Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (33)

Научни изследвания за добиване научна степен доктор на не знам си какви науки, но в областта на механизъм за поемане на дъх по време на бягство от преследващ отряд сексуално-маниакални мишки
Теория. Научна обосновка на използването на механизма за лечение на задръстени с писоари, тоест на очилати
Етапи на приспособяване на организма към новите условия

В организма ни има участъци, които изпълняват ролята на акумулатор за събиране и задържане на енергетичния импулс. Нещо като стегната пружина или опъната прашка — леко изшумоляване, стряскане, ръката трепва и камъкът полита. Тялото заема необходимата поза, променя се „мускулният корсет“.

Първата адаптация става чрез мълниеносен нервен импулс. Той е като взрив.

Взривният импулс действа кратко време. Издръжливостта на организма в този случай е незначителна. Пример за това са спринтьорите, които влагат цялата си енергия в късите дистанции.

В този момент хормоналната система хвърля в организма неприкосновените си резерви. Организмът вторично се приспособява към околната среда. Това може да се сравни с бегачите на средни разстояния. Те отначало бягат по-бавно от спринтьорите и изразходват силите си постепенно. Дейността им не е толкова интензивна, но е по-продължителна.

Когато хормоните вече са въздействали, в организма се получава „всеобща мобилизация“, народът се надига „като един“ — и това става по кръвен път. Тогава си поемате, както се казва, наново дъх. Организмът вече е готов за по-продължителни повишени натоварвания. Можем да го сравним със спортното ходене.

Оказва се, че важна роля в адаптирането на организма към новите условия имат кръвните еритроцити.

Не знаехте ли? Пипнах ви!

Вече говорихме за това, когато ставаше дума за закономерностите на каталитичната активност на мембраносвързаната ацетилхолинестераза на еритроцитите и хлоропластите в биологическите системи при адаптирането им към външна и към вътрешна среда. Добре! Тогава същото на домашен език!

Еритроцитите осъществяват газообмена — това го знаят и учениците. Но те са и пощальони, куриери, разнасят дългосрочни заповеди за промени на всички нива, предписани от централната нервна система.

Повишената емоционална нагласа, предизвикана с усилие на волята, влияе върху междинния мозък (хипоталамус, таламус), който е свързан с емоционалния център. Той отговаря за най-простите функции на организма от типа „топло ми е, студено ми е, тъжно ми е, весело ми е, плюска ми се“… Тези елементарни заповеди се предават в целия организъм чрез кръвта — от мозъка към периферията. Така че, страда или се радва човек, това веднага се научава от всяка клетка в организма. И така, мисълта влияе върху емоционалния център и адаптирането на всички вътрешни процеси става чрез кръвта.

Значи и емоциите се предават по кръвен път.

А сега въпрос с повишена трудност.

Когато нещо ви боли, как постъпвате?

Запомнете отговора си, моля ви.

Моят Наставник казваше:

„Трябва да се отнасяш към болния орган като към новородено.“

Аз пък бях ерген! Гледах умно и нещо опитвах. Чак след години и с натрупан опит изпитах цялата сила на чувството, което тогава се е изисквало за бъбреците ми.

Детето е в състояние самостоятелно да диша, да суче, да гълта, да поддържа телесна температура, да храносмила майчиното мляко, да пишка, да ака. Всичко останало зависи от вас. Всяко недоволство, оплакване или молба може да изрази само с плач.

Нездравият орган е същото безпомощно дете, което изцяло зависи от вас. Ако нещо не е наред, той изразява състоянието си чрез дискомфорт, неразположение, болка. Бебето заплаква — какво предприемате? Сега повторете онзи отговор, който запомнихте преди малко. Значи детето плаче и вие…

Да анализираме отговора ви и да сравним отношението ви към нездравия орган с отношението към малкото дете. Ако нещо ви е заболяло, отивате в аптеката за болкоуспокояващо.

„Детето“ хленчи, появява се болка, това ни дразни. Взимаме аналгин и го даваме на „детето“. Болката утихва, „бебето“ не плаче, мир и спокойствие настъпват у дома.

Вие знаете, че това не е добре, но продължавате да го правите. Така е по-лесно и по-бързо. А „детето“ изцяло зависи от вас. То и без това досега е търпяло и когато силите му са се изчерпали, е започнало „да плаче“, просто е било принудено да потърси помощ.

Вие му казвате: „Млъкни“, а то продължава да плаче.

Чувствате ли колко е абсурден подходът ви към себе си?

Аз например, ако плаче детето, първо, проверявам дали не се е подмокрило. Или е легнало неудобно, или пелената го стяга. Може би е гладно, може би го боли коремчето или… или… или…

Тоест, първо, намирам причината за дискомфорта, после я премахвам и детето се успокоява.

Значи каквото и да правите, както и да работите с болния орган, подходът винаги е същият — като с малко дете. Защото той е част от вас, вашето бъдеще, той зависи от вас.

Ако искате да си излекувате очите или друг болен орган, трябва да действате според природните закони, а не против тях: да намерите и премахнете причината за „плача“, да дадете онова, което му липсва.

