Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (11)

Десета глава

— Това не бе халюцинация — каза Джоан и стана от стола. — Аз наистина бях в миналото.

Обезпокоена от убедителния тон на Джоан, Джийн й направи знак да седне. Тя реши, че най-добрият начин да помогне на приятелката си да види несъстоятелността на подобни твърдения, е да поговори с нея за тях, като същевременно се престори, че й вярва.

— Може би по-добре ще бъде, ако ми разкажеш всичко — Джийн взе съседния стол и седна на него.

Джоан започна да разказва за странната буря и за мълниите, които навярно бяха отворили невидимата пролука във времето. Джийн стоеше безмълвна и не желаеше да прекъсва тази налудничава история, в която се намесиха и някакви хора, които Джоан бе срещнала след преминаването си в другото време.

— Аз вероятно щях да остана там още, ако не бе тази телеграма от банката — каза тъжно Джоан. — Въпреки че имаше доста неща, с които не бях свикнала, да ти кажа честно, там изкарах просто чудесно. Беше по-различно от всичко, което можеш да си представиш.

— Излиза, че единствената причина да се завърнеш, е страхът да не бъдеш изобличена в измама? — попита Джийн, опитвайки се да разбере каква е връзката между тези измислици и смъртта на родителите й. — Ти си се страхувала да не разберат, че не си това, за което се представяш? — продължи тя, изтръпнала при мисълта, че нейната приятелка може би страда от раздвоение на личността. Твърде вероятно е болката от смъртта на нейните родители и угризенията, че тя като лекар не е успяла да ги спаси, да карат сега Джоан да се чувства мошеник в собствените си очи.

— Това едва ли бе единствената причина да се завърна, но мисля, че е една от основните — кимна с глава тя в знак на потвърждение. — От друга страна, все повече започвах да се увличам по Адам и все по-трудно успявах да скрия чувствата си към него.

В очите й се появи странен блясък, който определено смути Джийн.

— Джийн, ако можеше само да го видиш. Той е толкова висок и атлетичен, а усмивката му направо е неотразима. Когато се усмихне, се появяват трапчинките му, а отстрани на очите му — ситни, ситни бръчици. Косата му е гъста, тъмно кестенява, с голям перчем, който непрекъснато отмята назад, очите му са сини като небето, а миглите му са толкова дълги и гъсти, че едва ли съществува друг мъж с подобни очи. Просто е невероятно красив. Много жени биха пожелали такъв мъж до себе си. Освен че е толкова очарователен, той е и изключително образован, поне за човек от онзи век. Понякога проявяваше пренебрежение към жените, но сега разбирам, че това е било типично за онова време. Тогава не е имало мъж, който да не се отнася с превъзходство и подозрение към слабия пол. Това понякога ме дразнеше. Но нещото, което едва не ме изкарваше извън кожата ми, бе, че никой — нито сред мъжете, нито дори сред жените там не можеше да приеме факта, че съм лекар. Мисля, че само Парк все пак ми повярва.

Джийн се успокои, като забеляза, че Джоан поне използва минало време, и явно съзнава, че халюцинациите й са нещо отминало. В същото време тя се обезпокои от това, че Джоан споменава за хора, усъмнили се в нейната способност и заслуги да бъде лекар, както и от копнежите й по някакъв въображаем мъж.

— А мислиш ли, че Адам също те е желаел така страстно, както и ти него?

— Не зная, но показа чувствата си дотам, че ме целуна — призна Джоан, усмихвайки се при спомена за онзи дъждовен следобед. Сърцето й се разтуптя от вълнение при оживялата картина. — И ако не бях се отдръпнала навреме, мисля, че само след миг щяхме да се любим страстно, въпреки че къщата бе пълна с хора. Всъщност съм повече от сигурна, че щяхме да го направим.

— Влюбена ли си в този Адам Джонсън? — запита Джийн, като внимателно наблюдаваше лицето на Джоан, което изразяваше абсолютна увереност.

Явно халюцинациите й се бяха превърнали в част от собствения й живот. Джоан бе напълно убедена, че е пътувала назад във времето и се е влюбила в мъж на име Адам Джонсън. Но защо? Нима изпитваше толкова силно желание да се влюби в някого, че да стигне дотам да си го измисли? И защо й трябваше този мъж да е някой от миналото? Нима съвършеният мъж, когото можеше да обикне, задължително трябваше да е живял през деветнадесети век?

— Глупости! — отсече Джоан. — Та аз не го познавам толкова добре, че да се влюбя в него — заяви тя самоуверено, като че ли се опитваше да убеди не само Джийн, а и самата себе си. — Любовта е нещо, което назрява с времето. Знаеш това много по-добре и от мен. Любовта между двама души е нещо много повече от сексуална възбуда и желание за интимност. Какво ни свързва нас с Адам? Ние двамата дори не сме от един и същи век.

Джоан замълча за момент, като се опитваше да прецени какви точно бяха чувствата, които изпитваше към него.

— Зная само, че той е такъв мъж, в когото със сигурност бих се влюбила, и то напълно сериозно — добави тя със загадъчна усмивка. — И ето защо постъпих добре, като се измъкнах навреме от миналото, преди увлечението ми по него да се бе превърнало в нещо по-сериозно. И без това чувствам, че ми липсва силно и сега.

