Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (12)

Единадесета глава

Както и предишния път, Джоан бързо се потопи в атмосферата на миналия век. С излизането си от хотела тя с възхита и интерес наблюдаваше улиците, вдъхваше от аромата наоколо, вслушваше се в различните звуци на града. Повечето хора бяха приятелски настроени и й кимваха леко с глава, докато се разминаваха с нея, въпреки че няколко по-възрастни жени доста любопитно оглеждаха дрехите й дори след като бе отминала.

Може би необичайно бе не толкова облеклото й, колкото фактът, че не носеше шапка, докато се разхождаше навън, за разлика от повечето жени наоколо. Прическата й също коренно се различаваше от тези на минаващите жени. Вместо на богати букли, събрани отгоре на главата или грижливо извити отзад на врата, Джоан бе пуснала свободно дългата си коса над раменете. Това бе и предпазна мярка срещу нежелани простуди. Единственият повод, по който Джоан навиваше косата си на кок, бе, за да я пъхне в тясната хирургическа шапка при спешни случаи.

— Извинете за безпокойството — обърна се тя към един доста привлекателен и добронамерен на вид мъж, изправен пред павилион за цигари. След двадесетминутна разходка вече й бе дотегнало да се лута безрезултатно из улиците, без да може да се ориентира. Въпреки че някои от по-големите сгради й изглеждаха познати, другите постройки напълно я объркваха.

— Бихте ли могли да ме упътите към дома на доктор Парк Джонсън? Трябва да говоря с него.

— С удоволствие — отвърна мъжът и кимна вежливо. При тези думи той пъхна в джоба на жилетката си малка кожена торбичка. — Само че мисля, че по това време на деня по-лесно ще го откриете в приемната му.

Мъжът погледна към близката лутеранска църква, чийто часовник показваше почти три часа, и каза:

— По-добре е да побързате, защото, ако има повиквания за посещения по домовете, навярно ще тръгне всеки момент.

— Но доколкото зная, доктор Джонсън би трябвало да се възстановява след тежко боледуване — учуди се Джоан.

Не разбираше защо Парк се е върнал на работа толкова скоро след случилото се.

— Да, наистина е боледувал, но чух, че не било толкова сериозно. Видях го в понеделник, когато отиваше да прегледа вдовицата Рей. По всичко изглежда, че този път смъртта на шестия й съпруг истински я е съкрушила за разлика отпреди. Друго логично обяснение за това, че го вика толкова често, е навярно намерението й да го направи седмия си съпруг. Той самият е вдовец от единадесет години насам.

— Шестима съпрузи?! — възкликна Джоан. — Тя е изгубила шестима съпрузи?

Високият мъж кимна, при което бомбето му се килна и той го смъкна с ръка пред гърдите си. След това добави съзаклятнически:

— Някои я наричат Черната вдовица Рей, защото непрекъснато е в траур и се облича в черно. Други пък смятат, че всичките й мъже досега умират по много мистериозен начин. Във всеки случай доктор Джонсън бе на посещение при нея в понеделник следобед. Каза ми, че работи отново отпреди цяла седмица. И изглеждаше твърде доволен при това.

Джоан се намръщи загрижено. Парк се бе върнал на работа много скоро след пристъпа.

— И къде е неговият кабинет?

Мъжът я упъти до новата болница, която не бе трудно да се открие, и поясни:

— Кабинетът на доктор Джонсън се намира надолу по същата улица, на която е и болницата, откъм източната й част. Трябва да си е още там, но ако случайно видите голямо черно куче на входа на болницата, значи докторът е вътре. По кучето най-лесно се ориентираме къде се намира и той самият. Ако някога видите кучето му да лежи пред нечия къща, го търсете там. Двамата са неразделни.

Джоан се усмихна при спомена за верността на Шадоу.

— В такъв случай ако доктор Джонсън е в кабинета си, кучето му би трябвало да лежи отвън, нали?

