Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (14)

Тринадесета глава

До сряда Адам вече окончателно бе изгубил търпение и реши на всяка цена да разкрие тайните и загадъчността около личността на Джоан Грифин. Парк бе спешно повикан да акушира на една жена, чиито две предишни деца бяха мъртвородени. Адам и Джоан останаха насаме и това бе сгоден случай да се опита да я предразположи. Ако сега не можеше да я убеди да се разкрие пред него и да му разкаже малко повече за себе си, щеше да му се наложи наистина да наеме някой таен агент, за да научи всичко за Джоан.

— Ти никога не говориш за себе си — отбеляза той с равен тон.

Адам си наливаше втора чаша течен шоколад. Нощта бе необичайно студена и затова Шийла бе приготвила цяла кана от горещата напитка, която им сервира на поднос в салона, където се бяха оттеглили след вечеря. Тя бе успяла да затвори всички прозорци на долния етаж, както и да запали малък огън в камините в няколко стаи, докато Адам и Джоан приключваха вечерята си.

— Защо не обичаш да говориш за себе си? — запита той отново.

Джоан тъкмо се бе облегнала на възглавничките на канапето с намерението да прекара няколко спокойни часа край камината в разговор с Адам, когато чу въпроса му и цялата настръхна от тревожното предчувствие за недотам спокоен разговор с Адам.

— Какво искаш да кажеш? Напротив, смятам, че говоря за себе си.

— Не, не е вярно. Винаги говориш със заобикалки и никога не казваш нищо конкретно за самата себе си. Когато стане дума за тебе, винаги успяваш да извъртиш разговора така, че аз да отговарям на твоите въпроси.

Адам се отпусна назад в канапето, като придържаше внимателно чашата от китайски порцелан в широката си длан.

— Това е така, защото твоят живот е толкова интересен и занимателен — отвърна Джоан, надявайки се да отклони вниманието му с ласкави и нежни думи. — Едновременно си химик, геолог, банкер, преподавател, фермер и се занимаваш с екология.

— С какво се занимавам? — не разбра Адам и действително се отвлече за миг от подхванатия разговор.

— С екология — отвърна Джоан, но веднага се досети, че през 1889 година този термин едва ли се е употребявал, затова се опита да обясни: — Това е наука, която е посветена на опазването на природата. Нали ти сам ми каза колко много от земите са обсебени от дърводобива и рудодобива. Освен това ми разказа как си засадил нови дървета на собствената си земя и си поискал разрешение да пресадиш фиданки на територията на Камбрийските заводи. Точно с това се занимават истинските еколози.

— Да, така се предотвратиха земните свличания и се задържа нахлуването на вода след обилните дъждове — поясни Адам на свой ред и си спомни, че наистина бе разяснявал на Джоан защо именно тези места са засадени с много дървета, а някои други планински масиви са буквално оголени. — При това знаех, че ако не се засаждат нови дървета, скоро няма да имаме никакъв дървен материал.

— Това означава, че имаш прогресивно мислене.

Именно това бе и истинската причина, поради която Адам бе приел факта, че тя е лекар, въпреки че живееше във век, в който никой мъж не би повярвал на подобно нещо. Дори жените трудно възприемаха тази идея, тъй като през 1889 година жените медици са се брояли на пръсти. Пък и те са се намирали в големите градове, където е имало и достатъчно хора с либерални възгледи, които да не се съмняват във възможностите на жените да лекуват. Другата възможност за жените, положили Хипократовата клетва, е била да се насочат към Дивия запад, където не са достигали лекари и дори жените са били добре дошли.

— Виждаш ли, ти знаеш толкова много неща за мене, а аз — абсолютно нищичко за тебе. Вече си цяла седмица с нас, а не съм научил много повече от онова, което знаех и преди, когато се появи онази сряда. Дори нямаш намерение да ми кажеш колко време ще останеш този път и къде смяташ да идеш, когато си тръгнеш отново. Защо постъпваш така? — Адам се постара въпросът му да прозвучи безпристрастно. — Нали не криеш свръхсекретни тайни от своето минало?

