Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shades of Love, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вангелова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Вера Коуи. Сянката на любовта
ИК „Калпазанов“, София, 2005
ISBN: 954–17–0221-X
История
- — Добавяне
Глава 2
Но Бърти Фрай не можеше да греши повече. Един поглед към Том Кеъри и Лиз разбра, че той е проблем с главно „П“, защото, до последния детайл, отговаряше на описанието „мистър Винаги Прав“. Той се изправи на крака и й се усмихна, преди да заобиколи бюрото си, за да й стисне ръката. Никой, който виждаше сдържаната й самоувереност, не би предположил, че Лиз е била наранявана неведнъж от сексуално разочарование.
Той беше висок — цяла глава по-висок от нея — със здраво телосложение и все пак строен, с тъмноруса коса и светли и жизнерадостни синьо-зелени очи. Раменете му бяха широки, ханшът — тесен, краката — дълги. Приличаше на Стив Маккуин такъв, какъвто беше в един от любимите й филми — „Аферата «Томас Краун»“.
Чичо Фред знаеше какво прави, помисли си замаяна Лиз. Мелани сигурно е хвърлила само един поглед и е извикала: „Татко, купи ми това!“ Лиз обаче виждаше какво е забелязал Фред Барнс. Том Кеъри притежаваше авторитетност, присъствието му внушаваше респект и не можеше да бъде подминато.
Тя се настани на стола срещу бюрото му и видя, че той разполага с всичките нейни досегашни кампании — текстове и снимки. Най-отгоре беше онази, която беше водила, преди да замине за Австралия — за най-новата бира в кутийка.
Той почука по тях с дългия си показалец и каза:
— Репутацията ти е наистина заслужена. Тези кампании са забележителни с това, че улавят същността на продукта. Как го правиш? Откъде черпиш идеите си? — в гласа му се долавяше не само любопитство, но и истински интерес. Лиз обаче беше винаги предпазлива.
— Ами… Първо мисля много за продукта, за неговите качества, предимства, с какво се различава от всички досегашни на пазара, после мисля за евентуалния клиент и кои от предимствата биха го заинтересували. После обикновено ми хрумват няколко идеи, които записвам. Ако някоя от тях каже: „Аз съм по-добра от другите, вземи мен“, правя първото представяне. Ако се хареса на търговския директор, се обръщаме към творческия директор — в случая — към вас.
Той се усмихна, усмихнаха се и очите му.
— Значи и ти си почитателка на Алиса…
Лиз отново беше изненадана. „Алиса в страната на чудесата“ беше книга, която криеше специална магия за нея, но не беше срещала много мъже, които изпитваха същото. И нито един, който толкова бързо да схващаше нейните алюзии.
— Чел съм я сигурно дузина пъти — продължи той. — Ти самата четеш много, нали?
— Личи ли ми?
— Да. Притежаваш дарбата да се изразяваш красиво — рязко, остроумно, оригинално. Виждам защо си надживяла толкова много директори — той наклони стола си назад и я изгледа замислено. Лиз седеше спокойно под преценяващия му поглед. Накрая той каза: — Лозунгът ти за бирата е много различен от онзи, който използват в Австралия.
— Различна култура — отбеляза Лиз.
— Вярно. И докато сме на въпроса за културата, посещаваш ли операта?
— Да. Няколко пъти в месеца.
— Почитател ли си?
— Обичам музиката изобщо.
— Какво друго обичаш?
Като се питаше какво целят въпросите му, Лиз отговори:
— Да готвя. Обичам добрата храна.
— Да, това обяснява текста, който си написала за рекламната кампания на соса за спагети. Още нещо общо за двама ни. Италианската кухня ми е любима. Prosciutto и Osso Bucco и Risotto al Primavera… Познаваш ли Италия?
— Била съм там няколко пъти.
— Така си и мислех… Това също личи от рекламните ти кампании.
— Ние сме това, което пишем — каза Лиз весело.
— Да, и това забелязах — после той смени темата. — И „L’amoreuse“, не само парфюмът, но и новият грим, който представят. Някакви идеи по въпроса?
