Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (22)

Кой е господарят: мързелът или волята? Ръцете встрани!

Искате ли да се убедите? Изпълнете упражнението „Ръцете встрани“. Изправете се, вдигнете ръцете, изпънати встрани малко над височината на раменете — на около 45 градуса, стиснете юмруци, палецът е изправен нагоре. Сега обръщаме ръцете така, че палецът да сочи пода. Стойте в това положение точно десет минути.

Постепенно упражнението ще ви умори и ще усетите у себе си борба на две сили: едната е живот, другата — смърт.

За да усетите по-ясно двубоя им, затворете си очите, моля ви.

Едното чувство, което държи ръцете ви изпънати, се нарича воля. Волята създава здравето ви.

Другото чувство, което ви казва: „Уморих се, стига“, е мързелът. Вие го слушате и десетки години сте подложени на болести, финансови кризи, нереализация.

Кое желание ви е по-близко, по-любимо, кое желание по-силно ви въздейства, по-често възниква, на кое се подчинявате обикновено — на силата, която казва „задръж“, или на силата, която казва „отпусни“?

Вгледайте се в себе си, вникнете в усещанията си. Запомнете също така с какво чувство отпускате ръце след десетте минути.

Трябва да издържите, докато у вас не се роди трета съкровена мечта, която ще се усилва с всеки миг.

Отначало направете упражнението, после четете нататък. Така ще ви е интересно да съпоставите мислите си с онова, което следва по-долу.

Забелязахте ли как с настъпващата умора леността започва да ви подстрекава:

„Отпусни!“

Мазно ви подсказва:

„Само за малко си свали ръцете, после пак ще ги вдигнеш!“

И ще направи така, че изведнъж някъде да ви засърби. Почесахте се — сега пък сърбежът се премести другаде. Всъщност просто сте се поддали на мързела.

Но ако не се поддадете и изтърпите, тоест проявите воля, леността ви ще се преобрази и ще ви атакува:

„Какви глупости ми предлага този? Аз съм толкова болен, това е подигравка! С моето заболяване изобщо са забранени физическите натоварвания.“

Дълбоко в душата ви се поражда желание да ме пребиете.

А щом отпуснете ръце, мързелът ви подсилва удоволствието.

И ето въпроса: кое е по-лесно — да задържите ръцете или да ги пуснете?

Да ги пуснете, разбира се! Но все пак ги задържахте, нали? По същия начин трябва да направите усилие за осанката и мимиката си, за оздравителните упражнения и за зрението си, разбира се.

Добийте мимиката на влюбен човек. Изпъчете се. Продължаваме.

Както забелязахте, мързелът е много коварен, хитър, находчив. Може би вече ви атакува.

Кажете, имате ли чувството, че днес нещо сте разбрали?

Прекрасно!

Ами ако се озърнете пет-шест години назад? Не смятахте ли пак така, че всичко ви е ясно в живота, за всичко имате собствено мнение?

А на осемнайсет?

Значи и днес, и утре, и вдругиден ще знаете, че всичко ви е ясно. Но добре би било да сте с днешния ум преди десет години, а? Да-а-а…

Значи мързелът идва във вид на „всичко ми е ясно“. Това наистина е така, но всекиму е ясно посвоему.

В аудиторията винаги предлагам на курсистите следното упражнение. Всички си затворете очите, ако обичате. Представете си картина.

Някаква местност, нощ. Държите цветя в ръцете си. Отворете очи.

А сега ни опишете местността, кое време на нощта е, какви цветя държите, опишете ни аромата им. Просто ни разкажете какво си представихте. Разбрахте ли ме? Добре.

Я да видим какво значи „наясно“. Питам курсистите какво цвете са си представили и къде.

— Лалета във вилата.

— Бели рози пред санаториум на Каспийско море.

— Ливада с глухарчета.

— Люляк, близо до къщата ми.

Забелязвате ли как се разделят пътищата ни? Един си е във вилата, друг е отпрашил в санаториум, някой е набрал глухарчета, трети кърши клонки току пред дома си. Отново всеки е разбрал каквото си иска.

Като казах „нощ“, „цветя“, хрумна ли ви нещо ново? Не, нищо. Просто си спомнихте собствено изживяване.

Аз обаче, когато ви питах, си представях лунна нощ в пустинята.

Пролетта в пустинята е буйна и много кратка като първата любов на стогодишен юноша. Всичко се вижда ясно чак до хоризонта. На стотици километри наоколо няма жива душа. Само хълмове, и всичките са в цъфнали краткотрайни цветя. Невероятно ухание!

Тишина! Само щурци тук-там.

