Вера Коуи
Сянката на любовта (12)

Глава 12

Дона беше изписан от болницата следващата сряда. Частна линейка го откара до дома му. Той пътува сам, защото ги беше помолил да останат във вилата и да го посрещнат с „добре дошъл“ и бутилка марково шампанско. Те всички се събраха на предната тераса, когато линейката спря в подножието на стъпалата. Помогнаха му да слезе, но той изкачи весело и без чужда помощ стъпалата. Не носеше тъмните очила и като се изключеше квадратното парченце лейкопласт на едното слепоочие, изглеждаше както обикновено. Освен едно. Не държеше в ръце своя бял бастун. Това не беше чак толкова необичайно, защото той познаваше отлично стъпалата, но Лиз се питаше дали е разумно, след като заради тези същите стъпала се беше озовал в болницата. Очевидно Аделина, която стоеше до нея, споделяше тревогата й, защото Лиз я чу да си поема дълбоко дъх. Като се обърна да я успокои, видя, че лицето на Аделина е смъртнобледо, но очите й блестяха ярко! Тя се прекръсти и прошепна благоговейно:

— Той вижда! Той вижда!

Лиз отново се обърна към Дона и когато той ги наближи, видя, че очите му блестят триумфално и в тях има живот. Дори нещо повече — те й се усмихваха!

Аделина изтича към него с разтворени прегръдки, като едновременно се смееше и плачеше. Дона я прегърна, задържа я няколко секунди, после я отдалечи от себе си и започна да попива с очи лицето й. Погледът му беше такъв, че накара Лиз да преглътне тежко. После той я целуна с огромна нежност, след което двамата си размениха реплики на бърз италиански, който приличаше на стрелба с картечница. Накрая, прегърнал Аделина е едната си ръка, той протегна другата на Лиз и изкачи последните две стъпала. Погледите им се срещнаха и тя видя в неговия потвърждение на всяка окуражителна дума, която й беше казал.

— Бях прав — каза й той тихо и нежно. — Бил съм дори по-прав, отколкото съм предполагал… — после, с дяволита усмивка, която се отрази и в очите му, добави: — Нима не ти казах, че някой ден ще се видим?

По-късно, когато вече можеха да говорят свързано:

— Как, кога и… защо? — поиска да знае Лиз.

— Ще ви разкажа моята приказка, не се страхувайте, че няма да го направя — засмя се Дона. — Но позволете ми първо да изпия чаша вино.

Когато тя беше в ръката му, той вдигна тост за Лиз.

— За моята млада богиня, която наистина се оказа такава, каквато вярвах, че е. Знаех, че твоето идване тук сигурно има някакво значение, но трябва да призная, не предвиждах чак толкова добър край. Поздравявам те и пия и за съдбата, която те доведе при мен.

По-късно, когато първите вълнения затихнаха, той им разказа какво се беше случило.

— Наистина, всичко се оказа много просто. Падането доведе до вътрешно кървене, което пък предизвика налягане в черепната кутия. По време на операцията, те освободили някак си и другото налягане, което дотогава парализирало очния ми нерв. Той не бил атрофирал, както мислехме, само не можел да функционира. Когато налягането било отстранено, той отново подновил функцията си, но много, много бавно. Когато дойдох в съзнание след операцията, знаех, че нещо се е случило, защото мракът, в който бях, не беше пълен — беше повече сив, отколкото черен. А и сивотата ставаше все по-светла с всеки изминал ден. Не можех да различавам предметите, но накрая започнах да виждам форми — неясни и размазани, но все пак форми. Не казах нищо на лекарите, защото исках да съм съвсем сигурен. Когато мъглата се разпръсна, различавах отчетливи линии и очертания, почувствах се по-уверен и им казах за този неочакван ефект от операцията. Тогава те ме прегледаха, светнаха в очите ми, сканираха мозъка ми, поставиха ме пред множество апарати, караха ме да гледам в ярка светлина и в далечни точки, но последната им дума потвърди моите предположения. Като ръждясала машина, моята способност да виждам се връщаше към живот, така да се каже. Когато дойдохте да ме видите вчера, видях, че си с червена рокля, Аделина, видях русата коса на Дитер и твоята усмивка, богиньо. Както и да е… Очите все още малко ме болят от светлината, затова ще трябва отново да сложа тъмните очила. Посъветваха ме да ги нося още известно време, за да мога да свикна със светлината на деня.

