Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shades of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Вера Коуи. Сянката на любовта

ИК „Калпазанов“, София, 2005

ISBN: 954–17–0221-X

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Когато най-после се качи отново горе, Лиз лежеше, както я беше оставил. Такова голямо момиче, а изглеждаше уязвима като малка принцеса. Сложна смесица от противоречия и неочаквани радости, тя играеше, за да се защити от живота, и никога не отстъпваше от добре защитената си позиция, а при първата опасност бързаше да изсипе порой точни езикови попадения. Той се надяваше, че тази фатална и отвратителна вечер не я е запратила завинаги отвъд нейните защитни стени. Защото Дейв беше прав в едно — тя винаги щеше да обвинява себе си.

Като я загърна по-плътно с одеялото, той приглади косата й назад от челото. Тя беше мека като коприна и с аромат, от който му се завиваше свят. Парфюмът й беше още нещо, по което можеше лесно да я разпознае. Беше показателно, макар и ужасно разочарование, че все не успяваше да я накара да го осветли по въпроса, защо беше променила отношението си към парфюмите. Може би защото, както и всичко друго, то беше свързано с този сляп старец, който имаше такова влияние над нея. Беше очевидно, че той стои зад нейното преобразяване, защото след посещението на този негов рай тя беше започнала да се променя. Как беше успял да го постигне, не беше ясно, но по-важно беше друго — какви бяха причините да поиска да го направи?

Отначало Том не беше усетил колко сложен е нейният характер. Той дори не усещаше присъствието й, а само прочиташе името й под най-добрите сценарии за реклама, които някога беше виждал. За да се запознае по-добре със стила на своята нова агенция, той беше прегледал и предходните нейни кампании, само за да забележи, че всички, които са се запомнили, носят същия този подпис. Елизабет Евърет. Когато беше запитал коя е тя и къде се намира, бяха му отговорили, че тя е в Австралия с шефа си, за да открият новия клон там.

— Тя изпъква на фона на другите — беше неговият коментар.

Той имаше предвид работата й и тогава се беше запитал защо колегите му се усмихват. Беше решил, че външният й вид отговаря на таланта й и следователно беше повече от любопитен да я види. Но само за да открие, че чудесните текстове са написани от огромна и скромна, сива като мишка и студена млада дама, облечена в нещо, което той сметна за рокля майчински тип. Но като запита дали наистина е бременна, те го бяха погледнали с празни, показващи неразбиране, погледи.

— Лиз живее единствено за и чрез работата си — информираха го те.

Облекчен, че няма да изгуби най-добрия сценарист на света, той откри, че любопитството му нараства, защото не можеше да свърже запомнящите се текстове с незабавно забравящата се нейна външност, особено когато разбра, по време на няколкото разговора, които проведе с нея, че тя говори, както и пише.

Тези две нейни противоположни черти го интригуваха и го караха да мисли в напразни опити да открие какви са причините за това. Чудеше се например, защо тя не се опитва да скрие и своята очарователна личност, която изпъкваше и се запомняше — езикът й беше бърз и цветист, режеше като трион, а умът й беше като процесор с мегабайтова памет. Но не, тя криеше физическото си „аз“ под дрехи, подобни на палатки, показваше лицето си, измито сутрин с обикновен сапун, и сякаш казваше: „Ето, това съм аз. Можете да ме приемете или отхвърлите“. Той се питаше дали е възможно тя да има проблеми със своята сексуалност, но впоследствие разбра, че тя се облича така, защото не вярва, че въобще притежава сексуалност. Разбра го по липсата на жестовете, които правеха жените, свикнали с вниманието и предложенията на мъжете. А после разбра още нещо — тя и не очакваше да получи такива.

Още малко внимателно зададени въпроси сред колегите го осведомиха, че тя живее сама и не обича компанията на другите хора, че не взема участие в партитата на колегите си, и че присъства само на задължителния за всички коктейл по случай Коледа. Тя и нейната работна група обядваха заедно всеки ден в близката trattoria, но само защото тя беше смятана за едно от момчетата, и то „добро момче“, както се изразяваха тук. Никога никой не гледаше на нея като на желана жена.