Свърнал съм от пътя, облян в лунна светлина, навел съм се, събрал съм с ръце цветята и вдъхвам аромата им. Много ми се щеше да сте с мен, а вие се забихте накъдето ви видят очите. Е-е-ех!

Една и съща информация ни хвърля далеч един от друг. Тук е грешката. Вие слушате, вниквате, разбирате, а всъщност ровите в паметта си:

„А, нещо като онова. Ясно.“

Искате ли с друг пример да видим какво значи „наясно“?

Вече говорихме, че характерът е равен на болестта. Вашият характер е като скъсани обувки, които пропускат вода, щом завали. Влизате в магазин и питате:

— Може ли да потърся обувки, които да ми станат?

Отговарят ви:

— Разбира се. Изберете си.

Вие търсите обувки, така както разбирате нещата според собствения си опит. А да разбереш, означава да сравниш новите знания с онези, които вече имаш. Например аз казвам:

„Земята е кръгла.“

Разбрахте ли ме? Да. Защо? Защото това е общоизвестен факт и вие имате същата информация в главата си. Ако ви кажа: „Земята е квадратна“ — какво ще ми отговорите?

„Тъпак.“

Щом нямате такава информация в главата си, тя веднага се отхвърля, влиза през едното ухо и излиза през другото. Какво ново спечелихте за себе си? Нищо! Пак сте си бос по въпроса.

Получава се омагьосан кръг. Където има яснота, няма развитие, растеж, придобито.

Такава една особеност съществува.

Значи вие подхождате към нещата в живота със собствените си мерки — тоест както към обувките. Избирате скъсани обуща с отпрани подметки и казвате:

„Ето това, то ми е познато, наясно съм.“

И така, да сте наясно, е една от формите на леността. Това означава, че сте загърнали в нова опаковка характера, който ви е докарал болестта, и гордо седнали, гледате света през очилата си.

А сега си спомнете какъв отговор бяхте подчертали в списъка: „не вярвам, че ще виждам добре“ или „съмнявам се“ и пр.

Помните ли? Границата между здравето и болестта е вярата. Ако отговорът ви е „оттатък барикадата“, значи сте просто мързеливец! За да не се потрудите над себе си, се криете зад разни обяснения и аргументи.

Добре, простено ви е. Това са все скрити форми на мързела, за които до днес дори не сте се досещали. Но сега знаете как стоят нещата. Значи от този момент нямате път назад. Съгласни ли сте?

Нека за по-нагледно да обсъдим какво е съмнението.

Образно казано, това са очи на тила. Те могат да гледат само назад в миналото — към преживени несполуки и поражения. Всяко движение напред е съпроводено с нови удари на главата в стената. Колкото повече напредвате, толкова повече са ви цицините.

Негативният опит продължава да се трупа и да се циментира в съзнанието. Оттук нараства неувереността в собствените сили. Вие още по-зорко се вглеждате във вчерашния ден, убеждавате себе си и околните, че без минало няма бъдеще. Следователно хроничните несполуки са реализирано съмнение. А съмнението е агресивната форма на мързела. Ето че още един омагьосан кръг се затвори. Значи вие самият браните болестта си.

Никой не казва:

„Не искам да съм здрав.“

Но искането е едно, а…

 

 

Кривокрак мързел с пола!

Влизате в спортен салон. Защо? С каква цел? За да се омъжите за първи път на шестдесет години! Че всички викат: „С тия криви крака-а-а… криви крака…“

Отивате при треньора и го питате:

— Има ли начин краката ми да се изправят?

— Да, има.

— Как?

— С всекидневни тренировки. А мързелът ви шепне:

— Ако кажат, че ще ни струва повече от пет минути, не щем. Нямаме толкова време.

— И колко време общо?

— По час и половина в продължение на половин година.

Мързелът:

— Разбра ли, загубенячке. Да изчезваме.

Треньорът:

— Направете петдесет клякания, ако обичате, за да проверя физическата ви подготовка.

Вие клякате веднъж, два пъти… Междувременно вътре във вас започват да се борят мързелът и волята.

Мързелът:

— Уф-ф-ф! Още много ли?

Волята окуражава:

— Давай, давай! Три-и-и… че-е-етири… пе-е-ет…

Тогава мързелът започва да ви бомбардира с аргументи:

— Виж колко много хора има навсякъде — по улицата, в метрото. Да не са умоповредени всички? Ако имаше и най-малката полза от такива неща, тук щеше да е претъпкано.

Волята:

— Давай, давай! Помни за мечтата си!

Тогава леността вече атакува по всички фронтове:

— Ти си пълна идиотка, щом се самоизтезаваш така! Неомъжената ти приятелка също иска да е семейна, разбира се, и краката й също са криви. Само че твоите са такива (), а нейните — такива)(. Защо и тя не е тук с тебе?