 

 

Следващите дни бяха пълни е радостни вълнения. Веднага щом новината се разпространи, представителите на пресата обсадиха вилата, последваха телевизионни интервюта, телефонът не спираше да звъни, а пощата пристигаше с чували. Лиз предложи доброволните си услуги да се справи с писмата с надеждата, че поне едно от тях ще е от Том. И така беше, но то не беше адресирано до нея. Дона настоя да й го прочете с думите: „Сега вече мога“. Том го поздравяваше, че е възвърнал зрението си и доброто си здраве, и отбелязваше, че за всеобщо щастие, онова, което е започнало като катастрофа, се е превърнало в триумф. Желаеше здраве и всичко добро на Дона и отново му благодареше за разрешението да използват вилата. Не се споменаваше Лиз, нито се задаваше въпросът кога тя ще се завърне в агенцията.

Но Джон Бритън й се обади и многословно изрази оценката си за това, че събитието се отразяваше така свободно от медиите.

— Този шум помага много и на нашата рекламна кампания и мога да ти кажа, скъпа моя Лиз, че след като видях първите, недотам добре обработени, снимки, смятам, че е най-добрата реклама в света. Такава къща! В комбинация с Мелани и твоя изкусно написан текст, парфюмът ще се продава в неограничени количества! Няма нужда да казвам, че клиентът е в екстаз! Въобще не мога да изкажа колко съм ти благодарен, че убеди своя приятел да ни пусне в къщата си. Човек би казал, че това е намесата на съдбата. Искам да кажа, ако Том не беше видял скицата ти и не го беше завела да види оригинала, мистър Ди Марко можеше никога да не възвърне зрението си! Виж сега, не се тревожи за отпуската си. Остани толкова дълго, колкото те ще имат нужда от теб. Щом каузата е толкова добра, в агенцията ще се справим известно време и без теб.

Удивително!, помисли си Лиз. Докато издигат барикади пред всички, в следващата минута започват да раздават медали на всички. Похвалата, която получи, не й донесе задоволство. Не можеше да намери доволство в нищо, откакто беше позволила на страховете си да вземат връх над здравия разум и беше прогонила единствения мъж, който някога беше искала. С пълно съзнание за множеството чудеса, които ставаха напоследък около нея, тя много внимаваше да не издаде дори с лек намек истинските си чувства. Не можеше обаче да заблуди Дона, особено сега, когато той можеше отново да вижда.

— Нещо те измъчва — каза й той една сутрин, докато се занимаваха с огромния куп поща. — Все още ли изпитваш чувство за вина?

— Не. Вече нямам причина да се чувствам виновна.

— Тогава, какво има?

Лиз изказа извинението, което отдавна беше намислила.

— Предполагам, измъчва ме фактът, че трябва да се върна на работа. Тук съм вече от три седмици, а знаеш каква е поговорката за всички хубави неща. Моята бедна Императрица сигурно ще помисли, че съм я изоставила.

— И значи сега трябва да изоставиш мен?

— Твоето здраве е напълно възстановено. Вече нямаш нужда от мен.

— Мислих за това. Нали ти казах, че ме притискат да се върна на концертната сцена? Е, сега ми предложиха да направя световно турне, а аз много искам да те имам край себе си като личен помощник. Видял съм колко добре организираш нещата, колко си способна и колко добре и ефикасно се справяш с проблемите. Имам нужда от човек като теб, който да организира хилядите подробности около едно турне: билети, пътуване, хотели, изяви в медиите, интервюта, пресконференции, репетиции. Имам нужда от човек, на когото мога да имам доверие. А на кого, освен на теб, бих могъл да имам по-голямо доверие?

— На Аделина.

— Вярно, но тя ще бъде третата в нашия малък триумвират и ще се грижи за моите лични удобства, които, както знаеш, също са много важни за мен. Това ще означала да изоставиш работата, с която си свикнала, но също така ще означава възможност да видиш част от света, все още непозната за теб. Помисли си. Няма да ти оказвам натиск, макар много да искам да имам компанията ти; както и уменията ти, защото не искам да ми кажеш „да“ от чувство за дълг — той направи пауза. — Освен ако, разбира се, няма какво да те задържа тук.

— Няма — Лиз срещна смело погледа на проницателните му очи. — Абсолютно нищо не ме задържа тук.

— Тогава, помисли си за предложението ми. Искам да си абсолютно сигурна какво искаш да правиш.