— Трябва ли да имам? — запита Лиз предпазливо. Не искаше да работи по каквото и да било, което щеше да я държи във връзка с Мелани.
— Е, надявам се, че ще направиш за грима онова, което си направила за парфюма.
— Аз само написах лозунга…
— Но той е великолепен.
„Когато любовта липсва, приласкайте я с «L’amoreuse»“.
— Принос има и Мелани. Лицето й помогна много.
Това не предизвика видима реакция. Вместо това, той попита:
— Какво е мнението ти за парфюма?
— Дестилирана есенция на секса.
— Може би точно затова жените го използват. А ти?
— Не.
— Защо не?
— Не употребявам какъвто и да било парфюм.
Той отново и гледа дълго и преценяващо.
— И все пак си уцелила съвсем точно с лозунга и сигурно това е причината Франсоа Журден да желае толкова силно ти да работиш и по новата поръчка. Помоли ме да се уверя, че ще приемеш.
Лиз пък беше твърдо решена да не приема, не беше готова отново да се превърне в цел на унищожителните подигравки на Мелани, но каза само, уж небрежно:
— Аз все още не знам нищо по въпроса. Бях в Австралия по времето, когато сме получили поръчката.
— Е, всичко е съвсем в началото още, но определено ще използваме Мелани за рекламно лице.
— Разбира се. Жените вече са започнали да се идентифицират с нея. Тя изглежда като истинска мечта, а нали точно това си купуват жените, когато плащат цяло малко състояние за шишенце парфюм.
— Затова ли ти не го ползваш? Не купуваш мечти?
— Аз съм практичен човек. Мечтите не ми прилягат много-много.
Той отново успя да сдържи преценяващия си поглед. Не каза нищо повече и обърна разговора към другите й рекламни кампании. Това й даде възможност да се отпусне, защото, когато познаваше въпроса много добре, тя имаше и голяма доза увереност. Освен това, беше безкрайно лесно да се разговаря с него и тя беше много изненадана, когато, след като вътрешният му телефон звънна и тя погледна часовника си, видя, че са говорили повече от час.
— Съжалявам — каза и се изправи. — Увлякох се…
— Няма нужда да се извиняваш. Говориш, както и пишеш. Остроумно и добре. Искаше ми се да имах повече време. Помисли върху онова, което обсъдихме. Ще се срещнем след няколко дни. А междувременно продължавай да работиш все така добре. Имам намерение да увелича заплатата ти.
За теб бих пробягала и цял маратон, помисли си Лиз, когато се върна в офиса си. Завиждаше на Мелани от дъното на душата си. Той не само беше надарен със сексуална харизма, беше високо интелигентен и добре образован, двамата споделяха еднакъв вкус към книгите. Беше и пътувал много. Единственото, което не харесваше у него, беше това, че парадираше със своята сексуалност, за да държи в плен опашка от жени. Защото егото имаше нужда да бъде подхранвано час след час, ден след ден. Тя строго си напомни, че тази клюка обаче се разпространява само в службата и трябва да се помни, че клюките невинаги отразяват истината. Ако са го довели, за да се справи с Мелани, очевидно разбира от тази работа, както и от реклама. Лиз не би могла да си представи чичо Фред като „опекун“ на Мелани. Той не би могъл да спази нейните изисквания. Беше и стар, и старомоден. Тя не можеше да си представи и как Том Кеъри продава сексуалните си умения, които, женската й същност й подсказваше, че притежава. Добре, значи кампанията за „L’amoreuse“ беше тяхната най-голяма и доходна кампания. Естествено, не искат да я загубят. Но да наемат пак онази расова кобила, годна само за разплод, за следващата и да мислят, че тя ще е щастлива…? Няма начин. Те бяха представители на старата школа. И ако той спеше с нея, правеше го, защото иска и по никаква друга причина. Знаеше, че трябва да го удостои поне с наградата на съмнението. Една среща не е материал за започване на съдебно дело.
Но когато Лиз се прибра у дома си онази вечер, направи нещо, което рядко правеше. Огледа внимателно лицето и голото си тяло в голямото огледало, закрепено на вратата на банята. Дали не грешеше, като отказваше да купува мечти като другите? Дали не грешеше, като казваше смело: Вижте, ето каква съм аз. Не съм красавица. Вземете ме такава или ме оставете на мира. Дали затова никой не й обръщаше внимание?