Вие се замисляте: „Защо наистина?“ Този аргумент е много силен. А мързелът продължава:

— Ти в кое време живееш? Какви ти спортни салони в наше време? Това е забравена отживелица, при това толкова мъчителна. Виж по телевизията! Сега дори се предлагат специални хранителни добавки, мазила…

Лежиш си на дивана, а по телевизията дават някакво мазило и към него гащи. Мажеш се, слагаш гащите, а на сутринта се събуждаш прекрасна Пепеляшка.

Ама наистина шедьовър в рекламата! Цели право в желанието на обикновения човек. Нищо не правиш, а постигаш нещо голямо. Търсенето ражда предлагането.

Да ви кажа впрочем, тази стока много се купуваше. Откъде знам ли? Тайна! Добре де. Ще ви разкажа.

А мързелът продължава:

— И никъде не трябва да ходиш. Ще ти донесат вълшебните гащи направо вкъщи!

И край! Сега вече ви е ясно защо утре няма да дойдете.

Веднъж така разказвах в аудиторията, а една дама се смее, смее се и не може да се спре. Питам я:

— Какво има?

А тя:

— Ха-ха-ха, точно там работя.

— Защо се смеете тогава?

— Защото тия гащи най-много се купуват.

Помолих я:

— Почакайте, моля ви. Кажете, наистина ли помагат?

— Това е търговска тайна.

А когато дойде за втората степен, ми каза:

— Напуснах онази работа. Като видях какво става, не издържах. Не е за мен.

Или да вземем друг пример. Спомнете си как ви се е случвало сутрин да вървите по улицата, а насреща ви някой тича с анцуг и маратонки.

Каква е реакцията ви?

Мислено си казвате:

„И аз искам!“

А в съзнанието ви изплува:

„Колко пъти си искал, миличък, колко пъти!“

За да не страдате, мързелът веднага спуска над вас балдахина си, притиска главата ви до хилавите си гърди, бранейки чедото си от разни нападки, и пламенно ви шепне на ушенце: „Виж го, той е луд, откачен, малоумен! Къде търчи? Да умре здрав! Глупости! Няма си друга работа!“ Или нещо подобно.

Вие се чувствате дефектен в сравнение с него, защото той е успял да отдели половин час време. Изведнъж разбирате:

„Други успяват, а аз не мога да си наложа. Искам, но не мога.“

Чувствате вина пред себе си и решавате да се самооправдаете. После какво?

 

 

След като установявате, че не е с всичкия си, с огромни усилия отлепяте шкембе и задник от тротоара — оп-па! — и доволен продължавате по пътищата на живота като тлъст пуяк или дърта крава. Разпознахте ли се в картинката?

Ако мързелът забележи и най-малката съпротива, той се превръща в утешител и започва нежно да приспива бдителността ви:

„То-о-олкова си уморен. Днес беше мно-о-ого тежко. Един пропуснат ден нищо няма да промени. Почини си, утре ставаш с нови сили и веднага започваме. Дори ще ти помогна.“

Той се прави на съюзник и ви предлага подкрепата си. Нали си представяте какво ще е утре?

Мързелът е стремеж към покой. Покоят се стреми към висшия си идеал — абсолютния покой, вечния покой. Мързелът е миниатюра на смъртта.

Именно смъртта във вид на мързел последователно реже нишките, които ни свързват първо с играчките, после с интереса към танците, красивите дрехи, прически, пътешествия, грижи за себе си, с интереса към живота като цяло. Смъртта ви гали с костеливата си ръка и ви приспива:

„Ти ня-а-ама да умреш. Дру-у-угите ще умрат, ти ще живееш! А сега си починии-и. Вземи някакво хапче-е-е и лягай. То ще се погрижи за всичко.“

Мързелът в детските години е:

„Не искам!“

В младежките:

„Знам си.“

В зрелите:

„Аз съм умен — всички други са тъпаци.“

А тълпа мързеливци го наричат стремеж за подобряване състоянието на народа.

Може да се каже, че именно за удовлетворяване потребностите на армиите мързеливи хора се правят изобретенията.

Когато на хората им омръзнало да късат месото със зъби и да го преживят, някаква личност е измислила месомелачката.

Когато ги домързяло да се влачат пеш, някой буден ум е измислил велосипеда. Други гении — автомобила, асансьора и т.н.

Хората искат да се излежават цяла вечер пред телевизора: чудесно, ето ви дистанционно.

Всичко е идеално. Но от какво е продиктувано това и накъде ни води. Към вечния покой!

Ако обявите война на мързела си, не мислете, че той веднага ще се уплаши и ще капитулира. Не, няма да седи и кротко да ви гледа как му превземате териториите.

