Мирзакарим Норбеков
Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата (24)

Да изпробваме образа на младостта, той ви отива!

Скъпи читателю! Съгласен ли сте, че сега хората са станали по-лоши, по-злобни, по-агресивни, по-завистливи, отколкото, да речем, преди пет години? Да?

Знайте тогава — ако всички наоколо са лоши, търсете причината у себе си. Какъвто сте вие, такива са и другите, такъв е светът край вас. Всяко си търси подобието, подобното разпознава подобното. Уверете се сам!

Силният човек никога не се обижда, никога не напада. Погледнете в природата — кое куче лае най-силно и се нахвърля на всички? Малкият Шаро, който при опасност веднага подвива опашка и гледа да се скрие. Той живее според принципа: най-добрата отбрана е нападението.

И човекът, който чувства, че не струва пукнат грош, който възприема себе си като безпомощно същество, става като помияра. Лае, нахвърля се на всички, всеки му е крив!

Щом духът е слаб, навън избива агресията.

Така че да не издаваме слабостта си и да създадем в себе си образа на съвършенството. Съгласен ли сте?

Тогава ми отговорете какво отличава мисленето на възрастния човек от мисленето на детето. Отговорихте ли?

И то е?

Децата мислят чрез образи, възрастните — чрез думи. Затова сега наши учители ще са децата. Предстои ни с вас да пътешестваме в детството, да пътешестваме в младостта.

Готов ли сте?

Ще ви е трудно, защото са ни толкова изкривени представите, толкова сме зрели, че направо сме презрели.

Това упражнение ще е най-трудно за счетоводители, икономисти, инженери и хора с голямо надмощие на стомашно-чревния тракт.

Сега ще създадем идеалния образ, външно ще сте самото съвършенство, вътрешно — самата хармония, в която няма и помен от болести, лицето е младо и доброжелателно, а не старо и жабоподобно, а бузите и в гръб излъчват руменина!

Направете усилие да се доближите до еталона за естественост. Децата си фантазират, измислят си чрез образи, а възрастните мислят с думи.

Когато кажем „краставица“, детето веднага си представя зелена ароматна краставичка с пъпчеста кожа. А възрастният я определя със словесна формулировка:

„Краставицата е едногодишно растение от семейство тиквови с продълговати зелени плодове.“

И после се опитва да вникне и да си представи обекта чрез описанието му.

Има ли разлика?

Образът на здравето, образът на младостта — това е заместителят на думата „здраве“. Помните ли за бенгалския орех? Аха-а-а-а!

Думите „здраве“ и „бенгалски орех“ са еднакви в същността си.

Значи сега ще фантазираме, ще създаваме обект на подражание, еталон, идеал, по който ще се равняваме после външно и вътрешно.

Помъчете се да го направите както по-рано, в детството. Спомнете си как танцувахте, как си играехте в детството.

Или погледайте как играят децата.

За мен например това беше откровение. Веднъж си бях вкъщи, пишех, а децата — дъщеря ми и съседското момиченце — си играеха на криеница.

В стаята има само един фотьойл и две одеяла в ъгъла.

Знаете ли как се крият и се търсят?

Едната си покри главата, всичко друго се вижда, а другата обикаля, търси и не вижда! Разбирате ли? Просто не вижда! Тя влезе, очите й гледат и не виждат.

Как мислите, тя преструва ли се?

И след някое време — точно когато трябва, я намира. А другата, намерената, така се стряска, вика и пищи! Колко хубаво се беше скрила, нали главата й беше под одеялото!

Гледах ги и мимиката им изразяваше истинско стряскане и истинска радост. Нищо на ужким.

Защо си го спомних изведнъж, защо изобщо заговорих за децата?

Ето малко обяснение откъде идва упражнението, което ще изпълним сега.

Веднъж ми се обади един приятел от вестник и каза:

— Хайде да идем на море. Имаш ли време?

Отговорих:

— Имам.

