Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (5)

Основно ястие по метода на ускореното обучение и начин за употребата му

Кажете, моля ви, за колко време може да се научи чужд език? За една година? Две?

Може би повече?

Отговарям ви.

Благодарение на скритите си гениални възможности за месец ще овладеете дори езика на пингвините! Въпросът е как по-бързо да разкрием и да задействаме „секретните“ си способности.

Върху това ще се съсредоточим.

Учебникът е специално разработен за ускорено обучение, за да можете лесно и завинаги да усвоите и твърдо да овладеете всички ключови моменти на системата, правилно и ползотворно да я използвате и трайно да запаметите нужната ви информация.

Така че, щом се натъкнете на груби думи, ругатни (вече ги срещнахте!), странни или шокиращи изрази, знайте, че са употребени съвсем съзнателно!

Да-да, нарочно загърбвам благоприличието и ще наричам нещата със собствените им имена!

Ако искате, ето ви първото домашно, което трябва непременно да изпълните, ако сте лишени от чувство за хумор, разбира се.

Помъчете се подробно да си спомните всеки човек, когото сте видели вчера — на улицата, в метрото, навсякъде. С какво е бил облечен, цвета на очите му, косите, за какво е говорел и пр. Уверявам ви, че сто на сто ще се окаже, че паметта ви е късокрака! Затуй пък ви предлагам сега да направим един експеримент и да анализираме резултатите.

Качете се на автобус или каквото и да било возило с автоматични врати. Изчакайте и щом започнат да се затварят, подайте си главата навън, за да ви заклещят врата.

В това положение изчакайте следващата спирка — ще забравите ли някога подобно пътуване?

Не! Защото случаят е необикновен, извънреден като слизане! И ще запомните всекиго, който се е опитал да ви помогне, всички комплименти по ваш адрес за проявената глупост, как някой ви е лъхал на бъчва, как е изглеждала всяка кола, която е минала покрай вас — с една дума, ясно и завинаги ще запомните всяка подробност от необичайното си пътуване.

Техниката за ускорено обучение, което тук ви предлагам, използва точно този механизъм. Не буквално, разбира се, с врат, изпънат между вратите. Не се стряскайте, но ще ви се види нанагорно.

Просто е установено, че при лек стрес възприемането на информация и способността ни да запомняме нараства около хиляда пъти!

Ще рече, че всеки може да бъде превърнат в гениална личност с отлична памет и с остра възприемчивост в течение на някой и друг миг, и то до степен — да няма равен на себе си в целия свят! Така че си подгответе глупавата глава, започвам да я поливам…

Ако престанете да се самозалъгвате и с ръка на сърцето отхвърлите суети и обидчивост, погледнете се отстрани, ще се съгласите, че има върху какво да се поработи, а това е вече първата ви крачка към успеха.

Преди да започнете градеж на нова къща, първо събаряте старата барака, разчиствате мястото, изнасяте боклука, и чак тогава очертавате основите.

Но ако вече сте се обидили, скъпи читателю, ще ви кажа едно: с човек, който си търси повод да се обиди или причина да не прави нищо и да не си размърда… кое — помислихте си мозъка, но аз ви го заявявам направо: задника — нямаме какво да си говорим! Така че на онези от вас, вече обидените, казвам: вървете на майната си! И много ви здраве!

И тъй, позволете ми, каквато и книга да се получи, просто да изложа материала си така, както го правя по време на курсовете, които водя.

С всички, които не са избрали ОНЗИ път, а са решили да вървим напред, продължаваме!

Моят Наставник често ми повтаряше:

„Не ме закърмяй с отрова, не ми повтаряй чужди мисли.“

Докато в Европа е прието да се изказваш „иззад раменете на великите мъдреци“, тоест да ги цитираш, в Изтока това се смята за глупашки навик, защото цитатът, минал през съзнанието на оратора, е информация втора употреба. Всяка храна, минала през стомаха, има тенденцията да променя същността си.