Най-добрата отбрана е нападението, затова мързелът ви ще подхване активно настъпление по всички фронтове. Вашата победа би означавала за него гибел. Още повече след като толкова години настъпателно и същевременно дискретно ви е управлявал.

За него сте не само подслон, огнище и храна, но и възможност да се отдаде на любимото си занимание: приспивайки волята ви, той ви превръща в безволево парче месо, от каквито парчета се състои цялата човешка маса.

Затова мързелът непременно ще намери категорични аргументи, пред които ще вдигнете ръце и ще се предадете. Заложен е животът му!

Представете си, че сте го надмогнали, постлали сте тренировъчното килимче и започвате упражненията. Отначало мързелът ще ви подмами. Ще ви гледа с хитри оченца, снизходително ще ви окуражава:

— Давай, давай, още малко усилия! Бра-а-аво! Да видим колко ще издържиш! — и веднага ще подхвърли: — Вън минава кола, чакай да се махне, че ти пречи. Я виж, там двама се млатят. Ле-ле-ле-ле, какъв удар му заби!…

Или:

— Да му се не види, някъде капе чешма: кап-кап-кап-кап…

Всичко ще ви дразни и отвлича. Тогава мързелът ще каже:

— Да оставим за по-добри времена, а? През лятото ще идем на вилата, там ще излезем на брега на океана и ще потренираме.

Имали ли сте подобни мисли? Вярвате ли, че ще потренирате през лятото на вилата? Там ще ви пречат мухи и комари. Тъкмо започнете, и комарът: „З-з-з-з-з-з.“ Мързелът ще каже:

— Да отидем на Бахамските острови, там няма кой да ни попречи…

Имате ли възможност за упражнения вкъщи? Естествено мързеливецът няма. И дума да не става! У дома всички се прескачаме, няма свободно кътче — какви ти упражнения! А и съседите са много шумни, лош късмет.

Значи, за да имате възможност за упражнения, трябва да дойда у вас с каска на главата, автомат в ръка и дори със зенитно оръдие, пък да кресна:

— Я всички вън от къщата, тр-р-р-р-р-р! Вън, ви казвам! Уважаемата леля Маня или чичо Ваня иска да поработи над „радикулита“ си между ушите.

Точно в седем нула — нула цялата махала трябва да се омете на прилично разстояние с транспарант „Леля Маня (чичо Ваня) тренира!“.

Ще изкараме батальон полицаи от единия край на улицата, батальон — от другата, за да спрем движението. Трябва да се упражнявате, а гледай ти, някакъв самолет прекосява пространството… Но аз съм тук за противовъздушната ви отбрана!

И пак нещо ще ви попречи.

Така че не чакайте никакви специални условия. Действайте във всякаква обстановка, използвайте всяка възможност и минутка, стига, разбира се, да имате цел.

Това е един от начините да измамите мързела. Ако пък кажете, че нямате време да се посветите на себе си, знайте, че мързелът преподнася в красива опаковка сюрприза, наречен „делови човек“.

Леността е многолика и винаги ще ви намери причина да зарежете тренировките. Бъдете бдителни!

Забелязвали ли сте как по време на кляканията или коремните преси настъпва момент, когато те започват да изискват много усилия. Мускулите казват:

— Не можем повече! Умираме!

А волята:

— Ще трябва, Федя, няма как!

Полезната тренировка започва точно когато се самопринудите да действате въпреки „не мога“ и „не искам“. В противен случай тренирате безволието си, слабодушието, поощрявате мързела.

Такъв е законът на живота: никога не стоите на едно място — или продължавате напред, или се катурвате назад. Всекидневната мъничка победа над мързела тренира волята. Всекидневното микроскопично отстъпление пред мързела го доразвива. Това е. Трети вариант няма!

Изберете едната посока: или се сривате, или се измъквате.

Всяко ваше действие служи или на съзиданието, или на разрушението.

Никаква инертност. Запомнете! Преустановете всякакви отстъпки и работете върху себе си.

Всеки може да оправдае мързела. Всеки е прав за себе си. Мъжът, жената, децата, нациите, човечеството — и когато правотите се сблъскат, става конфликт.

Понякога правотата на двама съседи, единият от които иска да си почине, а другият шумно да се весели, не съвпадат. Тогава на другия ден и двамата са със заслужени синини.

Има улична правота, градска правота, държавна правота.

Тоест можете да оправдаете всяка своя постъпка, стига да пожелаете. Искате ли да затънете до уши в живота, който ви е докарал болестта, да се саморазрушите, да сте във вечен сблъсък със себе си? Само мързелът, който ви вкарва в рамките на общоприетите понятия, мислене, поведение, действия, ви кара да живеете, мислите и постъпвате като всички и накрая ви набутва в безизходица! Отдръпнете се от тълпата! Измъкнете се от блатото!