— Струва ми се, че той няма нищо общо с онзи Томас — предположи Джийн. — И навярно в живота му няма друга жена…

— Да, абсолютно си права, между тях двамата с Томас няма нищо общо — потвърди уверено Джоан. — Но има друга жена, която си мисля, че заема доста сериозно място в живота му. Поне, доколкото разбрах, се познават от години. А ние двамата бяхме заедно само една седмица.

— Нима има друга? — запита с искрен интерес Джийн.

Тя дори се смръщи, защото въпреки потвърждението на Джоан, че Адам е много по-различен от Томас, изведнъж се бе оказало, че и той поддържа връзка с друга жена. Не й допадаше начинът, по който Джоан смесваше миналото с настоящето. Сякаш не бе сигурна в реалното съществуване на този Адам.

— Да не искаш да кажеш, че Адам е съвършеният мъж в живота ти и въпреки това знаеш, че има връзка с друга жена, и то много по-близка за него, отколкото ти самата?!

Да не би Джоан да изпитваше някакви закъснели разочарования и тъга след загубата на Томас? И да стигне чак дотам да си създаде някакъв въображаем негов образ — съответствие? Не, това не бе възможно. Тя бе повече от уверена, че онзи егоист би разрушил живота й. Томас никога не би бил способен да я обича истински и да й остане верен. А тя никога нямаше да може да му се довери истински. Какъв ужасен съвместен живот би представлявало това наистина…

— Не съм казвала, че Адам е съвършеният мъж — намръщено отвърна Джоан, подразнена от опитите на Джийн да прави изводи вместо нея. Защо й трябваше непрекъснато да анализира всяка ситуация? — Той просто е един определено привлекателен мъж. И освен това наистина си има приятелка, на която много държи. И това е съвсем в реда на нещата.

Гласът на Джоан не прозвуча така убедително, както й се искаше. В интерес на истината от самата мисъл, че Адам ще продължи да живее заедно с мис Констанс, сърцето й се присвиваше от мъка.

— Едва ли можех да имам някакви претенции към чувствата му. Така и така няма да го видя никога повече.

Джоан се опита да прикрие скръбта, която отново я налегна при последните думи.

— Значи ли това, че нямаш намерение да се връщаш в този твой отминал свят? — запита Джийн с надежда в гласа.

Джоан я погледна съсредоточено, после сведе очи към ръцете си, отпуснати в скута й, и тихо каза:

— Ти не ми вярваш.

След страданията, преживени през изминалата седмица, Джоан изпита още по-голяма болка от това, че и най-добрата й приятелка не вярваше нито думичка от онова, което й бе разказала. В края на краищата цялата история звучеше наистина много съмнително. Но се надяваше, че Джийн след толкова години приятелство помежду им не би се усъмнила до такава степен. Никак не й бе лесно да се открие така пред нея и да й разкаже всичко преживяно.

— Не че не ти вярвам — внимателно подхвана Джийн и прокара пръсти през косата си, докато размисляше как най-правилно да се изрази. Никак не й се искаше да каже нещо, с което да нарани своята приятелка, и то в момент, когато Джоан бе толкова разстроена. — Но възможността за прехвърляне във времето е просто невероятна. Никога не съм се доверявала на тези хипотези. Да, чела съм много от теориите по тези въпроси и някои от тях звучат доста достоверно, но си остават само и единствено предположения. Никой досега не е доказал, че човек е способен да преодолее бариерите на времето.

— Значи си мислиш, че съм измислила всичко това? Че те лъжа просто ей така.

— Не. В никакъв случай не си мисля подобно нещо. Напротив, знам, че си убедена във всичко, което току-що ми разказа. И именно това ме тревожи — при тези думи Джийн се пресегна и сложи ръце върху тези на Джоан с надежда близостта да помогне на трудния им разговор. — Не зная защо и още не съм съвсем сигурна, но се боя, че ще започнеш да използваш тази странна история като ново оправдание за това, че не искаш да вземеш в ръце собствения си живот. Може да предпочетеш оттеглянето в този твой измислен свят, вместо да се сблъскаш отново с тъжната истина за смъртта на родителите ти.

— Но аз наистина попаднах в миналото!

— Това не е възможно.

На Джоан й се прииска да покаже на Джийн книгата от Адам, но това не би доказало нищо повече от факта, че през 1889 година действително е живял човек на име Адам Джонсън. Джийн сигурно щеше да си помисли, че е измъкнала старата книжка от библиотеката на родителите си и после е добавила измислената дата и име, за да си повярва сама на измислената история от миналото.

Джоан осъзна, че е безполезно да убеждава Джийн. Най-лесният начин да го стори бе да я отведе до езерцето и да минат заедно през тунела на времето. Тя обаче далеч не бе сигурна, че иска Джийн да й повярва. Като че ли бе по-добре да се примири с нея. Поне засега.

— Може би си права — промълви Джоан.

— Да, така е — потвърди твърдо Джийн и бързо добави: — Джо, наистина ще е най-добре да дойдеш с мен до Питсбърг.

