Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (5)

Четвърта глава

Бяха изминали повече от две седмици от трагичния инцидент, но на Джоан й се струваше, че всичко е станало само преди часове. Сякаш Джийн Галагър току-що бе минала през лекарския кабинет да съобщи, че си тръгва за вкъщи, след като е свършила по-рано нощната си визитация.

— Сигурно ще съм още будна в единадесет, когато ти тръгваш — каза тя и затвори портмонето си, от което тъкмо бе извадила ключовете за колата. — И понеже е събота и нито една от нас двете няма среща с мъж довечера, защо не наминеш през къщи? Можем да похапнем пица или нещо подобно. Зная колко лошо готвиш и понеже съм същата кулинарка като теб… А ако не се отбиеш през моя апартамент, знам, че вероятно нищо друго не ти остава, освен да бутнеш в микровълновата печка някоя полуготова храна. А и не сме се виждали отдавна.

— Това е, защото през цялото време се мотаеш навън с онзи, как му беше името… Босуел! — възрази Джоан с усмивка, защото знаеше много добре колко се сърди Джийн, когато някой забрави името на Джон. — А защо вие двамата с твоя последен ухажор нямате никакви планове за тази вечер!? Само не ми казвай, че нещо между вас не върви! Та вие не сте ходили дори и една година!

— Наложи му се да отлети за Далас по свои работи и ще се върне чак в четвъртък — отвърна Джийн с намусена гримаса, но едва криейки усмивката си. — Така че какво ще кажеш? Ще излапаме ли една грамадна пица, докато си бъбрим?

— Само ако поръчаш моята част с лютиви чушлета — предупреди Джоан, като закачливо повдигна едната си вежда. Джийн бе известна с това, че винаги забравяше да си поръча чушлета за пицата, а когато достигнеше до онази част, която бе така пикантна и апетитна, трудно можеше да се спре.

— О, знаеш ли, купих си последния филм с Мел Гибсън. Този, за който ми казваше, че така и не си успяла да го гледаш. Можем да го видим, ако искаш.

— Да прекарам няколко часа с Мел Гибсън в твоя апартамент! Звучи твърде вълнуващо! — подметна Джоан с усмивка на лицето. — Само че ще трябва да си тръгна към два-три, защото обещах на Тони да дойда да го сменя утре следобед. Брат му най-после се е решил да се ожени и Тони си е внушил, че без него сватбата няма да стане.

— Представям си — каза Джийн, разсмивайки се от сърце.

— Работата е там, че този, който е нагласял дежурствата тази седмица, очевидно изобщо не е предвидил ролята на Тони в едно такова важно събитие.

Подрънквайки с ключовете, Джийн се отправи към изхода.

— Такава си ти, Джоан! Винаги мислиш за чуждите проблеми дори това да означава да се нагърбиш с допълнителна работа, нещо съвсем нормално за теб.

— Това е, защото съм си една благородна добра душа — потвърди Джоан и помаха мелодраматично с ръка след Джийн. После се сепна от изникналата изневиделица в мислите й дума „балама“, която най-точно я определяше.

Тя продължи да гледа след Джийн, която излизаше през стъклената врата с надпис „Служебен вход — спешни случаи“. След това се извърна и се насочи бързо към лекарския кабинет, където намери една охладена кутия диетична кока-кола, настани се в един от пластмасовите столове и взе в ръка последния брой на списание „Рескю“^[1]. Привикнала да реагира единствено при повикване на собственото й име, Джоан изключи телефонната система, и не желаеше да взема участие в безкрайните разговори между лекарите и сестрите, които от време на време се появяваха, за да си вземат кафе или газирани напитки. Тя се зачете в статията, която бе започнала отпреди.

В момента обстановката бе спокойна и пациентите бяха малко. Лекарите често наричаха шеговито тази част от дежурствата „фронтовата линия“. В събота вечер по правило броят на пострадалите се увеличаваше с всеки изминал час. Като главен лекар тази вечер Джоан знаеше, че от осем часа нататък докъм единадесет нямаше да подгъне крак от непрекъснати разпореждания и в обслужване на пациентите. Това включваше както най-обикновен преглед, така и оглед на сериозни рани, фрактури, вътрешни увреждания, сърдечни пристъпи, удари, огнестрелни рани и злоупотреба с наркотици. Съботните дежурства в отделението за Бърза медицинска помощ към болницата „Маккейн“ бяха истински хаос.