У всеки от вас обитава гениална, силна, забележителна личност, но за съжаление неразкрита. Дайте възможност на дълбоката си истинска Човешка същност да се прояви. Възкачени на златната планина, мизерувате, газите чистата изворна вода и умирате от жажда! Това е кощунство!

Чрез себепознание ние се домогваме до Бога! А това значи, че Бог е вложил всичко в нас: любов, съзидателност, творчество. Остава да го открием и да го проявим. Затова продължаваме напред.

Тест за кърлежов тип характер

Да се спрем на четвъртата вълча яма, в която пада хронично болният несретник.

Най-разпространената грешка, най-голямата опасност е недоволството от себе си.

Омразата към самия себе си е капан, който убива всяка съзидателност! Тя е саморазрушение! Ако не сте съгласни, предлагам ви минитест.

Отговорете, ако обичате, доволни ли сте от работата, здравето, външността, личния си живот? Доколко смятате себе си реализирани в живота?

Поставете си обща оценка по десетобалната скала. Не бързайте. Първо си помислете, вслушайте се във вътрешния си глас.

Готови ли сте? Нека анализираме резултатите.

Да видим колко ни е сладък характерът.

Скъпи мой читателю! Пригответе си буркан мед или сладко, малко цианкалий и чиста чинийка. Схемата е много лесна.

Ако сте си писали единица, сложете в чинийката лъжичка мед или сладко и девет лъжички отрова. Това е характерът ви.

Ако сте си писали двойка, две лъжички мед или сладко и осем лъжички цианкалий ще ви се усладят, ако успеете, разбира се, да оцените вкуса, преди да хвърлите топа.

Браво на вас, ако сте се оценили с девет, защото ще добавите на меда или сладкото само една лъжичка отрова.

Е, каква е разликата — кой ще умре последен? Значи този, който си е писал осем или девет, изобщо не се различава от другите самоубийци.

А за да запомните добре състоянието ми след общуване с характер като вашия, направете следното.

Вземете вместо отровата котешка дърдонка с давност, равна на възрастта ви…

Който си е писал единица, да си сложи лъжичка мед и девет лъжички дърдонки. Останалите правят същото според самооценката си.

Кому най-много се услажда? На вас с деветката? Девет лъжички мед и една лъжичка от посочената хранителна добавка! Но важното е добре да се разбъркат!

Разбрахте ли ме? Всяко общуване с вас ми оставя доста гнусен вкус в устата. Такава гадост не се забравя никога.

Веднъж след подобно упражнение при мен дойде една дама и каза:

— Какво направихте? Толкова обичам сладко, а сега от три дни не мога да го гледам!

Оказа се, че имала много развинтено въображение. Аз пък нарочно говоря такива гадости, за да не се забравят.

Вие сте зрял човек, може би много по-възрастен от мен, може би знаете повече от мен, но ще ви кажа, че в едно нещо, най-важното, съм по-голям познавач от вас — в поведението на хронично болния несретник в бизнеса или в живота. Вече двайсет години всеки ден по десет часа все с такива се занимавам!

Това, което казвате за първи път в защита на положението си, съм го чувал хиляди и хиляди пъти. Още не сте си отворили устата, а на мен ми е ясно с какви думи ще се оправдаете, че не можете да сте здрав. Нищо ново.

Знам как се оневиняват хората, как бранят болестта си. Но най-вече знам как да ги измъкна от тези болести и проблеми. Да, категорично!

Класифицирам двойкаджиите, които нямат подобрения, и знам какви аргументи ще ми изложат, как ще се държат. Виждам мимиката, реакциите и поведението на хората, които побеждават болестта.

Вече минахте един тест за „кърлежов характер“, когато отговаряхте на въпросите „вярвам“, „надявам се“, „съмнявам се“ и т.н.

Изобщо не сте се променили оттогава! И това е естествено. Изучавайки хората, които се измъкват от болестта, обърнах внимание на удивителна разлика в сравнение с другите, които се заклещват в заболяването.

Склонните към оздравяване се отнасят към себе си с уважение, благодарност и признателност. Те откриват радост във всяко действие.

Вие си написахте оценки. А по какви критерии впрочем? Всъщност критерият е характерът ви! Еталонът е стереотипът на мисленето ви. Всяка крачка към радостта увеличава тъгата ви.

Искахте да си купите секции. Купихте ги! Ох! След два дни вече ви се струва, че можеше да са по-хубави. Малко са ниски, пък и цветът не е точно какъвто го искахте, а и не побраха всичко.

