Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shades of Love, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вангелова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Вера Коуи. Сянката на любовта
ИК „Калпазанов“, София, 2005
ISBN: 954–17–0221-X
История
- — Добавяне
Глава 8
Когато пристигнаха, тя слезе от лодката, без да каже дума, и уверено закрачи нагоре по хълма. Стъпалата към изкуствената пещера изкачи по две наведнъж и затръшна вратата й под носа му — жест, с който сякаш остави зад гърба си и кашата, в която се беше превърнал, по нейна вина, следобедът. После се облегна на нея и най-после позволи на стегнатия си гръб да се отпусне малко. Издуха носа си и бързо изтри очите си, защото моментът не беше подходящ да остави чувствата си да вилнеят на воля. Те трябваше да почакат, докато не се озове сама в стаята си — в безопасност.
Когато влезе в градината, видя, че някой седи в компанията на Дона. Посетител — последното, от което тя имаше нужда. Онова, от което се нуждаеше, беше да се затвори в стаята си и да оплаче на воля, макар и със закъснение, смъртта на своите мечти. А вместо това щеше да й се наложи да даде най-доброто представление в живота си и да се надява, че Дона, този така вещ в ролите човек, няма да забележи лъжата. Той знаеше вече прекалено много и нямаше начин тя да му позволи да заподозре фиаското, което току-що беше предизвикала.
Като наближи терасата, видя, че посетителят е мъж, и че е млад и доста привлекателен — русокос викинг с брада, толкова жълта, колкото беше и косата му. Той се изправи, когато тя ги приближи, и се оказа, че е истински гигант.
Дона, който както винаги усещаше всяко раздвижване на въздуха, каза:
— А, това си ти, богиньо? Ела и се запознай с един мой млад приятел, Дитер Шулер. Дитер, това е Елизабет Евърет, моята… божествена дъщеря — Лиз подаде ръката си, която буквално изчезна в неговата огромна лапа.
— Предпочитам наименованието богиня — усмивката му беше ослепителна, а английският му — отличен.
— Дитер е мой ученик. Идва да прекара месец при мен всяко лято, а аз го карам да работи упорито.
— Бас? — предположи наслуки Лиз.
— Превъзходен. Някой ден ще има света в краката си.
— Точно затова идвам при вас — каза подкупващо Дитер.
— А къде е Том? Чух само твоите стъпки — продължи да говори Дона.
— Връзва лодката.
— Прекарахте приятен следобед, надявам се? Не се бавихте дълго.
Лиз обаче избягна капана. Обърна се към Дитер и каза:
— Вие ли сте причината за галавечерята ни?
— Никакви въпроси! — Дона благосклонно замаха с пръст. — Всичко трябва да бъде изненада.
— Вече съм изненадан да открия такава очарователна компания — каза Дитер.
Лиз срещна откровено възхитения поглед на сините му като на бебе очи, който подейства като балсам и на чувствата, и на нервите й. Може би сега й се поднасяше възможност да придобие така нужния й опит. Когато Том се присъедини към тях пет минути по-късно, Дитер седеше до нея на перваза на терасата толкова близо, колкото беше възможно, без да допират бедрата си, и флиртуваше с вещината на експерт. Странно, мислеше си Лиз, докато се опиташе да не попадне в нито един от капаните му. От нейна страна нямаше никакво физическо привличане, макар той да беше, или поне така предполагаше тя, доста привлекателен за жените. Изглеждаше по-добре от Том, беше по-едър от Том, тялото му беше по-съвършено, присъствието му беше по-осезаемо и беше доста по-чаровен, но що се отнасяше до нея, със същия успех той можеше да бъде и парче дърво. А Том трябваше само да я погледне и сърцето й започваше да препуска лудо, а кожата й настръхваше. Докосването на Дитер не предизвикваше електрически ток по вените й, както това на Том. Защо й се удаваше, без никакво усилие, да устоява на единия, докато с другия непрекъснато се правеше на инфантилна глупачка? Нима любовта въздейства по този начин на всички хора? Изпива им ума?