Тази вечер обаче по всичко личеше, че тичането ще започне много по-рано. Още около шест и половина на светлинното табло внезапно започна да свети червената лампа. Джоан скочи, готова за действие. Вече бе на вратата на стаята си, когато дочу името си и побърза към входа на болницата.

След секунди се дочу виещата сирена на приближаващата линейка. По средата на пътя към портала Джоан срещна дребната на ръст и вечно намръщена сестра Уолс. Тя я осведоми, че пристигат трима пострадали при катастрофа и един пациент с изгаряне. Катастрофиралите трябвало да дойдат всеки момент, а детето, получило жестоки изгаряния, тъй като се заляло с тиган горещо олио, било на път и се очаквало да пристигне след десетина минути.

Сестра Уолс продължи да докладва, като се спря на подробностите около състоянието на пострадалите.

— Двама от катастрофиралите са в тежко състояние с риск за живота — каза Уолс. — Третият има вероятно фрактура на ръката, но иначе изглежда напълно в ред. И тримата са бели, около 50–60 годишни — двама мъже и една жена. Възрастната двойка е в критично състояние, защото не са били сложили предпазните си колани и имат сериозни наранявания в областта на главата. И двамата са в безсъзнание. Жената, освен това има и дълбока рана в горната част на ръката в близост до рамото. Изглежда, е загубила доста кръв.

— Най-добре ще е да извикате д-р Оуен долу в спешното отделение — почти незабавно се разпореди Джоан, защото знаеше, че ще имат нужда от експертизата му.

— Вече е направено — отвърна сестра Уолс и отметна с ръка няколко къдрици, паднали на челото й, след което се върна към бележките си. Този жест се бе превърнал почти в тик, тъй като буйната й коса по никакъв начин не можеше да остане прибрана под колосаната бяла шапчица.

— Освен това съм уведомила лабораторията и хората от реанимацията — добави тя без нужда. За нея бе станало навик да предупреждава екипа в реанимацията и лабораторията всеки път, когато имаше по-сериозни случаи.

— Нещо повече да ми кажеш за пациента с изгарянията? — попита Джоан, отправила се към мивката да измие ръцете си.

— Бял. Момче. Четиригодишно. С изгаряния първа, втора и трета степен на около 30 процента от тялото. Врялата мазнина се е разляла по дясното му рамо и надолу по ръката. Момчето все още е в съзнание. Пищяло „като побъркано“ по думите на Хенри Брукс — отговори Уолс.

— Има защо. Моля те, повикай Филип Бърнс — разпореди се Джоан. По някаква ирония на съдбата специалистът по изгарянията в „Маккейн“ се казваше Бърнс^[2].

— Вече съм го сторила — отговори сестрата. — И тъй като същото това момче само преди седмица бе наш пациент, след като бе паднало от караваната на своите родители и бе нарязало безобразно лицето си, знаем кръвната му група, така че съм се погрижила банките с кръв да са готови.

— Чест наш гост, така ли? — изкоментира Джоан, докато вземаше гумените хирургически ръкавици.

— Възнамерявам да следя по-отблизо този пациент — отговори сестрата с разбиращо кимване. — Когато едно момче е само на четири години, не може още да се пази само.

Джоан се усмихна, благодарна за това, че сестра Уолс е толкова възприемчива и полезна за работата.

— Нещо друго? — попита тя.

— Само това, че жертвите от катастрофата са вече тук — отвърна сестра Уолс и се обърна към лъскавите пневматични врати точно в момента, когато те със съскане се отвориха.

Виенето на сирените престана почти веднага, но червените светлини продължиха да примигват с тревожно постоянство. Секунди по-късно пострадалите бяха прехвърлени от линейките на болнични колички и бяха откарани в спешното отделение. В този момент д-р Оуен се втурна през служебния вход в стаята за оказване на спешна помощ. Бялата му престилка се развяваше след него, но той не й обръщаше внимание. Първата му работа бе да получи информация за случая. Доктор Оуен бе висок внушителен мъж, четвърто поколение хирург, който гледаше на работата си много сериозно.

Междувременно в отделението пристигнаха и докторите Мак, Едисън и Уедърс, като всеки от тях извикваше имената на сестрите, с които предпочиташе да работи. Много скоро всички бяха напълно готови за работа, без да подозират какво ги очаква.