И щом ги погледнете, вместо да се радвате, ви докривява. Искахте по-хубави!

„Малко съм недоволен от къщата, която вдигнах. Трябваше да я направя по-висока, по-широка. Жалко, че има само четирийсет стаи, щеше ми се още една!“

И новата къща се превръща във вечен укор за недалновидността ви.

На такъв човек все нещо „мъничко“, „ей толкова“ не му стига, за да е щастлив. Просто е мъничко нещастен.

А има ли мъничко болен?

А има ли мъничко мъртъв?

Мъничко подлец?

Мъничко предател?

Мъничко безсрамен?

Мъничко бременна? Да или не?

Няма, нали? Съгласни ли сте?

Представете си, че мъничко нещастен човек изведнъж решава да стане началник, защото точно това му липсва, за да е напълно щастлив. И той става, да речем, шеф във фирма.

Но е щастлив само няколко месеца. След известно време пак се чувства нещо недоволен.

Сега иска да стане директор. Става. Но не е по-щастлив. Постоянно го измъчва чувството, че нещо не му стига. За да се предпази от усещането за провал, което го следва по петите, той трябва да стане генерален директор. И тъй нататък, и тъй нататък…

И вие вечно си измисляте, изсмуквате си от пръста и намирате причина за недоволство, при това му се наслаждавате.

Не е ли така? Тези умници дори измислиха лозунг:

„Недоволството от постигнатото е двигател на прогреса!“

Сутрин ставате, до вечерта препускате да търсите призрачното недостигащо „нещо“, за да сте щастлив утре. И така — цял живот.

Винаги сте поне мъничко недоволен от нещо, затова цял ден сте един ден назад от щастието.

Недоволството от себе си винаги води до разрушаване на сътвореното. Това е блато, в което се давят начинанията. Вие строите с едната ръка, с другата рушите.

Кога ще живеете? Кога?

Кога ще се научите да се радвате на всяко вдишване?

Ето сега вдишайте и издишайте. Каквото и да усетите в този миг, то повече не ще се върне.

Представете си, че няма да последва второ вдишване — издишване. Каквото чувствате, каквото виждате, който е редом с вас — от това се състои животът. Не мислете само за утрешния ден, а още днес загърбете претенции, огорчения, обиди и т.н., и т.н.

Не отлагайте живота си за утре. Живейте, обичайте, творете, радвайте се днес, днес! Да! Точно сега, скъпи мой.

Според оценката, която си написахте, може да се каже, че вътре във вас се разпорежда злото.

Вие пак се самопреценихте според характера си и викнахте:

„Малко е!“

Всичко постигнато и придобито в живота в крайна сметка ви носи още по-голямо нещастие, още по-голяма мъка, разочарование и скръб.

Но най-страшното е, че животът си отминава. Човек застава на прага на вечността, оглежда се назад и изведнъж започва да разбира безсмислието на много от желанията, постиженията и придобивките си. Ето тогава идва голямата печал, но вече е късно.

Великият пълководец Александър Македонски преди смъртта си разбрал какво е направил и за какво е похабил живота си. Той, завоевателят на почти целия свят, наредил да го погребат с отворени длани. И когато носели ковчега му, обърнали ръцете му с дланите нагоре, та всички да видят, че си отива с празни ръце. Да разберат грешката му и да не я повтарят. Това е исторически факт.

Дори игла не можете да вземете със себе си. Е, струва ли си с такава упоритост да си хабите живота за материални придобивки. Не забравяйте вътрешния труд над самите себе си.

Болестта и характерът са взаимни огледални отражения.

Характерът и съдбата са едно и също.

Промяната на характера води до промяна в съдбата. Главният ви враг по този път сте самите вие.

Занижената самооценка е най-страшната разрушителна сила, това е смърт. Ненавистта е отрова. Ако мрази себе си, човек не понася и околните.

Не сте ли съгласен?

Кажете ми тогава, може ли човек да обича друг човек, ако не обича себе си? Можете ли да нахраните някого, ако тенджерата ви е празна?

Не!

Човек, който не уважава себе си, не може да уважава другите.

Човек, който не обича, не приема себе си, не е в състояние да обича. Вие не можете да дарите нещо, което не притежавате.

В една от свещените Божии книги се казва: „Възлюби ближния като себе си.“

Тук с вас обсъждаме най-разрушителните страни в характера на хронично болния несретник. Но с усилия на волята характерът може да се промени към по-добро.

Значи първата ви задача е: впишете една под друга всички отрицателни черти в характера си, които бихте искали да премахнете, а до тях — положителните, които бихте искали да подсилите и да доразвиете. Тази задача е в самата основа на много от упражненията, за които ще говорим по-нататък.

