Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (12)

Тогава ще ви кажа върху какво ще трябва да поработим

А Вие ще ми отговорите: „О-о-о-ох! У-у-уф! Ама как ме мързи-и-и!“

Първо. Да се запознаем с мързела в много от скритите му форми на проява.

Второ. Да изучим изкуството да се твори.

Трето. Да се предпазим от всевъзможни грешки по пътя към целта.

Четвърто. Да постегнем опорно-двигателния си апарат, да заякнем мускулите, да укрепим дейността на вътрешните органи, да коригираме зрението.

Пето. Да прегледаме всичките си чувства, стремежи, проблеми.

Може да възразите: защо да се занимавам с гръбнака, след като съм късоглед, имам катаракта или съм с атрофиран зрителен нерв. Ще се съглася с вас, стига да ми докажете, че очите ви са абсолютно изолирани от останалите органи и са извън организма ви — на шкафчето. Не можете ли? Повече от ясно е.

Задачата ни е да премахнем причината за дефекта ви. Ако причината е „стиска ми обувката“, защо да лекуваме главата със скъпи лекарства?

Представете си следната ситуация. В чакалнята на очния лекар са се събрали десет души. Да речем, всички с еднаква диагноза. И лекарят им предписва почти еднакво лечение със съвсем малки разлики. Но хората не са еднакви и причините, довели до заболяването, също са различни.

Единият пациент е пострадал от инфекция.

На друга мъжът й е алкохолик и у тях всяка вечер е „пата — кюта“!

Третата е стара мома, целият свят й е крив!

А онзи е немощен интелектуалец, мозъкът му тежи повече от хилавото тяло.

Фиданката до него има-няма 150 килца. Шкембето й ще изстиска очичките.

И всички са с почти еднакви оплаквания.

Еднакво ли ще се лекуват? Причинно-следствената връзка, която съществува във всеки отделен случай, не може да се игнорира.

 

 

Авицена имал много старателен нов ученик. Веднъж при великия лечител довели някакъв слепец.

Учителят казал какви съставки да се забъркат, за да се направят две питки. Онзи изпълнил всичко точно. Наложили питките на очите на пациента и слепият още на другия ден прогледнал.

А съседът на този пишман ученик също бил сляп. Вдъхновен от успеха, чиракът приготвил абсолютно същите питки и ги наложил на очите му. На другия ден очите на слепеца направо изтекли.

Добросъвестният идиот тича при лечителя, облян в сълзи:

„Как така, учителю, направих всичко точно както ти каза! Защо се случи белята?“

Мъдрецът рекъл опечален:

„Слепотата се предизвиква от различни причини — от сухост и от влага, от жега и от мраз, от какво ли не. За хиляда слепи причините са хиляда. Върви си, синко. По-добре да станеш хлебар.“

Да вземем например разширените вени. Как трябва да се лекуват — с лекарства, с мазила или със скалпел?

Причината може да е в малкия таз, да речем, в проблеми на половите органи и хроничен кръвен застой. Какво да се лекува — половите органи или червата? Но просто така няма застойни явления. Може да става дума за възпалителен процес, за изкривяване на гръбнака, за нервна преумора, за стрес и т.н. Трябва да се лекува нервната система, така ли? Но и стресът е предизвикан от нещо — от семейни неуредици, от ядове в работата и пр.

Мъжът изневерява — стресът у жената води до верижна реакция и резултатът е разширени вени. Какво трябва да се направи? Често дамите отговарят в хор:

„Да се смени мъжът!“

Млъкнете, жени, когато говори мъж! Трябва да разберем и защо й изневерява. Дали защото жена му мирише на хвойна?

Не ви говоря за хвойнови вани. Просто лежи до него като дърво поради строгото възпитание в пионерска възраст.

Чувам възмутения ви вик, скъпи дами, че нямало фригидни жени, а имало само калпави мъже!

Ще поспоря по темата с вас в някоя от следващите си книги, озаглавена „Омъжена, но закопняла“, която подготвям за печат. А сега да се върнем на основната си тема.

Получава се странен лабиринт: за да излекуваш краката, трябва да премахнеш „изперкването“ от главата. Същото важи за всеки конкретен случай.

Човешкият организъм е феноменален и изисква комплексен подход — тук няма и не може да има незначителни дреболии. Недопустимо е повърхностно отношение. Премахнем ли причината, последиците сами изчезват. Ето защо системата ни за възстановяване е толкова ефикасна.

След като я овладеете, освен че ще се изцерите, ще съумеете да се разгърнете като личност, да проявите творческите си способности, да си намерите подходящо занимание и да станете не само духовно богати. Но ще го постигнете единствено чрез самопознание.