А после откри, че Мелани смята Лиз Евърет за своя собствена боксова круша. Денонощно слушаше как Красавицата клевети Звяра, но откри също така, че Звяра мрази себе си заради недостатъците на Красавицата. Затова той окуражи Мелани да бърбори, което я направи още по-щастлива, защото й даде възможност да се отдаде напълно на вродения си нарцисизъм. Той обаче я остави да говори, защото тя му даваше много информация и му помогна да навлезе още по-дълбоко в полето на психоанализата. И така той разбра, че проблемът на Евърет се крие в огромния комплекс за малоценност на Евърет. Предположенията му се потвърдиха, когато Лиз се отдръпна при първия знак за интерес, макар и не сексуален, от негова страна. Той реши, че това се дължи на лош опит. Може би беше решила, че е възможно след време да придобие всички недостатъци на Мелани.

Доста недоволен от това обяснение, той отново стана жертва на неудържимото любопитство, което го гризеше отвътре. И тогава реши да направи нещо по въпроса за нея: първо, защото я харесваше и второ, защото зад отвореността и монашеския й вид се криеше, и се прахосваше, необикновена жена. Беше твърдо решил да опита, когато има време, но тъй като Мелани се равняваше на пълен работен ден, а и с кампанията и всичко друго по времето, когато той беше готов и имаше възможност, Лиз беше заминала за седмица. А когато се върна, той видя, че е закъснял. Разбра още, че е бил прав, но някой, и той не се съмняваше, защото разочарованието му беше силно, че е някой мъж, беше стигнал пръв до нея.

Когато я видя в ресторанта онази вечер, сякаш някой заби юмрук в слънчевия му сплит. За него не беше утешение да види, че шестото му чувство и инстинктът му не са го излъгали. Само преценката му, че има време, се беше оказала невярна. Под зеблото се криеше наистина привлекателна жена — цялата само бяла като сметана плът и притаена сексуалност, изложени невинно на показ от нея, която очевидно нямаше никаква представа за ефекта, който предизвикваше. Някой го беше изпреварил, добре, но кой? Не и мъжът, с когото беше, защото, макар иначе да беше мъж на място, той не притежаваше способностите на мъжа, предизвикал тази невероятна метаморфоза у жената, която дотогава отказваше да признае, че е такава. Отново взе твърдото решение да открие истината, но в онзи момент съревнованието беше наистина усилено и затова той нямаше друг избор, освен да се присъедини към клуба на колегите си, наречен на шега „След шест часа“. Разбра, че е открил човека, когато видя скицата на вилата и чу тя да го нарича „приятел“.

Том веднага разбра, че това е въведението към онова, което иска да постигне. Искаше да отиде на това място, а, освен това, то беше и идеално за нуждите на работата им, което беше неочакван бонус. Но да открие, че Свенгали на Лиз е не само сляп, но и достатъчно стар да й бъде баща, наистина беше нещо, което преживя трудно. Докато не разбра всички важни въпросителни. Случилото се беше възможно, точно защото той беше сляп. Не я беше видял как изглежда, но беше усетил каква може да бъде, затова тя се беше разкрила пред него и му беше казала нещата, които в никакъв случай не би могла да каже на човек с очи като неговите, например. Защото прекалено много мъже я бяха поглеждали, без всъщност да я виждат.

Вторият удар за Том дойде, когато откри, че нейният магьосник също така умее умело да разгадава човешките характери. Той не виждаше лицата, но разчиташе гласовете и долавяше нещата, които хората не казваха. Което беше обяснението за това, че беше разгадал напълно Лиз. От нещата, които бяха казани и дочути от него, Том беше заключил, че Дона, както го наричаше Лиз, я беше убедил, че тя съвсем не е малката мис Отхвърлена, както й се присмиваше Мелани, а заслужава втория поглед, на който и да е мъж, но само ако е готова да престане да се крие. И нещата бяха потръгнали — поне до известна степен. Защото, изглежда, на нея й беше трудно да го повярва. При първите прояви на интерес от негова страна тя се превърна цялата само в бодли и в резултат на това неудачните ситуации следваха една след друга. Дона, разбира се, веднага усети какво става. Той, естествено, се опитваше да манипулира всяка ситуация — за голямо разочарование и объркване на Лиз. У него пък, тези действия на Дона предизвикваха силен гняв. Тези машинации обаче го накараха да разбере със сигурност нещо. Отговорът на Лиз на неговата близост беше онова, което всички мъже, още от праисторическите времена, желаят и това, което инстинктът им подсказва, че трябва да бъде. Под нейната сдържана външност се криеше гореща кръв, макар да беше очевидно, че емоционално и физически е девствена. Точно затова тя не можеше да се отпусне и да позволи нещата да се случат. А точно нейната неопитност го привързваше към нея. Тя му въздействаше по начин, както ласките на много по-опитни жени не можеха. И макар да практикуваше секс от двайсет години, на няколко пъти той беше близо до засечката. Неспособността на Лиз да се справи с онова, което се беше случило на брега на реката, я беше накарала да флиртува с онзи немец, но това пък беше довело до нейното напиване и изпадане в забвение.