— Е, когато докторът си е в собствения кабинет, кучето му има по-специални привилегии. Под бюрото му има направено легло за верния приятел. И дори най-редовно му прави по някоя сярна баня. Много от пациентите навярно се безпокоят да бъдат преглеждани на място, където в същото време на едно куче е разрешено да стои под масата. Но се оказва, че това куче е по-чистоплътно от повечето пациенти — при тези думи мъжът се ухили самодоволно, сякаш току-що бе казал нещо много остроумно. — Да не забравя, ако по някаква причина докторът си е отишъл у дома, къщата му се намира на Главната улица. Пада се седмата къща от градския парк нататък. Недалеч от методистката църква. Домът на доктор Джонсън е красива триетажна постройка от червени тухли, очертани с бели и черни линии по ръбовете. Не може да не го познаете. Отляво има малка конюшня и помещение за каретата. А отпред ще видите голяма градина с жълти цветя. Минавам всяка вечер оттам по пътя за работа.

— Благодаря ви — отвърна Джоан, заинтересувана с какво ли се занимава този мъж, че бе излязъл през деня да си купи тютюн. Тя погледна към болницата, а после реши, че мъжът навярно работи втора смяна в стоманолеярните заводи или пък държи някоя пивница от многото, разположени по Уошингтън Стрийт.

След като пресече няколко многолюдни улици, по които трополяха коне, теглещи карети, Джоан най-после откри болницата. Когато не забеляза Шадоу да лежи отвън на източния вход, тя се насочи към кабинета на доктор Джонсън. Не бе много трудно да открие малката каменна постройка, но когато се пресегна към бравата, Джоан съзря малка бележка, прикрепена с карфица за перденцето от вътрешната страна на стъклото. На нея пишеше, че докторът си е вкъщи, но може да бъде извикан само по спешен случай.

Младата жена се обезпокои, че доктор Джонсън може да се е прибрал вкъщи, принуден от някакво неразположение. Тя се отправи с бързи крачки към центъра на града и лесно откри градския парк, а не след дълго видя и къщата на доктора.

Джоан бе сигурна, че това е къщата, която й бе описал мъжът, но за всеки случай погледна малката дървена табелка, висяща на входната врата. На нея бяха изписани името Парк Джонсън и номерът на улицата. Тя влезе в двора, все още доста разтревожена за състоянието на Парк, премина по каменистата пътечка и се доближи до вратата на самата къща, където можеше да извести за присъствието си, като дръпне верижката на малък пиринчен звънец или потропа с месинговото чукче по вратата. Тя избра второто и чукна три пъти, след което изчака някой да отговори.

— Какво желаете? — запита дребна жена, чиито къдрици се подаваха иззад малката домашна шапка, нахлупена на главата й.

Жената току-що бе отворила вратата и любопитно оглеждаше Джоан от главата до петите. Изглеждаше около тридесетте.

— Бих искала да видя доктор Джонсън — съобщи Джоан, като на свой ред огледа обикновената черна рокля, белоснежната престилка и захабените ръце на жената и се досети, че тя навярно е една от двете близначки прислужнички на доктор Джонсън.

Домакинята пристъпи назад и запита:

— За кого да съобщя?

— Кажете му, че Джоан Грифин е дошла да го види.

— Необходимо ли е да вземе медицинската си чанта? — попита отново жената, като любопитно оглеждаше Джоан, сякаш се стараеше да отгатне от какво е болна.

— Не, става дума за лично посещение — увери я Джоан. — Всичко, което се иска от доктор Джонсън, е неговата приятелска усмивка.

Нещо я караше да се съмнява, че лекарят може и да не се усмихне, като я види. Поне докато не му обясни невъзпитаната си постъпка и причините, поради които си бе тръгнала така ненадейно.

— Сега ще му кажа — увери я жената и посочи към един от коридорите, за да покани Джоан да влезе вътре.

Джоан тръгна по коридора и скоро се озова в красиво и изискано подредена гостна стая, в която цялото обзавеждане бе предимно в тъмночервено, бяло и черно. Домашната помощничка я съпроводи, колкото да запали осветлението и още две малки настолни лампи, въпреки че стаята съвсем не бе тъмна. След това се отправи обратно към останалите стаи да потърси Парк.