Ако не ви се струва вярно, хапнете парче чудесна торта, изчакайте резултата от храносмилането й и се опитайте да го изядете още веднъж.

Това е цитатът.

Е, как ви се струва? Харесват ли ви вкусът и мирисът му?

Скъпи ми читателю! Духовният полет в четиристишията на Омар Хайям за любовта и вечността, благородните му чувства са истински само когато излизат от собствената му уста. Ясно ли се изразявам?

Ако още не ви е станало ясно, предлагам ви въпрос с повишена трудност: какво си е мислила Дездемона в последния миг от живота? Имате ли някакви версии?

Естествено сега ще ме засипете с глупости от рода на „за живота“, „за Правителството“, „за времето“.

Ако Отело не е душил лично вас, всяко ваше мнение по въпроса е измишльотина!

Но ако ви е душил, би трябвало да си е свършил работата! Тогава ми е чудно като как четете тази книга?!

Или друг въпрос: за какво си мисли човек, полетял като паве от десетия етаж?

Когато питам аудиторията, курсистите ми отговарят: „Животът му минава пред очите“, „Обзет е от страх, от ужас“ и т.н.

Досега никое мнение не е съвпаднало със собствения ми отговор. Личният опит — падане от третия етаж, ми дава възможност да споделя с вас за какво си мислех тогава.

Успях да кажа само една дума, една-единствена, и после много дълго чаках.

Въпреки че при мен за възпитание въобще не може да се говори, все пак езикът ми не се обръща да ви изрека, камо ли да изпиша, тази дума.

Ще ви подскажа само с лек намек! Римува се с градска гълъбица.

И ето извода ми: човек в момент на свободно падане се интересува от наука, в моя случай — от зоология!

Затова в книгата са изказани убеждения, произтичащи единствено от личния ми опит и от постиженията на моите курсисти пациенти!

Малко странична история

Ще започна с разказ за един от първите ми наставници. От самото начало за награда той щедро ми раздаде яки тупаници, а после и знания, благодарение на които успях да постигна това-онова в живота.

Казваше се Сеид Мохамед Хасан — лека му пръст! — почина на 112 години.

Роден е в Узбекистан. Още като дете се озовал в Англия, където родителите му били пратени на работа като дипломати. Там получил прекрасно образование. Направил кариера, но на 46 години поради заболяване напуснал дипломатическия корпус във Великобритания. Увлякъл се сериозно по източната философия и 47 години прекарал в храмовете на Непал и Индия, а 19 от тях живял високо в планините.

На 95 години се върнал в родния си край при гробовете на предците.

Той беше забележителна личност. Човекът за него бе отворена книга. Понякога казваше с въздишка:

„Колко лъскава е подвързията на този мъж. Жалко, че вътре няма нищо, освен дебелото му черво.“

Бях млад, когато за първи път го срещнах, и оттогава до днес в ушите ми кънти следната негова реплика:

„Хващай обратния път, синко, на добър ти час. Не лекувам трупове. Дошъл си при мен да увиснеш с цялото си туловище на стария ми врат, та аз да се мъча в търсенето на начин, как да те избавя от твоите болежки — не, тая няма да я бъде! Като се съживиш, тогава отново ела, и ще ти помогна!“

Какво можех да направя? Само го изругах и си тръгнах. Ала болестта ме накара отново да се срещна с „безсърдечния“ Наставник.

Само подир месец се върнах при него, но смисълът на думите му ми се проясни „доста скоро“ — едва след десетина години, когато аз самият започнах да вниквам в характера на хронично болните и разбрах, че те винаги чакат помощ отвън и се самоблокират като инициативни личности.

Колко трудно ми беше да надмогна собствения си мързел, колко трудно ми беше да изпълнявам всичките му простички съвети и наставления, но фактът си е факт: с огромната си душа и обич той ме накара да повярвам в силите си и двамата заедно след година победихме моята инвалидност, а след шест години бях абсолютно здрав.