Той планираше да изясни нещата между двамата в колата на път за Лондон, но онази стара лисица го беше накарала да я остави във вилата. А когато се беше върнал с екипа, тя се държеше толкова далеч, че дори не се мяркаше пред погледа му, очевидно заета, и парадирайки с това, с онази проклета рисунка.

Тази вечер Том разбра, докато разглеждаше действията си и търсеше в тях грешки или пропуски, че това са били действия на отчаян и силно ревнив мъж. Решен най-после да изясни всичко, той се беше качил горе до стаята й, но в онзи момент тъкмо излизаше оттам. И когато тя най-после се беше появила, желанието му отново беше пламнало с пълна сила. Красивата жена в тъмночервения кадифен костюм беше на светлинни години от размъкнатата Лиз Евърет, която с известна горчивина му беше казала, че отива в Рая. Никога не беше мразил Дона толкова много и в резултат беше предизвикал ситуация, която водеше към истинска катастрофа. Беше причинил не само физическото, но и емоционалното отдръпване на Лиз.

Прати и Мелани, и проклетата й ревност, по дяволите. И благодари на Бога, че кампанията беше свършила, и че Мелани вече не е товар на гърба му. Това беше истинско опрощение за него. Когато са готови за нова телевизионна кампания, тя отдавна ще си е отишла и клиентът ще е готов за промяна. Тя наистина го дразнеше, освен това се досещаше за интереса му към Лиз. Що се отнасяше до тези неща, тя имаше много чувствителни антени. Е, това вече нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да е тук, когато Лиз се събуди и слезе долу, за да изясни нещата между тях. Особено се радваше, че този път Дона няма да може да ги манипулира.

Том съблече сакото си и разхлаби вратовръзката си, след което събу обувките си. После придърпа голямото кресло до леглото — достатъчно близо, за да може да повдигне краката си на него, постави възглавница под главата си и се зави с едно тънко одеяло. Мислеше, че вероятно няма да спи много, но три двойни скоча поне щяха да му осигурят някаква почивка. Беше му необходима, защото утрешният ден щеше да му донесе или спасение, или катастрофа.

 

 

Събуди се от песента на птиците. Раменете му се бяха схванали, а вратът го болеше ужасно. Протегна се силно и почувства как мускулите му изпукаха. Наведе се над Лиз и видя, че тя дори не се беше помръднала. Слезе долу да се обади по телефона. Информираха го, че състоянието на мистър Ди Марко е стабилно, но тъй като имало доказателства за вътрешен кръвоизлив, решили да го оперират, с цел да намалят налягането. В момента го приготвяли за операция. Помолиха мистър Кеъри, ако е възможно, да се обади около обяд…

Том реши да си приготви кафе, остави го да капе в чашката и отиде да провери какво е времето. Откри, че се е променило — беше облачно, а вятърът беше леденостуден. Помоли се на Бога това да не е предзнаменование.

Пиеше кафето си, когато Дитер слезе долу.

— Ти май си от хората, които стават рано — отбеляза той с известна изненада. — Слязох долу да направя своите петдесет обиколки, а после ще закуся. Ако и ти искаш закуска, ще приготвя нещо и за двама ни.

— Първо ще взема душ и ще се преоблека.

— Как е Лиз?

— Още спи — каза на Дитер какви са новините от болницата.

— Той е силен за стар човек като него — Дитер звучеше повече от убедително.

— Да, силен е. И дори не смятам, че е стар. Дитер му хвърли странен поглед, но не каза нищо повече.

Том намери чантата си, оставена на видно място от Дейв Барас, обръсна се, взе душ и се преоблече, преди отново да отиде да види как е Лиз. Тя все още спеше и той, с друга чашка кафе в ръка, отиде до телефона — този път, за да се обади в агенцията. Джон Бритън не беше там, но „чичо“ Фред Барнс беше. Том му обясни каква е ситуацията, но без да спомене за излиянието на Аделина и реакцията на Лиз. Пое пълна отговорност за случилото се и обеща да се обади веднага, щом разполага с повече новини.