Джоан не смееше да седне, тъй като все пак не знаеше какво ще бъде отношението на възрастния лекар към нея, след като се бяха разделили преди две седмици, без да се сбогуват. Затова тя нервно се разхождаше из стаята, разглеждайки окачените на високите стени масивни картини с пейзажи и портрети. Тя по-скоро плъзгаше поглед по цветните петна на платната, без да успее да се съсредоточи в самото изображение.

След няколко минути се появи Парк и Джоан с облекчение забеляза свежия му вид и стабилната походка. Но от погледа й не убягна умората, изписана на лицето му.

— Разбирам, че си започнал отново работа? — каза тя с надежда разговорът им да протече в приятелски тон. — Не намираш ли, че е твърде рано след такова заболяване, като твоето?

— Сега не работя толкова много, както преди — обясни Парк с лъчезарна усмивка и протегна сърдечно ръка за поздрав. Видът му определено не издаваше раздразнение от това, че я вижда отново.

— Въпреки че крия от Адам, на теб ще призная, че все още се чувствам изтощен от време на време и гърдите понякога ме заболяват, най-често, когато си поемам дълбоко дъх. Подозирам, че се дължи на онези масажи, които си ми правила, докато съм бил в безсъзнание, както ми разказа Адам. Въпреки всичко се чувствам превъзходно. Дори Джон е смаян от това, колко бързо се възстановявам — Парк се засмя и посочи към близкото канапе, поканвайки Джоан да седне. — Мисля си, че той самият предполагаше, че ще се задържа на легло още доста време, така че да се грижи за моите пациенти вместо мен. Напоследък е харесал една чисто нова едноместна двуколка, така че и да му тежи извънредният труд, поне допълнителните приходи могат да му свършат доста добра работа.

Със сърдечна усмивка Парк добави:

— Мисля си, че той доста ми завидя, когато си купих такава карета преди него — после сви рамене и приседна до Джоан. — Само че на мене ми се налагаше да сменя разбитата след катастрофата карета, нали? А и мога да си позволя да купя най-доброто, след като заедно с Шадоу непрекъснато сме в движение, обикаляйки по цял ден пациентите, които са приковани на легло вкъщи. Когато кракът на Пътник се оправи и мога отново да го впрегна, той ще заслужава една наистина красива карета.

Джоан кимна в знак на съгласие и каза:

— Колко сте добър дори към своите животни.

— Да, а също се радвам, когато зная, че и те са добре и са доволни. Освен това, да си призная, наистина съм щастлив, че съм купил пръв най-удобното и модерно нещо, което идва чак от Ню Йорк. Ако искаш, мога да те повозя по-късно, защото моята нова карета на всичко отгоре е двуместна — предложи Парк и веднага запита: — Кажи ми сега какво те води насам? Очевидно не си болна, а и да беше, имам чувството, че си от онези доктори, които винаги сами се лекуват.

— Искаш ли да узнаеш истината? — запита Джоан, твърдо решена да му обясни поне отчасти как стоят нещата.

— Защо не? — каза Парк и добави: — Готов съм да я чуя.

— Истината е, че дойдох да се извиня за това, че преди две седмици си тръгнах така ненадейно през нощта.

— Дали ще бъде невъзпитано от моя страна, ако те запитам защо все пак си тръгна по този начин? — запита Парк и въпреки че усмивката му почти се стопи, той не се намръщи, както очакваше Джоан, нито пък в гласа му се долови гняв или възмущение. Изглеждаше наистина засегнат, но прикриваше това с интереса, проявен към нейния отговор, и това наистина трогна Джоан.

— Не, имаш право да ме попиташ — отвърна веднага Джоан и погледна към светлосините му очи, които Адам бе наследил. — Истината е, че не можех да понеса мига на раздялата ни. Просто усещах, че ще ми е много трудно да си тръгна, въпреки че бе дошло време да го направя. Страхувах се, че лесно ще ме убедите да остана по-дълго.

Това бе самата истина, макар и само част от нея. Парк отвърна на погледа й, после скръсти ръце на гърдите си и огледа Джоан от главата до петите.

— Бих искал да знаеш, че има само един-единствен начин да се извиниш за постъпката си — каза той.