— И да се прегледам в болницата, като самата ти се погрижиш за мене, нали?

— Джо, разбери, че ако останеш тук, ще продължиш да се задълбочаваш в проблемите си. И не защото искаш да намериш разрешението им, а просто защото си свикнала да се самонаказваш за всяко нещо. Не мога да ти разреша да постъпваш така.

— Грешиш, Джийн! — Джоан се вгледа в светлокафявите очи на приятелката си с желание най-после да успее да я убеди. — Вярно е, че все още страдам от загубата на родителите си и едва ли ще престана да тъжа за тях в скоро време, но вече спрях да разсъждавам над всичко, което се случи. Между другото, през изминалите дни дори имаше моменти, когато успявах да забравя за това нещастие.

Джоан казваше истината. Докато гостуваше в дома на Адам, тя наистина нямаше нито време, нито желание да се върне към предишните си лични проблеми. Сепна я думата „предишни“. Не бяха ли тези проблеми „предстоящи“? Често се затрудняваше да определи тези неща във времето.

— Джоан, ти се заблуждаваш или пък се опитваш мен да заблудиш. Как да не мислиш за родителите си, след като живееш в момента в тяхната къща, седиш в техните столове, отваряш техния хладилник?

— Джийн, нека се разберем, няма да дойда с тебе в Питсбърг — отсече Джоан с решителна нотка в гласа. — Перспективата е да се мотая из апартамента ти без работа, докато ти си някъде навън с твоя „как му беше името“. Мисля, че подобен уикенд няма да е по вкуса ми.

— Но можем да излезем тримата заедно — предложи Джийн, защото знаеше, че за толкова кратко време няма да измисли партньор за Джоан.

— Не обичам да съм третата, която само пречи.

— Тогава аз ще отложа срещите си и ще прекараме уикенда заедно. Убедена съм, че Джон няма да има нищо против.

— Не си прави труда — каза Джоан и махна в знак на протест. — Имам твърде много работа тук и няма да ходя никъде.

— Тогава и аз оставам — Джийн поклати решително глава, за да покаже, че и тя може да бъде инат.

— Не, няма смисъл. Ти си тръгваш, а аз оставам — поясни Джоан, като се насили да се усмихне. — Нямам нужда от гледачка.

— Но ние не прекарваме много време заедно напоследък — възпротиви се Джийн, променила подхода си.

— Това е така, защото ти имаш с кого да споделяш свободните си часове. Този твоя „как му беше името“.

Джийн въздъхна, недоумявайки защо Джоан просто не казва Джон.

— Все пак трябва да отделям повече време за тебе. За Бога, та ти си най-добрата ми приятелка, още от училище.

— Не се безпокой, разбирам те напълно. Та нали и аз бях същата, когато си мислех, че съм влюбена в „старото приятелче“ Том. Неговата компания ми бе до такава степен приятна, че гледах да прекарам всяка свободна минута с него.

— Но това са различни неща. По същото време аз учех в съвсем друг медицински институт. Дори и да си искала, не можеше да ми отделяш време.

— Фактът, че ти бе отдалечена на стотици мили, няма нищо общо с това, че аз не ти обръщах тогава много внимание. Можех да ти пиша по-често или пък да идвам да те виждам. Но не го правех. И все пак това не разруши приятелството ни. Така е и сега при твоята връзка с Джон, тя изобщо не пречи на нашето приятелство.

— Все пак мисля, че трябва да остана — не се предаде Джийн.

— Не, не трябва — противопостави се решително Джоан. — Не ми се сърди. Не че не желая твоята компания, но ако си тук, едва ли ще свърша много работа. А колкото по-бързо приключа с делата на родителите си, толкова по-бързо ще оставя тези мъчителни спомени зад гърба си и ще мога да отделя повече време за себе си.

Джийн се нацупи. Все пак това, което чу, звучеше достатъчно разумно и обнадеждаващо.

— Мога ли поне от време на време да те навестявам?

— Да, особено ако продължаваш да ми носиш храна всеки път, когато идваш — Джоан опита да се пошегува, като реши по този начин да сложи край на сблъсъка помежду им. Тя не желаеше да се прибира в Питсбърг поне засега, а не искаше и Джийн да остане с нея. Прекалено много неща имаше да си изяснява на спокойствие.

— Но ми обещаваш да бъдеш тук и да отговаряш на телефонните ми обаждания — напрежението на Джийн отслабна, когато видя, че Джоан е възвърнала чувството си за хумор.

Джоан кимна в знак на съгласие.

— Ако следващия път, когато се обадиш, не ти отговоря, нека ми поникнат рога и опашка — отново се пошегува тя.

Джийн се усмихна, вече напълно успокоена:

— Мисля, че това ще допълни прекрасно твоята личност.

— Все пак съм личност, не мислиш ли?

В отговор Джийн се засмя и я прегърна.

— Точно затова и се тревожа за теб.

— Намирам, че е чудесно от твоя страна — Джоан се усмихна театрално и се възползва от собствените думи на Джийн: — Само да не продължаваш да си блъскаш главата над моите проблеми по този начин. Сякаш изпитваш непреодолимо желание да се самонаказваш. Не мога да ти разреша да го правиш.