— Дали той ще предяви някакви искания, как мислиш? — запита тревожно Фред.

Не и ако това засяга Лиз, помисли си Том, преди да отговори:

— Не ми прилича на човек, който звъни на адвоката си при първия проблем.

— Е, ако го направи, имаме случай против телевизионната компания. Техният служител е забравил кабела, все пак.

— Да видим какво ще ни кажат от болницата след операцията — каза Том. — Точно сега предположенията не са ни от полза.

— Вярно, вярно… Оставям всичко в твоите способни ръце, Том. Дръж ме в течение и предай поздравите ми на Лиз.

Докато Дитер приготвяше бекон, яйца, домати и гъби и препичаше филийките, Том отново се качи горе, нетърпелив да бъде там, когато Лиз се събуди, но тя лежеше точно така, както я беше оставил. И така, той отново слезе долу и закуси.

 

 

Лиз тъкмо се изтръгваше от прегръдките на съня, което много приличаше на изплуване от дълбоки и черни води, когато лекият звук от отварянето на вратата на спалнята й я накара внезапно да застане нащрек. Тя не помръдна, а само повдигна леко клепачи и видя Том Кеъри да влиза с тревожно изражение на лицето.

Застави се да диша тихо и равномерно и — след, както й се стори — най-дългия миг в живота й, чу вратата отново да се затваря. Тя си пое дълбоко и разтърсващо дъх и се отпусна отново на възглавниците. Том беше последният човек, когото искаше да види, защото спомените, които нахлуваха в съзнанието й като дневната светлина, възстановиха, макар и не много ясно, снощната сцена: гнева и осъдителните думи на Аделина, нейния собствен раздърпан и издайнически вид, жадно гледащите ги присъстващи, но най-лошото от всичко, о, Господи, най-лошото… Дона, който лежеше на земята, и кръвта, която се стичаше от главата му. Трябваше да стигне до него. Но къде беше той? Не беше млад човек, все пак. В добавка към раната на главата, можеше да има наранявания и на костите — крак, ръка, само Господ знаеше какво. Можеше дори да е мъртъв. Каквото и да беше, тя трябваше да разбере.

Отметна одеялото и стана. Откри, че е по сутиен и боксерки, но нямаше спомен да се е събличала и лягала в леглото. Истината беше, че всичко й се струваше някак си замъглено и неясно — като че ли току-що беше изплувала от дълбоките води и беше открила, че слой водорасли й пречат да излезе на повърхността. Виждаше светлината, но не можеше да стигне до нея. Помисли си, че е добре да вземе душ. Също така изми старателно зъбите си, за да се отърве от лепкавия сладък вкус в устата си, и изпи две чаши студена вода. Когато се облече, косата й беше още мокра, обаче нямаше време да я суши. Взе дамската си чанта, която се премяташе през рамо, и слезе, много внимателно и тихо, долу.

Наоколо не се виждаше никой. Докато стигне до задната част на къщата, отново почувства жажда и реши, че ще е добре да изпие още една чаша студена вода. Но когато наближи кухнята, чу глас. Гласът на Том. Очевидно говореше по телефона, защото между изреченията, произнесени от него, настъпваше тишина. Може би искаше информация за състоянието на Дона. Тя пристъпи уверено напред и отвори стъклената врата един инч — достатъчно, за да чува.

„… Не, ще звъня, докато не разбера как точно стоят нещата. Трябва да се обадя в болницата във Фалмаут, за да видя дали операцията е била успешна. Качаха, че ще помогне, но казаха още, че трябва да се направи веднага. Не, никой друг, екипът си тръгна снощи… Сега тук сме само Лиз и аз. Какво? Да ти дам три предположения, така ли?! Истинска катастрофа, какво друго би могло да бъде?! Проклетата вина е нейна при всички случаи, защото тя е повела слепия човек да танцува“.

Лиз първо се сви, после се стегна и се отдалечи със залитане. Чувстваше се така, сякаш някой току-що я беше сритал в стомаха. Нямаше спомен да е предизвикала катастрофа. Беше разтревожена, да. Спомни си съкрушителното чувство за срам и силен смут, след като Аделина не я беше пощадила, но не помнеше нищо друго. Добре, значи беше малодушна страхливка, но да изпада в истерия, никога не е било в нейния стил. Мрачно си каза, че сега поне знае истината. Разбра също така, че Том вярва, че тя има любовна връзка с Дона, и реши, че е по-добре да не проявява повече интереса си към него.