И Лиз продължи да премисля, наум и много усилено, доводите „за“ и „против“. Предимствата бяха, че щеше да пътува — и то първа класа през цялото време — и щеше да има възможност да види света; че щеше да има неговата компания, както и тази на Аделина, с която сега бяха добри и верни приятелки; щеше да има възможност да придобие нови умения. А недостатъкът беше, че щеше да се наложи да напусне работата, която обича. И Том Кеъри.

От онзи несполучлив опит да се обади по телефона насам, тя се питаше дали не продължава да прави прибързани и незрели заключения. Имаше много причини, поради които Мелани би могла да бъде в жилището му. И преди се бяха провеждали работни срещи там, знаеше го от тях. Можеше да има много добри и разумни причини, свързани с работата, за присъствието й там през нощта. А колкото до другите… Със сигурност мъж като Том не би отказал на жена, за която беше говорил с нескрито отвращение — или не? Както и да беше, докато не разбереше със сигурност дали нейната кауза е загубена, нямаше да може да вземе решение. Едва когато разбереше какво е отношението му към нея, щеше да е в състояние да предприеме някакви действия. И така, тя каза на Дона, че трябва да отиде до Лондон, за да приключи с някои неща. И че като се върне, ще отговори с „да“ или „не“ на предложението му.

— Естествено, проявявам разбиране — увери я той по начин, който й даде разбере, че всичко му е ясно.

Тя отиде до Лондон на следващия ден и като влезе в сградата на агенцията, влезе право в офиса си. Оттам се обади в офиса на Том. Той беше зает с презентация, както я осведоми мисис Стивънс, при това — много важна. Не трябвало в никакъв случай да го безпокоят. Ако би била така добра да се обади, да кажем, след час… А защо не Лиз да се отбие при нея и лично да й разкаже за чудото, съпроводило заснимането на сцената…? Но Лиз реши да отиде да обядва. Не в обичайното за всички заведение, защото не искаше да задоволява хорското любопитство, нито да слуша чуждите клюки. Знаеше, че за много хора тя щеше да бъде предмет на разговор, независимо дали й бяха приятели или не. Щеше да отиде до бара на ъгъла, където предлагаха и сандвичи. Откри обаче, че няма апетит. И затова изпи само чаша кафе, след което се върна в офиса си. Когато асансьорът спря пред нея, от него излезе Мелани, много свежа в слънчево жълтата си рокля и много доволна от себе си.

— Лиз! Значи си се върнала от света на приключенията! Какъв вълнуващ живот водиш или поне така изглежда… Като истинска вълшебна приказка — усмивката й подсказваше, че не вярва в това. След което се върна на любимата си тема. — Знам, че ще се радваш да узнаеш, че моята собствена приказка също има щастлив край — пъхна лявата си длан под носа на Лиз. — Какво ще кажеш за това? — запита гърлено. Пръстенът беше с истински сапфир и стигаше чак до втората фаланга на безименния й пръст.

— Поздравления — каза Лиз и се възгордя от хладния си и спокоен глас.

— Ще заминем за Ню Йорк в края на седмицата. Ще се оженим там и ще живеем там. Той няма търпение да се върне в Щатите. И в Лондон е хубаво, но Ню Йорк…

— Кога се случи всичко това? — запита Лиз, като показа точното количество любопитство и изненада.

— Едва снощи. Той реши така изведнъж — тя щракна с пръсти. — И отказа да приеме „не“ за отговор.

— Не че ти си имала намерение да кажеш „не“.

Мелани я изгледа накриво.

— На луда ли ти приличам? — тя се възхити на сапфира за миг, после каза: — Нямам повече време. Трябва да свърша тонове работа — махна й леко с пръсти и каза: — Чао — и излезе с танцова стъпка от сградата.

Лиз се качи до офиса си и седна зад бюрото. Извади лист служебна хартия и бързо написа оставката си с молбата да я освободят от работа веднага, ако е възможно. Осведоми ги, че ако не стане така, ще се възползва от четириседмичната отпуска, която все още би могла да използва. Направи две копия — едното до Джон Бритън, а другото — за Том Кеъри. После се обади на секретарката на Джон Бритън и помоли за среща с него. Казаха й, че може да отиде след двайсет минути. Което й даде възможност да се наплаче добре, а после да изтрие сълзите си и да гримира лицето си така, че да скрие всички следи. Беше съвсем спокойна, когато се представи на третия етаж.