— Пътува цяла група психолози, аз — като журналист. Искаш ли да те включа, нали си психолог? Представяш ли си? Трийсет и пет дни командировка в Крим. Море, вино, скара, момичета, храстотерапия…

Съгласих се. Кой не обича такива работи, кажете ми.

Заминах. И се оказах в санаториум за деца инвалиди, сираци в предучилищна възраст, болни от диабет.

В първия ден изживях такъв шок! Какво ти море?! Какви ти момичета?! Каква храстотерапия?!

Взех да разпитвам защо сме тук. Кому са необходими психолози?

Оказа се, че по крайбрежието имало три еднакви санаториума.

Получават всички лекарства от едно аптечно управление, закупуват хранителните продукти от един склад. Въздухът, морето — всичко им е еднакво!

Но кой знае защо, само в един от санаториумите децата оздравяват, а в другите два — не.

Така че са пращани безброй комисии, които са проверили всичко, но не са открили нищо, и най-накрая се решило:

„Само психолози могат да намерят причината децата да оздравяват в единия санаториум.“

И аз, случайно пристигнал с психолозите, си докарах непредвидени страдания.

Московските психолози поработиха две седмици, написаха някакви формалности, отпочинаха си и си заминаха. А аз се закотвих за три месеца, защото трябваше да открия истината.

Освен всичко друго стана така, че на врата ми увиснаха четири-петгодишни деца, които решиха, че тате е дошъл. Може би по тази причина по-късно осинових три деца.

Трябваше да намеря истинските причини за оздравяването на децата. Намерих ги.

Благодарение на това и вие ще оздравеете.

След около трийсет-четирийсет дни наблюдения установих, че игрите на тези деца някак се отличават от другите.

Именно в детското възприятие, в детската искреност, в детското въображение е тайната.

Как оздравяват? Как повлиява детското въображение? Преди да го разберем, трябва да знаем как децата се отнасят към болестта?

Как?

Никак.

Просто след някое време, след десетина дни, свикват с нея като с панталонките си.

Те се адаптират към всичко.

Единственото, с което не могат да свикнат децата, от което имат постоянна природна необходимост, това е инстинктивната потребност от родителска любов и закрила. Така го е измислила майката природа, че детето винаги трябва да е близо до възрастните.

Внимание, ключ!

Каква особеност имат децата? Те винаги са гладни за внимание, любов, нежност, особено малките деца. Колкото и да сте любвеобилни с детето, никога не му е достатъчно, след две минути то пак е гладно за любов.

И си представете следната картинка. Бащата се прибира, пуска телевизора, детето идва.

— Какво ново? Как мина денят? Ела да цункаш тате. Цун! А сега върви при мама, върви, не пречи на тате. Върви при баба!

И край. Детето не е получило онова, от което изпитва огромна необходимост. А майката веднага го плясва:

— Пази се от фурната, ще се опариш.

А бабата, вместо да го гушне, му чете конско:

— Добрите момиченца правят ей така-а-а-а. Добрите момченца не правят така-а-а-а.

Но ако детето се разболее, внезапно става чудо. Бащата забравя за телевизора, подскача на задни лапи, готов е да изпълни всяко желание на детето.

Майката, която не му дава да си пъха главата в горещата фурна и всеки път го пляска по дупето, сега охка, ахка и се чуди с какво да му угоди.

Бабата чете приказки, пее песнички. Дори дядото се появява отнякъде. Всички са на линия.

Записвам: утоляването на глада и жаждата за любов е свързано с болестта!

Питах децата:

— Кажи ми, миличка, ако много искаш да те погалят по главичката или да ти кажат нещо хубаво, какво правиш?

Две от три деца отговарят:

— Казвам, че ме боли главичката или коремчето.

Значи детето един вид се преструва? Така ли е? Но…

Детето не може да се преструва, защото мислите му моментално се материализират в тялото и започва истински да го боли.