По-късно, в леглото, тя размисли върху ситуацията. Ако й кажеха да подготви кампания, която трябва да продаде Елизабет Евърет, как би подходила? Кои съществени качества би желала да подчертае? Как би могла да убеди мъжете, че си заслужава да опитат с нея? Е, като начало, тъй като тя нямаше стойност като чисто декоративен предмет, ще трябва да се фокусира върху практическия аспект. Беше интелигентна и способна: можеше да пише, да рисува, можеше да монтира контакти, да поправи бушон. Беше отлична готвачка, добър шофьор, винаги печелеше игрите на „Скрабъл“. Но човек би могъл да наеме готвач, електротехник, шофьор. Трябваше да накара мъжете да видят какво се крие зад обикновената й външност, да прозрат каква е истинската Лиз Евърет. И тъй като досега никой не беше изявил склонност да го направи, значи, че представянето не е било достатъчно добро, за да продаде продукта.
Мисли по този въпрос целия следващ ден, а после, по обяд на по-следващия, когато се срещна с най-близката си приятелка Джили Маркъм, реши да получи и мнението на втори човек, също експерт.
— Джил, кажи ми нещо. Честно. Какво мога да направя, за да подобря външния си вид?
Джили, която познаваше Лиз от първата им работа заедно — по една от първите кампании на Елизабет, запита:
— Какво те кара да повдигнеш тази тема? Мислех, че си се отказала от това.
— Няма значение. Просто ми кажи. Дали наистина нищо не може да се направи?
Джили въздъхна.
— Казвала съм ти и преди. Не си хубава и никога няма да бъдеш. Лицето ти е прекалено силно. Имаш добра костна структура, но не правиш нищо, за да я подчертаеш. Колко пъти съм те молила да ме оставиш да поработя над теб с моите гримове? Мога да постигна чудеса. Наричат ме visagiste, но това е само хубава френска дума, която се използва за професионален гримьор. Гримирала съм жени, които никой не би погледнал веднъж, камо ли втори път, всъщност жени, които не са нищо повече от техния грим. А ти имаш нужда само да се подчертаят естествените ти черти. Като се комбинират с твоето излъчване за значимо присъствие, не, искам да кажа, с твоя ръст, може и да заслужиш втори поглед от някой мъж. Но там, където трябва да се намира твоето самоуважение, мястото е празно. Ти си убедена, че си дъщеря на Дракула и някой динозавър. Ако само ми позволиш да поработя с моите боички и пудри… Защо не ми позволяваш? Молила съм те достатъчно пъти.
— Опитах веднъж… Опитът беше повече от неуспешен.
— Вероятно защото си направила всичко не така, както трябва. Опитала си се да се превърнеш в това, което не си — при изражението на Лиз, тя възкликна: — Знаех си! Вероятно си се опитала да накъдриш косата си и в добавка си избрала грешен цвят. Ти си изумителна, Лиз, не красива. Защо не ме оставиш да поработя над цялата ти външност? Ще направим истинско добро на света. Егото ти е достатъчно наранено и страда дори в момента, нали?
— Личи ли ми?
— Аз съм Джили, помниш ли? Познавам и теб и комплекса ти, който придобива застрашителни размери — Джили се обърна изцяло е лице към приятелката си. — Кой е той?
— Какво те кара да мислиш…
— Хайде! — прекъсна я Джили. — Занимавам се с лицата на жените лица, а онова, което кара всички тях да искат да изглеждат по-добре, е някой мъж. Защо ти да си по-различна? Макар да знам, че от години се опиташ да бъдеш такава. Майката Природа не може да бъде изцяло променена, скъпа моя Лиз, независимо какво казват феминистите. След инстинкта за самосъхранение, следващият по сила е този за размножаване. Аз не съм Елизабет Тейлър, но се справям добре, благодаря.
— Ти си много хубава. И много изразителна.
— Глупости! Преди деветдесет години телосложение като твоето е било идеалът за красота. И само защото сега на мода са крехките жени, не означава, че едрите не са хубави!