После взех да му се натискам за ученик и той, не ще и дума, с огромно удоволствие… ме напъди!

Но се мъкнех отново и отново, въпреки че много яко му развалях настроението с присъствието си. Веднъж не издържа и ми задели петнайсетина минути, за да ми обясни, че не може да поеме отговорност за мен пред Бога — бил на 106 години, и ако не днес, утре можел да отлети и да ме остави учил-не-доучил да осакатявам хората. След тази кратка реч старецът отново ме натири.

Ако сте решили, че съм го оставил на мира, не сте познали. Аз се впих в него като кърлеж в онова място, защото не повярвах на нито една негова дума. Каква ти умирачка, дядката си беше здрав, силен, направо свежарка. Да не познавах големия му син, който беше на 86 години, нямаше да дам на мъчителя си повече от шейсет лазарника.

Скъсах му нервите! Той не издържа на ината ми и реши да смени тактиката.

Представи ме на свои авери и тържествено заяви, че смята да ме вземе за ученик, те щели да са му свидетели. Старците се ухилиха и взеха да кимат, а радостта ми бе безгранична. Най-сетне!

Междувременно бъдещият ми Наставник измъкна някаква дебела книга от Абу Райхан Бируни и ми нареди да я науча. Ако не се справя — трябвало да се закълна като мъж пред белокосите мъдреци, че кракът ми повече няма да стъпи там!

Аз не усетих клопката и лекомислено се съгласих, но нима имах друг изход! Още на часа разбрах каква е работата, когато той, сладко-сладко усмихнат, се ръкува за сбогом с мен и ме зарадва, че нямало смисъл да си губим ценното време, защото изпитът щял да е… утре.

— Как утре? — ченето ми увисна до пъпа. Мислех, че ще ми се отпусне минимум година.

Какво може да се научи за един-единствен ден — няколко стихчета, но не и грамаден трактат. Пълен абсурд! Без да обръща никакво внимание на обзелото ме възмущение, той рязко отсече:

— Ако не си съгласен, веднага ми се махай от очите!

И за да отложа утрешния си изпит с някоя измислена, но важна причина като погребението на милата ми баба, починала преди половин век, той ме застави тук, намясто, при него да се подготвя за изпитанието!

Настани ме на ниска масичка под асмата насред двора, а самият се върна при приятелчетата си и взеха да си приказват — все едно нищо не се е случило.

Аз започнах да зубря. Изчетох първата страница, втората, третата, десетата…

Свечери се. Те отдавна бяха вечеряли (на мен нищо не ми предложиха). Един си легна, а двама взеха да се наливат с чай и да ме дебнат. Понечих да стана да се поразтъпча, но те веднага ме сепнаха с язвителните си подхвърляния:

— Само толкова ли издържа, това ли ти беше търпението? — и прочее в същия дух.

Добре де, казах си, ще си налягам парцалите, дано пукнете с вашия чай!

Утрото мина, пладне дойде. Взирам се с премрежени очи в книгата, неволно долавям ухания от кухнята: замириса на топло мляко, а после на пилаф. Ох, че съм гладен, чак свят ми се зави…

Старчоците хапнаха и пийнаха без мен, полегнаха да си починат, като ме поглеждаха развеселени. Ни изпит, ни дявол. Свечери се. Очите ми натежават, един вардиянин ме наглежда, останалите хъркат.

Обзе ме упорито желание да издържа до сутринта, а после да ида да ги хвана за брадите. Вече ясно си представях как ги скубя един подир друг, после падам, разперил ръце, и заспивам направо под лозницата.

Не знам как изкарах нощта. В гърдите ми клокочеше омраза. И всред лъчите на изгряващото слънце, отдавна забравил книгата, аз вперих бичи поглед в мъчителите си, за да избера от кого да започна: да удуша ли първо учителя си мъчител или остроумното му приятелче, което непрестанно ми се хилеше и ехидно ми рекламираше единствения си оцелял зъб в широката си като ливада усмивка.