Въобще не й хрумна, че в момента, в резултат на хапчето за сън, умът й не работи с обичайната за него прецизност и острота. Знаеше само, че се чувства предадена от Том Кеъри и, в самозащита, всичките й инстинкти се концентрираха върху едно нещо — Дона. Трябваше да стигне до него и да му обясни. Да. Това беше най-важното. Да стигне до него. Да му каже колко горчиво съжалява, че е довела Том и всички и всичко, което беше свързано с тяхната рекламна кампания в Корнуол, и така е нарушила мира и спокойствието му.

Това беше сериозна груба грешка от нейна страна и тя отчаяно се нуждаеше да може да го вижда, докато го моли за прошка, и да го умолява да не я изхвърля от живота си… Което щеше да се случи без друго, ако той умреше… Не! Тя прогони тази мисъл, но реши, че за всеки случай трябва да стигне до него веднага!

Без никакви други мисли излезе от къщата и забърза към странноприемницата, където помоли собственика да й извика такси, което да я закара до Фалмаут.

Когато то я остави пред входа на болницата, тя се втурна към рецепцията, където й казаха, че мистър Ди Марко все още е в интензивното отделение и че синьора Риналди, която го довела тук, е стояла при него цялата нощ.

Лиз тръгна по коридора към вратата с надпис: „Чакалня. Само за посетители.“

През големите стъклени врати видя Аделина свита на един стол, обгърнала тялото си с ръце, да се люлее напред-назад, втренчила изпълнен с безумна мъка поглед в пространството. Когато Лиз влезе в стаята, тя вдигна глава и погледите им се срещнаха. По лицето на Аделина само за секунди се изписа поредица от противоречиви чувства. Те графично описаха на Лиз, че макар много да се страхува за Дона, тя също така се ужасява от мисълта, че Лиз може да му каже за думите, изкрещени над простряното му на земята тяло. В тъмните й очи имаше настойчива молба Лиз да прояви разбиране, а после тя мълчаливо закри лице с длани и зарида.

— Моля те… не му казвай какви думи изрекох… Аз всъщност не мисля така… Толкова се страхувам за него… Тревожа се и много, много се страхувам и много… как го казвате вие… geloso.

— Ревнуваш?

— Si… Знам, че те обича, но… cual figlia… Разбираш ли?

— Като дъщеря?

Аделина закима усилено с глава.

— Да… да… — после с мокри кадифени очи, все още пълни с отчаяние и молба, тя повтори: — Моля те, не му казвай… У хората има прекалено много гняв. Аз наистина не мисля онова, което казах… Страхувам се, че той ще умре… Зная, че онова, което наговорих, не е вярно, но страхът и ревността ме накараха да кажа лоши неща. Моля те, прости ми и не му казвай… Той ще ме отпрати, а за мен няма живот без него. Моля те, умолявам те… Бъди мила… Прости и забрави.

— Разбира се, че няма да му кажа — Лиз реши да си изяснят този въпрос веднага, защото безпокойството на Аделина очевидно беше свръхчовешките сили. — Но как е той? Казаха ли вече нещо?

— Нещо предизвиквало налягане в главата му… Рязаха го… — Аделина имитира ножица е пръсти, после отново зарови лице в дланите си. — Страхувам се за него. И за себе си. Той е моят живот. Ако умре, и аз ще умра… Затова ти наговорих онези лоши неща.

Аделина успя да се усмихне едва-едва, после смирено й протегна ръката си. Лиз я взе в своята и останаха да седят така, хванати за ръце, което им действаше успокоително, докато дойде лекарят и им каза, ме операцията била успешна, налягането било премахнато и кървенето — спряно. Дона си почивал спокойно и удобно, но щяло да мине още известно време, преди да им позволят да го видят.

Аделина, която слушаше внимателно, с широко отворени очи и със събрани като за молитва длани, чу магическата дума „успешна“ и „почива си“ и започна ревностно да се кръсти, а после ги заля с порой италиански думи, в които този път бяха включени имената на многобройни светци, както и на светата Дева. После отново прегърна Лиз и се опита да се успокои с една последна молба тя да й прости и да не казва нищо на Il Signore.

— Казах ти вече, няма да му кажа и дума! — Лиз я прегърна.