Когато Том дойде, тя се отнасяше с него с премислената любезност на непозната, която има желание да задълбочи познанството. Все пак нямаше нищо лошо в това да опита. Точно в този момент Дона ги информира, че вечерята ще бъде наистина специален случай, и ги помоли да се потопят в атмосферата. Повече от това не би могъл и да каже. Съвсем скоро щяха сами да открият какво е имал предвид.
Лиз откри веднага — още щом влезе в спалнята си. Върху бялата кувертюра на леглото й лежеше черна рокля от кринолин в стила на ранната викторианска епоха, украсена с дантели и волани, с дълбоко деколте. Очевидно беше една от роклите на Аделина. Но коя от нейните героини? После видя виолетките, избродирани на черната коприна на ветрилото, което беше в тон е роклята. Виолета, разбира се!
За миг Лиз изпита истерично желание да се смее гръмогласно. Никой, който е с ума си, нямаше да повярва, че тя умира от туберкулоза. Оплакване… о, да. Цветът беше от значение. Като притисна роклята към себе си, видя, че е изящна, но пък Лиз не беше в настроение за гала вечер. Очевидно Дона, като е знаел за предстоящото пристигане на Дитер, както и за нейната любов към маскарадите, отново беше манипулирал събитията. Без съмнение, той искаше Том да я види в разцвета й, да види как дрехите подчертават красотата й. Но пък, от друга страна, когато беше в костюм, тя се превръщаше в друг човек. Помисли си, че опитът е добър, но е загуба на време. Защото тя загиваше, но не от туберкулоза.
Потръпна при мисълта как се беше разкрила. Не би могла да направи чувствата си към него по-очевидни, дори да ги беше заявила на глас. Той би трябвало да е направен от камък, за да разчете правилно отговора на тялото й. Но той не беше от камък. Том Кеъри беше като пуснат на свобода тигър… При спомена за неговата близост стомахът й се сви. Гордостта й беше пощадена все пак, защото той беше разгорещен колкото нея. Беше почувствала как пенисът му се надига до бедрото й, достатъчно твърд да проникне и в стомана, което беше едновременно ужасяващо и вълнуващо за девица, чийто сексуален опит беше само във въображението й. Проблемът беше може би в това, че неговите действия и отговорът на тялото му се основаваха на вярата, че тя е готова за свалката, а заблудата се пораждаше от онзи бански костюм, който не скриваше, а разкриваше тялото.
От гърдите й се изтръгна дълга, но безполезна въздишка, която почти заседна в гърлото й, когато й хрумна една идея. Да, помисли си тя. Защо не? Какво бих могла да загубя? Ако той си мисли така, защо да не изиграя ролята докрай? Опитваше се да завърже връзките на роклята и да възстанови спокойствието си, когато Аделина почука и влезе, пищно облечена в любимия си тъмночервен цвят. Този път роклята й беше от тежка тафта, която шумолеше и й придаваше надменен вид. Имаше диаманти на гърлото, китките и ушите си.
— Изглеждаш фантастично! — възкликна съвсем спонтанно Лиз.
— Благодаря, дойдох да ти помогна.
— Е, ако можеш, завържи тези връзки. Не мога да стигна…
Когато се погледна за последен път в огледалото, Лиз беше доволна да види своя лъчезарен образ. Перуката, която щеше да носи тази вечер, беше тъмноруса с червеникав оттенък и подчертаваше цвета на кожата й. Черният цвят на роклята пък разкриваше млечнобелите й рамене, а воланите и дантелите шумоляха съблазнително при всяко нейно движение. Аделина я беше научила как се върви, когато си облечен с такава рокля — с малки забързани стъпки, сякаш плаваш малко над пода. Оставаше да добави само последните щрихи: огърлица от пет реда перли и аметисти и гривни и обеци в тон. Най-накрая Лиз взе коприненото си ветрило, украсено с пера и мъниста, което беше във формата на виолетка.
— Che belleza! — възкликна Аделина. — Ти си истинска Виолета! А сега отиди да се покажеш и на другите.