— Все още има някой при него — извини се секретарката му. — Вече надхвърлят отреденото им време. Седнете, ще излязат скоро.

Но Лиз отиде до прозореца и втренчи поглед над реката. Когато чу да се отваря вратата към вътрешното светилище, се обърна и видя да излиза Том Кеъри. Той я погледна. И тя го погледна. Той не се усмихна. И тя не се усмихна. После той й кимна с глава, както се прави между бегли познати, и се накани да излезе, но Лиз успя да каже:

— Поздравления.

Той се спря, много изненадан.

— Чула си вече?

— Току-що.

— Трябваше да бъде запазено в тайна още известно време.

— Нищо не може да остане скрито за дълго.

Той смръщи вежди и като че ли се беше сетил за добрите маниери, каза:

— А ти? Как са нещата при теб? Сигурно е имало много вълнения във вилата през последните две седмици. Четох във вестниците, че Дона се кани да се върне на концертната сцена.

— Да. И аз ще отида с него. Затова съм тук. За да подам оставката си.

Лицето му не промени изражението си, но тя доби впечатлението, че мускулите му се стегнаха.

— Не мога да кажа, че това ме изненадва. Позволи ми и аз да те поздравя.

Гласът му беше равен и безизразен. Той направи крачка към вратата, но Лиз каза високо и ясно:

— Не предполагам, че някога ще се видим отново, но много искам да се извиня за проявените си лоши маниери при последната ни среща. Бях… разтревожена.

— Знам.

Тя успя да му подаде ръка.

— Никакви лоши чувства?

Той сведе поглед към дланта й, пое я и погледите им се срещнаха за миг, след това той каза тихо:

— Не — пауза. — Никакви лоши чувства — добави.

Лиз му се усмихна — лъчезарна, но празна усмивка.

— Довиждане тогава — каза, обърна се и влезе във вътрешното светилище.

 

 

Джон Бритън никак не беше щастлив да приеме оставката й и опита всички начини да я отклони от решението й. Предложи да й дадат едногодишна почивка и повишение на заплатата. Тя отговори с „не“.

— Да не би да не искаш да работиш отново с нов творчески директор? Предполагам, чула си вече, че Том ще замине за Ню Йорк, за да основе там нов клон на „ВВ&В“… Трябваше да остане поверително, но в това място дори стените имат уши. Той говореше много похвално за теб, много похвално. Бяхте добър екип. Видях серията реклами, между другото, и те наистина са толкова добри, колкото обещахте. Номинирани са вече за награда. Наистина работите толкова добре заедно, ти и Том, перфектното сътрудничество. Сигурна ли си, че няма начин да те изкуша да останеш? Може би ти също ще пожелаеш да заминеш за Ню Йорк? Знам, че той ще е очарован да те вземе със себе си. Мога да уредя…

— Не — каза Лиз.

Той познаваше добре този неин тон.

— Значи си взела решение?

— Да.

Той въздъхна.

— Е, предполагам, че предложението е било толкова добро, че не може да бъде отхвърлено. Наистина, сигурно ще е вълнуващо да обикаляш света с толкова известен оперен певец. Само обещай, че по някое време ще се върнеш да ме видиш. Обещай ми сега.

— Обещавам.

— Добре.

Джон настоя тя да приеме чаша шери, стисна топло ръката й и я посъветва да не ги забравя. Лиз се върна в офиса си, изпразни бюрото, изхвърли онова, което не й трябваше, и опакова вещите, от които щеше да има нужда. Не каза довиждане на никого. Знаеше, че няма смелостта да го направи. Щеше да им пише — на всеки член от групата. Така щеше да се сбогува с тях. В продължение на осем години тази работа й беше носила истинско удоволствие, а и беше научила много. О, да. Беше научила много неща. Напусна сградата, без да хвърли нито един поглед назад.

Бяха изминали десет минути от тръгването й, когато Том Кеъри я последва. Нямаше я. Стаята беше празна, а кошчето за боклук — пълно. Нещо, хвърлено най-отгоре, привлече вниманието му. Една от най-първите й скици на вилата. Той я вдигна и остана загледан в нея за момент, после я смачка на топка, хвърли я отново в кошчето и затръшна силно вратата. Почти веднага пак я отвори, влезе, взе рисунката, приглади я с длан и излезе с нея.