Двамата души, които бяха придвижени на колички покрай приемащата медицинска сестра, бяха получили толкова сериозни наранявания, че Джоан отначало не успя да ги разпознае.

— Вкарайте двамата пациенти и веднага ги сложете на системи — нареди тя, без да има време да огледа внимателно пострадалите. — Уточнете кръвната група на жената. Мисля, че ще трябва да й се направи кръвопреливане.

В следващия миг Джоан се извърна към третия пострадал от катастрофата. Когато видя, че той приближава сам със залитане и клатушкаме, вместо да го пренесат на носилка, а до него върви полицай, Джоан си помисли, че става въпрос за поредния пиян шофьор. След като се увери, че животът му не е в опасност, тя му нареди да седне на една от пейките в чакалнята и да почака. После се отправи към спешното отделение.

— Крис, заеми се с мъжа — каза тя на доктор Едисън и дръпна завесата в операционната, разделяща двете легла, — а аз ще се погрижа за жената.

Като си проправи път между сестрите, анестезиолозите и лекарите, скупчени около леглото на ранената, Джоан запита:

— Къде са лаборантите и екипът от реанимацията? Вече трябваше да са тук!

— Лаборантите са тук — каза една от сестрите, като посочи с поглед млад мъж в бяла престилка, който се показа иззад завесата и постави подноса с епруветки и инструменти наблизо. — А от реанимацията ще пристигнат всеки момент.

Джоан тъкмо се пресегна за ножиците, за да отреже остатъците от напоените с кръв дрехи на жената, когато изведнъж я разпозна, сърцето й се преобърна и тя изпищя:

— О, Боже!

В този миг дишането й като че ли спря завинаги. От внезапната болка и ужас, които я бяха обзели, Джоан нямаше сили да си поеме въздух.

— Какво ти стана! — възмути се доктор Оуен, озадачен, че Джоан се държи толкова странно. Професионализмът му го накара да грабне ножиците от ръцете на Джоан, след което я избута и понечи да освободи пациентката от остатъците от дрехи по тялото й, тъй като тя бе загубила извънредно много кръв и всяко по-нататъшно бавене бе фатално.

Когато най-после Джоан успя да си поеме въздух и на пресекулки вдиша няколко пъти, тя прошепна с треперещ глас, без да сваля поглед от размазаната кръв по лицето на пострадалата:

— Това е майка ми.

Когато чу собствените си думи, Джоан почувства остра болка в стомаха, като че ли някой току-що я бе ударил с всичка сила. Тя моментално издърпа завесата между двете помещения и хвърли бърз поглед към мъжа на операционната маса. Ръцете й се свиха конвулсивно в юмруци, Джоан усети как някакъв гърч в гърдите й я кара да се разпищи пронизително:

— Т-това е баща ми — извика тя с прегракнал глас, който самата не можа да познае.

Доктор Оуен се сепна, след което бързо приключи с освобождаването на жената от дрехите и хвърли напоения с кръв плат в една кофа наблизо. Междувременно доктор Мак отвори очите на жената и провери дали зениците й реагират на светлина, а лаборантът изтегляше кръв със спринцовката си.

— Защо не излезеш навън, може би така ще е по-добре — тихо предложи доктор Оуен и погледна бързо към Джоан, след което отмести торбичката с лед, приготвена от анестезиолозите. Той разгъна разкъсаната женска ръка, за да види какви са раните. Джоан единствена се сви от страх при вида на висящите парчета плът на мястото на разкъсването.

Доктор Оуен веднага проми мястото.

— Уейд и аз ще се справим сами — при тези думи той погледна към доктор Мак, който вече отбелязваше състоянието на пострадалата. — Нали, Уейд?

— Да, разбира се. Но като гледам това разкъсване, ми се струва, че ще работим цяла нощ — съгласи се Уейд, въпреки че изражението му не бе така уверено, както гласът му.

Джоан с усилие погледна към доктор Оуен, след което набързо си пое въздух няколко пъти и отново обърна очи към размазаното безжизнено лице на майка си. В съзнанието й се боричкаха хиляди хаотични мисли, не можеше да се съсредоточи.

— Какво ли се е случило? — попита тя неизвестно кого. — Когато разговарях вчера с мама, тя не ми каза, че имат намерение да пътуват до Питсбърг тази вечер. Събота вечер… Трябваше да са вкъщи, да гледат видеокасета под наем и да хапват пуканки. Защо са тук? Защо?