Опознаеш ли себе си, ще откриеш Бога!

Тук няма нищо фантастично, това е истинското положение, и то подкрепено с много примери. Ще ви разкажа следния случай.

По време на курса някаква дама не издържа на „бръщолевенията“ ми за реализирането на стремежите, скочи и взе да се възмущава, че не е дошла, за да се замогне или да се разхубавява — не вярвала в тия глупости! Искала само да се отърве от проклетата си болест.

Какви ти тук мечти, по дяволите! Самота, тъга, ни мъж, ни деца, мизерна пенсия, животът отминава. Поне да доизкара дните си… Общо взето, оставаше само да наизвадим носните кърпи — толкова трагично, жално и същевременно гордо прозвуча всичко изречено.

А на мен ми идваше да й викна:

„Тъпачко, ако не хленчеше, а си беше размърдала мозъка…“

Тя впрочем си размърда мозъка, и още как! Оттогава минаха осем години. Днес няма да й̀ дадете и четирийсет. Омъжи се. Но не е там работата.

Тя въплъти в живота си дълбоко потисканите си мечти: откри две безплатни частни школи за надарени деца, в които работят висококвалифицирани педагози.

Откъде пари ли? Ами от касичката, естествено! Как от 62-годишна досадница и руина се превърна в енергична и стегната жена с приятна външност?

Ще ви кажа следното. Тя е само една от ученичките ни, една от многото, достигнали в живота върхове, за които не бяха и мечтали. И всички започнаха от най-важното: на първо място — борба срещу собственото лентяйство — и ПОБЕДИХА! Но за мързела ще поговорим по-нататък.

Цифрите, които ще ви съобщя, веднага ще ви усъмнят, защото не може да бъде!

И аз да бях на ваше място, щях да го потвърдя. Но какво да се прави, имаме постоянен резултат: от 100 души с различни очни заболявания — 100 оздравели! Това не е ли най-важното потвърждение за ефективността на системата ни?

Тъкмо практическите резултати я издигнаха твърдо на световно равнище. От все сърце желая същия успех на всичките си колеги.

Може би ще кажете: „Как така един «лек» за всички болести? Глупости!“ Да, прави сте, в природата няма панацеи. Но главната тайна, залегнала в системата, е поведението на болния, отношението му към себе си и към живота.

Ако към лечението, предписано от доктора, добавите и това отношение, вие обединявате силите за борба срещу заболяването. Успехът ви е гарантиран!

Да споменем от големия списък на очните заболявания някои най-разпространените, включително и неизлечимите според официалната медицина, които дадоха рекорден стопроцентов резултат възстановено зрение.

Атрофия на зрителния нерв, късогледство, астигматизъм, различни дистрофии, катаракта (имаме дори добър резултат с изкуствена леща), далтонизъм, глаукома и т.н.

Може би ще кажете: „Не вярвам!“ Тогава ми позволете и аз веднага много културно да изложа мнението си за вашето съмнение.

Плюя на недоверието ви! Фактът си е факт!

Ако щете вярвайте, резултатът ни не може да се промени от вашата недоверчивост.

И макар да не ми е все едно, че поредният скептичен очилатко ще си остане с цайсите, това изобщо не засяга резултатността на системата.

Неверието ви няма да върне към очилата стотици хора. Така че си пазете убежденията и си носете „велосипедите“, пенджерите, джамовете, тоест очилата, на носа.

Затворете учебника, не тормозете нито мен, нито себе си. И без това сте мнозинство в живота.

Не си поставям за цел да променя нечие мнение, да привлека вниманието, просто споделям някои постижения и успехи. Изборът си е ваш. Аз имам зад гърба си дългогодишния изстрадан опит, който никой не може да ми отнеме.

И пак ви повтарям: от вашето отношение към системата ефективността й не пада ни на йота! Всеки по пътя си, нека всичко в живота ви си остане както е, щом постигате оргазъм чрез самоизтезанието си!

Работил съм с хронично болни по десет часа дневно в продължение на много години и стигнах до вътрешното убеждение, че очилатият ще хвърли очилата си в кошчето стига да си размърда не само мозъка, но и задника!

Положителният резултат и успехът в живота ще го следват по петите като сянка, те ще станат дупе и гащи — така ли се казваше? Сигурно сте възмутени от безцеремонния ми език? Ами…

В аудитории с рускоезични курсисти понякога казвам думата „чукундур“ и после питам:

„Кой я смята за грубост?“

Няколко души обикновено вдигат ръка. Но чукундурът е просто цвекло. А какво си мислят нашите курсисти? Те явно имат предвид някаква грубост.

Ще ви зарадвам веднага, че което носите в съзнанието си, него виждате и в околния свят, него притегляте към себе си.