— И какъв е той? — Джоан повдигна удивено едната си вежда. Изобщо не бе очаквала подобен обрат в разговора.

— Можеш да ми докажеш колко много съжаляваш за постъпката си, като останеш за вечеря. Шели е опекла прекрасна тлъста гъска, която един от пациентите ми донесе вчера вместо заплащане. Така че мога да те поканя на вкусна вечеря.

— Адам ще дойде ли? — не се стърпя Джоан и потрепна от неудобство от издайническия тон на гласа си.

— Разбира се, че ще дойде, но има един проблем. С него ще бъде и Констанс Сегуин.

С намерение да прикрие чувствата си към Адам, които едва не издаде преди минута, Джоан спокойно и почти безпристрастно запита:

— Защо мислиш, че има някакъв проблем? — с огромно усилие тя потисна искреното си разочарование от предстоящото присъствие на Констанс. Не й се искаше да се срещат точно сега.

— Защото ако тя е тук, няма да имаш възможност да се извиниш на Адам, както трябва, така, както току-що се извини на мен — обясни Парк и присви пръстите на ръцете си, сякаш търсеше изход от критична ситуация. — Изобщо не ми се иска това да стане в нейно присъствие, а същевременно желая той да чуе истината за твоето заминаване колкото се може по-скоро.

— Но защо? Да не би да ми се сърди, задето си тръгнах по този начин?

— Не знам дали сърдит е точната дума, но след твоето заминаване той изпадна в истинска депресия. Изобщо не ми проговори онази сутрин, когато се върна, след като безуспешно те бе търсил.

— Той ме е търсил? — запита Джоан, чувствайки едновременно задоволство, че Адам е тръгнал да я издирва, и вина за това, което му бе причинила. Изобщо не бе предполагала, че ще е толкова загрижен за нея.

— Разбира се, че те е търсил, и то дълго, след което се върна разгневен, че не те е открил, и се затвори в кабинета си, където остана през целия ден. Ако не се налагаше да наваксва с лекциите си, отложени поради моята злополука, навярно би стоял затворен в кабинета си цялата седмица. Но трябваше да излезе в четвъртък следобед и да отиде до Джонстаун да си прочете лекциите. Когато се върна, вече не бе така намръщен и отчаян, но все пак бе в достатъчно лошо настроение, затова реших да се върна в своя дом. И без това, докато стоеше непрекъснато в кабинета си, аз самият доста скучаех. Действително се бях изнервил от безделието и скуката.

— Навярно е бил много обиден от моето ненадейно и толкова нетактично отпътуване. Наистина не исках да го засегна. Просто не можех да се сбогувам с него.

— Е, сега си готова да се видиш с него отново — каза развеселено Парк. — Мисля, че моментът е доста подходящ. Тъй като мрачното настроение не го е напуснало, откакто ти си тръгна, най-добре ще е да му се извиниш час по-скоро.

Възрастният лекар отпусна глава назад на канапето и присви очи, потънал в размисъл.

— Само да имаше някакъв начин да отклоня поканата за Констанс тази вечер.

— Не можеш да го направиш. Твърде неучтиво е — каза Джоан, въпреки че одобряваше идеята.

— В такъв случай трябва да измисля нещо, така че Адам да дойде по-рано и да можеш да разговаряш с него. Как бих могъл да я накарам да го остави сам?

„Ами като я изхвърлим през прозореца!“ — помисли си Джоан и се усмихна на садистичното си хрумване. Едва се сдържа да не изрече на глас мислите си.

— Защо да не отида при него сега и да му се извиня? Къде се намира работата му?

Парк се намръщи.

— Сигурно вече е с Констанс. Имаше някакъв прием, на който планираха да отидат заедно. Нещо свързано с бента на езерото Коунмах.

Стомахът на Джоан я присви. Тя самата не знаеше дали причината за това бе фактът, че Адам е на прием заедно с Констанс Сегуин, или защото стана дума за обречения бент на езерото, което предстоеше да унищожи целия град.

— А кога ще пристигнат тук?

