Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shades of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Вера Коуи. Сянката на любовта

ИК „Калпазанов“, София, 2005

ISBN: 954–17–0221-X

История

  1. — Добавяне

Глава 14

От мястото, където беше застанала, русокосата красавица, която се казваше Шели Ансън, гледаше внимателно и видя всичко: неописуемото напрежение, напрегнатите тела, замръзналите лица, начина, по който си разменяха думи като отровни стрели. За нейното опитно око — тя беше стара кримка във войната между половете, беше омъжена и разведена два пъти — всичко това беше добре познато. Тя знаеше, че то говори за силни, но объркани чувства.

Беше ги усетила в Том в мига, когато той беше забелязал красавицата в бялата рокля, подобна на статуя. Беше почувствала как той се напряга като прекалено опъната тетива. Беше разбрала, че това е жената, която й пречеше да се сближи с Том. Тя отдавна се опитваше да запали у него пламъка на любовта, но не успяваше. От самото начало знаеше, че сигурно има някоя друга. Том й го беше казал в нощта, в която бяха станали любовници. Той беше щастлив да й бъде любовник във физическия смисъл на думата, но нямаше начин връзката им да включва и чувства. Но тя, която никога не успяваше да устои на предизвикателствата, се беше влюбила в него, въпреки че беше предупредена.

Сега дълго и внимателно гледа жената, която владееше чувствата на Том, и се питаше: Какво има тя, което аз нямам, освен височината от четири инча и теглото от трийсет и пет паунда? Какво ли намираше Том у нея? А нейното изражение показваше, че тя също изживява своя собствен ад. Нямаше никакво съмнение обаче, реши тя с въздишка, че това е жената, за която Том й беше говорил. Реши още, че пет пари не дава за тази представителка на собствения си пол, но няма да й позволи да нарани мъжа, към който тя, Шели Ансън, хранеше определени чувства.

Видя, че Лиз Евърет изчезна в посока към терасата — вероятно да поплаче там на спокойствие. А Том взе една чаша от близкия поднос и я пресуши на един дъх. Тя мълчаливо му каза, че това не е разрешение на проблемите. Което й напомни, че самата трябва да намери някои отговори…

Едва тогава видя почетния гост, придружен от другата жена от триото, да отива към Том с протегнати ръце като към отдавна изгубен скъп приятел. Сега беше нейният шанс. Шели тихо си проправи път към големите прозорци, отворени към топлата пролетна нощ.

 

 

— Том, мили мой приятелю… Аделина ми посочи твоето присъствие, разбира се, защото аз никога не съм те виждал. Толкова съм щастлив сега, че мога да видя това, което вижда моята богиня. Но какво правиш в Ню Йорк?

— Сега работя тук. „ВВ&В“ откриха нов американски клон и аз го управлявам. Това стана възможно благодарение на серията реклами, които заснехме в твоята къща. Онова, което можеше да бъде кошмар, се превърна в щастлив край на вълшебна приказка.

— Добре казано, но аз никога не съм се съмнявал, че ти ще се издигнеш.

— Лиз също има много общо с това. Изглежда, ние всички получихме каквото желаехме.

— Наистина — Дона веднага пое хвърлената ръкавица. — Аз завися, до голяма степен, от моята богиня. Не знам какво бих правил без нея.

— Аз знам — каза Том.

Погледите им се срещнаха. Том гледаше предизвикателно, а Дона просто го измерваше с поглед. Накрая, сякаш току-що беше взел решение, той се усмихна и каза весело:

— Мисля, че е време двамата да си поговорим. Този разговор трябваше да се проведе отдавна. Има неща, които трябва да знаеш. Аделина ще ни извини — той приятелски хвана Том за лакътя. — Никога не съм ти разказвал как срещнах моята богиня, нали? Тази история ще осветли много неясноти. Нека ти разкажа…

 

 

Шели излезе на терасата, но не видя своята съперница. Знаеше, че зад ъгъла има малка закрита градина, която не се виждаше от прозорците на стаята, защото там бяха поставени големи саксии с растения. Да, високата блондинка беше там, стоеше права, хванала перилата и втренчила поглед в Сентръл парк.

Тя не се обърна, когато Шели я наближи. След моментно колебание, изтри очите си и издуха силно носа си.

— В тази градина има автоматична система за пръскане — каза й уж мило Шели. — Твоите сълзи няма да полеят нищо друго, освен красивата рокля — Лиз отново не отговори и Шели въздъхна. — Мила, о, мила… Тази вечер се сблъсквам с повече тъжни останки, отколкото е имало по времето на потъването на „Титаник“. Да не говорим за това, че видях как мечтите ми потъват за пореден път.

Това успя да привлече вниманието на Лиз. Тя веднага запита:

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид онази красива океанска яхта, която се казва Том Кеъри. Ти току-що я потопи.