Джийн долови пародията и опита на Джоан да разведри настроението й, затова най-после се предаде:

— Добре, аз ще си тръгвам. Но ще ти звъня колкото се може по-често.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, тогава го прави на всяка цена — съгласи се Джоан. — Но не всеки божи ден както миналата седмица. Караш ме да се чувствам като малка дете. Сякаш ми нямаш никакво доверие.

— Не си права — бързо отговори Джийн. — Винаги съм ти вярвала. Но ще намаля позвъняванията едва тогава, когато побързаш да приключиш с цялата си работа тук и се върнеш в Питсбърг. Така ще мога от време на време да се отбивам на гости при теб, за да съм сигурна, че няма да изпаднеш пак в някое от твоите мрачни настроения. Не издържам да те гледам толкова потисната.

Когато след около час Джийн си тръгна, настроението на Джоан наистина се бе подобрило. Затова тя реши да не бърза да се връща към счетоводните книги на майка си. Нахлузи чифт ръкавици за работа в градината и един стар износен пуловер, след което излезе навън, за да оплеви цветната леха, обрасла с бурени.

Въпреки че Джоан нямаше никакво намерение да задържи къщата, тъй като тя не само бе твърде отдалечена от работата й, но й навяваше и тъжни спомени, малко работа в градината щеше да освежи дома. Това не бе излишно дори и когато един ден щеше да го предложи за продаване. А и толкова приятно бе навън в този късен слънчев следобед. Твърде мрачни бяха последните дни, които бе прекарала в 1889 година. Да, това бе напълно естествено, като се има предвид колко дъждовна бе самата година. Тя потръпна от ужас, като си припомни какво предстоеше да се случи заради тези проливни дъждове, и се опита да се съсредоточи в работата си.

Вече се стъмваше, когато най-после остави лопатката и се върна в къщата, за да си вземе душ и да се преоблече в удобен спортен костюм. Беше страшно прегладняла и набързо сложи един от сандвичите, донесени от Джийн, в микровълновата печка. След минута сандвичът бе готов и Джоан се оттегли в дневната, за да гледа един от филмите, които бяха пропуснали да видят заедно с Джийн.

Въпреки че бе истински уморена, настроението й бе прекрасно, когато си легна малко след дванадесет.

Но в неделя сутринта меланхолията бе успяла отново да я завладее. Предишната нощ бе сънувала кошмарен сън. Адам й беше много сърдит. Искаше да знае защо се е измъкнала така незабелязано онази нощ, и тъкмо когато се канеше да му обясни, майка й се появи отнякъде и й каза колко несправедливо се е отнесла към Адам и неговия баща.

— Никога не съм те учила да се отнасяш с хората по такъв начин — заяви майка й, повишавайки тон, а гласът й отекна някъде в далечината, макар и лицето й да бе толкова близко до Джоан. — И макар че вече не съм близко до теб, за да ти казвам кое е правилно и кое не, това не означава, че можеш изцяло да забравиш кое в живота е добро и справедливо!

В следващия миг майка й се приближи до Адам, хвана го под ръка и двамата се оттеглиха безмълвно, без дори да се обърнат към плачещата и молеща ги да я изслушат Джоан.

Дори когато се събуди и се увери, че всичко е било само сън, предизвикан най-вероятно от пикантната храна, която бе хапнала вечерта, докато гледаше телевизия, Джоан не можеше да се отърси от чувството на вина, задето бе разочаровала ужасно майка си. Не само бе допуснала и тя, и баща й да умрат буквално в ръцете й, а сега бе постъпила толкова нечестно с Адам и Парк.

През целия неделен ден Джоан се опитваше да се избави от мъчителния кошмар, но не успяваше. Трудно й бе да отхвърли чувството на вина, че е причинила болка на Адам, тръгвайки си по този начин през нощта.

Тогава й се струваше, че това е единственият възможен начин да излезе от обърканата деликатна ситуация. Тоест, да се измъкне през нощта така, че никой от тях никога да не разбере, че през цялото време ги е лъгала. Ако бе изчакала да отидат заедно с Адам до банката, щеше да й се наложи да обяснява каква е всъщност истината или поне по-голямата част от нея. Трябваше да му обясни, че на нейно име няма и няма да има пари в банката. И всичко това, защото в банката в Питсбърг никой никога не е чувал даже името й. Никой през 1889 година не бе чувал за нея. Та нали тя още не се е била появила на този свят.

Джоан гледаше унесено каймака в чашата си с течен шоколад, който отдавна бе изстинал. Не преставаше да мисли как ли се е почувствал Адам след нейната постъпка.

Знаеше, че има оправдание да се измъкне така от живота им. Как изобщо можеше някога да му обясни, че в действителност е човек от друга епоха и нейното посещение в 1889-а едва ли е някаква прищявка! Самата тя трудно можеше да разбере как се е осъществил този скок назад във времето. Нали и тя също като Джийн никога не бе вярвала на тези хипотези. Очевидно и двете не бяха прави да се съмняват в достоверността на такова пътешествие във времето.