И въпреки че Джоан не очакваше някой да отговори на тези въпроси, един от анестезиолозите неочаквано обясни, без да спира да прави изследванията в очакване на екипа от реанимацията.

— Един пиян шофьор от насрещното платно се е блъснал в тях. Всичко станало толкова неочаквано и светкавично, че двамата дори не са разбрали какво ги е ударило. Някъде на около миля от увеселителния парк.

В настъпилата пауза една от сестрите отчете кръвното налягане по молба на доктор Оуен.

— Възрастният мъж носеше пиратска шапка. Навярно са решили в последния момент да се включат в празненствата тази вечер.

— Но защо са били без предпазни колани? Те винаги ги слагат?! — възкликна Джоан, вглеждайки се в лицата на колегите си с надежда.

Никой нямаше никакво време за догадки. Тъй като тялото на пострадалата бе почистено, кръвната група бе проверена и венозното преливане започна, всички бяха готови за спасителните операции. Всяка секунда бе от огромно значение.

— Сестра Соби, два милиграма манитол, 20-процентов разтвор — извика доктор Оуен и захвърли встрани напоена с кръв кърпа.

Той хвърли един поглед към Джоан.

— Тъй като е твоя майка, размисли и ако искаш, остани с нас като наблюдател или отиди да помогнеш на Крис и Ричард при баща си.

В същото време се дочуха писъците на детето с изгарянията, което току-що бе внесено на количка в отделението за реанимация.

— Ако искаш, заеми се с детето — предложи накрая доктор Оуен.

— Оставам с тебе — отвърна Джоан, без да се замисли нито за миг.

Знаеше, че за спасението на майка й са нужни поне двама лекари в операционната. Тя хвърли бърз поглед към леглото, където беше баща й. Едисън и Уедърс бяха приведени над отпуснатото му тяло и правеха опити да спрат кръвоизлива. В същото време един от реаниматорите нахлузи кислородна маска на лицето му. Тя едва сдържа желанието си да отиде до леглото и да вдъхне увереност на баща си, макар да съзнаваше, че той е все още в безсъзнание и едва ли ще чуе думите й. Накрая тя се приближи до доктор Оуен.

Макар че доктор Лорънс Оуен без всякакво съмнение бе най-добрият хирург в цялата болница, Джоан искаше да присъства по време на операцията. Докато сестрите и останалият екип тикаха количката на пострадалата заедно с всички приспособления към операционната, Джоан нареди на доктор Едисън да направи всичко, което е по силите му, и последва Оуен и Мак.

— Лари, бъди откровен и ми кажи какви са шансовете й да оцелее? — попита тя.

— Да бъда откровен? Наистина не зная — отвърна доктор Оуен. — Но ще сторя всичко, което е възможно, за да я спася, и ти го знаеш много добре!

Джоан си пое дълбоко въздух, опита се да събере мислите си и каза:

— Да, зная, че ще направиш всичко възможно. Всички ще се борим заедно.

Тъй като ситуацията наистина бе критична и майка й продължаваше да губи кръв отчайващо бързо, въпреки че бе поставена на системи, Джоан се включи в операцията само минута след нейното начало.

Въпреки бързината и умението на целия екип подобрението бе минимално. Напрежението нарасна и заповедите на доктор Оуен бяха почти истерични.

— Кръвно налягане? Пулс? По дяволите! Трябва да вдигнем това налягане поне до деветдесет, иначе ще я изпуснем!

— Докторе, тя потрепна!

— Започвайте изкуствено дишане! Бързо!

Доктор Мак веднага започна да масажира сърдечния мускул, като на всеки няколко секунди спираше и хвърляше поглед към монитора. Но вместо да видят стабилен сърдечен ритъм, назъбената линия все повече учестяваше амплитудата си и все повече се стесняваше към права.

Въпреки огромните усилия на целия екип майката на Джоан почина четири чеса след началото на операцията. Джоан стоеше безмълвно до нея, обхванала с ръце главата й, отчаяно молейки се тя да оживее, макар да бе вече невъзможно. Изгубила всяка надежда, Джоан се отправи да види какво става с баща й. За жалост той бе починал приблизително по същото време, както и майка й.

