Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (7)

Из личния опит на един заблуден, става дума за собствения ми опит

Идиотът се учи от грешките си, кретенът се учи на дебилизъм от идиота.

Рецепта за мъдрост, измъкната от собствената ми пералня!

Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?

Имате ли в повече вяра в себе си, която успешно да превърнете в неверие?

Имате ли излишна сила, с която да си навредите?

Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.

Но може би сте много упорит заблуден, какъвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?

Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?

Готов ли сте да бетонирате болестта, съмненията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?

Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?

Ако сте отговорили „не“, да си стиснем ръка. И да действаме!

Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!

Драги мой! И аз навремето като пациент слушах Наставника си и в думите му не откривах никаква връзка със собственото ми заболяване. Понякога това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само споменът за онова време ме кара да умирам от срам.

Той непрестанно и досадно ми опяваше за някакви неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с болежките ми.

Той ми дърдореше за някаква си радост, усмивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмнение… Просто ми губеше времето!

Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.

Той ми говореше по време на упражненията:

„Слушай, лицето ти стана студено. Имаш мъртвешко лице. Я си поправи осанката, мимиката. Създай положителни емоции.“

За да не го обидя, изпълнявах всичко това — все едно му правя услуга, а си мислех:

Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките.

А там също разбирах и приемах само физическата страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „граби, народе“. После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.

Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражнения, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!

Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!

С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всичко това го знам, всичко ми е ясно — изтъркани истини! Боже мили, докога да го търпя?!“

А Наставникът постоянно ми повтаряше:

„Не е важно какво правиш, а как го правиш.“

И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.

Разбрах колко е трудно да им внушиш същината. Те с неприкрито раздразнение търпят „бърборенето“ ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в задника. Гледат на мен като на досадник.

Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.

И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръгнете по пътя на нетърпеливото очакване на практическите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са главните ключове за решаване на проблема!

Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестгодишен каторжен безрезултатен труд.

Внимание, лична грешка!

След като едва си излекувах бъбреците под ръководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да говоря. Сега го споделям спокойно.

Впоследствие се излекувах и не само се излекувах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отношение, но и превръщам в ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.

Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упражнението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.

Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!

От едно и също упражнение може да има:

1. полза,

2. вреда,

3. никакъв резултат.

Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, неща. Става дума за изкуствено създаваната вътрешна нагласа, необходима за оздравяването.

Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец — никакво подобряване.

Тогава започнах да „подобрявам“, „подпирам“, „подсилвам“, „обогатявам“ с нови упражнения неговата методика.

Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300–400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-километров пробег дневно. Всеки божи ден!

Не помогна!

Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо.

Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!

В стаята си специално махнах стъклата от прозорците. През цялото време, може да се каже, живеех в полеви условия: навън — минус двайсет, и в стаята — горе-долу толкова.

Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мога да видя ушите си без огледало!

Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!

По това време епопеята ми продължаваше вече две години.

За малко да забравя. Вечерите ми също бяха заети с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.

Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам защо ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.

Впоследствие бях сребърен медалист на шампионата на СССР по карате в моята категория. Станах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.

Шест години упоритост не донесоха грам полза. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?

Защото правех всичко отначало с ентусиазъм — все пак си бях излекувал бъбреците!

После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.

Анализ на грешката

Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вътрешната същност се е формирала синхронно с тялото ми. Първо по време на тренировките:

— съм развил до най-висока степен недоумение и хаос в душата си;

— укрепил съм съмнението в оздравяването си до състояние на непобедимо чудовище;

— това е преминало в състояние на твърдо неверие в успеха на начинанията ми;

— след това, оказва се, съм тренирал отчаянието си;

— с магарешка упоритост съм множил унинието си ден след ден;

— и накрая съм започнал да се самоизтезавам, да се саморазрушавам с омраза към всичко, и то в специално заделено за целта време!

Веднъж моят Наставник ме попита:

„Синко, не ти ли се струва, че ще останеш стар ерген?“

На Изток 27 години са зряла възраст. Тогава вече не издържах и му разказах за нещастието си.

„Ах ти, безмозъчно магаре! — и ме думна с тоягата по гърба. — Толкова години лекуваш хората, а ти самият си болен! На какво ги учиш, нещастнико? Защо не си ми казал?!“

Беше ме срам. Мъжът предпочита да умре, но не и да си признае полова немощ.

Учителят разнищи упражненията, които бях правил. През цялото време постоянно получавах възнаграждението си във вид на удари с тоягата където му падне.

И представете си, скъпи мой събеседнико! Той ме накара пак да направя същите упражнения, на които бях обучавал хората, но наблегна на нещо, на което почти не бях обръщал внимание, когато ги изпълнявах. Мислех, че са глупави капризи на стария пръдльо, прости ми, Господи!

Изясни се, че съм споменавал само между другото за същината, колкото да не е без хич, защото Наставникът навремето също ми беше говорил за нея.

Какво беше изумлението ми, когато на третия ден почувствах първите признаци на започващото ми изцеляване!

Сега сложете на едното блюдо на везните 2200 дни (около 6 години) младежки силни, енергични, упорити тренировки в множенето на глупостта и на другото — само 3 дни мъдрост. Затова се казва: който няма глава, има крака! Е, тази горчива чаша я изпих до дъно!

След месец и половина се прибрах вкъщи и съобщих, че ще се женя. След десет месеца се роди първият ми син, след още година — вторият, после и дъщеря… Господ здраве да им дава!

Благодарение на тази система хиляди бездетни семейства изпитаха радостта на майчинството и бащинството.

Затова ще съм същият еталон на досадник за вас, още много пъти ще ви обяснявам, натяквам, опявам, постоянно ще ви напомням, че най-важното не са упражненията, а цялостната подготовка за тях.

Упражненията, както вече сте забелязали, са в края на книгата и заемат съвсем малко място. Дълго ще говорим, преди да пристъпим към тях, защото трябва да познаваме „врага“, тоест възможните грешки и начините да ги отстраним.

Сега сте в същото положение, както аз бях тогава. „Хайде вече практиката!“

Не повтаряйте чуждите грешки. Не правете фалстарт! По-добре десет пъти да проверите парашута, защото той се отваря само веднъж!

Ако личният ми опит ви се стори недостатъчен, опитът на около милион пациенти, успешно стигнали до оздравяване, сигурно ще запълни недостига.