Вместо да си блъска главата над нещо, което не можеше сама да си обясни, Джоан реши, че най-добре ще е да отиде до Джонстаун и да открие всички книги, посветени на тези проблеми. Мисълта, че може да намери отговора, като почете повече литература, истински я заинтригува.

До вечерта в понеделник Джоан се бе заровила в толкова много книги за преместване и пътуване във времето, че изобщо не забелязваше какво става около нея.

Докато разлистваше четвъртата от общо петте книги на тази тема, тя проумя, че всички автори споделяха едно общо схващане. Всяка книга започваше с обяснението, че всеки реален осезаем предмет има не само три измерения — височина, широчина и дълбочина, но и четвърто и пето, наречени време и пространство. Това бе напълно обяснимо, тъй като, ако не притежават тези измерения, предметите просто не могат да съществуват и всеки от тях няма за определено време и пространство, в които да се вмести.

Джоан осъзна, че всички хора представляват на практика неволни пътници във времето. Пътуването им започва с раждането и завършва със смъртта, като се преместват в бъдещето със скорост, която никой не бе способен да определи, нито да контролира.

Джоан узна, че според повечето теории времето не е просто белег на остаряването, нито пък може да бъде свързвано и отчитано единствено с часовници и будилници. Времето бе измерение — то определяше нещата, а не те него. Но нима човек можеше да се придвижва през това измерение?

Повечето автори смятаха, че това е напълно възможно. Много от тях се мотивираха с теорията, според която поради неразривната връзка между времето и пространството неизследваните черни дупки във вселената биха могли да се окажат въпросните тунели за прехвърляне във времето. Според други автори бе възможно съществуването на точки в пространството, които да свързват различни периоди от историята на човечеството. Една от версиите бе доста по-различна от всички останали и именно тя привлече вниманието на Джоан.

В аналогията, използвана от автора, времето се оприличаваше на фонографски запис, който, както е известно, представлява диск с неконцентрични канали. В случая обаче вместо за диск ставаше дума за дълга непрекъсната спирала. Нейното начало бе някъде отвън, а краят й — в средата, близо до центъра. Каналите във времето наподобяваха улеите от записа, следващи определен маршрут. Иглата на един грамофон започва да се движи от външния ръб на плочата и стига до центъра й, в случай, разбира се, че няма някакви драскотини и нарушения по повърхността, поради които иглата да прескочи или напред, или назад.

Джоан се възхити от сполучливата и достоверна съпоставка. Тя неусетно започна да чете на глас следващия абзац от книгата, за да може напълно да схване идеята на автора.

„Ако тази теория е вярна, то става повече от ясно, че спиралата на времето, в която човек се намира днес е твърде приближена до ръкавите на миналото и бъдещето. Но каква обяснима «драскотина» или повреда би могла да предизвика нашата т.нар. «игла на живота» да прескочи някой от каналите и да се озове в един от двата съседни потока — на бъдещето или на миналото? Със сигурност е доста трудно да се различи и определи тази причина.“

Джоан преглътна, защото се досети каква може да е тя. Да, тя много добре знаеше какво може да предизвика прехвърлянето на човек в друго време. Изпита необяснимо страхопочитание от това, че собственият й опит бе надхвърлил всичко, описано в тези книги. Тя наистина бе преживяла онова, за което последният автор само бе изказал предположения.

Тя остави книгите настрана, смаяна от това, което току-що бе научила само след прочита на няколко теоретични разработки. Сега всичко й се струваше толкова реално и възможно. След като се бе запознала с всички предположения и догадки относно пътуването във времето, Джоан си изясни подробно как и какво точно се бе случило с нея.

Сега тя неочаквано си спомни с тъга за Адам, след като бе открила, че той не е някаква фикция на измъченото й съзнание, както се опитваше да й внуши Джийн. Той бе толкова прекрасен и истински, какъвто Джоан го бе запомнила. Само че живееше в един от съседните канали на плочата, наречена време.

Джоан безуспешно се опитваше да се разсее, като гледа телевизия, но копнежът да види Адам не я напускаше. Бленуваше да го види още веднъж, да чуе лъчезарния му смях и да срещне блесналите му сини очи. Нали единствено докато бе в миналото, в дома на Адам, бе успяла да се освободи от меланхоличното си настроение и да се радва на живота? Тогава тя се смееше, радостно откриваше толкова непознати неща от бита на хората преди цял век. Истинско удоволствие щяха да й доставят още ден-два в онази обстановка. Но Джоан осъзнаваше реалната възможност да се изкуши да остане още по-дълго, както и опасността, свързана с подобно решение.

Ако мястото на прехода се стесняваше със същата скорост, тя като нищо можеше да остане завинаги в миналото без никаква възможност за връщане. А това й се стори немислимо. Беше свикнала да живее по определен начин, с всички удобства, които й предлагаха електричеството и водопроводните системи. С ужас си представи, че може да й се наложи отново да седи на онова студено нощно гърне, без да има друг избор. В този момент изпита истинско страхопочитание към подлогите и искрена симпатия и разбиране към пациентите, принудени да ги ползват.