В един и същи миг бе загубила и двамата си родители. Изведнъж бе останала сам-сама. Единствената й мисъл в този момент бе, че нито тя, нито който и да е от колегите й са били в състояние да ги спасят. Да умрат в ръцете й — това унищожи всяка самоувереност и упование в собствените й умения и знания като лекар. Беше разстроена до такава степен, че едва ли някога щеше да продължи да работи в отделение за неотложна медицинска помощ. Почувства се неловко не само като лекар, а и като човек. Беше направила ужасна грешка. Тя провали репутацията и на болницата, и на колегите си. Погуби и собствените си родители! Заради тази грешка смяташе, че е абсолютно и безнадеждно некадърна. Започна да се съмнява във всяка своя мисъл и решение.

През следващите няколко седмици изпадна в такава депресия, че изобщо не можеше да изпълнява лекарските си задължения. В резултат на своите неадекватни действия за малко щеше да допусне смъртта на един пациент. Накрая си даде сметка, че трябва да стори нещо, за да преодолее скръбта си и неспособността си да се върне към своето нормално състояние. Затова се обърна към Джийн за съвет. Така се стигна до молбата за осем седмичен отпуск.

Мислеше си, че като изпълнява завещанието в съответствие с последната воля на родителите си, ще може да прекара това време насаме и на спокойствие, докато преодолее болезненото чувство за вина и за неизпълнен дълг. Но до този момент нищо не й помагаше да отпъди мрачното си настроение и ужасяващия спомен от онова нощно дежурство. Животът в тяхната къща, всички техни вещи наоколо, масата, на която се бяха хранили, любимият стол на баща й — всичко това дори още повече засилваше болката и страданието й.

Джоан се обърна по гръб на голямото масивно легло и се загледа в балдахина на яркожълти и бели ивици. По страните й се стичаха сълзи от спомена за преживяната мъка.

Нищо не се бе променило. Нищичко не можеше да се промени и в бъдеще.

Беше се провалила.

И именно заради това родителите й бяха мъртви.

Джоан притвори очи, опитвайки се да сподави напиращите сълзи, извърна се отново и продължи да хлипа, заровила лицето си във възглавницата, докато постепенно се успокои и неусетно заспа.

На следващата сутрин се събуди замаяна след петнадесетчасовия непрекъснат сън и непознатата обстановка наоколо я смая. Къде бе попаднала? И защо бе заспала облечена и бе събула единствено чорапогащника и обувките си? Защо очите и лицето й бяха подпухнали така, сякаш е боледувала или е плакала цяла нощ?

Повдигна глава от възглавницата и я разтърси, като се опитваше да дойде на себе си, след което разгледа любопитно стаята. Още бе твърде сънена, за да си спомни какво се бе случило. Знаеше, че е виждала тази стая и преди, защото наоколо нямаше нищо, което е непознато, но къде точно се бе озовала, не можеше да разбере.

Обзе я панически страх. Сърцето й заби лудо, когато изведнъж си даде сметка, че поради сериозната психическа травма, която бе преживяла, нищо чудно да бе изгубила и паметта си. А може би просто не искаше да си спомни как е попаднала тук, което също обясняваше кошмарното й състояние — като след прекаляване с приспивателни. Нещо ужасно се бе случило и Джоан се напрегна да си спомни какво бе то.

Още веднъж огледа стаята, а след това и изцапаните си раздърпани дрехи.

Какво й се бе случило, за Бога!?

Тя притисна ръка към сърцето си и се отпусна отново на възглавницата, докато размисляше какво да прави. Как да дръзне да излезе от тази стая, когато нямаше понятие кого би трябвало да срещне отвън? Ами ако това, което не можеше да си спомни, бе някаква дебнеща я опасност?

Докато лежеше, схваната от нерешителност и страх, дочу гърлен мъжки глас откъм близкия прозорец. Мъжът казваше нещо за някаква ключалка на врата. Джоан тутакси си спомни: Адам. Усмихнатото му лице изведнъж изплува в спомените й и след като бе разпознала гласа му, Джоан мигом възстанови всичко, което се бе случило до този момент.

Тя се успокои, че не е замаяна от някакво лекарство, а просто затормозеното й съзнание бе отказало да върне назад лентата от предишните дни. Чувстваше се толкова изтощена от плача, преди да заспи, че ако не бе слънчевата светлина, нахлула в стаята й откъм изток, едва ли щеше да стане с охота. Утрото я накара да се отърси от мрачните си мисли и болезнените спомени за смъртта на родителите си поне за кратко.

