Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shades of Love, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вангелова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Вера Коуи. Сянката на любовта
ИК „Калпазанов“, София, 2005
ISBN: 954–17–0221-X
История
- — Добавяне
Глава 9
В четвъртък сутринта се събуди с мисълта, че ще пристигне Том. Но макар че копнееше да го види, се ужасяваше от мисълта, че ще трябва отново да се изправи лице в лице с него. Още повече — знаеше, че с него ще е и Мелани. Това беше достатъчно да я накара да реши, че е по-добре да разчита на дискретността, отколкото на смелостта, каквато и не притежаваше. Също така реши, че за всички ще е най-добре, ако я няма във вилата, когато те пристигнат.
Остави Дитер и Дона да работят върху Шуберт, взе триножника си и отиде до избраното от нея място — онази част от пътеката, която слизаше надолу от скалата, откъдето за първи път беше видяла вила „Парадизо“. И беше така погълната от работата, че подскочи от изненада, когато чу гонга за обяд. Инстинктът й подсказваше да остане на мястото си, но опитът й казваше, че Дона ще изпрати някого да я повика. Така че, е огромна неохота, се върна в къщата.
Когато влезе в партера, стори й се, че терасата е пълна с хора. Освен Дона, Аделина и Дитер, там бяха още Том, Дейв Барас, режисьорът, стар неин приятел, и красивият актьор, който играеше неизвестният обожател на Мелани. Но Мелани беше тази, която беше в центъра на групата. Тя очевидно търсеше с поглед Лиз, защото, когато я видя, веднага й помаха с ръка и скочи долу от перилата, където се беше настанила. Бързо отиде до началото на стълбите, без съмнение нетърпелива да изтъкне своята крехкост, подобна на крехкостта на фин и скъп порцелан, до огромните размери и здравината на Лиз. Облечена в лека лятна рокля от шифон, тя приличаше на видение. Роклята наподобяваше вихрушка от зелени и сини цветове, които правеха кожата и косата й още по-красиви. Сандалите й бяха с възможно най-високи токчета, краката й бяха загорели и боси, а пръстите им бяха яркочервени като тези на ръцете й. Лиз веднага забеляза, че е облечена в дънки и карирана риза, и че вятърът дълго е лудувал из косата й.
— Скъпа — каза Мелани е фалшива нотка, — колко отвратително кафява и здрава изглеждаш.
— Добре ли прекара сутринта? — прекъсна я Дона.
— Да, благодаря. Сутринта беше повече от задоволителна.
— Както и това, че намерихме къщата — каза Дейв Барас и пристъпи напред, за да я вземе в мечешките си прегръдки и да я целуне звучно. — Ако не мога да превърна в магия това място, значи не заслужавам да съм сред десетте най-добри режисьори в света непрекъснато през последните пет години.
Като си спомни за своите добри маниери, Лиз поздрави учтиво Том и в отговор получи изпитателен поглед и кимване. Беше благодарна, че не е близо до него на масата за обяд. Седеше до Дейв Барас и до Аделина. Том и Мелани седяха близо до домакина. Очевидно Дона не само беше взел присърце молбата на Лиз, но и се опитваше да я удовлетвори.
— Е как вървят нещата при теб? — запита Дейв. — Чувам, че си излязла от стадия на какавидата и си се превърнала в красива пеперуда.
— Готово ли е вече всичко за заснимането на тези два епизода? — Лиз го накара да изостави темата, която за нищо на света не би обсъждала с когото и да било.
— Готов съм, както винаги. Твоят нов шеф, по някаква причина, е много напрегнат, що се отнася до тези два епизода. Останалите не ни изпотиха, а и той не ни създаваше проблеми, както и другите от екипа, но тези последните два… Не знам. Или кампанията го изнервя, или тя — тъй като беше работил доста дълго с Мелани, Дейв никак не я харесваше. Като гледаше през масата към нея, където, както изглежда, беше приковала вниманието и на Дона, и на Том, да не говорим за Дитер, който следеше внимателно всяка нейна дума, тя поклати глава. — Никога няма да разбера как е възможно дори най-интелигентните от мъжете да се правят на глупаци заради някое красиво личице.
— Искаш да кажеш, че ти никога не си се правил на такъв?
Развеселен от забележката и тона й, той се засмя толкова високо, че Том извърна глава към тях и ги изгледа втренчено. Лиз обаче не забеляза. Вниманието й беше приковано от Дейв. Едно от нещата, които харесваше у него, беше несломимото му чувство за хумор.
Господи, изглежда, ние всички имаме едни и същи слабости. Като се извърна на стола си така, че да бъде с лице към нея, а същевременно и да изолира напълно Том, той каза:
— Да се върнем на онова, което наистина има значение. Кажи ми как откри това чудесно място. Ще заснемем сцената на лунна светлина довечера. Том беше прав, че фонтанът си струва парите. Мястото е наистина идеалното.
След обяда пристигна снимачният екип с камионите, започнаха да настройват осветлението и камерите. Мелани и нейният красив непознат се предадоха на гримьорите и фризьорите, а след тях щяха да попаднат в ръцете на модните дизайнери. Том пък беше погълнат в разговор с Дона и Дитер. Очевидно им обясняваше какво става и какво още има да се прави. Лиз се възползва от всеобщата суетня, за да се измъкне и да се посвети отново на работата си. Когато най-после реши да си даде почивка, беше изключително доволна от онова, което беше свършила до този момент. Опъна ръце и рамене, за да се пораздвижи, и почувства как две ръце започнаха да я разтриват — истинско блаженство.
— Благодаря ти, Дитер — каза тя. — Наистина съм се схванала.
— Чувствам го. Дойдох да те взема за вечеря, а после ще гледаме как снимат красивата Мелани на лунна светлина.
— Не и аз — отклони предложението Лиз. — Имам намерение да работя, докато светлината ми позволява.
— Разбира се. Сигурно всичко ти изглежда, как го казвате вие, познато, но е съвсем ново за мен. Не знаех, че толкова много работа е необходима, за да се заснеме филм от няколко секунди.
— Тогава на всяка цена трябва да отидеш да гледаш, но не и преди да си отстранил силната болка от дясното ми рамо. Ах, да, точно там…
— А какво ще кажеш за вечерята? Не си ли гладна? — апетитът на Дитер беше равен на ръста му.
— Взех със себе си малко плодове. Ако огладнея по-късно, сигурна съм, че Аделина няма да откаже да ми приготви сандвич.
Тъй като вече знаеше, че след като веднъж е взела решение, тя няма лесно да се откаже от него, Дитер доста ловко отстъпи.
— Както искаш — каза той, хвърли поглед на рисунката й и се наведе над рамото й, за да я разгледа по-добре. Беше привлякла вниманието му. — Страшно е добра! Не знаех, че наистина можеш да рисуваш! Колко добре си уловила топлината и светлосянката. Нямам търпение да видя крайния резултат.
Когато я остани сама след пет минути, раменете на Лиз бяха отново гъвкави, а убеждението, че е постъпила правилно — силно, както преди. Не искаше да играе ролята на мазохистка и да гледа как Мелани играе не само пред публика, но и пред Том. „Таксата“, наложена от Дона, й даваше идеалното извинение. Тя, уж между другото, но всъщност категорично, беше заявила, че иска да приключи рисунката в мига, в който екипът свърши работата си и е готов да се прибере в Лондон. Сега, след като имаше и Дитер за свидетел, тя работи, докато светлината на деня се стопи.
Върна се в къщата едва когато небето приличаше на цветна дъга от различни нюанси на розово, червено и лавандулово. Влезе през задната врата, защото знаеше, че в предния двор все още заснимат епизода. Не срещна никого. Когато се озова безопасно в къщата, тя отиде до прозорците, които се намираха близо до върха на главното стълбище. Оттам се разкриваше панорамна гледка на терасата, градините и фонтана. Да, всички бяха там. Мелани, спираща дъха в пластове от органза в цветовете на залеза, беше с безупречно фризирана коса и умело гримирано лице. Красивият непознат също беше безупречно подготвен за снимки от стилистите. Том говореше с Дейв Барас и непрекъснато жестикулираше по посока на градините, докато екипът чакаше с готови светкавици, звукозаписна техника и камери. Някъде в края на сцената, на три стола, се бяха разположили Дона, Аделина и Дитер, очевидно очарован от онова, което вижда.
Докато тя гледаше, Том отиде до Мелани и й каза нещо. Бавно, с абсолютната увереност на човек, който знае, че е съвършен, тя се завъртя на триста и шейсет градуса и застана лице в лице с него с усмивка, която според Лиз беше пълна със сексуални обещания. Той кимна, сякаш да ги потвърди, после приглади назад кичур коса, който се вееше на лекия бриз. Изпитваща силна болка и мъка, Лиз гледаше как Мелани кокетно зарови лице в дланта му, преди да откъсне поглед от тях, неспособна да понесе повече. В резултат лежа будна дълги часове и спа лошо.
Следващата сутрин на закуска бяха само четиримата, тъй като Том, Мелани, главният актьор и Дейв Барас бяха в „Хедленд Ин“, където беше отседнала и Лиз първия път, когато дойде тук, а снимачният екип беше настанен по къщите на селото. Лиз беше тиха, някак далечна. Мълчанието беше нарушено от Дона, който отбеляза:
— Дитер ми каза, че рисунката ще стане наистина хубава.
— Да. Надявам се да я свърша днес. Затова мисля да започна работа рано.
— И тук нещата се развиха добре. Том ми каза, че тази вечер ще заснемат и сцената на пълна луна, и аз реших, че след като свършат, което според Том ще стане в девет и половина, да направим малко парти, за да отпразнуваме успеха на кампанията. Защото досега всичко върви много добре. Знам, че Том ще бъде очарован, защото сам ми го каза.
— Всеки успех ще се дължи до голяма степен на теб и на прекрасната обстановка в твоята вила. Отново ти благодаря, че разреши на агенцията да използва къщата ти — Лиз знаеше, че думите й звучат сковано, но не можеше да направи нищо по въпроса. По някаква причина се чувстваше като някоя от четките си за рисуване, оставена да се изсуши, без преди това да е почистена — скована и чуплива.
— Том се погрижи всичко да е наред във всеки един момент. Ти наистина беше права, когато каза, че може да му се има доверие.
— Радвам се, че всичко мина отлично — каза Лиз и реши, че тя няма какво да празнува, така че няма да присъства на партито. Ако другите приемат отсъствието й като прояви на лошо настроение и инат, така да бъде. Тя знаеше само, че в никакъв случай не би се преструвала на щастлива. Ако се опиташе да се усмихне, лицето и щеше да се пропука. — Сега трябва да се възползвам от тази ярка слънчева светлина…
Стоя далеч от къщата през целия ден. Беше предупредила Аделина, че няма да е там за обяд, защото много иска да завърши картината за Дона, и Аделина й даде половин франзела focaccia, намазана с bel paese и напълнена с шунка, термос с кафе и чепка грозде. Никой не отиде при нея, докато тя щастливо рисуваше и си похапваше.
В четири часа картината беше завършена. Лиз беше много доволна от резултата. Къщата беше пресъздадена в цялото й бляскаво великолепие, разположена на върха на платото, с терасите и градините под нея, стените й като разтопено сребро на слънчевата светлина, големите й прозорци — отразяващи небето с цвета на синчец, със сгъстяващото се около горите синьо. Трябваше й само подходяща рамка, а тя знаеше, че ще намери такава в специалния магазин в Арлингтън. Щеше да даде картината на Том, който щеше да я подари на Дона. Колко жалко, че той никога нямаше да я види по друг начин, освен през очите на Аделина…
Още един път Лиз влезе в къщата през задната врата и използва стълбището, което започваше от кухнята. Стигна до спалнята си, без никой да я забележи. Там внимателно подпря картината да съхне, почисти четките си и подреди кутиите с бои, преди да се отпусне мързеливо във ваната. После отново седна да рисува — този път картината щеше да е за нея самата. Извинението й, че не присъства на партито, беше лошо главоболие в резултат на дългото излагане на слънце. Знаеше как да си придаде болнав вид. Първо щеше да намаже лицето си с бледозелен крем, който щеше да й придаде вид на смъртник, после щеше да сложи деликатни зелени сенки под очите си. Щеше да е достатъчно да заблуди Аделина. Легна в леглото е тази мисъл и сигурно беше заспала — не беше спала, както трябва, след завръщането на Том — защото се събуди от почукването на вратата.
— Влез! — извика тя и гласът й прозвуча дрезгаво от съня. Очакваше, че е загрижената за нея Аделина, но беше напълно изумена, когато видя да влиза Дона.
— Богиньо? Десет часът е. Няма ли да слезеш долу, за да празнуваш с нас?
— Не се чувствам в празнично настроение. Мисля, че днес стоях прекалено дълго на слънце, но пък завърших картината ти…
Той се ориентира по гласа й, отиде и седна в края на леглото, взе ръката й в своята, подържа я един миг и каза:
— Не е гореща… — после постави пръстите си на китката й. — Пулсът ти е малко ускорен, но не е нещо страшно — като използваше дъха й за ориентир, той намери лицето й и постави длан на челото й. — Не усещам никакво прегряване — каза той. После с глас, чиято нежност й подсказа, че той знае какъв е планът й, продължи: — Не мисля, че слънцето е това, което те задържа в леглото, а омразата, която изпитваш към младата жена долу. Няма да й позволиш да те затъмни, нали? Мислех, че имаш по-силен дух.
Лиз помълча малко, преди да каже безизразно:
— Нямам никакви илюзии по отношение на себе си, когато се сравнявам с Мелани.
— Което е известно и на нея и тя не се колебае да използва предимствата си. Тя обаче се вълнува, когато стане въпрос за теб, което означава, че те приема като съперница. Ако ти не беше заплаха за нея, нямаше да ти обръща внимание, както прави с всички, които не може да използва. Усмивката й вече е като на човек, постигнал важна победа, защото така тълкува тя твоето отсъствие. Не бива да й го позволяваш. Нима не те посъветвах винаги да ги караш да усещат присъствието ти? Повярвай ми, тя се страхува от твоето присъствие. Облечи най-хубавата си рокля, слез долу и я заслепи. Няма ли да го направиш заради мен? След тази захаросана мис Мелани Хауърд имам нужда от нещо освежително.
Мелани да ревнува от нея — Лиз Евърет? Лиз почувства как адреналинът й се покачва. Дона беше роден манипулатор, но не беше лъжец. Освен това можеше да разчита хората като своите книги на Брайл.
— Добре — съгласи се тя, решена да приеме предизвикателството. — Но само заради теб. Мисля, че така ще изплатя поне част от огромния дълг, който имам към теб.
Той продължаваше да държи ръката й. Сега я поднесе към устните си и галантно я целуна.
— Ето, това вече е моята богиня! Слез долу в целия си блясък, защото много искам да видя лицето на Мелани в този момент.
Лиз стана от леглото веднага, след като Дона затвори вратата на стаята й, и го чу да казва:
— Да, наистина, мили Том. Богинята ме увери, че ще слезе след малко. Тя просто си почиваше след дългия ден, прекаран пред триножника. Хайде сега да слезем долу, за да видим как вървят нещата… — Том каза нещо, но вратата се затвори и тя не чу думите му.
Том също беше дошъл да я търси? Вероятно, за да й каже да не се отдава на лошото настроение или че е забелязал факта, че тя го отбягва след завръщането му. Или може би да й заповяда да обърне внимание на онова, което правят колегите й от агенцията. Той беше неин шеф, все пак.
Настроението й все още далеч не беше подходящо за парти, но взела присърце думите на Дона, тя грижливо подреди косата си и се гримира, като приложи всеки трик, на който я беше научила Джили. Косата си вдигна високо, но остави доста кичури да висят свободно край ушите и на тила. Напръска се обилно с „Mitsouko“ — Мелани щеше да ухае на „L’amoreuse“, тъй като договорът й го изискваше — огледа резултата в огледалото и реши, че на всяка цена ще излезе победителка от схватката. След това облече костюма си от тъмночервено кадифе — онзи, който подчертаваше всичко красиво у нея. Очите й заблестяха като диаманти, а кожата й придоби млечнобял оттенък. Остави разкопчано горното копче на блузата си от органза, за да се вижда, макар и скромна част, от цепката между гърдите й, облечена в кремава дантела.
Когато слезе долу, настроението й вече се беше променило. Не изпитваше отчаяние, а беше готова за всичко, настроена изключително борбено. Откри, че партито е в разгара си — музиката свиреше високо, шампанското се лееше, а мъжете надвишаваха два пъти броя на жените. Освен нея самата и Аделина, там бяха Мари-Лор, френската гримьорка, която приличаше на истинска парижанка в изискания си черен тоалет; Сандра, момичето, което отговаряше за монтажа, много красива в розовата си рокля; Кити, която беше фризьорка на Дейв Барас, и на която той имаше безгранично доверие, облечена в яркожълт тоалет и светеща като самото слънце, и Ани, фризьорката на Мелани, облечена в пастелно синьо. „Звездата“ на тяхното шоу беше все още в бляскавата рокля от Версаче, която носеше и на снимките. Тя неотлъчно висеше на ръката на Том и не даваше на нищо и на никого да я отдели оттам. Той беше облечен в красиво скроен тъмносив панталон и тънък, мек като коприна, пуловер с висока яка с цвета на шампанското. Отгоре носеше много леко сако. Погледна Лиз. Тя го изгледа студено в отговор и в този момент Дейв Барас се извиси между тях.
— Най-после! Но си е струвало! Изглеждаш страхотно. Ще танцуваш ли с мен?
— Разбира се.
По-ниската тераса беше отредена за дансинг, а на по-високата бяха сервирани храната и напитките. Гощавката беше наистина пищна и беше приготвена с помощта на някои от местните жени. Още докато водеше Лиз надолу по стълбите, Дейв демонстрираше танцьорското си майсторство. Може и да беше сложен като мечка гризли, но краката му се движеха леко и грациозно.
— Е, как върви рисуването? — запита той.
— Картината е завършена. На нея посветих целия си ден.
— Късметлийка. А аз трябваше през целия ден да разделям вниманието си между двама души, всеки от които искаше всичко да става по неговата воля.
— И кой спечели?
— Той, слава Богу. Казаха ми, че една от основните му задачи е да се справи с Мелани и, щастлив съм да го кажа, той успява. При това го прави особено красиво. Колкото и да се цупи тя, все трябва да отстъпи. Трябва да ти кажа, че ако тази рекламна кампания не спечели награда, значи не разбирам нищо от реклами. Сюжетът, който ти написа, е превъзходен — чиста любовна история — и с това място и лицето на Мелани, сигурен съм, че цялата серия ще спечели награда.
— И аз се надявам. Заради теб.
— Искам да знаеш, питах се дали твоето отсъствие не се дължи на froideur между теб и Кеъри. Не сте си казали и две думи, откакто сме дошли тук. Знам, че той те смята за най-добрия рекламен специалист, защото сам ми го каза. И се чудя защо се разминавате като два айсберга в нощта. Знам, че той е упорит и твърдоглав, но такава си и ти. Какво се е случило? Спор за нещо?
— Да.
— Аха, така си и мислех. Не се ли разбирате добре?
— По-скоро, началото беше лошо.
— Изненадваш ме. Може и да е твърдоглав, но все пак е приятен човек и си разбира от работата. Като имам предвид реакцията на всички жени от екипа, които го гледат така, сякаш ще го изядат на една хапка, мисля, че може би трябваше да използваме него за красивия непознат на Мелани, вместо онзи красавец, за когото тя настояваше. Обаче няма начин тя да одобреше такова съревнование, затова и взехме Ноди, разбира се. Бедното момче се мисли за актьор.
Той също така смяташе себе си за неустоимо привлекателен за жените, защото, веднага след като Дейв се отдалечи, той се залепи за Лиз и остана при нея, докато Дитер не се намеси. За Лиз беше добре, че не преставаше да танцува, защото от това кръвта й се раздвижи и лицето й засия. Тя съблече кадифеното си сако и блузата й от органза привлече погледите на всички мъже без изключение.
Когато реши да отиде до купата с пунша, която се намираше на горната тераса, Мелани, която я наблюдаваше с присвити очи, отиде при нея и язвително каза:
— Изглежда, напоследък главното в живота ти е да изнасяш спектакли.
Лиз застина на място. Единственият път, когато направи спектакъл, беше в нощта, когато пи прекалено много и заспа, което означаваше, че Том й е казал за случилото се. Представи си как се смеят двамата, и кожата й настръхна. Обърна се към Мелани толкова рязко и с толкова неприветливо изражение на лицето, че Мелани неволно направи крачка назад. Тонът й също никак не беше любезен.
— Не си чула още, че сега спектаклите са на мода? Елтън Джон не е единственият!
Взе чашата си с пунш и отиде при Дона, до когото, както винаги, беше Аделина. Дона се беше разположил в своето огромно кресло и очевидно беше в добро разположение на духа. По пътя Лиз мина край Том и му хвърли смразяващ поглед. После се настани върху перваза близо до стола на Дона и му каза:
— Всичко върви изключително добре. Всички се веселят. Беше прав да ме убедиш да сляза.
— Така ми казват и „очите“ ми. Наистина, преживяването си струва. Човек никога не престава да се учи и да помъдрява. И аз съм научил много през живота си, освен че съм се забавлявал добре.
— Една малка — е, двайсет и четири на двайсет и четири инча — картина е много скромна цена за твоята любезност. Не мога ли да направя още нещо, с което да изразя своята благодарност?
— Да, можеш — Дона протегна ръка и Лиз взе дланта му в своята. — Можеш да продължаваш да идваш тук и да ме виждаш, когато пожелаеш.
— И тази такса не е кой знае каква. Лесно е да се изпълни желанието ти. Знаеш, че винаги бих предпочела да дойда тук, отколкото да отида на друго място.
В този момент Аделина прошепна нещо на ухото му и като продължаваше да държи Лиз за ръката, той каза:
— Ах, Том… Тъкмо казвах на моята богиня тук, че тези няколко дни бяха най-интересните и най-поучителните в живота ми. Знам, че и ти си доволен колкото мен от развитието на нещата, но пък нали за теб твоята работа е твоята любов?
Лиз не беше чула приближаването на Том. Не вдигна поглед към него.
— Не знам за любовта, но работата беше наистина лесна. В такова място, човек не би могъл да очаква нищо друго. Благодаря ти, че ни позволи нещата да стоят така.
— Богинята вече ми благодари от името на всички. Покани ли я да танцува? Казаха ми, че е танцувала вече с всички.
— Опашката наистина беше дълга — каза Том лаконично.
— Тогава иди и ти да вземеш наградата си — Дона подаде ръката на Лиз на Том, който нямаше друг избор, освен да я поеме.
— Отпусни се — посъветва я той, докато я водеше надолу по стълбите, усетил настроението й. — Хайде да заровим томахавката, а не да се опитваш да я забиеш в моя гръб, а?
Тя не му обърна внимание. Гледаше право напред над рамото му дори когато ръцете му я обгърнаха. Музиката беше бавна и чувствена и тя беше достатъчно висока, за да танцуват буза до буза. Което, помисли си Лиз не особено доволна, той определено правеше. Защо ли би търсил нея за същото, когато Мелани го чакаше покорно и винаги му беше подръка? Не беше доволна и от това, че той, както винаги, събуждаше нейните инстинкти. Близостта му й въздействаше по начин, който беше непоносим.
— Така е по-добре — одобри той, усетил как тялото й се отпуска. — Аз никак не съм опасен, нали знаеш.
— Ха! — присмя се злобно Лиз. — Имам белези, които доказват обратното.
— Не е необходимо да бъда граф Дракула, за да ми се иска да забия зъби в тази твоя прекрасна шия, но е имало моменти, когато истински съм се изкушавал. Не, няма да успееш — каза той и хватката му стана по-силна, когато тя се опита да се освободи. — Няма да го направя тук и сега, така че няма защо да бягаш.
— Обещания, обещания — изсъска язвително тя.
— Никога не обещавам каквото и да било, ако нямам намерение да спазя обещанието.
— Ще ти го припомня!
— А засега аз ще продължа да те държа здраво — и като че ли да демонстрира думите си, той я притисна по-силно към себе си. — Ти наистина изпълваш ръцете.
— Нима искаш да кажеш, че малката Червена шапчица най-после е пораснала?
Той мълча един миг, после каза:
— Ако тази моя забележка те е наранила, извинявам се. Моето извинение е следното: казах го под влияние на момента и ситуацията. А онзи момент беше доста горещ…
Лиз продължи да гледа втренчено над рамото му и от все сърце желаеше този път да не се изчерви при спомена за това, как членът му се уголеми и втвърди при допира с тялото й.
— Продължаваш да ме объркваш с тези твои две различни страни — едната изпраща сигнали, за която другата отказва да поеме отговорност. А не мога да те накарам да ми кажеш защо е така.
— Защо си се загрижил толкова за онова, което чувствам аз?
Той я разтърси леко, нетърпеливо.
— Хайде да не се връщаме отново към това. Аделина е осигурила много вкусни неща, така че не е необходимо да се тъпчеш догоре с разни скромни заместители. Така ще получиш ужасно емоционално разстройство. Ти заслепяваш всяка жена тук. Нима вярваш на това само когато синьорът го каже? Това ли правеше той и тази вечер в стаята ти? Упражняваше своята специална магия над теб? — в гласа му се долавяше остра нотка. — Какво е той за теб? Магьосник, Свенгали или просто обикновен и старомоден дядка?
Тя се опита да се отскубне, но ръката му я стисна здраво като белезници.
— Ах, характер, характер…
— Пусни ме! — кипеше тя от гняв. — Ако мнението, ти за мен е такова, защо ме покани да танцуваме?
— Защото синьорът, повече или по-малко, ми каза да го направя.
— И откога приемаш заповеди от хора, на които нямаш доверие?
— Аз съм също така практикуващ мазохист — начинът, по който каза това, я накара да пропусне една стъпка.
— Да се опитаме да постигнем мир — предложи той след миг. — Какви са твоите условия?
— Недотам приятелски!
Той се усмихна широко.
— О, днес си в превъзходна форма — гласът му се промени, стана по-дълбок. — В тази блуза и тези панталони, формата ти е наистина превъзходна.
Лиз се изчерви силно. Той отново флиртуваше. Какво се опитваше да постигне? Да я обладае на градинската пътечка? Не, тя знаеше прекалено добре, че в дъното на всичко това стоят само теории.
— Ти си единствената жена, която познавам и която може да направи това.
Той се възхити на начина, по който тя несъзнателно, веднага, отвърна на ласкателството.
— Ти си единственият мъж, който може да ме накара.
— И защо е така, питам се?
Тя спусна клепачи над очите си, преди да срещне погледа му. Той се засмя кратко, насечено.
— О, да, учиш се — дали не дочу съжаление в гласа му? — Да се върнем на въпроса за жалката враждебност между нас: мога ли да пледирам за мир? Кажи ми какви са условията ти.
— Безусловно подчинение! — прекалено късно Лиз осъзна до какво я беше довел бързият й език и отново се изчерви — този път от унижение и срам.
— Всеки момент ще избухнеш в пламъци! — каза той, но, въпреки веселата нотка, в гласа му се усещаше и нежност. — И, за Бога, не ме гледай така! Аз съм човек и мога да бъда само такъв. Бих предпочел да чувам язвителните ти забележки пред това — притисна я още по-силно към себе си. — Нека просто потанцуваме — помоли я той и този път в гласа му имаше странна нотка на отчаяние. Този път човекът, който отговаряше за уредбата, сякаш го чу. Музиката се промени — стана още по-бавна и по-чувствена и ги обгърна плътно. Телата им се притиснаха едно в друго. Тя почувства устните му да докосват леко и нежно ухото й. — Миришеш възхитително, възбуждащо. Какво, или кой, промени становището ти по въпроса?
Ти, помисли си тя, но не можеше да му го каже. Отчаяно затърси начин да го отблъсне, да го отдалечи от себе си.
— Защо си казал на Мелани, че съм направила истинско представление онази вечер?
Той изглеждаше искрено изненадан.
— Защо мислиш, че съм го направил?
— Защото тя каза…
— Мелани казва много неща, като с по-голямата част от тях цели да спечели нещо. Сега обаче поне имам някакво обяснение за злобните забележки, с които ме засипа преди малко. Мелани ревнува, наивничето ми!
Точно така беше казал и Дона — значи трябваше да е вярно. Том поклати учудено глава.
— Ти май наистина не разбираш какво представляваш, нали?
Но Лиз гледаше втренчено, като омагьосана, и се опитваше да възприеме идеята, че Мелани ревнува, и то от кого — от предишния си домашен любимец, слончето. Едва когато го чу да казва: „Хайде да закрепим мира е целувка, какво ще кажеш?“, тя излезе от своята замисленост и забеляза, че танцът ги е отвел до далечния край на терасата, където едно голямо разцъфнало люляково дърво хвърляше дълбока сянка. Преди още да осъзнае какво става, той я целуваше за втори път. Лиз се опита да извърне глава, решена да не оставя това пак да се случи — тя вече веднъж беше победена от непознатите за нея емоции.
— Не, това не е правилно, не искам…
— Да, искаш. Всичките ти реакции са потвърждение…
Той хвана брадичката й, обърна лицето й към своето и отново я целуна. Целувката му беше като онази на плажа — отчаяна и дива, като че ли никога нямаше да могат да се наситят един на друг. Той я целуваше дълбоко и страстно и Лиз разкопча сакото му и го прегърна, почувства топлината му и се притисна към него. Той прокара длани по дължините на тялото й и притисна бедрата й до твърдия му член. Лиз издаде дълбок гърлен звук, който го накара да спусне устни до първото копче на блузата й. Той го разкопча, както и дантеления й сутиен, чиято закопчалка беше отпред. Устата му беше гореща, алчна и тя потръпна — струваше й се, че кожата й изгаря. С дебел и дрезгав глас, той каза:
— Вземам думите си обратно. Малката Червена шапчица никога не е била такава. Сигурно има някакво място на света, на този ваш Олимп на боговете, където гърците със сигурност са се чувствали превъзходно, но точно сега не мога да се сетя за думата… Не мога да мисля за нищо друго, освен за теб…
Лиз също не можеше да мисли. Можеше единствено да чувства.
Когато писъкът стигна до тях, те подскочиха и се откъснаха един от друг.
— Какво, по дяволите…?
Том смръщи силно вежди и обърна глава, а после изведнъж вече го нямаше до нея. Тичаше към мястото, където група хора се бяха навели над нещо — някого — който лежеше в подножието на стълбите, водещи към по-ниската тераса.