Дона и Дитер бяха в музикалната стая и двамата във вечерно облекло от същия период, с бели ръкавици. Очите на Дитер светнаха, когато видя Лиз.
— Красива си, красива — каза провлечено той и целуна ръката й, като същевременно прибра крака и тракна с обувки. — Дъхът ми спира, като те гледам.
— Най-лошото, което може да се случи на един певец — Лиз го удари по ръката с ветрилото си, както беше видяла да правят в костюмираните драми, описващи същия период.
— Одобряваш ли роклята? — запита я Дона е тон на човек, който няма никакви съмнения. Вече беше чул подробното описание на Аделина.
— Чудесна е, макар да не мога никого да убедя, че умирам от туберкулоза. Както и да е, ще направи всичко възможно да изиграя ролята добре.
— Тогава аз съм изпълнен е надежда — намекът на Дитер беше многозначителен.
— Надеждата — каза му тя, флиртувайки открито, — е безплатна и свободна…
Той й предложи ръката си и те излязоха в антрето точно когато Том слизаше по стълбите. Той също беше във вечерно облекло от същия период и то му стоеше много добре. Тъмният цвят подчертаваше тъмнорусата му коса и тена на кожата му. Дитер, който почувства как тя се стегна, замислено погледна от единия към другия. После Лиз направи, присмехулно, реверанс пред Том и се отдалечи.
Масата беше подредена отново на терасата, а в сребърните кофички се изстудяваха бутилки шампанско. Дона вдигна първия тост, като се поклони на двете жени, които седяха една до друга.
— За красотата.
Вечерта беше много топла, затова вечерята беше студена. Antipasto, последвано от saumon en gelee с много майонеза и салата от репички, яйца от пъдпъдък, млади аспержи и малки пресни картофки. Завършиха с peches melba. Всяко блюдо беше придружено с шампанско.
Лиз загуби представа за количеството, което беше изпила, защото, независимо колко често отпиваше от чашата си, тя като че ли винаги беше пълна. Когато станаха от масата, тя се носеше по начин, който нямаше нищо общо с малките забързани стъпки, а това накара Аделина да прошепне нещо в ухото на Дона. На Лиз й се струваше, че кръвта й е подменена с вино, което кипи във вените й, замъглява погледа й и представя всички наоколо с ореол около главата. После осъзна, че чува музика. Откъде ли идваше? Дитер се приближи до нея и започна да я увещава да танцуват, тя се съгласи и внимателно се изправи, но от валса съвсем й се зави свят. Той я заведе обратно до мястото й и тя прие чашката силно черно кафе, която й подадоха. Едва когато в нея не остана нищо, тя разбра, че добрият самарянин е бил Том.
— Трябва да пиеш повече от това и по-малко „Дом Периньон“ — предупреди я той. — То е наистина добро.
— И аз съм такава — каза му тя надменно, но всъщност очите й се затваряха под натиска на натежалите й клепачи. Тя вдигна ветрилото, за да прикрие с него прозявката си.
— Виждам, че предупреждението ми идва твърде късно.
— Не, съвсем не е така, просто е много топло…
Той се канеше да каже още нещо, но тя сложи пръст на устните си. Щеше да пее Дитер.
Той имаше наистина великолепен глас, но Лиз нямаше представа какво пее. Тя чуваше само вълни и вълни музика — като прибой, който се разбива в далечен бряг. Клепачите й бяха по-тежки от всякога — толкова тежки, че трябваше да положи неимоверни усилия да държи очите си отворени. Като усети, че отново ще се прозине неудържимо, успя да потисне прозявката, но дочу приглушен смях, което я накара рязко да се изправи и да започне усилено да си вее с ветрилото.
— Рееш се високо в небесата като хвърчило — прошепна Том.
— Няма такова нещо, просто съм малко уморена, това е всичко. Днес доста се движих.