Джоан се усмихна, когато си спомни какви опасения я бяха обхванали само преди броени минути. Слава Богу, никой не я бе затворил на това странно място. Тя беше само на гости. В дома на Адам Джонсън. Гост в миналото… в 1889 година. Мисълта за това я развълнува и едновременно я разтревожи така, че Джоан окончателно се разбуди. Обстановката наоколо вече й се струваше разбираема, но все пак малко непривична. Убеди се, че скокът във времето не бе шега или сън — тя наистина се бе озовала в 1889 година. При тази мисъл Джоан се изправи и отметна от себе си вълненото одеяло, което преди не бе забелязала.

Зачуди се защо никой не я бе събудил. Ъгълът, под който слънчевите лъчи огряваха стаята й, подсказа, че вече е късна утрин. Тя погледна към часовника. Беше почти девет. Беше проспала вечерята и след това не се бе събуждала цялата нощ. Скочи от леглото и затупа с босите си крака по килима към малката тоалетка и изящната порцеланова стомна, в която се надяваше да открие прясна вода, за да измие лицето си и да пийне.

По пътя тя се препъна в нещо на пода, което със странната си форма приличаше единствено на нощно гърне. Добре си спомняше, че гърнето не бе там предишната вечер. Също както и одеялото, с което бе завита, а и сгънатата и поставена на края на леглото нощница. Тя бе убедена, че обувките й все още бяха на краката й, когато легна по очи на леглото и се разплака. А сега бяха на пода до леглото.

Някой бе влизал в стаята й през нощта и се бе погрижил за нея. Тя се почувства крайно неловко при мисълта, че този някой може да е бил Адам. Дали бе влизал в стаята й тази нощ? Тя хвърли бегъл поглед към вратата, свързваща нейната стая със спалнята на Адам, и се поуспокои, когато видя, че е затворена. „Но дали е била затворена през цялата нощ?“ — хрумна й изведнъж. Може спокойно да е влязъл и да се е върнал обратно в своята стая, като е затворил внимателно след себе си — това оставаше пълна загадка за Джоан.

Тя се почувства още по-неудобно при мисълта, че нощното гърне е било донесено, за да се чувства по-спокойна, ако има такъв проблем. Нали в цялата тази огромна къща тоалетната бе само една и се намираше чак долу на задната веранда.

Какъв лукс, отбеляза Джоан, малко понамръщена от учудването си. Добре, че вечерта не бе яла нищо, което да я накара да се възползва от това старомодно приспособление. Ако имаше късмет, щеше да се стиска, докато се върне в своето време.

С два пръста Джоан хвана смехотворния предмет за дръжката и го отмести от пътя си с мисълта, че е цяло щастие, че двадесети век й спестява подобни неудобства. В дома на родителите й я очакваха цели три бани.

Джоан се сети, че не си носи гримовете, а дрехите й бяха толкова смачкани, колкото и леглото, от което току-що бе станала. Наплиска лицето си със студена вода, за да облекчи натежалите си клепачи. После внимателно подсуши кожата си, стараейки се да не изтрие напълно грима, размазан от сълзите. За нейно дълбоко разочарование от него не бе станало нищо.

Наведена към овалното огледало над тоалетката, Джоан се постара да оправи с ръце дългата си тъмна коса. Тъй като не разполагаше със сешоар, нито с маша, пък и тук нямаше електричество, тя бе доволна, че къдренето й от предната сутрин се бе запазило.

Когато косата й прие що-годе приличен вид, тя се върна до леглото и нахлузи обувките си, след което бързо се отправи към долния етаж на къщата, нетърпелива да види и да преживее колкото се може повече неща през времето, което й оставаше. Искаше й се да се върне в своето измерение при колата си, преди да се стъмни. Това означаваше, че има на разположение осем часа.

Тъй като бе проспала вечерята, Джоан изпитваше страшен глад и апетитният аромат, долавящ се откъм кухнята, й достави истинско удоволствие. Тя лесно откри трапезарията и там намери настанилия се на стола до масата д-р Джонсън. Пред него се виждаше огромна порция пържени яйца с шунка. „Такава храна за един сърдечно болен?!“ — озадачи се Джоан, а после си даде сметка, че той няма как да знае колко пагубно е влиянието на такива храни върху хора с неговото заболяване. Холестеринът и неговото съдържание в кръвта се бяха превърнали в основен проблем на човечеството едва към средата на XX век.