Лиз я изгледа втренчено.

— Да, същото. Твоят Том Кеъри.

Лиз поклати глава.

— Той не е мой. Никога не е бил.

— О, да, твой е. Независимо дали го искаш или не — Шели направи пауза. — Но ти го искаш, нали?

Лиз срещна погледа на спокойни и всезнаещи кафяви очи. Разбра, че това не е игра.

— Да. Мислех, че съм го преодоляла, но в мига, в който го видях…

Шели въздъхна.

— Колко са верни старите клишета. Но защо винаги трябва да бъде в мой ущърб? Дойдох тук тази вечер с него и се питах защо, след като той ходи на такива места повече по задължение, отколкото за удоволствие, отклони всичките си други ангажименти, за да присъства тук. Но в мига, в който те видя, разбрах защо. Видях ви как се приближавате един към друг. Не знам какво си казахте, но трябва да е било смъртоносно. Хора, които реагират по този начин, обикновено са водени от силни чувства. Вие имате влияние един над друг — влияние, което е непреодолимо.

— Винаги правя и казвам не това, което трябва — гласът на Лиз издаваше дълбокото й отчаяние. — Той ме обвини, че съм…

— Малкото момиченце на татко?

Лиз отново издуха носа си.

— Което не съм. Работя за него и край на историята.

— Е, трябва да ти кажа, че не така се говори из града. В музикалните кръгове, в които се движа, защото самата аз съм певица и пея в клубове, не в концертни зали, връзката между вас и Дона се обяснява със страст.

— Значи хората нищо не разбират. Аделина и Дона отдавна са влюбени един в друг и любовта им ще трае до смъртта. По някаква странна причина Том винаги си е мислил, че Дона иска да замени Аделина с мен. Той няма такова намерение, нито аз искам да стане така.

Шели седна върху перваза.

— Защо Том е добил такова погрешно впечатление?

— Не знам.

— Но за да ти помогна, аз трябва да знам.

— А защо би искала да ми помогнеш?

— Защото така ще помогна и на Том, което много искам да направя. Аз много го обичам. Ако не беше толкова влюбен в теб, щях да го искам за себе си. Той обаче иска теб. И за миг не е изпитвал към мен това, което очевидно изпитва към теб, макар да те е споменавал само веднъж за цялото време, през което го познавам. Не знам какво сте си направили един на друг или какво не сте, но неговите чувства са наистина силни.

Лиз смръщи вежди.

— Но в това няма никакъв смисъл — каза тя. — Защо се ожени за Мелани, след като е бил влюбен в мен?

— Моля?

— Мелани, съпругата му.

— Том не е женен. Живее сам, доколкото знам.

— Но… Те имаха връзка и тя ми показа годежния си пръстен и каза, че ще живеят в Ню Йорк. А после открих, че и той заминава за Ню Йорк.

— Каза ли, че ще се омъжи за Том?

— Не, но… — Лиз затвори очи и нададе стон на отчаяние. — О, мили Боже! Отново съм направила прибързани изводи! — покри лицето си с длани. — О, защо непрекъснато правя така, когато става въпрос за него?! Защо все греша?!

— Защото любовта прави така с хората — спъва мисловния им процес, искам да кажа. Знам, поговорката казва, че любовта е сляпа, но вие двамата като че ли имате превръзки на очите!

— За нещастие, моят проблем е такъв… Липсва ми увереност в себе си, а така нямам доверие и на Том.

— И така, кажи ми… Аз го харесвам и го уважавам, освен че го обичам, искам да бъде щастлив и ако ти си средството за постигането на това щастие, така да бъде.

— Но… Нима не ревнуваш? Ако бях на твое място, щях да ти извадя очите с нокти!

— Изпитвала съм ревност, но тя е разрушителна, а не съзидателна. Освен това знам, че моите чувства към Том са несподелени. Тази вечер получих поредното доказателство. И разбрах защо. И така, ако не мога да получа любовта му, ще запазя приятелството му. Кой беше казал, че приятелството и без това е по-ценно от любовта? Хайде — тя потупа Лиз по ръката, — кажи на старата Шели всичко, а после ще видим какво можем да направим по въпроса.

Лиз почерпи утеха от разбирането на Шели, което при това беше лишено от осъдителни забележки, и й разказа всичко до последната среща пред офиса на Джон Бритън.

— Както и подозирах — въздъхна Шели, когато Лиз свърши, — и двамата сте толкова пияни от любов, че не можете да разсъждавате трезво. А вие и не виждате ясно! Време е да се целунете и да се сдобрите, мило момиче. Но гримът по очите ти е размазан, а и трябва отново да сложиш червило на устните си. Трябва да те „възстановим“ и знам точно къде можем да го направим.