Джоан се замисли как би могла да отвърне на този въпрос. На практика тя дори нямаше минало в този смисъл, който подразбираше Адам, поне що се отнася до неговия век.

— Не, нямам никакви тайни в миналото — отвърна Джоан. — И освен това смятам, че през цялото време говоря за себе си. Как иначе щеше да научиш, че съм лекар и че родителите ми са починали преди шест седмици? И откъде би могъл да знаеш, че от дете обичам да пия чаша горещ шоколад, преди да си легна вечер?

— Да, но ти никога не споменаваш нещо по-конкретно. Зная, че си лекар, който доста разбира от хирургия, но нямам и понятие в коя болница работиш и къде живееш. Зная, че скоро ще си тръгнеш, но нямам представа кога точно. Предполагам само, че отново можеш да си тръгнеш незабелязано през нощта, без дори да ме предупредиш и без да мога да те открия.

— Никога няма да постъпя отново така — увери го Джоан. — Този път смятам да те предупредя, когато реша да си тръгна.

— Това наистина ме успокоява, но аз също бих искал да мога да ти се обадя или да те навестя в Питсбърг, след като си заминеш. Как бих могъл да го сторя, след като дори не зная къде живееш? Дори не мога да преценя дали е редно да ти се обаждам. Всеки път, когато намекна, че искам да те опозная по-отблизо и да станем нещо повече от приятели, ти старателно отбягваш темата — при тези думи Адам се приведе напред и се вгледа в лицето на Джоан. — Да не би да има някой друг в твоя живот? Някой, заради когото не смееш да се откриеш пред мене? — той си пое дълбоко въздух и продължи: — Да не би някой вече да е завладял сърцето ти?

Джоан помисли дали би могла да му разкрие истината, и после реши, че едва ли ще му навреди, ако узнае за Томас. Тя остави чашата си настрана и се обърна към него:

— Някога действително имаше един мъж в живота ми. И аз твърде много държах на него. Но това бе доста отдавна и също като тебе успях да надмогна болката, която изпитах, след като той изчезна.

Вероятно Джоан бе преживяла подобна на неговата загуба и Адам кимна с разбиране, след което запита:

— Да не би да е същият, за когото по-рано ми спомена, че се е оженил за друга?

— Да — потвърди Джоан и се опита да си припомни кога бе успяла да каже на Адам за това.

— А ти обичаше ли го?

— Предполагам, че съм го обичала — призна Джоан. В противен случай, ако не се бе привързала към Томас така силно, едва ли щеше да му позволи да й отнеме девствеността. Жалко, че не бе разбрала веднага прозрачната истина за неговото отношение към нея — той просто я бе използвал.

Адам прочете в очите й болка.

— Преди колко време беше това? — поиска да узнае той. Въпреки че не му беше приятно, че тя е била наранена от друг, той бе доволен, че Джоан най-накрая се разкри пред него.

— Преди много години, още по времето, когато учех медицина.

— Тогава той не живее в Питсбърг? — попита Адам, припомнил си, че Джоан бе споделила с баща му, че е следвала в Ню Йорк.

— Не, сега той работи в една частна клиника в Илиноис заедно със своя тъст д-р Уимбърлейн Стикфорд. Доколкото си спомням, не съм виждала Томас, откакто той завърши една година преди мене — тя си помисли, че така е било по-добре, защото не знаеше дали ако го види отново, няма да се изкуши да го удуши със собствените си ръце. А това би опетнило медицинското й досие.

— Името му е Томас, така ли? — повтори Адам, като се мъчеше да си представи как е изглеждал мъжът, който някога е владял сърцето на Джоан. — И как го намираше твоята приятелка Джийн?