Първата й реакция бе да го предупреди, че подобна храна е извънредно опасна за него, но после се досети, че доктор Джонсън веднага ще полюбопитства за подробности и ще поиска да знае откъде Джоан е така добре осведомена. Вместо да обяснява неща, които все още не бяха известни никому през 1889 година, тя предпочете да остави възрастния лекар да се наслади на закуската си.

— О, радвам се, че най-после сте се събудили — я посрещна Парк с жизнерадостна усмивка.

Той понечи да се изправи, но после премисли и махна с ръка към празния стол срещу себе си.

— Бих ви помогнал да се настаните, но Лоуман каза, че за известно време ще трябва да се въздържам от резки движения. Явно си е втълпил, че съм имал сърдечен удар или нещо такова.

— Чудя се дали някой друг не го бе казал преди това — рече Джоан с усмивка.

Като се увери, че на срещуположното място вече е сервирано, тя побърза към стола и едновременно с това запита:

— И какви са прогнозите на д-р Лоуман?

— Смята, че ще мога да се възстановя и дори да подновя практиката си, ако обаче се съглася да почивам през следващите няколко седмици, за да може тялото ми да се съвземе. Нареди ми и да не участвам в никакви кросове или маратони, като че ли бих го сторил…

Джоан предположи, че д-р Лоуман е казал много повече от това.

— А какво мисли д-р Лоуман за отока на тила ви? — попита тя.

Парк примижа от болка, когато докосна травмираното място.

— Каза само, че ако не съм послушен и не се погрижа за здравето си, ще ме тупне втори път на същото място.

Джоан се разсмя. Допадна й хуморът на този д-р Лоуман.

— Имал е основание!

При тези думи тя постави ръка на стола, който й бе посочил д-р Джонсън, и се озърна да види кое е мястото на Адам. Около масата не се виждаха други столове.

— Сигурен ли сте, че мога да седна тук? — попита тя.

— Разбира се. Единствено Адам използва това място, но той закуси точно преди два часа — Парк приятелски поклати глава. — Скъпо дете, часът е почти девет.

„Е и?“ — помисли си Джоан, като разсъждаваше, че девет е съвсем приемлив час за закуска, особено след като нямаше да ходи на работа тази сутрин.

— А в колко часа обикновено закусва Адам? — позаинтересува се тя.

— В 6,30. Както и аз самият. Днес обаче аз също, неизвестно по какви причини, се успах. Сигурно е от лекарството, което Лоуман ме накара да изгълтам снощи — при тези думи Парк погледна безпомощно, сякаш за да подсили впечатлението, че е бил насилен. — Така уверено ми даваше онези смеси в шишенца, че човек би помислил, че сам ги е правил. Когато отворих очи тази сутрин, главата ми бе така замаяна от действието на всички тези лекарства, сякаш бях попаднал в друг свят.

Това прозвуча доста познато на Джоан. Тя размисли дали собствената й отпадналост тази сутрин бе резултат само от успиването. Или бе последица от пътешествието й през времето? Нещо като възстановяване след морска болест например.

— Надявам се, че не сте слизали сам по тези стъпала.

— Не, Адам ми помогна — успокои я Парк. — Нали и аз все пак съм лекар и зная кое е най-доброто за мен. Знаете какви забележителни пациенти стават от нас, лекарите. Предполагам, че и вие сте същата, когато боледувате — сигурно следвате всички указания, независимо от това, дали винаги са смислени.

— Да, разбира се — Джоан отвърна с усмивка, щастлива, че най-после някой в тази 1889 година приема факта, че тя е лекар. Знаеше, че Адам и Дорис срещат трудности в това отношение и няма лесно да свикнат с мисълта, че една жена може да практикува подобна професия.

— Какво ли ще хапнем? — засмя се Джоан. — Умирам от глад.

— Не се учудвам, след като пропуснахте вечерята — отговори Парк. — Когато Дорис се качи снощи при вас да види защо се бавите и ви намери да спите направо върху завивките, предпочете да не ви буди. Каза, че изглеждате много уморена.

Парк не спомена, че Дорис бе споделила също, че изглежда, Джоан дълго е плакала, преди да заспи.

— Тогава Дорис е човекът, който се е погрижил с такова внимание за мене? — попита Джоан с необяснимо задоволство, че не е бил Адам. — Трябва да й благодаря.