При това щеше да изгуби една доста сериозна кариера, която бе твърде важна за нея въпреки съмненията в способностите й, които я бяха обхванали след смъртта на родителите й. Щеше да се прости с всичко онова, за което бе работила толкова време. Да напусне завинаги красивия си двуетажен апартамент с гледка към реката, чисто новия корвет и всички онези кухненски удобства, от които рядко се възползваше. Да се върне с риск да стане затворник в миналото, бе истинска глупост. Дори и само за да види Адам отново.

Накрая Джоан реши да не напуска своето време и се зае в следващите няколко дни да довърши работата си със счетоводните книги и цял куп квитанции, останали от майка й. Колкото повече работеше, толкова повече се оказваха квитанциите. Накрая те се побраха в една огромна кутия от обувки. Струваше й се, че малките бележчици буквално никнат някъде от бюрото.

Колкото и да се съсредоточаваше в заниманията си, мислите й непрекъснато се връщаха към Адам. Присъствието му силно й липсваше. По-силно от всичко и от смеха, и от мъжествения му вид в тесните работни панталони, й липсваше докосването на ръцете му. Така копнееше ръката му отново да се отпусне на гърба й, докато я съпровожда от стая в стая. Липсваше й начинът, по който той протягаше ръка и докосваше лицето й в най-неочаквани моменти. Спомни си как той гальовно бе обхванал ръката й, когато веднъж посегнаха към солницата едновременно. Улови се, че неусетно започва да крои планове как да се върне в миналото, без да рискува да остане завинаги там. Щеше да остане един-единствен ден. Нямаше да има нужда да стои по-дълго.

Планът й бе много прост. Да се върне при Адам, да му разкаже истината за всичко и да го убеди да напусне живота си в 1889 година, като се пренесе в бъдещето при Джоан. Щеше да му разкаже за всички невероятни постижения на съвременността, после да го научи да си служи с непознатите за него неща и животът им щеше да бъде прекрасен. Искаше й се да види изражението на лицето му, когато за пръв път се качи на автомобил и на самолет или пък когато я види как зарежда пералнята и я пуска. Толкова много неща от нейния живот щяха да го възхитят, а тъй като Адам бе изключително умен, щеше да се справи отлично в новата обстановка.

Но я прободе мисълта, че в плана й има един съществен недостатък. Въпреки че Адам можеше да остане очарован от новия свят, той би бил нещастен въпреки всичко. В своето време той се ползваше с голям авторитет и в семейството, и в обществото, всички го смятаха за добре образован и доста надежден млад мъж. Мъж, на когото можеше да се разчита. В света на Джоан Адам щеше да се окаже по-скоро любопитно явление. Сигурно на всички щеше да им изглежда твърде глупав и странен — нали щеше да му се налага непрекъснато да моли някого за помощ или обяснение. Джоан разбираше, че всичко това щеше да уязви мъжката му гордост. Адам би се чувствал толкова неудобно, колкото и тя самата, когато попадна в неговото време. Ето защо тя бързо отхвърли идеята си и реши никога да не моли Адам да забрави своя живот и своето време. Той едва ли би се съгласил да рискува така. Дори ако Джоан успееше да го убеди в истината за бъдещето.

Макар да бе преценила, че е немислимо Адам да се почувства щастлив в нейното време, Джоан не успя да си наложи да забрави за него. Как би могла да не мисли за неволните докосвания помежду им, от които сърцето й затуптяваше забързано! За страстната целувка през онзи напрегнат следобед след ужасната буря!

И през следващата седмица образът на Адам продължаваше да я преследва и фактът, че той никога няма да бъде част от живота й, ужасно я разстройваше. Струваше й се толкова несправедливо. След като през последните двадесет години непрестанно се бе трудила, за да стане лекар и после да се утвърди в болницата, целият й живот бе едно непрекъснато старание и усилие да постигне нещо. И едва когато животът й бе тръгнал в определено русло, без съществени промени и лични неприятности, сега отново й се струпваха толкова проблеми и то наведнъж.

Тя упорито продължаваше опитите си да се спаси от спомена за Адам Джонсън, както и от ужасното съзнание за бедствието, което скоро щеше да се случи в неговото време. Трагичното наводнение щеше да отнеме живота на хиляди хора, навярно и на някои от тези, с които самата тя се бе запознала по време на краткия си престой в 1889 година. Джоан предпочиташе да не мисли за това.

Когато отскочи до библиотеката да върне книгите, посветени на теориите за прехвърляне във времето, Джоан умишлено не се разрови в спомените за наводнението от 1889 година. Библиотеката се намираше на няколко преки от Музея на загиналите при наводнението през 1889 година, но тя не се отби да погледне експонатите и свидетелствата, останали след трагичното бедствие.

Джоан наистина не искаше да се запознава с болезнените подробности относно злощастието, сполетяло много хора. Изпитваше огромен страх при мисълта, че сред списъците на загиналите може да открие някои от своите познати. Та нали и те бяха от плът и кръв, толкова реални, колкото всички други нейни познати от собственото й време.

Не искаше да узнае кой е оживял и кой си е отишъл. Достатъчен бе споменът й от уроците по история, от които знаеше, че по време на наводнението и последвалите пожари са загинали 2209 души, а след това и още стотици от раните и изгарянията. След наводнението избухнала епидемия от коремен тиф, която взела още много жертви.