Джоан го погледна изненадано. Тя не си спомняше да е говорила на Адам за Джийн, поне не в подробности, но явно бе споменавала нейното име пред него и като всяко друго нещо той го бе запаметил.

— Джийн го е виждала само един-два пъти, но не го харесваше. Тя има рядката способност да усеща истинската същност на човека. Предполагам, че това е предопределило решението й да стане психиатър.

— Излиза, че и тя е лекар. Да не би да работи в същата болница, в която работиш и ти?

Джоан се размърда нервно на мястото си. Тя се почуди как да обърне разговора към по-безопасни теми, без това да проличи. Вече бе кимнала в знак на съгласие, когато каза:

— Да, работим заедно.

— И в коя болница?

Джоан бе напрегната. Тя не искаше да дава конкретна информация, която може да подрони по-късно доверието към нея. Трудно можеше да се опише облекчението, което изпита, когато някой почука силно на външната врата.

Адам се намръщи. Той предположи, че Парк може би е още навън и си спомни, че бе освободил Шийла да върви да си ляга.

— Предполагам, че ще е по-добре, ако отида да видя кой е — каза Адам и се изправи бързо. Най-накрая той бе успял да предразположи Джоан да говори за себе си и сега нямаше желание трети човек да се меси в разговорите им.

— Ще се върна веднага.

Няколко минути по-късно той се върна в гостната с още двама мъже. Единият изглеждаше около двадесет и тригодишен и бе доста привлекателен и елегантен. Имаше черна къдрава коса, широки изправени рамене и симпатични лунички, които с годините бяха започнали да избледняват. Бе строен, но не и слаб, а осанката му не отстъпваше на тази на Адам.

Другият мъж бе с около пет сантиметра по-нисък и изглеждаше около двадесет и девет или тридесетгодишен. Имаше сламеноруса коса и сини очи. Брадичката му бе издадена леко напред, което му придаваше властен вид. И двамата бяха изискано облечени, въпреки че костюмът на по-високия, изглежда, бе направен от по-добра материя.

— Наистина, искахме само да поканим баща ти на големия пикник, който планираме за събота в градския парк — каза по-високият, след като двамата последваха Адам в стаята.

— Там вие ще се опитате да го убедите да се подпише под вашата петиция, така ли? — попита Адам, като се спря и погледна към двамата мъже.

— Е, ще положим усилия в тази насока — отговори по-ниският, като се усмихна приятно. — За момента д-р Джонсън е един от малкото лекари в града, които не са подписали нашата петиция. Но това е така, защото миналия месец, когато събирахме подписите, твоят баща бе сериозно болен.

В този момент другият мъж поде:

— Поканили сме и много от вашите съседи от околността, които все още не са подписали петицията, да присъстват на безплатната вечеря в събота. Това е и поводът да се отбием тази вечер у доктор Джонсън, за да го запознаем с нашите намерения и с „кръстоносния поход“, който сме предприели. Спомняте ли си Коул Гифърд, с когото се запознахте миналата седмица заедно с Констанс? Това е човекът, който сложи началото на цялата инициатива, след като бе опитал всички други средства да убеди хората, живеещи в близост до езерото Коунмах, да поправят бента.

— Да, знаем се отпреди, колеги сме — поясни Адам. — Не го познавам съвсем отблизо, но тъй като сега той работи като главен инженер на Камбрийските заводи, сме били заедно с него на заседанията на управата.

По-ниският мъж като че ли бе изчаквал възможността да се намеси:

— Коул ще достави печено месо за празничната вечеря, което ще стигне поне за петдесет души. Но самият той няма да може да присъства. Доктор Харисън Рутледж ще донесе туршия, картофена салата и плодов пунш — при тези думи мъжът вдигна замечтано очи нагоре към тавана и сякаш изричайки молитва, добави: — С Божията помощ съпругата на доктор Рутледж обеща да изпече сладкиши.