Той отново се засмя приглушено и тя осъзна, че въобще не е успяла да го заблуди. Дитер се приближи до нея и тя го похвали доста щедро, макар да не си спомняше нито една дума или тон. Но не беше толкова замаяна, че да не приеме поканата му да се разходят из градината, в която беше приятно прохладно. Когато той седна плътно до нея и я прегърна през кръста, тя подпря глава на широкото му рамо и откри, че така се чувства и удобно, и прекрасно. Той шепнеше нещо в ухото й, но тя не успяваше да различи думите. Беше се отпуснала напълно и си мислеше, че ако затвори очи за няколко минути…
Когато отново отвори очи, вече беше светло и тя лежеше в леглото си. Беше така шокирана, че се изправи рязко до седнало положение. Сякаш барабани забиха в ушите й. Тя трепна и ги запуши с длани. Когато вибрациите престанаха, извърна внимателно глава и хвърли поглед на малкия туристически часовник. Беше дванайсет часът. Пладне! О, мили Боже! Ставаше все по-зле с всеки изминал час. Беше затворила очи само за няколко минути, а ето, че виждаше ярката дневна светлина!
Когато се почувства готова, Лиз внимателно и бавно стана от леглото и все така бавно и внимателно отиде до банята, където стисна зъби и успя да се задържи права достатъчно време, че да ги измие и да стои цяла минута под много студената струя на душа. После постепенно затопли водата и остана под душа още пет минути. Къпеше се в пяна, което й доставяше огромно удоволствие. Когато се загърна в халата, барабаните в ушите й вече бяха спрели да бият и тя се чувстваше доста по-добре.
Настани се на малкото столче пред огледалото и разгледа отражението си. Не изглеждаше различно. Очите й не бяха кървясали, погледът й беше ясен. Е, беше й за първи път. Щеше да бъде и за последен, твърдо реши тя. За какво ли беше мислила снощи? За Том Кеъри, ето за какво, отговори си сама. Елегантният му вид беше предизвикал у нея треска, която се беше опитала да изстуди с шампанското, но, вместо да се охлади, тя, без съмнение, беше охладила него. Той я беше предупредил, нали? О, беше се забавлявал и го беше направил с усмивка, но онова все пак си беше предупреждение, а тя, в глупавото си безразсъдство, го беше пренебрегнала. За пореден път се беше направила на глупачка пред него. Въздъхна тежко, но нямаше никакъв смисъл да стои така и да се самосъжалява. Рано или късно, щеше да й се наложи да се изправи лице в лице с него. Планираха да тръгнат за Лондон около два часа, така че щеше да е по-добре да се размърда малко, макар да не копнееше да прекара пет часа в колата с него. Може би ако се оставеше на милостта на Дона, той щеше да намери начин да я върне в града… Макар да се движеше като ръждясала машина, успя да опакова багажа си, да се облече и, със залитане, да отиде до терасата. Ярката слънчева светлина я накара да закрие очи е длани.
— А, най-после си станала и си се облякла, богиньо.
Дона стоеше, а на скута му беше разтворена книга на Брайл.
— Да, станах, но още не съм сигурна как се чувствам.
Той се засмя приглушено.
— Имаш световъртеж, а? Не е изненадващо. Изпи доста голямо количество шампанско снощи, а такова главоболие може да бъде наистина мъчително.
— И сама разбрах. Съжалявам, че закъснях. Том готов ли е за тръгване?
— Той вече тръгна.
Сякаш й нанесе удар.
— Тръгна!
— Трябвало да се върне, така каза, за да вземе нещата в ръцете си. Аз му предложих да те остави тук с мен. Та нали ще трябва да направиш цялото дълго пътуване отново в четвъртък, така че сметнах за добра идеята да те оставя да използваш тези няколко дни на спокойствие и тишина, за да обърнеш внимание на това, как ще оцветиш скицата на къщата — Дона й подаде плик. — Той ти остави това.
Лиз го отвори. Един-единствен лист, изписан с бързия и свободен почерк на Том.
„Знам, че партито беше маскарад и че ти му се отдаде изцяло и с най-добри намерения, но, за нещастие, главата ти се замайва бързо и лесно от алкохола. Трябва да се върна, за да може работата да продължи, но Дона «предложи» ти да останеш, а кой съм аз, че да споря с него?