Портал за ада

Младият император вървял със свитата си през града. Народът падал по очи и викал:

— Вива, императоре!

А ковчежникът го следвал и при знак с очи хвърлял на народа жълтици.

Хората щели да се избият, само и само да докопат жълтица от прахоляка, и пак крещели с упование за още монети:

— Да живее императорът!

Стражата дебнела всички да се кланят на властелина и налагала с камшици онези, които не скланяли глава.

Един страж измъкнал меча, за да отсече главата на бос, мръсен и дрипав монах, който с гордо вдигната глава крачел към императора. Тъкмо замахнал с меча, и чул мощния глас на господаря:

— Стой!

Той се спрял в почуда. Как така? Нали самият император бил заповядал и много свободомислещи глави вече били посечени.

Но това, което станало после, потресло всички!

Младият император скочил от коня си, втурнал се към нахалника, коленичил пред него и целунал крайчеца на мърлявата му дреха.

Свитата се слисала. Народът ахнал. Какво е това чудо? Императорът сякаш се превърнал в друг човек. Едва след туй някои от свитата разпознали в този дервиш бащата на императора. Преди няколко години той се отрекъл от престола, предал властта на сина си и тръгнал да странства в търсене на истината.

— Здравей, татко. Завърнал си се. Добре дошъл…

— Не, сине мой, още не се връщам. Стигнах до единия край на Земята, а сега отивам към другия и пътят ми минава през страната ти.

— Това са твоите владения, татко!

— Не, сине, сега са твои.

— Виждаш ми се много отслабнал, татко. Кон за императора!

— Не, не, не искам. Ти знаеш обета ми — да ходя пеша и да остана беден. Ако искаш да помогнеш на стария си болен баща, пусни няколко медни пари в чашата ми, за да си купя хляб. Друго нищо не е потребно на баща ти.

Синът се смутил, като видял малката му мръсна дървена чаша за подаяния.

— Ковчежник!

Ковчежникът дотичал.

— Напълни тази чаша!

— Синко, не приемам никакво подаяние, по-голямо от чашата ми.

След първата шепа се понесъл ропот сред тълпите, които видели как на някакъв просяк се дава цяло състояние. Всеки бил готов да удуши този дрипльо. Те взели да викат:

— Вива, императоре! На такъв просяк — такова състояние?!

А ковчежникът се опулил — монетите се сипели в чашата, а тя все оставала празна.

— Каква е тази чудновата чаша, татко? Не зяпай, ковчежнико, сипвай!

С всяка шепа той се учудвал все повече. Цял чувал злато се изсипал в чашата, а тя все оставала празна.

— Каква е тази странна съдина, татко?

— Синко, нали виждаш как е закъсал баща ти? Ако можеш, нахрани ме днес.

Синът взел чашата, учудено я позавъртял в ръцете си, огледал я от всички страни, гневно я ударил в прашния път и наредил:

— Да се напълни!

Чувал след чувал носели слугите, докато ковчежникът не казал:

— Повелителю, златото свърши.

— Пратете скороходци да донесат още! Докато не напълни проклетата чаша, няма да мръднем оттук!

Голям брой тежки чували се изсипали в чаша, но тя оставала все така празна. На четирийсетия чувал синът не издържал.

— Каква е тази сатанинска чаша? Що за дяволска съдина си донесъл, татко?

Четирийсет коне със злато докарахме, а тя е още празна? Как и с какво може да се запълни?

— Ех, сине мой, щастлив съм, щастлив съм, че ти се оказа по-досетлив от мен. На четирийсетия чувал ме попита каква е тази чаша. А аз, за да разбера, хвърлих в нея целия си живот, половината свят, хиляди наложнички, цялото мислимо и немислимо богатство на земята. Синко, здравето си хвърлих в нея. ВСИЧКО хвърлих, а чашата остана празна. Защото тя е направена от желанията ми. Това е чашата на желанията…

 

 

И вие, драги читателю, имате такава чаша.

В преследване на поредното желание сте хвърлили в нея младостта, здравето, красотата, щастието си. Тя е погълнала душевното ви спокойствие, радостта от живота, не ви е оставила да изпълните истинските си съкровени мечти. В тази чаша сте хвърлили целия си живот.

Остава ви може би последната третина. И ако не я захлупите веднага, тя ще глътне всичко до последния ви ден.

Не го ли виждате?

Всеки път, когато казвате „малко е!“, вие упражнявате вътрешно отрицателно отношение към самия себе си и към всичко постигнато, обезценявате изживените години, целия си живот!