— Да, но все пак има шанс да остави на прислужницата да свърши тази работа — добави по-високият мъж, като междувременно изгледа Адам и своя придружител. — Може пък да не се опитва да ги пече сама този път.

— Да разбирам ли, че Джени Рутледж не е сред най-добрите готвачки? — попита Адам, като се засмя на коментара на своите приятели. После изведнъж се сети, че не е представил Джоан на двамата посетители, и посочи към нея:

— Андрю, Антъни, позволете ми да ви представя новата си позната.

Двамата мъже се обърнаха към Джоан в очакване Адам да продължи с представянето.

— Запознайте се с д-р Джоан Грифин.

— Доктор?! — не успя да скрие учудването си по-ниският, спогледа се с приятеля си, а после се обърна към Джоан. — Тогава вие сте жената, която е спасила живота на д-р Джонсън.

— Излиза, че вече сте чували за мен — отговори Джоан, като по този начин даде възможност да се разбере, че тя е въпросната лекарка. Бе доволна, че в гласа на мъжа отсъстваха нотки на скептицизъм. После, като забеляза, че е единствената седнала в стаята, се изправи и се усмихна приветливо. — Новините тук се разпространяват доста бързо.

— Този вид новини — да. Нямаме много жени лекари в областта — призна другият усмихнат и протегна към нея ръка. — Здравейте, аз съм Антъни Алани и също съм новопристигнал в този град. Тук съм само от година.

— Радвам се да се запознаем — каза Джоан най-сърдечно и пое подадената ръка, като я стисна здраво и я раздруса, което накара Антъни да се сепне.

— Аз пък се казвам Андрю Едуардс — представи се вторият мъж — и съм свещеник в методистката църква на Тод Стрийт.

— Драго ми е да се запознаем — рече Джоан и пое протегнатата за поздрав ръка на Андрю. — Значи вие двамата сте хората, които така усилено събират подписи за петицията, посветена на ремонта на разбития бент.

В същото време тя се чудеше дали тези хора бяха убедени, че наистина могат да постигнат нещо с начинанието си.

— Да, ние се заехме с това — отвърна Антъни и изражението му внезапно стана доста мрачно. — Въпреки че никога не сме допускали, че ще се сблъскаме с толкова много неприятности — след като се обърна към Адам, той запита: — Андрю каза ли ви за заплахата, която е получил?

— Не — отвърна Адам и погледна любопитно към другия мъж. — За каква заплаха става дума?

— Ами, струва ми се, че някой иска да ни отнеме църквата — започна да обяснява Андрю и потръпна, като че ли едва сега осъзнаваше истинската опасност. — До края на месеца мога да се окажа изхвърлен на улицата. И то само защото категорично отказах да спра да събирам подписи за ремонтирането на бента.

— Кой може да е способен на такава мерзост? — запита Адам. — Да не би да е някой от църковните настоятели?

— Нямам понятие кой го организира — призна Андрю. — Заплахата ми бе изпратена в анонимно писмо. А между другото, сред членовете на нашата група от осем души още двама са получили такива писма. Всичките до едно са анонимни и заплашителни.

— В моето писмо се казваше, че никога вече няма да бъда в състояние да работя това, с което съм се занимавал, ако продължавам да вредя на общността с тази петиция — обясни Антъни. — А също така и предупреждение да се оттегля от групата, докато не е станало късно. Слава Богу, поне не ме заплашваха с физическо насилие както в писмото до Коул Гифърд, в което го предупреждават, че някой сериозно ще си изпати заради цялата тази работа.

Адам обезпокоен погледна двамата мъже.

— Знаех си, че ще се сблъскате с доста трудности, защото много малко хора осъзнават каква реална опасност ги грози, а пък и на мнозина се нравят доходите от ловно-рибарския клуб. Но нито за миг не съм допускал, че идеята може да срещне чак такъв отпор. Какво направихте с писмата, които сте получили?