Двете влязоха отново във всекидневната, но през друг прозорец. После отидоха в тоалетната, едната стена, на която беше цялата в огледала, а под тях имаше чекмеджета. Шели отвори едно от тях и вътре видяха цял набор гримове.

— Била си тук и преди — каза Лиз.

— Много пъти.

Шели седна и започна да наблюдава как Лиз възстановява лицето си до предишното му съвършенство. Накрая каза:

— Искаш да кажеш, че преди наистина не си се гримирала? Абсолютно нищо, освен сапун и вода.

— Абсолютно.

На Шели й беше необходимо известно време, за да преглътне това. После, като видя крайния резултат, каза шепнешком:

— Нищо чудно, че Том е бил напрегнат след твоята трансформация. Той всеки път се е питал каква ли е онази стара лисица, която вероятно те е излъскала като стар боен трофей. Дължиш му едно много закъсняло обяснение, моето момиче. Нима е чудно, че той е добил погрешно впечатление, след като ти повече от веднъж си отказвала да му го дадеш? Веднага му обясни всичко или ще трябва да отговаряш на моите въпроси! Познавам Том, той не е жесток човек и сега най-вероятно обвинява себе си за случилото се. Знаеш какво се случва с коня, когато под седлото му влезе оса. Той се хвърля безразборно във всички посоки. Така правеше и Том. Е, хайде да видим как изглеждаш сега.

Лиз вдигна глава и оправи роклята си.

— Да, добре изглеждаш, но не че това има значение. Можеш да облечеш рокля от зебло и да посипеш главата си с пепел, а той все още ще мисли, че изглеждаш като за един милион долара.

Когато се върнаха в огромната и ярко осветена дневна стая, видяха Том и Дона, само на няколко крачки от тях, да говорят задушевно, доближили глави. Аделина, която наблюдаваше сцената вместо тях, им каза нещо и двамата се обърнаха към двете жени. Лиз гледаше Том. Той също я гледаше. Но всичко беше различно. Той беше различен. Беше повече от очевидно, че е готов да подпише мирен договор. Главата на Лиз се замая от силното облекчение, завладя я радостно предчувствие и я обгърна нещо като мъгла, но тя видя Дона да потупва Том по гърба и да му казва нещо с широка усмивка, докато Аделина през цялото време кимаше окуражително. Том се приближи към нея.

— Той целият е твой — каза Шели тихо. — Отнасяй се внимателно е него или ще отговаряш пред мен.

Когато стигна до тях, Том каза на Шели, все още, без да сваля поглед от Лиз:

— Длъжник съм ти.

— Ще приема и чек — каза шеговито Шели, а после се усмихна на един привлекателно грозен мъж, който й махаше с надежда.

Том взе и двете ръце на Лиз в своите и ги стисна.

— Мисля, че имаме много да си казваме. Но не тук. Ще дойдеш ли с мен?

— Ще дойда, където и да е — отговори радостно Лиз. — Да се сбогуваме с другите гости…

— Той знае — каза Том и хвърли поглед към Дона, който говореше с група почитатели и им се усмихваше лъчезарно. — И аз вече знам. Сгрешил съм повече от веднъж, но така става, когато човек е несигурен и ревнува. Вижда всичко разкривено. Преди малко мислех, че вече няма никаква надежда.

— А защо, мислиш, излязох на терасата да си изплача очите?

— Така ли направи? А аз предположих, че може би замисляш отмъщение! Може ли да пледирам за временна невменяемост?

— Можеш да пледираш, за каквото пожелаеш, докато това става в моята съдебна зала.

В асансьора стояха много близо един до друг и се усмихваха глупаво, без да свалят поглед от лицата си, без да говорят. Палецът на Том милваше дланта на Лиз — жест, който беше странно и обезпокояващо възбуждащ.

Беше започнало да вали — лек и топъл дъждец. Зачакаха под навеса на сградата, докато докарат колата на Том. Лиз се качи, без да знае и без да се интересува къде отиват. Имаше значение само това, че беше с Том.

Когато най-после той спря колата, бяха под мост. Лиз нито знаеше, нито се интересуваше кой е той. Когато Том се обърна към нея, тя се отпусна в прегръдките му като гълъб, който се завръща у дома. След известно време Том каза с дрезгав и неясен глас:

— Време е да изясним нещата. Няма да загубя още веднъж онова, което загубих вече веднъж по невнимание. Какво се обърка по времето, когато той беше в болницата? Какво казах или направих, че да ме отрежеш?

— Нищо — отговори Лиз. — Аз бях тази, която все казвах каквото не трябва, и постъпвах грешно. И то, защото ми липсваше смелост да си призная и да говоря ясно.

— Да си признаеш… Направи го сега.