Придирчив към себе си, вие продължавате да се сравнявате с другите не откъм най-добрата страна! Подценяването идва от чашата на желанията, то е в основата на всяка несрета, недоволство, несполука…

Взрете се в себе си. Дори да възстановите 100 процента зрението си за един ден, пак ще сте недоволен. Така ли е?

Докато не е станало късно, променете отношението си към себе си, към околния свят и към живота, намерете у себе си нещо истинско, ценно, същинско, вечно и го развивайте.

Вдигнете сега дясната си ръка. Погалете се по главата поне задето с прочитането на тази книга правите опит да се погрижите за здравето си, да възстановите зрението си.

Дори да не стане, ще е само в началото. Научете се да си прощавате дребните грешки. Благодарете на себе си поне задето ви има на този свят.

Винаги можете да намерите за какво да похвалите сам себе си.

Ако с желанието да се промените оставате все същият, вие се залъгвате с илюзии.

Извинете ме, но е безполезно да лекувате язвата, ако в нея е заседнал ръждив пирон — раната все ще се отваря. Ръждивият характер, който носите в тялото си, ви е забил в тази безизходица.

Колкото и да е трудно, за всеки ден, за всяка пълноценно свършена работа трябва да се самопринудите, с усилие на волята да събудите уважението към самия себе си, защото именно оттук започва сътворяването на Личността.

Мислите, че само вие сте с проблеми?

Всеки ги има предостатъчно. Както се казва, на път и под път. Но най-важното правило е: ако не можеш да промениш ситуацията, промени отношението си към нея.

Всичко е въпрос на сравнение. Затова може да се каже, че животът е прекрасен във всичките си проявления.

Някоя няма мъж, затова страда и тъгува. Ама я ги погледнете тези измъчени и угнетени омъжени жени, дето теглят каиша! Вие сте просто щастливка!

А може би сте недоволна от мъжа си — тогава погледнете самотните жени с какви гладни очи гледат мъжа ви.

Всичко е въпрос на сравнение.

Ако се мислите за много стара, ще си поговорим след двайсетина години. Тогава ще кажете:

„Ех, че млада бях, ходех си до тоалетната.“

Това е животът!

Не чакайте да минат двайсет години, за да оцените радостта на днешния ден.

Може би страдате от тежка болест? Но и от болест до болест разликата е голяма.

Например имате язва на стомаха. Отивате на лекар, той ви казва:

— Май отдавна не сте се преглеждали?

— Изобщо не ходя по лекари.

— Ами браво, че така сте се занемарили — казва лекарят, — имате онкологично заболяване.

Вие реввате:

— Докторе, да не е все пак язва?

Сега бихте се радвали да чуете, че имате язва на стомаха. Значи след толкова години проблеми с язвата сега вече си я пожелавате!

Прибирате се вкъщи като в мъгла и нищо вече не ви интересува. Знаете, че ви остава още малко да живеете и всичко губи смисъл. Не ви интересува повече какво мислят хората за вас, защо съседът не поздравява, какъв е килимът ви, нов или стар.

Всичко скъпоценно, което сте придобили с цената на похабеното си здраве, става мираж!

Желязото ръждясва и се изронва — в такова желязо сте превърнали живота си.

Мебелите ще станат на трошляк, а вие вече сте дали част от живота си за тези мебели. Всичко е напусто в света, всичко е илюзорно, всичко е тленно. Какво остава от човека? Освен спомена — нищо друго!

Ценностите се преоценяват. Неща, заради които вчера сте се нервирали, ядосвали сте се, днес са пълна глупост.

Едва сега разбирате истинската цена на всичко в живота, но уви…

След две седмици ви викат в поликлиниката. Отивате, а лекарят едва ли не на колене ви моли:

— Простете ми, за Бога! В лабораторията са сбъркали анализите. Вие имате язва на стомаха.

Излизате навън и радостно се провиквате:

— Имам язва! И-и-имам яаазваа!

Всичко е въпрос на сравнение, скъпи мои. Всичките ни скърби, всичките ни радости са относителни. Помъчете се да цените всяка минута в живота. Миг — и я няма!

Нека се научим дори в най-лошото да откриваме нещо добро. Един и същ проблем може да се погледне от различни страни, да се прецени по различен начин и да му се намери решение. Ето ви пример.

Двама ученици пушачи се разхождали в градината и не смеели да запалят. „Утре трябва да питаме учителя дали ни е позволено да пушим“ — решили те. На другата сутрин единият се появява много натъжен и вижда, че другият пуши.

— Как така? — учудил се той. — На мен учителят ми забрани!

— Ти какво го попита?

— Дали може да пуша, когато медитирам. Той ме изпъди, беше много разгневен.

— Там е цялата работа. Аз го попитах може ли да медитирам, докато пуша. И той каза „да“.