надявай се!“

Ако ми треснете с юмрук по масата и ми се развикате:

„Но кога, кога-а-а?“, и аз по същия начин ще ревна:

„Де да знам! Надай се!“

 

 

Надеждата крепи човека, но тя никога за нищо не е отговорна.

Надежда говежда! Ясно ли ви е?

Та защо надеждата умира последна? Защото тази мръсна кучка няма вече кого да убие! Убила е стопанина си и сега разбира на кой клон е клечала и чий гроб е копала. Така че се надявайте, надявайте, надявайте…

Въпрос с повишена трудност: искате ли да си възстановите зрението и да виждате без очила? Запомнете отговора си.