— Да, Дорис е като грижовна майчица в този дом. Вместо да ви събуди, тя е предпочела да ви наметне със завивка и да остави поднос с храна до леглото ви, в случай че се събудите през нощта и сте гладна — отбеляза Парк.

— Поднос с храна?! — възкликна Джоан. Тя не си спомняше никакъв поднос.

— Дорис го отнесе рано тази сутрин, след като видя, че не сте го докоснали. Според нея храната е била прекалено студена и не е ставала за нищо — успокои я д-р Джонсън.

— Излиза, че тя е била два пъти в моята стая? — Джоан се удиви, че не бе чула нищо.

Знаеше, че не й се събира много сън през последните няколко дни, но не предполагаше, че е толкова изморена. Да не чуе Дорис, която е шетала около леглото й — изглеждаше й невероятно.

— Ако трябва да бъда точен, Дорис бе в стаята ви повече от два пъти. Веднъж да ви покрие, докато спите, после да ви донесе храна, няколко пъти да провери дали не сте се събудили, и накрая, за да отнесе подноса — обясни Парк и посегна към малкото медно звънче, което стоеше от дясната му страна. — Дорис може да стъпва тихо като мишка, когато реши. Малко трудно за вярване, като се има предвид каква голяма жена е, но е така.

Парк позвъни няколко пъти. Минути по-късно обектът на техния разговор се появи на вратата.

Джоан забеляза, че Дорис е с дълга тъмнозелена рокля, подобна на тази, която носеше предния ден. Отпред си бе вързала бяла престилка, която покриваше по-голямата част от роклята й. Дългата й червена коса бе прибрана отзад с панделка.

— Вие искате нещо? — попита Дорис, но като видя, че и Джоан се е присъединила към д-р Джонсън, не дочака да чуе отговора. — Радва се, че се събудили — обърна се тя към Джоан. — Аз приготвила хубаво блюдо с шунка, ориз и яйца. То още е топло и чака вас.

След тези думи Дорис изчезна, за да се появи секунди по-късно със закуската на Джоан и голяма чаша с мляко.

Джоан остана изумена от голямото количество храна, приготвено за нея. Имаше достатъчно, за да се нахрани цяло семейство. Когато почувства, че не може да сложи в устата си нито залък повече, тя отстрани чинията си. Дори след като се наяде до насита, половината от закуската остана непокътната. В същото време Парк продължаваше да поглъща на големи залъци шунката, яйцата и ориза. Джоан не разбираше как може човек да яде толкова много и да бъде толкова слаб. Явно обмяната на веществата при него не бе проблем.

— Нима ще ядеш само толкова? — на свой ред се слиса Парк, гледайки недоверчиво към Джоан. — И то след като пропусна снощи вечерята!?

— Толкова са ми възможностите — призна тя, като демонстративно поглади корема си, за да покаже, че там вече няма място. Сега, когато се бе наяла, се чудеше какво да предприеме по-нататък. Не искаше да губи дори минута от времето, което й оставаше в 1889 година, като седи и гледа една наполовина пълна чиния.

— Истината е, че ядох дори повече, отколкото мога. Може би ще трябва да се поразходя малко на чист въздух, за да прогоня усещането за преяждане.

Тя се чудеше дали Адам е все още някъде навън, или вече е заминал за Джонстаун. Джоан не знаеше работното му време във фабриката и нямаше никаква представа, кога Адам тръгва за работа.

— Почакай малко — каза Парк, като направи жест с ръка, за да я спре. — Аз очаквам специална доставка от града, която ще пристигне всеки момент.

— Каква специална доставка? — попита тя, без да разбира какво общо може да има това с нея. Може би Парк искаше тя да му помогне да отнесе съдържанието на пратката до стаята му? Но защо тогава не помолеше Дорис или някое от момчетата?

Парк извади златен часовник от джоба на жилетката си, погледна го и каза:

— Ще видиш. Очаквам да дойде всеки момент — после погледна към вратата и промърмори: — Повечето магазини на Маркет стрийт^[3] отварят от седем, а вече е почти девет часа. А го помолих да бъде там точно в седем…

— Какви магазини? — учуди се Джоан.

Преди Парк да отговори, силно почукване прозвуча някъде откъм предната част на къщата и по лицето на доктора се разля блажена усмивка.

— Ето го най-сетне — каза той.