— О, така ли? Нека ти кажа какво чух да казва за мен един мъж: „Може и да не е посещавала университет, изграден от червени тухли, но със сигурност изглежда като такъв!“ Дори сега, след толкова много години, още ме боли малко.
— Светът е пълен с тъпи и нечувствителни мъже — каза Джили презрително, като вътрешно прокле точно този глупак. — Не си мисли, че си единствената отхвърлена жена. Аз самата съм била обиждана по този начин неведнъж, а два пъти, както добре знаеш! Единственото, което трябва да направиш, е да докажеш на този мъж, както и на всички други, които не ти обръщат внимание, че ужасно грешат! Нищо не убеждава по-добре от успеха.
— А нищо не наранява повече от неуспеха.
— Защо настояваш сама да се държиш в това отвратително настроение? Може би като още един защитен слой, че когато някой друг го направи, болката да е по-слаба? Кой е той? — запита отново Джили. Беше виждала достатъчно жени да въздишат по мъже, за да не познае признаците, макар да ги забелязваше за първи път у Лиз.
— Много привлекателен мъж, който по никакъв начин не е привлечен от мен.
— Тогава го накарай да те погледне втори път! Направи нещо, за Бога!
— Като например какво?
— Не бъди толкова черногледа. Трябва само да поработиш малко върху външния си вид.
— Бих искала да стана по-ниска и по-стройна.
— Не използвам брадви — отговори Джили и двете се засмяха, с което освободиха натрупалото се напрежение.
Нежно, защото знаеше колко е чувствителна Лиз, Джили каза:
— Ти като че ли си малко обсебена от ръста си, знаеш ли?
— Защото го мразя! — възкликна жарко Лиз. — Няма нищо женствено има у мен? Висока и широка съм като гардероб! Мъжете ясно ми дават да разбера, биха ме имали само по веднъж, а после, след играта, не биха искали и да знаят за мен.
Джили отпи от чашата си, преди да каже:
— Не ти ли е хрумвало никога, че може би е така не само заради ръста ти? Умът ти също е голям и широк, както знаеш. Имаш бърз и остър език, а от това глупците никак не са щастливи. Не всички мъже харесват такъв тип жени. Както и да е, ако сериозно искаш да направиш нещо за външността си, защо не ми позволиш да ти помогна? Само да ти дам идея какви промени биха могли да станат, с което и да е човешко лице. Какво можеш да изгубиш?
— И последните си илюзии, ако нищо не стане.
— О, ще стане. Виждала съм преобразяването прекалено много пъти, за да се съмнявам. Хайде, гмурни се в дълбокото. Захвърли тази рокля, подобна на торба. Носи дрехи, които ще подчертаят най-хубавото у теб. Материалът е тук, трябва само да се поизлъска малко, да придобие лустро. Никога няма да се увериш, докато не опиташ.
— Знам — призна Лиз. — Но се страхувам… Ако се оставя да ме убедиш, Джили, ще бъде за последен път.
Горчивината в гласа на Лиз разкъсваше сърцето на Джили. Колко странно, помисли си тя, че момиче, толкова убедено в способностите си, е така болезнено уязвимо и несигурно, когато въпросът опре до женската му същност. Е, ние всички имаме слабите си места. Нали и принцеса Даяна е имала своите съмнения? Да, проблемът на Лиз беше в това, че тя нямаше никакво самочувствие като жена и докато не придобиеше такова, все щеше да бъде отхвърляна.
— Благодаря за приятелското бъбрене, все пак — каза Лиз и направи знак да донесат сметката. — Знам, че ми желаеш само доброто.
На следващия ден тя присъства на седмичната конференция на нейната работна група, чиято главна цел беше да обсъдят „L’amoreuse“.
Том Кеъри беше дал ясно да се разбере какво се очаква от тима.