— Писмата далеч не са най-тревожното нещо — отговори Андрю. — Някой е успял да влезе с взлом в моя офис посред бял ден и да нанесе сума щети. Който и да е бил този бандит, явно целта му е била да ме накара да се откажа от петицията.

— Съобщи ли за това в полицията?

— Да, но всичко, което те обещаха, е да наблюдават внимателно офиса ми и жилището на пастора. Нищо друго не е по силите им, докато не се установи кой изпраща фаталните писма.

— Не можем да се надяваме единствено на полицията — подметна Антъни. — Затова правим всичко възможно да се предпазваме сами. На първо място, вече не обикаляме за подписи сами. Винаги сме по двама или по трима в група.

— Искате да кажете, че тези писма изобщо не са попречили на ентусиазма ви? — поклати глава домакинът.

— Да ни попречат ли?! — изрази изненадата си Андрю, сякаш някой току-що бе казал нещо крайно неприемливо. — В никакъв случай, даже напротив — работим с двойно повече решимост и твърдост, за да съберем хиляда и дори повече подписа, които според Коул са напълно достатъчни, за да предизвикат федерална намеса.

— Няма да се уплашим от някакъв местен разбойник, който на всичко отгоре е такъв страхливец, че заплашва анонимно и не смее да се разкрие — потвърди Антъни и извади малък бял плик от джоба на сакото си. — Ето, дайте го на баща си и го уверете, че няма да има никакви неприятности по време на пикника, защото полицията се съгласи да бди наоколо, докато трае мероприятието — Антъни за миг се поколеба и добави: — Ако вие двамата имате желание да присъствате, моля заповядайте. Винаги се радваме на нови поддръжници на нашата идея.

Андрю кимна утвърдително и допълни:

— Особено като знаем, че двамата сте поели риска да отидете и да видите с очите си повредения бент на езерото. Сигурно сами сте се убедили, че просмукващата се откъм дъното влага не е от естествен водоизточник, както мнозина се опитват да ни уверят. Антъни е абсолютно прав, като смята, че точно вие сте човекът, който е в състояние да накара всички онези недоверчиви хора да разберат, че бентът представлява огромна опасност за целия град.

Адам погледна към Джоан с намерението да я запита дали иска да отидат заедно на пикника. Нейното единствено желание бе да не се намесва в събитията. В същото време тя прецени, че по всяка вероятност ще се задържи тук до идущата събота, тъй като се бе убедила, че проходът не се стеснява с такава голяма скорост, както й се бе сторило първия път. Затова Джоан побърза да отговори:

— Нямам нищо против. Обичам да ходя на пикник.

— Чудесно — отвърна мигом Андрю и наметна сакото си с намерение да си тръгва. — Ще започнем в ранния следобед.

— Само дано да не вали отново — подхвърли Антъни и въздъхна, — защото в такъв случай ще трябва отново да го отложим за цяла седмица.

 

 

Както през повечето априлски дни и съботното утро се очертаваше мрачно и навъсено, но след като времето напредна и от облачното притъмняло небе нямаше изгледи да се изсипе поредният дъжд. Адам и Джоан се приготвиха за пикника. С намерението да се включи в събирането на подписката, Адам се приготви набързо и двамата поеха малко преди единадесет часа. За не повече от десет минути стигнаха до парка. Парк не беше готов, когато Адам и Джоан тръгваха, но обеща, че ще пристигне след тях.

На пикника щяха да се видят с много приятели и познати на Адам, които познаваха и Констанс и навярно бяха дочули слуховете, че той не се среща напоследък с нея. Затова Джоан реши да се приготви така, че да изглежда безупречно. За целта тя облече розовата си рокля и сложи шапката от същия плат, която Парк й бе купил още в началото.

Тя предполагаше, че тези дрехи щяха да й потрябват по време на престоя в града, и предвидливо ги бе взела със себе си на тръгване от къщата на Адам. За щастие денят бе хладен и нямаше защо да се безпокои, че може да се изпоти от толкова катове дрехи по себе си.