Децата, които живеят с родителите си, възприемат болестта като извор на грижа, внимание, любов. А сирачетата имат същата огромна генетична привързаност към нежността, природна потребност да са закриляни.

Тези деца отиват при служителите в санаториума, при възпитателите, при лекарите и питат:

— Защо тя има родители, а аз не?

Възпитателите не могат да кажат: „Ти изобщо нямаш родители“, и отговарят:

— И ти имаш родители.

— А къде са? А защо не идват да ме вземат? А кога ще дойде баба? А кога ще дойде дядо?

Казва им се:

— Сега боледуваш. Щом оздравееш, ще дойдат да те вземат.

Служителите в санаториума не са и подозирали, че лъжата им ще повлияе за оздравяването. Те просто знаят, че болестта на детето е неизлечима.

И децата, за да задоволят ненаситното си желание да са обичани, нужни, интуитивно започват да търсят начините.

Така се изяснява, че този велик вътрешен зов е способен да унищожи и най-страшната болест.

Две-тригодишното дете започва да се интересува:

— Какво е това болест? Какво е това оздравяване?

Обясняват му:

— Имаш много захар в кръвта, разбираш ли? Не бива да ядеш сладко!

Малките много бързо разбират, че от извора на любов, закрила, спокойствие ги дели някакво злобно същество, което се нарича болест.

Сприятелих се там с едно пиленце, тригодишно момиченце, и го попитах:

— Кажи ми, моля те, какво означава твоята болест.

И то ми обясни:

— Отвътре имам много-много бучки захар и те са се събрали всички заедно. Затова родителите ми не идват при мен.

— А когато ти е много мъчно и искаш да дойдат, какво правиш?

То ме хвана за кутрето и ме изведе в двора.

Там бяха наредени към седемдесет разноцветни коритца. Сутрин с маркуч ги пълнят с морска вода.

Тя се стопля на слънцето и по пладне пускат децата вътре да се плискат като попови лъжички.

Момиченцето влезе в коритцето и взе да си повтаря някакви думи, както се плискаше вътре. Едвам го разбрах — то безкрайно повтаряше: „Аз съм захар, аз съм захар, аз съм захар…“

Попитах го:

— Защо казваш „Аз съм захар“?

И досега си спомням тези големи очи, които ме погледнаха като идиот. Как може такъв голям чичко да не разбира толкова лесни неща!

Нали захарта се топи във водата!

Детското въображение работи буквално. Малките си играят, а се оказва, че играта ги изцелява. Когато после го разказах на възпитателите, те в един глас възкликнаха: „А затова ли много от децата втори път не влизат в същата вода!“

Малките виждат, че „врагът“ се е разтворил там и искат тази вода да се махне.

Разбирате ли?

В общуването помежду си те много бързо си предават опита, свързан с оздравяването, „технологията да се сдобият с родители“. Научих някои неща от тях, ще ви ги разкажа.

И така, днес ще фантазираме като деца. Опитайте да пуснете на воля въображението си, да видите, да усетите, да почувствате в тази фантазия всичко, което смятате за присъщо на хармоничния човек, съвършения човек. Разбрахме ли се? Значи сега ще се вдетиним. Защо ни е това?

Забелязвате ли? Ние общуваме, аз ви обяснявам и доказвам нещо. А вие се съмнявате, не вярвате, правите се, че си мислите за нещо…

Аз пък, когато по-рано работех с деца, забелязах следната особеност: очилатите деца сто на сто си възстановяват бързо зрението.

Те идват за заниманията. Внимават само пет минути, после започват да се разсейват, въртят се, говорят помежду си. Само се преструват, че слушат. Всъщност нищо не разбират, не вникват, не ги интересува.

За каквото и да говоря, запомнят само последните няколко изречения, всичко останало се изпарява. Защото нямат нужда от умни доказателства.

Парадоксът е, че не разбират за какво става дума, не питат нищо, не уточняват.

Само да кажа:

— Свършихме, деца! — и те с радост изчезват.