— Клиентът иска нова, комбинирана кампания, която да представя едновременно парфюма и серията от гримове, която ще носи същото име. Иска да снимаме Мелани в някаква ужасно романтична среда, което означава, че трябва още сега да започнем работа, за да я намерим. Иска и кратка история, написана специално за нея. Надява се жените да се идентифицират с нея, както направиха и при кампанията за парфюма. И съответно се надява на също толкова високи продажби. Онова, което аз имам предвид, са серия от шест реклами с продължителност деветдесет секунди, заснети с всичкия възможен блясък.
— Ще бъде ли запазен лозунгът? — запита някой.
— Това ще бъде единственото, което ще запазим. Но ще имаме нужда от ново копие — той погледна Лиз. — Искам история с продължения, нещо като изумително успешната кампания за „Голд Бленд“ преди няколко години. Мини сапунена опера всъщност. Това ще бъде твоята работа.
Но Лиз беше дълбоко замислена върху онова, което Джили й беше казала предния ден. Толкова дълбоко замислена, че едва когато Бърти Фрай я сръга с лакът в ребрата, забеляза отново присъствието на другите в стаята. И това, че всички я гледат.
— Какво… О, съжалявам… Умът ми беше на мили оттук.
— Имаш ли наум някое особено екзотично място, където бихме могли да заснемем рекламите?
— Има няколко възможности — каза колебливо Лиз, която досега не беше чула нито дума от разговора.
— Какво ще кажете за Мароко? — запита Бърти Фрай, с което подхвърли на Лиз спасителен пояс. — Романтично, нали?
— Не и след режима на Саддам Хюсеин — каза сухо Том.
— По-добре ще бъде на Карибите — каза бързо Лиз, успяла вече да оцени помощта. — Бял пясък, огромна луна, шумът на разбиващи се вълни… Мелани в развяващ се бял шифон и песните на Шопен, изпълнявани на далечно пиано…
— Като в романите на Барбара Картланд — прошепна замечтано някой.
— И историята ли трябва да бъде в стил Барбара Картланд? — запита някой друг. — Романтичните недоразумения на една девица, изиграни в шест серии с продължения?
— Не! — каза Лиз, защото знаеше какво се търси, и влезе уверено в ролята си. — Какви недоразумения би могло да има при Мелани? Щом историята трябва да се върти около нея и нейната красота, съвсем естествено трябва да има и мъж. Всъщност мисля, че трябва да са двама. Коя жена не би била очарована да бъде преследвана от двама мъже? Оттам ще дойде напрежението, което довеждаме до пик в края на деветдесетте секунди.
— Умно момиче! — каза й тихо Бърти.
— Благодаря, че ме сръга навреме — отговори му също така тихо тя.
Бяха подхвърлени още няколко идеи и срещата се разгорещи. След около едночасови дискусии беше прието единодушно, че сценарият ще напише Лиз, когато клиентът одобри предложената от нея история. Разделиха се в приповдигнато настроение. На тръгване, Том Кеъри каза на Лиз:
— Можеш ли да ми отделиш пет минути?
— Разбира се.
Когато вратата се затвори след останалите, телефонът в залата за конференции звънна. Търсеха Том. Докато той говореше, Лиз отиде до прозореца. Ако бях жена, преследвана от двама мъже, как бих реагирала?, питаше се тя. Започна да си представя сцени и ситуации, какъв тип мъже щяха да бъдат те, какво биха могли да й предложат…
— Давам йени за мислите ти — каза Том, с което така я изненада, че я накара да подскочи.
Когато се върна в настоящето, тя забеляза, че той е застанал до нея. Миришеше на нещо остро, с аромата на лимон.
— Плащате ми много повече от пени за някои от мислите ми — отговори весело Лиз и се отдалечи от него. Заради безопасността си.
— Но си заслужава наистина всяко пени. Дано идеите, които ще ти хрумнат оттук нататък, да са все така добри. Може ли набързо да ми нахвърлиш някоя история? Този петък ще се видя с Франсоа Журден в Париж и наистина ще е добре, ако има какво да му предложа.
— Е, това е само предварителна идея, нали разбирате, но мисля, че може да прерасне в задоволителна история. Нещо такова… — като хвана молива и придърпа към себе си лист чертожна хартия, тя набързо нахвърли началото: жената — Мелани — заета с подготовката за сватбата, която трябва да се състои след седмица.