— Казах им, че ако нямам повикване, ще вечеряме в седем — отвърна Парк и в този миг очите му светнаха. — Хрумна ми нещо! Когато дойдат тук, те ще се отбият първо в салона. Ще се престоря, че нещо не ми е добре, и това ще накара Адам да излезе от стаята. Когато се появи, смятам да ви оставя двамата да си изясните нещата.

— А как ще обясним моята внезапна поява на Констанс, когато дойде време да се върнем в салона?

Парк я погледна, без изобщо да трепне.

— Нямам намерение да й обяснявам нищо. Не й влиза в работата кого каня на вечеря и защо.

Имаше почти цели два часа до идването на Адам и Констанс. Джоан бе изкаляла обувките и долната част на роклята си, докато се добере до Джонстаун, и затова реши да иде до хотела и да смени облеклото си. Тя подбра една от дългите рокли от крепон с реглан ръкав и колан на талията. Обу чифт удобни обувки с нисък ток, които едва се забелязваха изпод полата й. Не й се искаше да изглежда прекалено висока или старомодно облечена покрай ниската блондинка с южняшки акцент.

Като се досети, че косата на Констанс по всяка вероятност ще бъде вдигната нагоре с няколко спускащи се къдрици, Джоан реши да направи прическата си по-интересна и извади от чантата си няколко от декоративните щипки и гребени за коса, които бе взела със себе си. След като внимателно придърпа косата си назад и я вдигна в изящна извивка, тя я закрепи с два декоративни гребена и я отпусна грациозно над голите си рамене.

Към шест и половина тя се върна в дома на Парк и нетърпеливо зачака появата на Адам и Констанс. Когато дочу тропота на коне, теглещи карета в близост до къщата, Джоан бързо се оттегли в една от спалните, както й бе наредил Парк. Въпреки че не бе уверена доколко възрастният лекар ще успее да се престори на болен, то поне предполагаше, че по някакъв начин ще постигне желания ефект. Само след броени минути щеше да се срещне на четири очи с Адам. Знаеше, че той едва ли ще бъде безкрайно щастлив да я види отново, поне не и преди тя да успее да му се извини.

Нетърпеливата посетителка се изправи до отворения прозорец, от който се виждаше безупречно поддържаният заден двор на къщата. Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да успокои нервите си. Въпреки че бе видяла току-що как Парк преминава разстоянието до салона, Джоан се стресна при оглушителния трясък на счупено стъкло и последвалите бързи стъпки и крясъци на Парк.

— Адам, току-що съборих този проклет часовник в коридора. Можеш ли да ми помогнеш да го съберем и да го поставим на мястото му.

Само след секунда Джоан дочу ниския тембър на Адам, но едва когато той вече се бе приближил достатъчно, успя да долови думите му:

— Имаш късмет, че не се нарани ти самият.

— Да, наистина. Не мога да разбера от какво се катурна това чудо. Исках само да го навия. Сигурно е от шума, който долових откъм спалнята.

— Шум? Какъв шум?

Джоан буквално се смрази. Сърцето й сякаш спря в мига, докато очакваше двамата мъже да се появят на вратата, и когато те наистина влязоха, тя вече почти бе изгубила съзнание. По лицето на Адам за броени секунди се смениха изненада, тревога и накрая гняв.

— Какво търсиш тук? — запита той и пристъпи напред до прага, без да влезе изцяло в стаята.

— Иска да ти каже нещо — намеси се Парк, след което бързо прегърна през раменете Адам и го бутна вътре в стаята. — Нещо, което според мене не би могла да ти каже в присъствието на Констанс.

И преди Адам да успее да реагира, Парк се пресегна и бързо затвори вратата, като ги остави съвсем сами. Джоан се чувстваше повече от неловко.

— Е? — попита Адам, обръщайки поглед към Джоан. — Какво искаш да ми кажеш?

Той изглеждаше повече слисан, отколкото разгневен.

— Не толкова да ти съобщя нещо — каза Джоан и забеляза, че устните й са пресъхнали, затова леко ги навлажни с език и бързо продължи: — по-скоро бих искала да те помоля за нещо. Дошла съм да се извиня за това, че си тръгнах така ненадейно, без да се сбогувам с тебе и с баща ти така, както би трябвало. Едва по-късно, когато бе вече безвъзвратно, осъзнах колко неправилно съм постъпила. Беше доста неучтиво от моя страна да си тръгна така.