— Изглеждаш прекрасно — възкликна Адам, когато я съзря, и не спря да я оглежда от горе до долу с възхищение и страстен копнеж. Той самият тръпнеше от нетърпение да представи Джоан на всички свои приятели.

— Благодаря — отвърна Джоан и се изчерви от неочаквания комплимент, а още повече като усети как ръката на Адам я докосна леко по кръста, докато двамата пресичаха улицата. — Просто се постарах да изглеждам добре — добави тя.

Това бе самата истина. Джоан бе станала рано тази сутрин, за да успее да измие косата си и да я изчака да изсъхне, както трябва. Тъй като нямаше подръка нито машата за къдрене, нито специалния сешоар, тя по никакъв начин не можеше да подреди тъмните си къдрици така, както бе свикнала да го прави. Затова предпочете да прикрепи с помощта на декоративни гребени по-късата част от косите си, а по-дългите кичури остави да паднат свободно на раменете й.

Когато долови прикования в нея поглед на Адам, тя се почувства крайно неловко и кимна с глава към натрупалото се множество в далечния край на парка.

— Май са се събрали доста посетители — каза Джоан, която бе предположила, че навъсеното небе ще възпре повечето хора от участие в пикника.

— Хората се умориха да стоят все вкъщи заради тези дъждове — подхвърли Адам. — Но от три дена насам не е валял такъв проливен, като последния. Даже земята е поизсъхнала, както когато валя сняг преди три седмици.

— Имало е сняг, след като си заминах?

— И то толкова обилен, колкото отдавна не бях виждал. Цяла седмица след това се топи. После отново заваляха дъждове и земята съвсем подгизна. Нашата област два пъти се наводнява тази година.

Джоан потръпна от ужас, когато чу още веднъж подробностите. Знаеше, че това е един от факторите, които тогава са спомогнали бентът да поддаде. Поелата твърде много подземни води почва в един момент отказва да приеме повече, а проливните дъждове не спират и с това опасността неимоверно нараства.

— Дано поне днес да не вали — прошепна Джоан.

— Кой знае? — отвърна Адам и погледна към облаците, надвиснали от мрачното небе. Вятърът разроши кестенявата му коса. — Според Антъни дъждовните дни са най-подходящият аргумент за убеждаване на хората в действително грозящата ни опасност. Дори и най-слабият слънчев лъч бил в състояние да ги разколебае в напълно вероятната възможност бентът да не издържи.

— Значи, дори и слабо да превали, това няма да навреди — успокои се Джоан и погледна към небето. Тя никога не успяваше да разпознае по облаците дали ще вали, или не.

— Ето го Андрю — каза Адам и отмести ръката си от кръста на Джоан, за да махне на приятеля си. — Изглежда ми нещо разтревожен. Интересно какво ли се е случило.

— Може би този път е по-трудно да се убедят хората да подкрепят тяхното начинание — предположи Джоан.

— Навярно си права — съгласи се Адам и се понадигна, за да огледа стълпилите се в парка хора. — Къде ли е потънал Антъни? Трябваше вече да е тук — при тези думи Адам отново обхвана кръста на своята дама и двамата закрачиха бързо към групата.

Когато се приближиха, Джоан се вслуша в разговорите на стоящите наоколо хора и дочу нещо за изгорена къща и ограбена адвокатска кантора. В този момент Андрю ги забеляза и им махна с ръка.

— Вчера, докато Антъни премествал някои неща в новия си офис на Франклин Стрийт, някой нахлул и разрушил цялата кантора — започна да им обяснява Андрю, задъхан от напрежение. Той се опитваше да надвика тълпата и гласът му по-скоро наподобяваше рева на ранено животно. — Най-ужасното е, че Антъни и Катрин Макей в същото време са били в другата част на къщата и като нищо са можели да пострадат. И на всичко отгоре, докато заедно почиствахме и подреждахме кантората, някой е подпалил къщата на Коул Гифърд.