Но зрението им се възстановява. Как става това? От двеста деца двеста си възстановяват зрението. Не съм имал случай резултатът да е сто деветдесет и девет. Всички!

От сто глухи деца сто „отварят“ ушички. Те дори не разбират какво им говоря, но резултатът е сто процента.

Веднъж по време на упражненията им казахме:

— Знаете ли, деца, нашите възрастни пациенти, вашите майки, татковци, дядовци и баби, си махат белезите. Вие после ще се погрижите за белезите, ще имате специално упражнение…

На другия ден идва едно дете:

— Белегът ми се махна!

Само им казахме, че възрастните си махат белезите, нищо повече! Това се оказа достатъчно. Никакви упражнения не сме правили. Но белегът се махна!

Какво е това?

Просто децата мислят образно. Желанията, стремежите на децата винаги се превъплъщават сякаш от само себе си. Втората им сигнална система за щастие не е много развита.

Втората сигнална система са думите, речта — най-лесната, най-простата, най-примитивната форма на общуване.

Тъкмо в този примитив затъваме ние, възрастните. Защото, когато ви говоря какво трябва да правите и как да го правите, ви го казвам през противогаз:

— Вижте какво прекрасно ароматно цвете!

А вие ме гледате, помирисвате го през противогаз и казвате:

— Не разбрах. Обясни ми го пак!

Образно казано, втората сигнална система е противогаз, през който се опитваме да доловим аромат.

Спомнете си детството.

Аз например миналата година се срещнах с детството си. Бях в къщата на родителите си и се качих на тавана. Просто си спомних, че там имах стая, грамадна стая, в която ходех преди трийсет години. Тя беше моят дворец.

Качих се, а не мога да намеря тайния вход. Само прахоляк и нищо друго. Изведнъж видях долу между плочите познати очертания.

Отидох, клекнах и така се вмъкнах вътре. А съм бил с такава височина, че влизах с гордо вдигната глава!

Намерих мястото, където винаги съм пазил скъпоценностите си. Отворих го, вътре — парчета от порцеланови чайници, лимонадени запушалки, станиолови пари от пакети чай, от бонбони и шоколади, които ми подаряваха на Нова година. Ходех с издути джобове, защото носех всичко това със себе си.

Помня, че имах играчка, каквато нямаше никой друг. Истински автомобил. Той можеше да пътува навсякъде — и по радиаторите, и по прозорците. А всъщност беше само отломка от мотоциклетен акумулатор.

Разбирате ли колко е богато детското въображение? Спомнете си своето детство, къде ли са останали неоткрити съкровищата ви, къде ли имате заровени иманета.

И така, сега ще фантазираме — значи се опитайте да си фантазирате като децата.

В тази фантазия се помъчете да се видите, почувствате и запомните точно такъв, какъвто искате да бъдете, да видите как изглеждат краката ви, ръцете, тялото, лицето, очите. Как е там вътре душата? Усещане за лекота, хармония, безгрижие, щастие.

Първо си измисляме, създаваме образа като художници, после запомняме кадифената кожа, енергичното тяло, душевното спокойствие и т.н. Сега ще се опитаме да поработим не само за очите, но и за целия организъм. Нека започнем фантазирането.

Представете си, че сте безсмъртен човек. Можете ли да разкриете на хората тайната си? Можете ли да им разкажете за своето безсмъртие?

Не! Ще ви разкъсат на хиляди парченца, за да ви изследват, проучат и намерят начин те самите да станат безсмъртни.

Ще започнат да експериментират до безкрай и няма да успеете да попречите на тези човекоядци. Заради това сте принуден, живеейки сред хорското множество, да изглеждате като всички, да остарявате като всички, после всеки път да се махате, да сменяте местожителството си. А след това да се връщате на старото място като син или внук на онзи, който някога сте били.

Сега да видим как сте станали безсмъртен.