— А защо все пак го направи? — запита Адам с тон, който изразяваше искрения му интерес към отговора й.

— Ще се опитам да ти го обясня така, както и на баща ти. Истината е, че нямах сили да си тръгна, въпреки че бе настъпил моментът да го сторя. Страхувах се, че ако остана да се сбогувам с тебе очи в очи, а не писмено, ти би направил или казал нещо, което да ме убеди да остана още при вас. А аз наистина трябваше да си тръгвам.

— И какво те накара да мислиш, че няма да те пусна да си тръгнеш? — попита Адам и скръсти ръце на гърдите си, след като се приближи към нея.

Едва сега Джоан обърна внимание на костюма му и на това, колко елегантен изглеждаше той в тези дрехи. Досега не го бе виждала в този костюм и тя се запита дали случайно не е нов, тъй като кройката му бе по-различна.

— Все пак ти бе на гости у нас почти цяла седмица. А това е по-дълго от гостуването на когото и да било в моя дом.

Джоан внезапно се натъжи и изпита самосъжаление, което я накара да погледне встрани. Не бе очаквала да я посрещнат толкова студено.

— Всъщност ти нали?… — тя не успя да довърши.

— Нямаше да те пусна да си идеш? — довърши вместо нея Адам, за да се увери, че това е имала предвид.

В този момент той неочаквано разтвори ръце и я прегърна.

— Да, наистина нямаше да ти разреша да си тръгнеш. Правилно си предположила, че щях да се опитам да те задържа. И ако не бях успял, възнамерявах да поискам разрешението ти да те навестявам в Питсбърг.

Джоан бе толкова изненадана от внезапното признание и действията на Адам, че не успя да стори нищо друго, освен да се отдръпне. Все пак не биваше да забравя, че неговото сърце принадлежи на друга жена. Нямаше никакво право да се намесва в живота им. Въпреки това тя се отпусна отново в ръцете му и погледна въпросително усмихнатото му лице:

— Не смяташ ли, че Питсбърг е доста далече, за да идваш да се срещаш с една жена?

— Не и в случай, че става дума за толкова красива и обаятелна жена като тебе — призна Адам, щастлив, че най-после му се удава възможност да й обясни чувствата си. — Ако искаш да знаеш истината, почувствах се ужасно, когато разбрах, че си заминала. Заедно с това бях изпуснал и единствената възможност да ти разкрия чувствата си.

— А сега как се чувстваш? — попита Джоан, като не разбираше защо още не е сменила темата на разговора.

Тя не бе дошла, за да го изкушава. Идването й бе свързано само с това, че Адам ужасно й липсваше. И все пак бе любопитна да узнае какви са неговите чувства.

— Заинтригуван съм — призна Адам и се усмихна, при което сините му очи блеснаха щастливо, — поне за това съм сигурен.

Джоан се засмя на думата, която Адам бе употребил, за да опише състоянието си. Тя го запита закачливо:

— Означава ли усмивката ти, че ми е простена ужасната постъпка?

— Мадам, смятайте, че съм ви простил в момента, в който отново ви видях. Има нещо във вас, което ме прави неспособен да Ви се разсърдя!

— Добре. Ужасно се притеснявах, че съм застрашила нашето приятелство, като постъпих така глупаво.

— Струва ми се, че нашето приятелство не е нарушено от нищо — потвърди Адам и в следващия миг се сети, че Джоан бе наблегнала на думата „приятелство“. Сякаш го предупреждаваше, че не е готова за нищо повече в отношенията си с него. Въпреки че изгаряше от желание да се възползва от близостта им и да я целуне страстно, се отдръпна леко и запита:

— Ще останеш ли за вечеря?

— Да. Баща ти ме покани. Искам само да се погледна и да се освежа — отвърна Джоан и добави: — Идвам след минутка.

— Трапезарията се намира надолу по коридора и вляво — обясни Адам и се отправи към вратата.

Джоан се загледа след него, а след това си спомни последния път, когато му бе споменала, че иска да се освежи, и й стана смешно.