В четвъртък следобед, докато подреждаше вещите на родителите си в пакети и кашони, част от които смяташе да задържи при себе си, а друга — да изпрати на лелите си в Тексас или да раздаде на благотворителни събирания, Адам не напускаше мислите й. Трудно й беше да отхвърли натрапливите спомени.

Тя случайно разлисти телефонния указател на Джонстаун. Джоан седеше с кръстосани крака на креслото си и бавно проследяваше с очи имената и телефонните номера, изписани в указателя. Мислеше си, че родителите й може да са отбелязали нечий телефонен номер, който е имал особено значение за тях. Когато отгърна листа, където започваха имената с буквата „Д“, погледът й мигновено бе прикован от фамилията Джонсън.

Без да знае защо точно го прави, тя преброи хората с тази фамилия. Когато преброи и служебните телефони, тя бе искрено изненадана от факта, че се оказаха доста — сто деветдесет и девет. Натъжи я мисълта, че Адам вероятно е бил погребан преди около петдесет години и едва ли е оставил преки наследници. Ако Констанс бе успяла да го прилъже да се ожени за нея, твърде вероятно бе да им се родят деца, а после да се появят и внуци.

Джоан бързо проследи личните имена на хората с фамилията Джонсън. Тя разтвори широко очи от почуда, когато съзря на едно място името Парк Адам Джонсън. С много усилия се въздържа да не позвъни веднага на посочения телефон.

Докато продължаваше да гледа омагьосана цифрите на телефонния номер, Джоан се запита колко ли е възрастен този Парк Джонсън и дали е наследил мекия приятен тембър на Адам. Дали приличаше по нещо на баща си? Дали усмивката му е толкова очарователна, колкото на стария Парк, дали имаше същото чувство за хумор? Дали знаеше какво се е случило с Адам? Дали бе дете от брака му с Констанс Сегуин? Дали животът на Адам е бил щастлив и весел?

Обзе я тягостно чувство под напора на връхлитащите я въпроси. Беше притиснала отворения на буквата „Д“ указател до гърдите си, сякаш за да усети допира на Адам до тялото си. Желанието устните им да се слеят отново в страстна целувка я обзе изцяло. Предизвикана от спомена и от непреодолимия копнеж отново да докосне ръцете и тялото му, тя все пак реши да рискува отново да се върне при него — но само за няколко дни, докато проходът все още е достатъчно широк, за да може да мине през него. Не можеше да рискува да остане или да се забави прекалено дълго.

След като й оставаха още няколко седмици до края на отпуска, спокойно можеше да отложи опаковането на вещите на родителите си с някой и друг ден. И без това вече почти бе приключила с почистването и опаковането на нещата от горния етаж. Имаше работа още в няколко стаи.

Докато обмисляше тези подробности, Джоан се усмихна леко и си представи раздразнението на Констанс, когато я види отново. При мисълта колко ужасно щеше да се почувства досадната блондинка, когато я съзре в дома на Джонсънови, Джоан окончателно реши, че си струва да направи още едно пътуване назад във времето.

Само че този път тя възнамеряваше да отиде там по-добре подготвена. Адам навярно бе запазил двете рокли, но тя не можеше да се задоволи само с тези два тоалета, които при това бяха ужасно неудобни.

На следната утрин Джоан отскочи с колата до адвоката на родителите си, за да подпише няколко документа, а после се отби в един от най-големите магазини от веригата „Ричланд“, където откри няколко наистина удобни дълги рокли от крепон и хасе, които бяха предназначени за вечерни партита на открито. Джоан внимателно подбра дрехи, които нямаха нито ципове, нито самозалепящи се ленти — това само щеше да привлече вниманието на хората от деветнадесети век. После си купи и пътнически чанти от туид и кожа, които изглеждаха по-старомодни.

Когато се върна в къщата на родителите си, Джоан опакова дрехите си заедно с удобно леко бельо. И въпреки че по принцип не ползваше много грим, тя мушна една кутийка с пудра за лице и фон-дьо-тен в един от страничните джобове на чантата си. Хрумна й да обмени петстотин долара в злато, за да не изпада в неловки ситуации. Беше свикнала да се оправя винаги сама и никак не й се искаше да живее на гърба на други хора, както вече й се бе наложило. А и след онзи кошмар, в който Адам й се бе присънил разсърден, Джоан не бе твърде сигурна дали той ще се зарадвала я види отново. Навярно бе разгневен от постъпката й. Трябваше да има предвид това, когато отново се появи в дома им.

В петък сутринта вече се подготвяше да тръгне. Джоан облече една от роклите, която й се струваше най-подходяща. Беше дълга изящна рокля от хасе в синьо и бяло с волани отдолу и скромно изрязано деколте. Ръкавите бяха буфан и с маншети, закопчани малко под лакътя. Въпреки че роклята много се различаваше от онова, което бе носила предния път в дома на Адам, все пак бе доста по-подходяща и от онези дрехи, в които я бе видял за пръв път. Поне прикриваше по-голямата част от тялото й и в някои отношения бе по-скромна и дискретна и от облеклото на Констанс.