Какво може да се види с очи на полумъртва дърта крава?

За да оправдае собствения си мързел, собственото си бездействие, човек търси външни причини, обвинява кого ли не и какво ли не, но непременно намира мнимия виновник за несполуките си, разбирате ли?

Ако сте разбрали, значи нищо не сте разбрали. Има ли разбиране, липсва придобиване на знания.

Трябва да чувствате, а не да разбирате!

Ако човек с всяка своя клетка, с всяка фибра в душата си и с цялата сила на волята си се стреми да оцелее, той не вижда нищо друго, освен шанса да се излекува.

Затова винаги давам на пациента правото да избира между своите амбиции и убеждения и здравето и пълноценния живот на Човек с главна буква. Как става това?

Сега ще ви разкажа. Тъкмо ще проверим дали сте минали проверката, или не. За да го разберете за себе си, ви предлагам следната история.

 

 

Още в съветско време с колеги направихме учебно-оздравителен курс, който отначало смятахме да завършим за половин година, а той продължи около две години и половина.

Оттогава започнаха да ми се изясняват закономерностите в поведението на хронично болните и причините, които ги карат да крачат към гроба с байрак в ръка.

Първото, което разбрах, е, че мозъкът на хроничния болен е като стомах: каквото и да пуснете в него, винаги излиза една и съща крайна продукция.

За участие в курсовете поканихме пациенти, осъдени на смърт от съвременната медицина като безнадеждно болни, които още се крепяха на крака.

Изпратихме шестстотин покани на отписани от медицината хора в напреднал стадий на много страшна болест.

От тях трябваше да изберем такива, дето ще се вкопчат в живота.

Как мислите, каква ли лудница стана в ония години?

В поканата пишеше: „Имате реален шанс да си възстановите здравето. Среща след месец на еди-кой си адрес“ — и следваха няколко подписа на главни специалисти от здравеопазването.

Колко души дойдоха, как мислите?… Настъпи денят. Психолозите направиха специален тест за „кърлежов характер“, чрез който поканените още от първия ден трябваше да направят избора си: остават или си отиват.

Но ако си отидат, да са абсолютно убедени вътрешно, че са го направили по свое собствено желание. Оттогава редовно прилагам този начин за подбор на курсисти в Деня на отворените врати. Знаете ли колко помага за запазване здравето на педагозите, като ги отървава от „кръвопийците“.

В подготовката на мероприятието участваха седем психолози. Шестима мои колеги трябваше да се намират във фоайето и да говорят с всеки, който си тръгнеше. Обърнете внимание! Не с идващите, а с онези, които си отиваха.

Дойде лекарската комисия и вдигна бунт: „Защо е толкова малка залата! Поканили сме шестстотин души, ще дойдат към хиляда и петстотин — две хиляди, защото хората сигурно ще доведат роднини, познати. Ако стъпчат някого в тая навалица, отивате на подсъдимата скамейка!“ Бяхме запазили аудитория с 50 места.

Наложи се да им кажа: „Уважаеми колеги, вече знам кой вид болни се стремят да оздравеят, ще се задействат и ще се измъкнат от болестта и кои — не. Ако измежду поканените дойдат и петдесет души, тук пред вас ще си изям дипломите.“

Дойдоха дванайсет души.

Откъде знаех, че от шестстотин поканени ще дойдат по-малко от петдесет? От опита, натрупан при интензивните курсове навсякъде по света, от изследователската работа по изучаване характера на хронично болните неудачници.

Оказа се, че независимо от националността и социалния си статус много от болните имат собствени характерни особености. Всеки от тях е самоубиец, при това и самоизмамник.

Съгласни ли сте, че хроничните като цяло са извънредно лъжливи пред самите себе си същества? Не?! Това не променя нещата.

Но да се върна към несполучливия опит. Решихме да го отложим с един месец. Пак изпратихме покани, този път с уведомление.

След месец дойдоха седемдесет и осем души.

Сега трябваше да минат изпит подбор. Как по-точно?

Задачата ми на „конферансие“ беше с изказвания, действия, поведение да провокирам проявата на отрицателните им черти, които ще попречат за възстановяването. Провокациите ми бяха явно преувеличени и същевременно прикрити и изглеждаха естествено, за да може всеки да направи избора си и да има повод, ако реши да си отиде.

За пет часа време кандидатите по около триста пъти бяха поставяни пред избор.

 

 

Избирай:

смърт или живот,

мързел или живот,

обида или живот,

собствено мнение или живот,

захабени от препрочитане книжлета и брошурки или живот.