В този момент Адам понечи да отвори вратата и се обърна към нея с думите:

— Радвам се, че се върна.

В коридора той срещна баща си, на чието лице бе изписана най-щастливата и закачлива усмивка, която човек би могъл да си представи.

— Предполагам, че си замесен в това нейно завръщане? — запита подозрително синът.

— Не, ни най-малко — отвърна Парк и вдигна невинно ръце. — По-скоро се чувствам виновен, задето потроших стария износен часовник. А колкото до завръщането й, за да се извини, това си е изцяло нейно решение.

При тези думи Парк намигна на изправилата се до вратата Джоан, като едва сдържаше усмивката си, и довърши:

— Въпреки че искрено се радвам, че се е решила да го направи.

Адам погледна към баща си, почувства се безсилен да добави каквото и да било към неговите думи и тръгна по коридора, като клатеше глава.

Докторът се загледа след него с доволен вид, след което се обърна към Джоан:

— Ще се видим след няколко минути. Трябва да направим още нещо.

След тези думи той се втурна по коридора като двадесетгодишен младеж.

Джоан недоумяваше какво бе имал предвид, като каза, че имат да свършат още нещо. Нали вече се бе извинила на Адам, а той най-благородно й прости. Какво още можеше да се желае? Тъй като предполагаше, че скоро ще разбере какво точно е имал предвид хитроумният познайник, тя се зае да пооправи външния си вид. Както очакваше, Констанс едва не припадна, когато я видя. Въпреки че се бе настанила удобно в центъра на уютното канапе, облечено в червено-бяла раирана дамаска, Констанс буквално се вледени, когато Джоан влезе в трапезарията. В очите й проблесна злобно пламъче, а лицето й се зачерви от яд, при което почти се сля с червената й рокля. Джоан се запита дали Констанс бе подбрала нарочно цвета на дрехата си в унисон с тапицерията на канапето в стаята.

— Мислех, че вече сте се върнали в Питсбърг? — едва произнесе тя, а слисаният й поглед скачаше от Джоан към Парк и Адам и обратно.

Констанс изглеждаше така, сякаш току-що бе срещнала най-върлия си противник. Може би това я накара да се изправи и припряно да тръгне към Адам. Стисна го за лакътя с присъщото си кокетство подобно на умилкваща се котка.

— Да, тя наистина си бе отишла — поясни Парк, за да овладее ситуацията. — Но сега отново е за малко на гости у дома.

— За колко време? — запита крайно нетактично Констанс и присви зелените си очи така, че независимо от отговора присъствието на Джоан явно не й бе по вкуса.

— Зависи — отвърна Джоан без колебание. — Ще остана толкова, колкото благоволи домакинът.

— А това означава, че можеш да останеш цяла вечност при нас — добави жизнерадостно старият Джонсън.

Той целият сияеше от радост и не пропусна да се усмихне лъчезарно на Джоан.

— При това положение можеш да си вземеш нещата и да се преместиш тук — бързо добави той.

Констанс се обърна рязко към Адам в очакване и той да каже нещо, но когато видя, че той продължава да гледа с любопитство баща си, се намеси с груб тон:

— Не мисля, че е твърде уместно!

— Защо смяташ така? — запита с престорено неразбиране Парк. Явно бе решил да изиграе някакъв номер на Констанс.

Зелените очи на блондинката се разшириха от възмущение и след това отново се присвиха злобно.

— Ами най-малкото поради това, че тя не е омъжена и нито един от вас двамата с Адам не е женен. А след като всички знаят, че Адам не би могъл да се интересува от нея, защото той си има мене, тогава хората биха предположили, че вие, доктор Джонсън, се интересувате от тази жена. Не забравяйте, че тя е почти два пъти по-млада от вас, тоест почти на възрастта на вашия син. Да знаете, че ако тя се премести да живее при вас, хората ще започнат да сплетничат! Достатъчно бе, че се задържа толкова дълго в дома на Адам преди две седмици.

— Първо на първо, тя не е два пъти по-млада от мен — заяви Парк с обиден тон и повдигна брадичката си, преструвайки се на засегнат. След това направи знак с ръка на Джоан и кимна с благодарност, когато тя повдигна своята в отговор.