След няколко минути Лиз вдигна поглед и видя, че той я гледа доста странно.
— Бях чувал за идеални сватби, но думите, които ти съчини, могат наистина да служат за пример.
— Ах, това е така, защото отдавна съм женена за работата си — отговори весело Лиз.
— И достатъчно ли е това?
Защо иска да знае? — помисли си тя с раздразнение. После отхвърли тази мисъл.
— Ако не работя, няма да имам какво да ям, а аз обичам удобствата като всички други хора. Трябва да имам покрив над главата си, обичам да гледам телевизия и да храня сиамската си котка със сьомга.
— Котката ти не е ли чешърска порода?
Лиз поклати глава.
— Не, моята е, естествено, от кралската порода.
Точно тогава вратата се отвори с трясък и Мелани влетя в стаята.
— Том, ти каза… О! — тя се спря с присвити очи. Лиз не беше заплаха, но Мелани нямаше доверие на никого, особено на жените.
— Всичко е наред — каза Лиз, като видя в това възможност да избяга. — Приключихме с работата засега — когато понечи да събере скиците си, Том постави длан върху тях и без да иска, докосна нейната. Стомахът на Лиз се сви.
— Остави ги — каза той. — Ще ги покажа на Франсоа. Независимо дали са само работни, те ще му дадат представа за хода на кампанията. Доколкото го познавам, той ще ги хареса, както и аз. Могат дори да предизвикат ентусиазъм у него.
— Каква кампания? — прекъсна ги раздразнено Мелани. Явно нямаше търпение.
— Всичко с времето си — каза Том и постави скиците в портфолиото, което носеше със себе си.
Мелани се нацупи.
— Ако има нещо общо с „L’amoreuse“, мисля, че имам право да знам всичко. Все пак, нали сме от един отбор?!
— Пред обществото, да — съгласи се Том, — но главната работа се върши от агенцията. Преди идеята да стане реалност, има още много какво да се направи. Когато предварителната работа бъде свършена, ще видиш предложенията в завършена форма. Но не и преди това. Защото едва след това можеш да заемеш централното място.
Той беше любезен, но категоричен. Лиз беше изумена да види как Мелани притихна, вероятно заради неговите две последни думи. Умно!, помисли си тя с възхищение. Колко добре я познава вече! Когато се върна в офиса си, тя си помисли, че трябва да му бъде благодарна за облекчението, което това й предоставя.
Онази седмица, Мелани придружи Том до Париж. Разбира се, беше реакцията на Лиз, когато я информираха за това. В следобеда на понеделника, в който се върнаха, той извика Лиз в офиса си, за да й каже весело, че Франсоа Журден е прегърнал ентусиазирано идеята за новата кампания и е дал зелена светлина. И което било по-важно, в ентусиазма си той бил увеличил бюджета с двайсет и пет процента. Крайният срок за първите реклами по телевизията и кинопрегледите бил след седем месеца, когато щял да бъде върхът на коледните продажби. Той беше разточителен на похвали, но Лиз знаеше, че неговото представяне на нейната работа трябва да е било не по-малко добро. Тя беше започнала да цени — наред с другите му добри страни — у него качеството, че когато харесва това, което прави, той се отдава сто процента на работата. Човек трябваше да внимава с него, когато това не е така. Както беше открил един от главните счетоводители, който просто нямаше късмет. Онова, което Лиз трудно понасяше, беше, че той се отдава сто и един процента на Мелани. Успокояваше се с мисълта, че това само показва колко изглупяват мъжете, когато видят хубавко личице.
Шест седмици по-късно, след като беше работила дълго време под силно и непрестанно напрежение, Лиз реши, че има нужда от почивка. Беше измислила леката, но вероятна любовна история — което беше лесно, защото тя самата беше потънала дълбоко в своите романтични мечти — беше написала първото копие и го беше предала, с красиви рисунки и цветна презентация, всяка страница под своята цветна защитна обвивка. Ако клиентът го одобреше, кампанията щеше да навлезе във втория си стадий — заснемането на серия от шест деветдесетсекундни отрязъка от компания, която беше специализирала в тази дейност, с режисьор, който щеше да бъде отговорен за всичко и щеше да се надява, че ако рекламата има успех, това ще бъде билетът му за Холивуд. Гардеробът на Мелани за случая беше със специален дизайн, но гримът беше подбран от новата серия от самата фирма производител, а лицето й щеше да бъде гримирано преди самите снимки от визажист от Париж.