Преди десет хиляди години племето ви било нападнато от неприятели и избито до крак. Вие сте единственият оцелял в онази касапница и макар и ранен, сте побягнали.

Врагът е по петите ви, вече усещате горещия му дъх във врата си, стрела улучва единия ви крак, улучва и другия. Вие с ужас се вмъквате в някаква планинска пещера, облягате се на скалата и се мъчите да останете невидим за идващите след вас.

Там се оказва някакво по-особено място на границата с друго измерение.

Вътрешният ви ужас включва някакви механизми, успявате да минете през тясната пролука, падате в съседна пещера и оставате там няколко дни.

Раните ви зарастват някак неестествено бързо, силите ви се възстановяват и когато излизате навън, установявате, че всичко е като в огледално отражение.

Слънцето изгрява от другата страна. И времето върви обратно.

Зад онзи хълм потърсвате селището си, но не го намирате. Само буйна трева!

Никакви следи от човешко присъствие.

Пак се връщате в пещерата и започвате да си припомняте как сте се намерили тук, как сте попаднали в пролуката между два свята. От този момент започва животът ви.

В обичайния свят вие остарявате като другите, боледувате, страдате, изживявате всичко като останалите хора. Но в един прекрасен момент, когато не можете да изтърпите повече — болежките, бръчките, старостта ви надвиват, — се изкачвате в планината, „отваряте вратата“ към другото измерение и отивате в света, където времето тече обратно.

Скоро се обновявате, защото там действа законът на компенсацията. Но лошото е, че този свят е достъпен само за вас.

Никой друг не може да проникне в него. И тъй като човек не е създаден да живее в самота, сте принуден пак, и пак да се връщате при хората.

Видели сте как са се строили пирамидите, как хората са изпокрали синкавите гледжосани плочки от облицовката им. Видели сте разрушаването на Вавилон, били сте с ордите на Чингис хан.

Там има къща, която сте построили със собствените си усилия преди хиляди-хиляди години. Двуетажен малък дом точно където се сливат четирите стихии.

Там няма тлен и преходност. Всичко съхранява първоначалния си вид. Всеки пирон, всяка летвичка остават недокоснати от времето. Този килим ви е подарен лично от императора. А рицарските доспехи са от бащата на Хенри IV.

На втория етаж е спалнята ви. С прозорци в четирите посоки. Представете си.

От едната страна е океанът, от другата — безкрайни поля до хоризонта, от третата — благоуханна гора със слънчеви разцъфтели поляни, от четвъртата — планини. Прибирате се вечерта, умивате се и си лягате…

Да започнем със събуждането.

Прозорците са отворени. През нощта организмът ви вече е започнал да се възстановява. Ефирен бял тюл се вее на прозореца. Затваряме очички.

… Океан… Утро… В леглото сте… прозорците са отворени. Лек прохладен ветрец носи мириса на земя, на цветя, на планини, на борови гори, влажни от росата, диханието на океана леко гали косите ви, лицето ви и шепне:

— Добро утро, радост моя! Добро утро, любов моя! Добре дошъл! Отвори очички!

Чака те вълшебен ден!

Създайте си образа, представете си го. Мислено се протягате нежно и с наслада.

Отваряте очи и виждате как изгрява слънцето. Постепенно се пробуждате и като дете надигате глава от възглавниците облаци.

Наоколо ликуват птички, полудели от радост, защото всяка ваша поява тук укрепва всичко живо, заздравява всичко съществуващо. Вие го подмладявате, както и той вас.

Ставате. Представете си го! Стъпвате бос по хладния под, спускате се по стълбите, излизате…

О, Боже!… Колко е чисто, колко е свежо, колко е прекрасно! Няма ги вчерашната умора и безсилие. Пак се протягате мислено…

Пред вас е пясъчният бряг на океана, прозрачната равнина на водата. Взимате кърпа и се спускате по едва забележима пътечка, стъпвате по влажната от росата трева, вдишвате свежестта на утрото, уханието на цветята и вървите към водопада, където бушува стихията!