Тя отново беше спокойна и бършеше сълзите от наново веселото си и жизнерадостно лице. В очите й отново светеше живот. Една любезна сестра им донесе чай и запита Лиз:

— Вие ли сте мис Евърет?

— Да. Защо?

— Мистър Кеъри току-що се обади по телефона и зададе въпроси за мистър Ди Марко, а след като му отговорих, запита и за италианката. Казах му, че вие сте с нея и той ме помоли да ви кажа, че е на път.

Том! В своя непоносим страх за Дона, беше забравила всичко друго. Сега, когато той беше в безопасност, Лиз отново се почувства предадена от човека, когото обичаше, и нададе вик на агония. На крехкото й его беше нанесен удар в неговата най-нежна и уязвима част и той я принуждаваше, със залитане, да се върне към своето предишно съществуване като Кралицата на Отхвърлените. Той беше показал истинските си чувства с това, че беше слушал обидните за нея думи на Аделина и не беше направил нищо, не беше казал нищо, с което да й противоречи, защото очевидно тя казваше неща, в които вярваше и той. Дори не я беше потърсил, след като тя беше побягнала. Не, беше останал при Мелани, прегръщаше и успокояваше нея. Едва тази сутрин се беше сетил да изрази загриженост за Лиз.

Тъй като вече имаше опит с мъжете, тя знаеше, че те често мислят едно, а казват друго. Това, че беше делила един апартамент с още три момичета, също беше нещо като добро образование в сферата на чувствата. Макар че не беше опит от първа ръка, тя го вземаше много присърце. Знаеше за „случайните“ предателства на мъжете, правени, докато преследват истинската си цел, която винаги беше една и съща — да вкарат някоя жена в леглото си. Тъй като всичките три момичета влизаха и излизаха от връзките си със скоростта на светлината, Лиз беше добронамерен свидетел на сълзите им, на наранените им чувства, на разбитите им сърца, на предаденото доверие и на ужасните им нещастия. С изключение на Мелани, чиято безсърдечна красота винаги й осигуряваше предимство. Но Пени и Грейс, и двете привлекателни, макар и не от класата на Мелани, бяха показали на Лиз, че мъжете не биха се посвенили да изрекат каквато и да е лъжа, да допуснат каквото и да е действие, за да получат онова, което искат. На Лиз, която гледаше и слушаше отстрани, й се струваше, че тяхното желание има много по-общо с това, което е между краката им, отколкото с онова, което е в сърцата им. Ето, че сега и тя имаше доказателство. Каквото беше направил и казал Том Кеъри, особено последната вечер, беше също толкова голяма лъжа, колкото и онези, казвани на Пени и Грейс, но тя поне не беше, както казваха хлипайки двете момичета, „отишла в леглото с копелето“.

Мислеше, че ще изпитва гняв, че ще й се плаче, но не чувстваше нищо — само празна и много тежка омраза. Дори и така, когато след трийсет минути Том влезе в чакалнята, нервите й бяха така опънати, че едва стоеше на едно място. Погледът му беше изпитателен, но когато ги видя да седят двете заедно с Аделина, веднага схвана какво е положението, и напрежението от лицето му донякъде изчезна. Заговори първо на Аделина на нейния собствен език, като се наведе над нея и взе ръцете й в своите.

Каквото и да беше казал, сигурно беше подбрал правилно думите, защото усмивката на Аделина беше лъчезарна и тя му отговаряше щастливо. Но после тя му заговори бързо и тревожно и погледът, който той хвърли на Лиз, й подсказа в каква посока е поел разговорът. Когато най-после се обърна към нея, той каза:

— Защо не ме помоли да те докарам? Разтревожих се, когато се качих в стаята ти и видях, че леглото ти е празно. Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно и не искам да ти създавам повече проблеми — отговори многозначително Лиз.

— А откога си престанала да бъдеш проблем? — запита той весело, с чувство за хумор и усмивка, която обаче се стопи, когато не получи абсолютно никакъв отговор. — Сигурна ли си, че си добре? — запита той и смръщи загрижено вежди. — Разбирам, че случилото се снощи сигурно е било шок за теб, но, слава Богу, нещата приключиха много по-добре, отколкото бихме могли да се надяваме, както току-що научих. Сега не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. Защо не се върнеш във вилата с мен? Той вече е вън от опасност.

— Няма да си тръгна оттук, докато не го видя — каза Лиз с равен глас. — Няма значение колко дълго ще чакам. Точно сега само той има значение за мен. Ясно ли се изразих?

Видя как изражението на лицето му се промени.

— Какво има? Какво не е наред? — запита той.

— Не се дръж като глупак! — присмя му се Лиз.

Също толкова студен, Том каза:

— Изглежда, наистина съм бил глупак.

— Значи и двамата сме получили урок, нали?

— Не можем ли да поговорим за това?

— Защо?

— Много добре знаеш защо!

Лиз го погледна право в очите.

— Да, знам — съгласи се тя. — Поради това нямам какво да ти кажа — нито сега, нито когато и да било — виждаше, че е побеснял от гняв, знаеше, че е абсолютно неподготвен за това, но не изпитваше съжаление към него. Не съжаляваше за нищо. Искаше само да си отиде и да я остави сама. Което той направи.

Когато той си отиде, Лиз почувства как дланта на Аделина покрива нейните, погледна я и видя две измъчени, пълни с разкаяние, очи. Като виждаше каква воля притежава тя, струваше й се, че нейната се разбива на парченца. Искаше да вие от мъка, да вика, да направи нещо, за да освободи станалата непоносимо остра болка, но само прехапа устни.

— Вината е моя… — прошепна Аделина. — Dio Mio! Какво направих?

— Върна ми здравия разум — отговори накъсано Лиз. — Не! — поклати глава тя, когато Аделина понечи да каже нещо. — Не искам да говоря за това.

Аделина замълча, но изражението й никак не беше щастливо. Едва в два часа им позволиха да видят Дона. Тогава го изписаха от интензивното отделение и го настаниха в стая с едно легло в частното крило. Лицето му беше безцветно под тюрбана от бинтове, но дишането му беше равномерно и стабилно. Състоянието му също беше стабилно според лекарите, пулсът му беше силен, беше понесъл добре операцията. Почиваше си удобно и когато излезеше от болницата — може би след десет дни — нямаше да има нужда от никакво друго лечение, освен от почивка и грижи. Посъветваха ги да си отидат у дома и самите те да си починат малко. Можеха да се върнат на следващия ден, когато Дона щеше да бъде в пълно съзнание и щеше да може да разговаря с тях.

Като се увери, че той наистина е в безопасност, Аделина се съгласи да се върне във вилата и да поспи. Взеха такси за обратния път. Посрещна ги Дитер. Той знаеше добрите новини от Том, който се беше върнал колкото да вземе чантата си и да тръгне за Лондон. Видът на Лиз накара Дитер да я погледне изпитателно. Той обаче нищо не каза. Беше очевидно, че нещо ужасно се е объркало. Том също беше много сериозен и късите му отговори на въпросите на Дитер показваха, че не иска разговорът да продължава.

На следващата сутрин Дона беше буден, но сънен. Слушаше ги с усмивка на устни, но почти не говореше. И все пак, по-късно Аделина каза щастливо на Лиз, че е стискал здраво дланта й, когато я поднесъл към устните си. Научиха, че мистър Кеъри се отбил предния ден на път за града и взел пълен рапорт за състоянието на Дона със себе си.

Лиз не се върна в Лондон. Обади се по телефона на Джон Бритън и го помоли за разрешение да отсъства предвид стеклите се обстоятелства. Той с радост й даде исканото разрешение. Трябваше да се обади и на Том, защото той беше неин творчески директор, но нямаше никакви угризения, че е действала през главата му. Във всеки случай, нямаше никакво желание да говори с него.

Всеки ден, когато го посетеха в болницата, Дона изглеждаше по-силен и след седмица вече седеше в леглото и разговаряше, сякаш нищо не се беше случило. Махна с ръка — жест, с който напълно отхвърли извиненията на Лиз.

— Вината не беше твоя — каза той. — Аделина ми обясни за кабела, а от Том чух, че той поема цялата отговорност за случилото се.

— Но… — тя беше репетирала как да му обясни, че Том е в Лондон, а тя е останала, но не й беше дадена възможност.

— Никакви „но“ и „ако“, богиньо. Всичко приключи и искам да го забравим — това беше заповед, която тя не смееше да оспорва.

В неделя следобед на Аделина, Лиз и Дитер, който този път беше с тях и беше предупреден да не казва нищо за злополучното словесно излияние на Аделина, се наложи дълго да чакат, преди да видят Дона, тъй като лекарите бяха при него. Увериха ги, че няма нищо страшно. Прегледът бил рутинен.

Когато най-после им разрешиха да влязат в стаята му, го завариха в оптимистично весело настроение и с тъмни очила.

— Трябва да ми помогнат да преодолея слабото главоболие, което ми е постоянен спътник напоследък. Страничен ефект от операцията, който с времето ще премине. Уверяват ме, че няма за какво да се тревожа.

Той говореше щастливо за завръщането си у дома и за това с какво парти ще го отпразнуват. Каза им също, че отново е разговарял с Том.

— Знаете ли, че се е обаждал всеки ден да се интересува за състоянието ми? Че той, или по-скоро агенцията му, плаща за всичко това? — той обхвана с жест луксозната частна стая, цветята и картичките с пожелания за скорошно оздравяване, подредени отгоре на шкафа за дрехи. — Имам картички от всичките си познати… Толкова са мили. Беше права, богиньо, на твоя мистър Кеъри може да се има доверие. Нищо от случилото се не е по негова вина, все пак. Аз съм виновен, че позволих да играе ролята на мое зрение на човек, който не вижда нищо друго, освен себе си…

— И изпадна в истерия, когато някой друг стана предмет на всеобщото внимание — каза Дитер с нескрито отвращение. — Радвам се, че Том й зашлеви онзи силен шамар, който я накара да замълчи насред писъка й.

Лиз почувства как кръвта й застина във вените.

— Мелани е направила сцена?! — запита, когато възвърна способността си да говори.

Дитер я погледна.

— Разбира се… Няма как да знаеш, защото не беше там. Да, не тя беше центърът на внимание, нали разбираш, всички, съвсем естествено, се бяха концентрирали върху мистър Ди Марко.

— Тя също така ревнуваше, защото ти беше изчезнала някъде с Том — добави Дона. — Точно затова, на първо място, се опитах да отвлека вниманието й — той поклати глава и стисна неодобрително устни. — Трябваше да знам, че няма начин да отвлечеш вниманието на такъв егоист от самия него.

До края на визитата Лиз не чу нищо повече, но сигурно беше успяла да се държи добре, защото никой не я попита защо седи така онемяла от ужас. А тя виждаше как прибързаните заключения, до които беше стигнала, стават на пух и прах.

Значи за Мелани беше говорил Том по телефона. За Мелани, не за Лиз Евърет. Като чуваше само едната страна на разговора, не беше разбрала, че другият човек беше запитал за местонахождението на звездата на шоуто, след като Том беше казал, че той и Лиз са единствените, останали във вилата. Тъй като все още беше замаяна от хапчето за сън, тя глупаво беше решила, че се е държала като идиот и е предизвикала сцена, когато, ако за миг беше разсъдила трезво, щеше да разбере, че греши.

О, глупачка, глупачка! Ти и твоята проклета липса на самоувереност! Всяка нормална жена би влетяла в кухнята и би поискала обяснение. Но не и тя. О, не, не и малката Червена шапчица. Тя избяга, запушила ушите си с длани! Мили Боже, помисли си Лиз, какво направих? Нищо чудно, че той ме запита какво не е наред. Аз не бях наред.

Подсъзнателно, сега тя видя с вътрешното си зрение, че сама се е подготвяла за неизбежния провал, който, беше сигурна, рано или късно, щеше да я сполети. Нима това не се беше случвало — и то повече от веднъж — и на двете красиви момичета, с които беше делила жилището си? Така че, защо тя трябваше да е по-различна? Беше толкова убедена в неспособността си да задържи един мъж, така силно привлекателен за жените, като Том Кеъри, че беше очаквала провала. Нарочно беше затворила очи, беше отказала да види победата си, макар тя да беше пред очите й и да изпъкваше пред всичко друго. Том беше искрен във всичко — във всяка мила дума, във всяка разтърсваща душата целувка, а тя беше отрекла всичко.

Когато се върна във вилата, Лиз отиде веднага до телефона. Знаеше номера на домашния му телефон. Той й го беше дал, когато тя беше останала сама във вилата при краткото му връщане в Лондон, в случай, че не е в офиса, а тя има нужда от него. Прекалено късно осъзна, че това е било покана. Телефонът звънна няколко пъти, преди слушалката да бъде вдигната. От жена. Лиз познаваше гласа. Беше на Мелани. Тя остави слушалката, без да каже дума.