Тъй като сега можеше да го направи, тя му призна за всичките грешни и прибързани заключения. Той трепна и поклати глава, но последното от тях го накара да подскочи.

— Мислела си, че ще се оженя за Мелани! На луд ли приличам? Какво, за Бога, те накара да решиш така?!

— Защо иначе тя би ревнувала от мен?

— Моя прекрасна и невинна лейди, тя ревнуваше безумно от теб от мига, в който те видяхме в онзи ресторант, но което е по-важно, тя има добре настроен сексуален радар, който работи по двайсет и четири часа в денонощието, триста шейсет и пет дни в годината. Тя разбра за моите чувства към теб още когато се зародиха — чувства, които ставаха по-силни колкото повече време минаваше. Но хайде вече веднъж завинаги да забравим Мелани. Трябваше да се грижа за нея, за това да не прави сцени и да работи добре. Но моите хормони са като на другите мъже, а тя е много красива жена. И това е всичко, което трябва да се знае за Мелани. Тя се интересува само от себе си. Освен това нейната цел беше доста по-едра риба от мен. И най-сетне успя да я хване на въдицата. Носила е неговия пръстен, когато си я срещнала. Тя тъкмо идваше да се похвали и на мен. Сега е мисис Джей Ар Четвърти, живее в Далас и харчи времето и парите си в „Наймън-Маркъс“.

— Когато те видях тази вечер, се запитах защо си с друга жена.

— Защото Шели имаше покана. Тя е певица и при това дяволски добра. Пее и в хотела, в който си отседнала. О, да, знам в кой хотел си. Знам всичко за теб. Това беше мое първо задължение и смятах, че е връзка помежду ни. Когато узнах за партито, разбрах, че трябва да те видя още един път, пък макар и да е последен.

— Слава Богу, че го направи. Загубихме вече прекалено много време, благодарение на моята глупост, но някой ден ще се реванширам, обещавам…

— Ще ти го припомня…

— Разчитам на теб.

— Дона също успя да сложи край на нещастията ми тази вечер — каза Том доволно след известно време. — И така, сега разполагам с цялата картина. Трябва да призная, че, макар да е истински Макиавели, както подозирах, грешал съм по отношение на него.

— И двамата сме грешили много и аз дори повече от теб, защото имам по-малък опит с мъжете от някое петнайсетгодишно момиче. Толкова много исках да ти кажа какво изпитвам към теб, но просто не знаех как да го направя.

— Което и намирах толкова интригуващо — усещах у теб двама души. От самото начало имах чувството, че у теб има много повече, отколкото показваш. И когато излезе изпод онзи конски чул, бях готов да убия човека, отговорен за промяната, защото толкова много исках да съм на неговото място.

Той я целуна отново — като че ли, за да докаже думите си. Лиз върна целувката.

— Не можех нищо да ти кажа, защото не исках да повярвам, че истински се интересуваш от мен, а ако ме беше отхвърлил, това щеше да ме убие.

— Господи! Бях сигурен, че споделяш чувствата ми, защото, когато те целунах на партито, отговорът ти ме възпламени. Но в болницата ти беше толкова студена, злобна. И въпреки че беше в шок, не можех да разбера защо изведнъж аз трябваше да съм виновен за всичко, а наказанието трябва да е изгнание в Сибир!

Лиз скри лице в гърдите му.

— Не ми напомняй! Отново грешни заключения.

— Никакви такива повече, окей?

— Обещавам.

— Но не променяй нищо друго, чу ли? Винаги ще обичам несигурното малко момиченце, което се крие зад голямата уверена жена. Ти си всичко, което искам и от което имам нужда. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, да заспивам, докато ти си в прегръдките ми, и да виждам лицето ти на възглавницата, когато се събудя. Искам да те виждам до масата за закуска, да се връщам вкъщи при теб, да се карам с теб, а после да се сдобрявам. И най-много от всичко искам да те любя. Господи, как го искам! Но искам също така да знаеш, че ти си светлината на живота ми. А тя загуби сила, откакто ти замина преди година. Ти ме топлиш и ти ми светиш… Не ми отнемай никога вече светлината, моля те.

С треперещ глас, Лиз отговори:

— За теб дори ще подам и другата си буза.

Започнаха да се целуват неудържимо, а страстта им нарасна.

— Боготворя те — прошепна Том с устни, притиснати в нежната й шия. — Нали така трябва да постъпват простосмъртните с богините?

— Може би да…

— Хайде да отидем да се любим на подходящо място. Някъде, където ще можем да го правим отново и отново… — той повдигна брадичката й и погледна в очите й. — Апартаментът ми е само на няколко пресечки.

Усмивката на Лиз му обещаваше всичко.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш.

Край
Читателите на „Сянката на любовта“ са прочели и: