Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (24)

Епилог

През седмиците, последвали ужасното наводнение, в Джонстаун се стекоха над петдесет лекари от цял свят, готови да помогнат на хилядите, пострадали по време на бедствието, и на стотиците, заболели от тиф в следващите дни.

Тъй като повечето се възстановяваха бързо от раните и изгарянията си, а и вече имаше сериозна лекарска намеса, доктор Джоан Грифин не бе така нужна, както в първите дни на юни. Адам също не се включи във възстановителните операции, защото с влаковете бяха пристигнали достатъчно доброволци, които да се заемат сериозно с тази работа.

С оглед на бързото оздравяване на Адам Джоан се съгласи да го съпроводи като негова съпруга до фермата им извън Джонстаун. На следващия следобед Сайръс и Адам прескочиха до града, за да помогнат при възстановяването на къщата на Парк, която по предложение на Шийла Драм бе превърната в сиропиталище. След наводнението много деца бяха останали пълни сираци. Няколко дни след бедствието Шийла бе станала съвършено нов човек. За пръв път в живота си тя бе придобила самоувереност и инициативност. Въпреки че сама не знаеше как да управлява и да ръководи проекта за сиропиталище, тя искрено желаеше да стане негова директорка.

Докато Сайръс и Адам бяха в града, Джоан каза на Дорис, че излиза да се поразходи навън. Тя първо се отби през гробището, където почиваха неговата съпруга и нероденото му дете. Постави свежи цветя на гробовете им, а след това и на гробовете на Парк и Джордж, чиито тела бяха преместени и погребани там няколко седмици след наводнението. Адам бе настоял баща му и Джордж да бъдат погребани до неговия дом, защото ги чувстваше еднакво близки и не можеше да позволи тялото на Джордж да почива самотно в някои общ гроб.

След като остави цветята и потупа приятелски Шадоу, който почти не се отделяше от гроба на господаря си, Джоан пое към прехода във времето. С радост забеляза, че камъните са още там. Отворът наистина все още съществуваше, но диаметърът му бе само няколко сантиметра. Джоан извади едно писмо от джоба си. За последен път реши да прочете набързо това, което бе написала.

На плика бе отбелязала името на Джийн Галагър, а в писмото уверяваше най-добрата си приятелка, че изчезването й не е мръсен номер или някаква игра.

„… моля те също да се погрижиш двете ми лели в Тексас да получат в наследство цялата собственост на родителите ми, включително къщата в Уудвейл Хайтс и пикапа на баща ми. Освен това завещавам на теб, Джийн Галагър, моята кола и всички мои притежания, включително старото сандъче, което толкова много харесваше.

Искам да се знае, че никой не ме принуждава да пиша това. Най-после намерих своето място в този свят, но поради известни обстоятелства няма да се върна никога повече. Дори няма да те посетя. Ще ми липсваш много, но моля те, повярвай ми, че съм истински щастлива, по-щастлива от когато и да било. Целуни от мен твоя «как му беше името» и му кажи, че трябва да бъде много добър към тебе, за да си щастлива толкова, колкото съм и аз сега.

Твоя приятелка завинаги, доктор Джоан Грифин“

Отначало Джоан се бе подписала като Джоан Джонсън и бе поставила дата 17 юли 1889 година, но после реши, че Джийн навярно няма да успее да убеди адвоката в достоверността на писмото. Затова, след като размисли, се подписа Джоан Грифин. И за да накара Джийн все пак да й повярва, въпреки че знаеше колко скептично щеше да се отнесе приятелката й към всичко това, Джоан сгъна писмото около една златна монета от половин долар с изсечена върху нея година 1889, както и две изрязани от вестник статии, в които се споменаваше за нея. В едната се разказваше за нейната саможертва по време на спасяването на пострадалите от наводнението в Джонстаун. А в другата бе обявена нейната женитба за Адам и намерението й да поеме частната лекарска практика на Парк. След необходимите за целта изпити тя можеше да получи съответното медицинско свидетелство, което щеше да й даде право да практикува като лекар, и то точно сега, когато в Джонстаун имаше огромна нужда от добри лекари.

Джоан искаше да промуши писмото през дупката във времето и да бъде сигурна, че Джийн ще го намери. След като по всяка вероятност вече бяха открили колата й, Джоан бе сигурна, че приятелката й щеше да се връща и да издирва някакви следи, които да й подскажат къде може да е изчезнала Джоан. Затова тя прегъна писмото, постави го в адресирания плик и го залепи. След това сложи самото писмо в една своя спортна риза, която бе носила през последния си ден в двадесети век, преди да се върне завинаги в миналото. Като я сгъна на малка топка, така че да може да мине през дупката, Джоан натъпка ризата, докато тя и ръката й изчезнаха от погледа й.

Когато пусна ризата оттатък, Джоан задържа за миг ръката си и без да може да я вижда, помаха леко с пръсти, сякаш казваше „сбогом“ на най-близката си и скъпа приятелка. Въпреки че бе силно натъжена от това, че никога вече няма да види Джийн, тя издърпа ръката си обратно и се усмихна.

Джоан не чувствайте никакво угризение или тъга, задето бе предпочела да остане в света на Адам и да изживее заедно с него остатъка от живота си. Тя просто знаеше, че ще бъде истински щастлива в прекрасната и загадъчна 1889 година.