Това не е обикновен водопад. Бликнал от малко изворче в скална пукнатина, той си е пробил път и чрез скалната сила се е превърнал в мощен поток. Всяка капчица, преодоляла трудностите по пътя, се пречиства и добива вълшебна мощ!

На път за вашия водопад вие спирате в подножието на скалата и се любувате, виждате как проблясва слънцето в кристалните пръски, с наслада вдишвате влажността и чистотата на въздуха, „разтваряте се“ в него.

Представете си слънчевата светлина във всяка капка! Дъгата във всяка капка!

Водопадът носи в шепи пъстроцветния низ от чистота, младост, свежест, бодрост, красота…

Мислено захвърлете дрехата, а заедно с нея и цялото минало: възраст, теглила, обиди, съмнения, напрежение — всичко, което ви се е натрупало през годините.

Слънцето и ветрецът галят тялото ви. Мислено си поемате дълбоко въздух и се гмурвате под водопада.

Представете си, че отгоре ви се е сринал поток от радост, бодрост, щастие, свежест, младост. От докосването на вълшебните капки вибрира цялото ви тяло, а кожата става гладка, стегната, кадифена като на дете!

Почувствайте как водата се стича по кожата ви, отмива всичко повърхностно, неистинско, чуждо.

С всяка секунда усещате нарастваща лекота, бодрост, чистота. Наслаждавате се на това, което става с вас, и…

О, чудо! Изведнъж водата започва да минава през вас, отнася всичко, което вреди на здравето ви, всичко, което пречи на спокойствието ви, всичко, което разваля хармонията!

Вие виждате как гъстата черна слуз на загубите, оскърбленията, разочарованията, пораженията, болестите се стича под нозете ви и чезне във вълшебната вода, разтваря се завинаги!

Усещате как всеки миг ви изпълва с лекота, свежест, бодрост, величествена красота и същевременно със сила, увереност, царствено спокойствие!

Излизате от водопада. Мислено погледнете тялото си: краката, ръцете, корема, гърба, гърдите, шията, лицето — погледнете се отстрани.

О, чудо! Какво съвършенство! Каква красота! Но най-важното… вслушайте се: каква хармония в душата, светлина в разума, сила в духа!

Вие сте всемогъщ в съзиданието, в сътворяването! Вие сте ангел на Светлината!

Вие сте ангел на Доброто! Вие сте ангел на Любовта! Възроден сте! Запомнете това състояние, за да станете за другите извор на светлина, добрина, любов, вдъхновение и сила. Защото ви предстои да се върнете на полесражението, където добро и зло са във вечна битка за душата на човека.

А сега да се вгледаме в небесата. Вие виждате ясно птиците, които се реят нейде високо-високо. Създайте си желание мислено да полетите. Представете си как отлитате, за да поемете в себе си небесната чистота.

Изправяме рамене, готови за полет, даваме леко волево напрежение. Вълнение, очакване на полета, заповед за полет! Откъсваме се от земята. Леко-леко и свободно отлитаме нагоре и напред.

От насрещния вятър вибрира тялото ни, от усещането за полет се радва душата, ликува волята! Понасяте се напред, където бушува стихията. И мислено привличате чистотата на белите облаци, бездънното небе, попивате ги във всяка своя клетчица! Достатъчно е вашето желание, вашият стремеж — и вие летите нагоре, нагоре, нагоре… фантазираме! Създаваме си образа на полета!

Пред нас са бели и сиви облаци, черни буреносни облаци, но същевременно свети слънце. Мълниите още са далече, но ураганът наближава. Първите капки дъжд…

Изпълваме се със слънчева светлина, изпълваме се с чистота, свежест, изпълваме се с образа на красотата, образа на младостта, образа на прозрението. Представете си как тялото ви с всяка минута, с всяка секунда придобива именно онова, което сте желали.