Далечен роднина, който живееше до нас, дълго време нямаше деца. На четирийсет години му се роди син. Жена му и тъща му така се грижеха за него, че дори лятно време го навличаха с топли дрешки.

Накрая детето се разболя и умря. Роди им се второ дете, но и то умря. Стигнаха почти до развод. Жената обвинява мъжа, мъжът обвинява жената.

Майка ми каза:

— Отгледала съм седем деца и трийсет и пет внуци. Ще се погрижа за следващото им дете.

Роди им се трето дете. Майка ми го отгледа. Голо го оставяше на слънчице, на ветрец. Те протестираха и я питаха:

— Какво правите? Детето ще настине!

Майка ми опази това дете от сляпата, глупава и както сочеше опитът, гибелна любов на семейството.

Сега момчето е на 15 години. До петгодишна възраст и зиме, и лете ходеше гол, защото не търпеше никакви дрехи — веднага ги сваляше.

В нашата къща децата до петгодишна възраст не се обличат. А сме планинци.

Организмът ни свиква с всичко.

Та значи какво трябва да се даде на такова „дете“?

Трябва да се каляват организмът и нездравият орган. Да не се увива непрекъснато, защото „много баби — хилаво дете“. Грижите трябва да са разумни.

При изпълнение на упражнението, когато успокоявате „детето“, пристъпете с ласка, с любов, с нежност — иначе казано, с чувство.

Моят Наставник ми казваше:

„Създай бащина любов!“

Сега разбирам: за някои неща е бил в грешка. Твърде дълго бе живял и бе забравил какво чувства младото момче.

Разбирах го, предизвиквах у себе си някакви чувства, усещания, нещата напредваха, но много бавно. После, когато за първи път усетих бащиното чувство, това беше нещо неописуемо!

Разбира се, бях се подготвил, че скоро ще стана баща, но събитието въпреки всичко ме свари неподготвен. Веднъж се върнах от поредната командировка и чувам: „Честит син!“

Вслушвам се в сърцето си — нищо. Помислих си: „Странно, какво ли е това бащино чувство.“

Дадоха ми някакъв вързоп. Когато в колата отгърнах малкото дантелено крайче, отначало дори се уплаших. Гледам: някакво мъничко червено сбръчкано старче!

Първото ми чувство беше: „Нима всички деца се раждат такива?“

Прибрахме се. Вслушвам се в себе си: ни помен от чувство, само забелязах, че никой не ми обръща внимание. Всички: и младата майка, и родителското тяло — наобиколили ревльото.

„Е — казах си, — бащините чувства ще се появят на другия ден.“ Но не, появиха се само нови миризми. След две седмици ми се наложи да замина в командировка.

Върнах се след три месеца. Плачът се беше превърнал в рев. Миризмата от памперсите се беше превърнала във воня. Нощем не можеше да се спи. Общо взето, освен ядове — нищо друго!

И ето веднъж се прибирам вкъщи, отивам да видя сина си и установявам, че е изчезнал от кошарката, където го оставяха.

Оказа се, че вече е започнал самостоятелно да се движи — къде с пълзене, къде кой знае как! Претърсих цялата къща — няма го. Надникнах в килера. Там бяха подредени незатворени буркани със сладко. В този ден жените вкъщи тъкмо правеха сладко.

Погледнах и разбрах: синът ни е бил тук. Два трилитрови буркана се валяха на пода в голяма локва сладко, перушина, събрана за юргани, хвърчеше навсякъде, пресни следи водеха към леглото, а изпод него с лукав блясък ме гледаха две очички въгленчета. Всичко останало бе в сладко, в пух и перушина, прахоляк и боклуци, все едно бяха събрани от килерите на целия квартал. Вдигнах го на ръце и го понесох да го изкъпя.

И точно когато започнах да го мия, ме обзе едно ново, необяснимо, но много приятно чувство. Едновременно и трепетна нежност, и ликуваща гордост.

Надали някой може да опише с думи родителското чувство. И когато го прегърнах, усетих на гърдите си коленцата му, а до лицето си — нежния му изворен дъх. Така хубаво ми стана на душата, леко и спокойно, та изведнъж ми се стори, че летя.

Усетих как ми никнат криле:

„Това е моят син!“

Сигурно поне веднъж в живота си сте го изпитвали, скъпи читателю.

И когато гледате как расте детето ви, си представяте какъв човек ще стане.

Тревожите се за бъдещето му и едновременно с това сте горд.

Значи още веднъж!

С очите или с всеки друг болен орган трябва да работите със същата нежност и обич, както се грижите за болно дете. И когато насочвате вътрешния си поглед към него, трябва с гордост да си представяте бъдещето му точно както бъдещето на детето си: че утре очите ви ще виждат малко по-добре, отколкото днес. И така всеки ден.

Днес им давате своеобразен аванс, а утре непременно ще получите такава „благодарност“, за каквато не бихте посмели и да мечтаете. Това е същността: първо чувството, после резултатът. С всеки ден все по-добър и по-добър, и по-добър.