Няколко места за снимки бяха избрани от Том, който, както Лиз откри, имаше отлично чувство за подходящ пейзаж. Той беше наистина най-добрият творчески директор, с когото беше работила. Нищо не убягваше от зоркия му поглед и вече всички го уважаваха на петия етаж на сградата, заеман от „Бритън, Барнс & Бекуит“. Лиз вече не се съмняваше, че той е назначен заради способностите си, а не заради Мелани. Тя също така цъфтеше от факта, че той одобряваше начина, по който тя ръководеше своя отдел. Затова нямаше никакви угризения, когато го помоли да й даде едноседмична почивка. Той веднага се съгласи с думите:
— Вярвам, че човек наистина има нужда да възстанови силите си след упорита работа. Ще отидеш на някое хубаво място, нали?
— В рая — отговори насмешливо Лиз, която още не беше решила къде ще отиде. Знаеше само, че има нужда от почивка.
— В такъв случай, може ли и аз да дойда?
Думите излязоха от устата й, преди да може да ги спре:
— Но аз мислех, че всеки път отивате там с Мелани.
Защо, о, Господи, защо казах това?, питаше се непрекъснато тя по-късно. Лицето му веднага беше приело студено изражение — очите му се бяха превърнали в две ледени бучки, погледът му сякаш пронизваше гърба й и я караше да трепери неудържимо. Докато опаковаше багажа си същата вечер, тя си повтаряше, че има нужда от тази почивка. Да ги вижда непрекъснато заедно през изминалите седмици — защото Мелани беше дала ясно да се разбере от всички, че той е нейна собственост — не беше никак лесно и чувствата й се бяха поразклатили. Но кой, ако ме погледне, ще предположи, че въобще имам чувства?, присмя се тя сама на себе си. Проблемът беше, че докато времето минаваше, тя все повече налапваше въдицата на неговата привлекателност и й беше все по-трудно да му отговаря естествено и непринудено. Глупавата й — и ревнива, както осъзна забележка беше съсипала всичко. Между тях нямаше нищо повече от работни отношения, независимо какви бяха съкровените й копнежи. Не беше успяла да постигне нищо повече от това. А сега беше провалила всичките си шансове. Идиотка!, обвиняваше грубо самата себе си. На следващата сутрин, след нощ на безплодни размисли и самообвинения, тя предаде сиамската си котка на временните грижи на съседката си, която обожаваше котките. Настани се в „Голфа“, който беше купила с последната си коледна премия, без все още да знае накъде ще потегли. Знаеше само, че не иска да се прибере у дома си. Баща й се беше пенсионирал преди година като старши сътрудник на фирма за инженери консултанти, която беше ръководил в продължение на трийсет и пет години, беше продал голямата къща в Уимбълдън и се беше преместил заедно със сестра си в котиджа, който беше купил в селото Сафолк, където бяха родени и двамата. Имаха голяма градина, където той, доволен, можеше да работи дълги часове, а сестра му можеше да прилага огромния си организаторски талант при различните събития в селото.
Това, че на двайсет и осем годишна възраст, Лиз, за разлика от братята си, не даваше признаци да свие семейно гнездо, не тревожеше баща й. Той винаги беше либерален във възгледите си по отношение на децата си, в чийто личен живот никога не се месеше. Сестра му не одобряваше, но Лиз знаеше, че винаги ще се разбира лесно с баща си, който искаше само да е щастлива.
Когато излезе от Лондон, тя обърна колата на север. Не познаваше добре тази част от страната, защото никога не беше ходила по-далеч от Торки, където, преди двайсет години семейството беше прекарало една лятна ваканция. Щеше просто да шофира, докато не види място със знака „Стоп“. Кой би могъл да каже къде ще завърши пътуването й? Да кажем истината, тя дори не се интересуваше особено от това.