— Какво ще кажеш, Джоан? Би ли останала тук за няколко дни? Ще си спестиш парите за хотел, а и тук ще разполагаш с много по-голяма стая.

Джоан бе решила първоначално да му откаже, при това колкото се може по-вежливо, но когато дочу още една от шумните въздишки на Констанс, тя изпита истинско злорадство, бързо премисли и отвърна:

— Благодаря за поканата. Ще се възползвам от нея.

При тези думи Констанс окончателно пребледня.

— Адам, няма ли да кажеш нещо? Едва ли ще й разрешиш да остане в тази къща заедно с вас двамата!

— Това не е мой дом — отвърна Адам и вдигна рамене, след което присви гневно устни, забелязал, че Констанс се кани да припадне.

— О, не, само това не — измърмори Парк, когато Констанс примигна и пребледня, след което се отпусна вяло в ръцете на Адам.

— Тя припадна — възкликна Джоан, почувствала се виновна за това, което се случи. В този момент лекарската съвест у нея взе надмощие.

— Отпуснете я бързо на пода — нареди тя на Адам, след което се обърна към Парк: — Сложете една възглавница под краката й!

Тя бързо коленичи и потърси пулса на Констанс. Успокои се, като усети стабилните отчетливи удари. После се увери, че и дишането е в ред. Джоан погледна въпросително към Парк, който се бе надвесил над нея, и случайно мярна и погледа на Адам, насочен към голото й рамо.

— Бихте ли ми донесли ножици — помоли тя.

— Не се тревожи чак толкова — посъветва я лекарят, след което се изправи, пристъпи към близкия шкаф и шумно започна да претърсва съдържанието на едно чекмедже. — Само след минута ще се свести и ще бъде пак толкова разгневена, както и преди малко.

— Но в момента не й достига въздух — изрече Джоан. Тя сръчно разкопча хилядите кукички и копчета на червената атлазена рокля, така че дрехата се отпусна и дишането на припадналата можеше да се улесни. После пое сръчно ножиците от ръцете на Парк и като измъкна корсета на Констанс, разряза стотиците връвчици. Бе невероятно колко стегнато бе привързан корсетът, след като така мощно се освободи гръдният й кош.

Когато след няколко секунди очите на Констанс се отвориха, тя явно бе доста учудена, че над нея бе надвесен не Адам, а Джоан. Едва успя да проговори от обхваналия я гняв:

— Какво се е случило? — възмути се тя.

— Припаднахте — отвърна й Джоан, като продължаваше да гледа разгърдената Констанс.

Сега корсетът вече не можеше да се стегне и завърже по никакъв начин. Тя се извърна, като едва сдържаше усмивката си, и погледна към Парк, който току-що бе осъзнал същото.

Адам стоеше отстрани и гледаше напълно безучастно. Той само отбеляза:

— Ти припадна, но сега си добре. Джоан ти разряза корсета, за да можеш да дишаш.

— Какво ми е направила с корсета?! — почти извика Констанс и мигом опипа гърдите си. Там имаше около петнадесет сантиметрова дупка на роклята й. Очите й щяха да изскочат от орбитите си. Такова възмущение напираше в тях.

— И добре, че го направи — намеси се Парк с авторитетен тон. — Защото едва тогава лицето ти престана да бъде мъртвешки бледо и порозовя.

При тази гледка Джоан забрави, че изпитваше известно съжаление за комичното й състояние, и отново извърна поглед настрани, за да прикрие напиращата подигравателна усмивка.

— Адам, искам да си ида вкъщи — рязко изрече Констанс, като се изправи.

Тя придържаше краищата на роклята си, за да прикрие гърдите си. Без изобщо да дочака отговора му, Констанс се отправи с бесни крачки към вратата.

— Май няма да останем за вечеря — съобщи Адам и я последва с безизразно лице. — Ще се върна, след като я изпратя.

Парк едва ги изчака да излязат и се ухили ехидно, поглеждайки към Джоан.

— За малко да забравя! Очаква ни вкусна препечена гъсчица! Хайде на вечеря. Прегладнял съм като вълк.