Сбутаха ме по рамото и отначало дори не зацепих, че започваме. А в двора се бяха събрали всички синове и внуци на стопанина. Бяха надошли и съседите, за да погледат цирк без пари.

Аз понечих достойно да се изправя, но веднага се стоварих като чувал. Проблесна ми налудничавата мисъл, че съм без крака. Ужасен, си опипах краката — налични са, но не мърдат. Естествено две денонощия почти не бях ставал.

Надигнах се, паднах на колене, полазих на четири крака, пак паднах — публиката тихо се кискаше. Прехапал устна от болка и обида, аз проклинах изтезателите си и деня, в който бях прекрачил прага на тази къща.

Почти безпаметен, допълзях пред старчоците, повлякъл омразната книга. Те ми помогнаха да стана, усмихвайки се, и взеха да ме препитват.

Колко въпроса са ми задали — не помня. Не можех да си спомня нищо от прочетеното. Накрая Наставникът рече:

— Кажи ми барем заглавието на книгата, и ще те взема за ученик.

Напрегнах се — поне малко от малко нещо да си спомня. Нищо!

— Малоумник — рече главният кръвопиец и всички останали като един закимаха.

Вече ми беше дълбоко безразлично ще ме вземе ли, или не. Исках само да се махна по-далеч от този позор и мъчение. А учителят се посъветва с аверите си и внезапно рече, че ме взима, защото съм бил рядък образец на тъпа упоритост. Щяло да му е интересно, както на Настрадин Ходжа, да налее знания на такова двукрако магаре.

През всичките години на обучение нито веднъж не ме похвали, нито веднъж не ми се скара — само ме биеше. Тоягата му по-често отупваше гърба ми, отколкото кротуваше край нозете му.

Помня, че бях отишъл да му рапортувам. Така се радвах, че от сто души успях да излекувам четирийсет. Учителят ме изслуша и тегли чертата:

— Убиец! Хвалиш ми се, че си изцерил четирийсет, а какво ще стане с другите? Може би си убил последната им надежда да се излекуват!

Взех да му възразявам, че от тия болни вече е вдигнала ръце официалната медицина:

— И на вас понякога ви се случват безнадеждно болни — по един-двама на сто…

А той без дълги дискусии — луп! — и пак ме тресна по гърбината. Тогава здравата възненавидях метода му на обучение, но скоро след това разбрах, че е напълно оправдан.

През годините на собствената ми практика често са ме сърбели ръцете да хвана тоягата, а и досега ми се случва…

Ех, само два-три пъти да го цапардосам оня умник, дето ми философства за изключителното си заболяване и не си мръдва пръста да оздравее.

Не им се ще да се понапънат — мързи ги. Дай по-лесното — хапче, инжекция в бута!

Но здравето не се купува, нито се пада даром. Или ще си го спечелиш с пот на челото, или — среден пръст от майката природа и от опечалените близки.

Казвам ви го с най-законно основание, защото аз самият изминах пътя от хленчо инвалид до академик и не вярвам, че сте неизлечим. Не вярвам!

С вървене ще изминеш пътя!

Благодарение на моя Наставник и упоритите усилия се измъкнах от ноктите на смъртта. А после, когато започнах да работя самостоятелно, посветих години на изследванията. Наблюдавах, сравнявах, анализирах резултатите на десетки хиляди пациенти с всевъзможни диагнози, различен болничен стаж, в различни тежки състояния.

Задачата ми беше да открия характерните черти на онези, които бяха победили болестта, какво ги отличава от всички останали. С други думи, трябваше ми подробен портрет на Човека победител.

Като знам грешките, които прави типичният хронично болен несретник по пътя към излекуването си, лесно мога да намеря причините за появата и възможностите за отстраняването им.

Който търси, намира! Открихме 11 закономерности, благодарение на които се родиха учебно-оздравителната и другите ни системи.