Фантазираме полета си! Приближаваме се до белите облаци, които носят в себе си приказката на детството, приказката на юношеството, носят първата любов, чиста и възвишена, носят в себе си звездните нощи… и минаваме през тях…

Отваряме се за великия Химн на младостта, безгрижието, свободата! Проливният дъжд е вече близо, вече се вижда! Далече напред е дъгата! Ето въображаемите поля и вие поемате уханието на влажна слама, на познати и непознати цветя. Вие летите! Вие сте свободен!

Летите срещу бушуващата стихия натам, където са се срещнали двамата ВЕЛИКИ ВЪЗЛЮБЕНИ — НЕБЕТО И ЗЕМЯТА — В ОБЩИЯ ЛЮБОВЕН ЕКСТАЗ!! От този екстаз вилнее ураганът. Дъжд, мълнии и гръм!

Представете си го! Спомнете си звуците на бурята, помъчете се да ги чуете сега.

Светкавица за миг разтваря прозорец към съседния удивителен свят и виждате ясни картини.

Представете си, че сте в небето сред бушуващата стихия и поемате в себе си силата на мълнията…

Дъждът измива от вас всичко остаряло и ви изпълва с пролетна свежест и чистота.

Разперили в полет ръце и крака, поемате в себе си вълшебната сила на стихията: бушуващия ураган на любовта, урагана на съзиданието, урагана на творението, дългоочакваната чистота, дългоочакваната бодрост, свежест, лекота, щедрост, доброта!…

Всяко косъмче, всяка клетчица, всяко капилярче натрупва тази мощ, нарастваща вълна след вълна.

Запомнете вътрешното усещане за Свобода! Запомнете го! В този въображаем полет попийте всичко онова, което смятате съвършено!

Браво на вас, браво! Фантазирайте и запомняйте! Виждате се съвършен!… Още…

Добавяме щрихи като гениални художници!

Продължаваме да фантазираме! Представете си, че се връщате в къщичката си.

Стихията остава някъде далеч. Спускате се пред входа. Създайте усещанията, създайте чувството! Мислено влизате в къщата, спирате пред огледалото. Виждате се силен, млад, здрав човек с всевиждащи очи. Порадвайте се!

А сега — танц. В този въображаем танц се помъчете да сте принцеса, кралица, властелин, повелителка, каквото поискате!

Представете си: виждате грамадна зала с бляскав паркет, а отвъд колонадата — море и звездна лунна нощ. Можете да преброите звездите, всяка грее ярко. Музиканти в бели одежди ви поглеждат с лукави и добри очи. Те ще свирят само за вас.

Вие се появявате във великолепен тоалет за бал и всички присъстващи ви гледат с възхищение. Музикантите сякаш трепетно са чакали този миг и при появата ви засвирват величествен валс.

Мислено танцувате с любимия човек, без да откъсвате очи един от друг, изпълнени с нежност, любов и щастие, надежди, мечти и стремежи.

Слушаме тържествения валс и със затворени очи мислено започваме да танцуваме. Въртим се във въображаем танц!

Пускаме фантазиите си на воля. Виждаме се отвътре и отстрани. Запомняме!

Запомняме всичко: и водопада, и полета, и танца! И най-вече вътрешното си състояние, състоянието на душата!

А сега — танго! Настройваме се. Лека усмивка на лицето. Раменете изправени като криле. В очите — блясък, ведрост, радост, младост, щастие, любов! Чудесно! Браво!

А сега да вдигнем и двете ръце нагоре, да се протегнем, да отворим очи. Можете ли да кажете „мяу“? Казахте ли? Слава Богу, поне не сте се отучили да говорите на човешки език.

А сега сравнете, ако обичате, днешния си облик с образа от фантазиите си. Има ли разлика? Да?

Ето тази разлика ще представлява работата, която трябва да свършим в близките около два месеца.

И запомнете! Любовта, уважението към себе си, всяко внимание към себе си няма да остане без резултат.