 

 

Но не директно, а косвено на подсъзнателно ниво. Целият абсурд на ситуацията беше в това, че събеседниците, събрани с толкова труд, сега трябваше да бъдат изпъдени. И да останат само хора, които ще се стремят да оздравеят без значение кой е лекарят и всякакви други условности.

Трябваше да се разкарат тъкмо пациентите, които насред път или точно накрая ще се предадат и ще се върнат към стария начин на живот и болестта, което означаваше смърт.

Знам следната източна пословица:

„Ако на детето му се ака, и да го придумваш, и песнички да му пееш, то ще се наака.“

Ако болният не се е вкопчил в живота, той винаги ще си намери повод да се изплъзне от ръцете, които са протегнати да му помогнат. В такъв случай всичките ми възможности не струват пукнат грош. Започнахме проверката за „кърлежов характер“ на седемдесет и осем новобранци по следния начин. Един от психолозите застана пред тях и им каза: „Прощавайте, чакаме Мирзакарим Норбеков и неговия екип, но те малко закъсняват.“

Макар че бях там от два часа. След петнайсетина минути двама станаха и възмутено си тръгнаха, защото нямаха време да чакат! Болни с подписана смъртна присъда!

Какво да искаш от човек, който няма търпение да изчака половин час! Ще може ли да се разчита на него по време на лечението, щом той не може да задели време, за да живее?

През цялото време на подбора нарочно говорехме разни грубости и нелепости.

Понеже речниковият ми фонд от ругатни на руски език беше беден, колегите ми услужиха с цял списък. Да си ги ползвам по избор.

Правехме фалшиви прекъсвания. Хората ставаха и си отиваха. Публиката намаляваше и намаляваше.

Бяхме планирали 500 провокации. След около 300 останаха седемнайсет кандидати.

Направихме и следната проверка:

„Уважаеми! Курсът се заплаща.“

И назовахме сума колкото за четири кофички сметана.

Така че подсъзнателно сложихме на едната страна четири опаковки сметана, на другата — живота. Много от болните за съжаление избраха първото и по време на почивката изчезнаха.

Подборът беше жесток. Накрая от седемдесет и осем души останаха петнайсет, които започнаха да се трудят, да работят над себе си.

С пациентите, които издържаха изпитанието, работихме точно девет месеца, после направихме подробно изследване. От петнайсетината тринайсет души бяха здрави. Другите двама сетне още половин година „ми пиха кръвчицата“. Но и те оздравяха. И сега, много години след онзи курс, още са здрави-прави.

Останалите бяха готови да гушнат босилека, но само и само да продават фасони като оправдание за духовната си слабост. А какво се криеше фактически зад всичко това?

Мързел!

Пациентите потърсиха всякакви пътища да не работят над себе си и верни на амбициите, самомнението си, намислените си ценности, доволни от себе си, всъщност потеглиха към моргата.

След седем години решихме да проучим съдбите на онези шестстотин души, които бяхме поканили, на които се бяхме молили едва ли не на колене, за да минат курса.

Заедно с моите 15 юнаци в крайна сметка живите бяха общо 26 души.

Не е ли голяма трагедия: от 600 души само 15 се вкопчват в живота. Ще рече 1/40.

Останалите намират най-различни поводи и дори на смъртния одър отхвърлят живота. Но иначе викат: „Искам да живея! Ах, как иска-а-ам! Колко съм нещастен!“ Може ли да им се вярва? Не вярвам! Наскоро говорих с курсистка, на която преди две години й оставаха няколко месеца живот. За мое голямо удоволствие тя дойде да ми каже, че страшната диагноза е отпаднала!

За да не вдигаме много шум, няма да ви я съобщя. За съжаление заболяването днес е много разпространено. Но не това е важното, а че може да се победи! И толкоз!

Кажете, моля ви, без да си кривите душата: наистина ли сте готови да бъдете такива, каквито искате, тоест здрави?

Да, мно-о-ого искате, но не си мръдвате пръста. Добре. Тогава ще ви покажа нагледна материализация на желанията ви.

Супер упражнение за дръвници

Вдигнете длан на нивото на очите, разстоянието да е не повече от 30 сантиметра. Сгънете пръстите така, че да сочат гърдите ви. Разперете ги равномерно. Лицето — с умен израз на надут пуяк! Сега сложете палеца между показалеца и средния пръст и рязко стиснете юмрук.

Хубаво се порадвайте. Каква материализация, нали?

Няма нищо вредно да се иска. Всички искат да са здрави, богати, красиви, щастливи.

Но опре ли до конкретната крачка…

Седнали сте на фотьойла и искате да станете. Какво трябва да направите? Нищо, просто малко действие, за да си отлепите задника от меката седалка. Само толкова!

Не ви ли омръзна да четете? Не? Тогава продължаваме.