Ще се видим в четвъртък.
P.S. В бъдеще пий само лимонада.“
Лиз смачка листа. Беше ядосана и огорчена. Дори нещо повече — изпитваше болка. Лимонада, как ли не! Вродената й честност обаче я принуди да признае правотата на наблюденията му. Макар да се опитваше да се държи в съответствие с вида си, тя си остана такава, каквато всъщност беше. И все пак, за нея беше утешение, макар и малко, че той се беше върнал сам, защото Дона беше пожелал така.
— Мисля, че ще е добре да изпиеш чаша горещо прясно кафе — посъветва я Дона.
— Извинявам се, че се направих на глупачка.
— Не е така! Ти просто заспа.
— Припаднах, искаш да кажеш.
— Не си свикнала с виното.
— Как стигнах до леглото?
— Дитер те занесе до него. Аделина свърши останалото.
Лиз издаде приглушен звук.
— Дитер беше много щастлив, че може да помогне — Дона говореше весело, закачливо. — В негово лице имаш още един почитател.
Ами сега!, помисли си Лиз.
— Относно Том — заговори тя твърдо и имаше намерение все така твърдо да продължи — Мисля, че е време да изясним нещата. Той не ми е почитател. Той е силно увлечен по Мелани, „лицето“ на нашите рекламни кампании. Ще се срещнеш с нея в четвъртък и когато това стане, Аделина ще ти помогне да разбереш защо е така. Знам какво се опитваш да направиш, но то не ми харесва и искам да престанеш, защото просто няма начин да успееш — думите излязоха от устата й на един дъх, но поне най-после беше казала това, което й тежеше.
Дона мълчеше, но Лиз продължи, решена нищо да не й пречи, решена да се изкаже, дори това да означава край за тяхното красиво приятелство.
— Знам, че само се опитваше да помогнеш, но ако искам да стигна донякъде с новото си „аз“, ще трябва да го направя сама, като по пътя правя своите собствени грешки. Тогава ще знам, че това наистина съм аз и че за резултата не е виновен никой друг. Знам, че ти караше Том да ме забелязва през целия уикенд, но, наистина, това беше чиста загуба на време. Той… — Лиз преглътна — не ме вижда така, както искаш ти. Той ме вижда като колега в работата. Ние работим добре заедно, но извън работата той винаги се е интересувал от Мелани. Връзката им не е съвсем отскоро.
Нещо като въздишка излезе от устата на Дона.
— Съжалявам — каза той с искрено разкаяние.
— Ти не трябваше да знаеш. Том… Том има опит, докато аз… Аз все още правя грешките, които повечето хора допускат в тийнейджърска възраст. Като например снощи. Не съм такава идиотка обаче да допускам два пъти една и съща грешка. Уча се от всяка една. Единствено те моля да ме оставиш да се справям сама и сама да греша. Накрая ще стигна дотам, докъдето трябва, ще видиш, но със собствени усилия.
Дона мъдро стискаше устни, докато тя говореше. После кимна и каза:
— Не съм се съмнявал в това нито за миг. Прости ми вмешателството, което наистина беше добронамерено. Може би бях прекалено нетърпелив да помогна. Ти вече стигна доста далеч за съвсем кратко време. Треперя при мисълта за това, какъв ефект ще имаш върху мъжете, когато станеш напълно уверена като жена.
Лиз се наведе напред и стисна ръката му.
— Ти никога не преставаш да ме окуражаваш.
— Аз просто се придържам към фактите. Дитер е силно впечатлен от теб. Той отиде да поплува — фанатик е по отношение на формата, — но ще се върне скоро и, не се съмнявам, няма да те остави дълго сама.
По-късно същата сутрин Лиз отиде с колата до Фалмаут, за да купи нещата, които й бяха необходими за рисуването, след което се разходи из градините, за да открие правилната перспектива. След обяда реши да направи няколко предварителни скици, но откри, че прекарва по-голямата част от времето втренчила поглед в нищото, заета с мисли за катастрофалния следобед и унизителната вечер. Отново и отново, мислеше само за това.