Преди да затвори чантите си, Джоан размисли дали да мушне вътре дезодоранта си, шишенце с любимия си одеколон, слънчевите си очила, пакет с шест кутии диетична кола и малкия си фотоапарат, който смяташе, че би могла да употреби незабелязана от никого. Този път искаше да запази достоверни спомени и доказателства от престоя си в 1889 година, така че никога да не забрави как са изглеждали всички и особено Адам. Искаше й се да има негова снимка, която да й остане спомен за цял живот.

Малко преди десет сутринта Джоан позвъни и остави кратко съобщение на телефонния секретар на Джийн, че ще отсъства за няколко дни, след което нарами чантите и се отправи към мястото на прехода близо до езерцето.

Този път паркира колата си на открито, за да не я затрупат листа както преди. Знаеше, че това е опасно за боята. Джоан остави двете си чанти на земята, заключи колата, постави ключовете в малко портмоне и отново ги скри сред шубраците.

Промуши двете си чанти през пролуката и за сетен път се убеди, че тя продължава да се стеснява, въпреки че не бе станала толкова малка, колкото бе предполагала. Явно дупката не се затваряше с такава бързина, както преди. Джоан се поуспокои, като прецени, че ако се стеснява с това темпо, размерите на тунела вероятно ще се смалят така, че тя да не може да минава през него, едва след няколко седмици. А това все пак означаваше, че рискът не бе чак толкова голям.

Натъжи я единствено мисълта, че един ден, може би само след няколко месеца, проходът щеше де се затвори завинаги. И тогава Джоан трябваше да се прости с мисълта да се вижда повече с Адам и трябваше окончателно да изтрие спомена за него от живота си. И този път посещението й щеше да бъде временно.

Като отхвърли мрачните си мисли, Джоан повдигна леко полата си и внимателно пристъпи през отвора. Вдигна от земята чантите си — по една във всяка ръка. Тя се насочи към пътя и забеляза очуканото от удара с каретата на доктор Джонсън дърво. Огледа се наоколо за някакви остатъци от катастрофата и за своя голяма изненада откри, че никъде не се забелязва розовата покривка от наскоро поникналия фий, който тя бе мярнала от другата страна на дупката във времето. Явно тази тревичка не бе характерна за областта и се бе появила някога по-късно.

Джоан прецени, че през изминалите две седмици Парк навярно се е възстановил достатъчно, за да се върне обратно в своята къща, а Адам едва ли бе в своя дом толкова късно сутринта. Тъй като изобщо не й се искаше да се появява изневиделица, без никой да е предупреден за идването й, и особено след като си бе заминала по такъв начин, Джоан се насочи към реката и пое по пътя, който според нея трябваше да я отведе в Джонстаун. Пътят бе стръмен, лъкатушещ и разкалян, затова тя се добра до покрайнините на града едва след два часа.

Когато пресече мостчето над бушуващата река Литъл Коунмах и навлезе в градската зона, мигом я обкръжиха шум и суматоха. Разнебитени влакчета колебливо се спущаха от двете й страни, а хората забързано пресичаха павираните криви улички. Някои от тях се возеха в карети, други — във вагонетки, а трети яздеха коне.

Кучета излайваха по кочияшите и се втурваха да ги преследват, а крави и кози кретаха по алеите, спирайки от време на време да зобнат по някоя тревичка. От комините на близките заводи се издигаха два плътни стълба дим, които разстилаха мътносива мъгла над града. По-големият от заводите се намираше на самата река и се виждаше ясно от мостчето, където стоеше Джоан. По-малкият се забелязваше някъде отзад. Тротоарите от двете страни на павираната улица бяха пълни с пешеходци, навярно пазаруващи по това време на деня. Виждаха се също и много амбулантни търговци. Джоан се учуди от оживлението в тази част на града, която, доколкото тя знаеше, бе доста отдалечена от централната търговска зона. Центърът на града бе мястото, където двете реки Литъл Коунмах и Стоуни Крийк се сливаха в близост до огромния каменен мост в другия край на града.

Джоан се отправи към първата банка, която й попадна, за да обмени златото в местни пари. На излизане от банката чантата й натежа от цяла дузина тежки монети, повечето от които трицентови, петцентови и десетачета, а освен това няколко половиндоларови и петдоларови златни късове.

След като се успокои, че е вече платежоспособна, Джоан тръгна да търси хотел, където най-после да остави чантите си. Тя премина покрай Хълберт Хаус, потръпнала от страх, макар да знаеше, че няма никаква опасност да отседне там. От уроците по история си спомняше, че красивият нов хотел е бил сред първите сгради, пометени от наводнението като картонени къщички, въпреки че са изглеждали масивни постройки.

Тя продължи надолу по улицата до хотел „Смарагд“. Там попълни талона за регистрация, плати един долар и се изкачи по стълбите към стаята, която й бяха предоставили. Искаше й се час по-скоро да се освободи от багажа си и да излезе в града. Беше вече около три следобед и Джоан искаше да открие къщата на Парк, преди да се е стъмнило, надявайки се възрастният лекар да се зарадва, като я види. Колкото до Адам, тя не знаеше какво може да очаква при срещата си с него.