Джоан си спомни, че Коул Гифърд бе човекът, започнал организирането на петицията и цялата акция за убеждаване на властите, че е крайно време да се заемат с ремонта на бента. При мисълта за пожара в неговата къща стомахът й се сви от страх и ужас.

— Нима това наистина се е случило? — запита слисано Адам, въпреки че не се съмняваше нито за миг в думите на Андрю.

Той прокара ръка през челото си, като отметна косата си и поклати разтревожено глава.

— Значи са изгорили къщата на Гифърд?

— Засега не знаем още дали са „те“, или „той“, но е повече от сигурно, че домът на Коул е бил умишлено подпален. Пожарникарите са стигнали навреме, колкото да успеят да загасят огъня, преди всичко да изгори. Когато влязохме по-късно в стаите, които бяха оцелели донякъде, забелязахме залените с керосин мебели. Пожарникарите и следователите успяха да открият дори празна туба от керосин, изхвърлена случайно в храстите на съседната къща — тези думи изразяваха такова озлобление и гняв, че на Адам в този миг му се стори, че Андрю е готов да продаде душата си и на дявола, стига да може да отмъсти.

— Подпалвачът е искал да прикрие следите на грозната кражба — довърши Андрю.

— Какво? Нима е било откраднато нещо?

Скулите на Андрю се изопнаха от напрежение и ярост. Той едва процеди:

— Откраднали са нашата петиция. Коул я бил заключил в горното чекмедже на бюрото си и малко след като избухнал пожарът, забелязал, че чекмеджето е разбито, а петицията — задигната. Предполагам, че крадецът е възнамерявал да прикрие своето злодеяние, като подпали къщата. И едва ли е предполагал, че съседското момче ще подуши дима твърде скоро и ще може да се възползва от монтирания същия ден нов уличен телефон, а не да бяга през три пресечки надолу, за да уведоми за нещастието. Пожарникарите са успели да пристигнат още преди да се разгорят пламъци навсякъде из дома. Затова са успели бързо да потушат огъня.

— И сега нима трябва да започнете наново с петицията? — запита с покрусен тон Адам. — Колко подписи бяхте събрали досега?

— Над петстотин — отвърна Андрю. — Но тъй като Коул трябваше да тръгне след три месеца за Вашингтон да представи нашата молба, сега едва ли ще ни стигнат времето и силите да възстановим всичко и да съберем още поддръжници на идеята. Това, което бяхме свършили досега, ни струваше шест месеца тичане.

— Имате ли подготвена нова петиция? — запита Адам, решен да предприеме нещо в създалата се ситуация.

— Подготвили сме дори две и те ще се пазят на различни места — отвърна Андрю.

Докато Андрю бъркаше в джоба си с намерение да извади петициите, един млад висок мъж с черна коса, стоящ съвсем наблизо, се приближи с бързи крачки. Джоан се отмести леко встрани, за да му даде възможност да се доближи до Адам и Андрю.

— Току-що чух какво се е случило — гневно заяви мъжът, а лицето му се изопна от напрежение. — Не мога да повярвам, че всичко това е истина.

— Уви, това е положението и сега ще трябва да започнем всичко отначало — въздъхна Андрю и погледна любопитно към Адам. — Познавате се с доктор Харисън Рутледж, нали?

— Да, разбира се. Запознахме се на един благотворителен търг миналия октомври — отговори Адам и протегна ръка към приближилия се млад мъж. — Тъкмо се канех да подпиша отново двете нови петиции. Ще се присъедините ли към мене?

— Разбира се — убедено потвърди доктор Харисън и добави: — Джени също ще подпише.

Двамата мъже си размениха петициите и последователно поставиха своите подписи. През това време Парк бе пристигнал с Шадоу и стоеше само на няколко крачки зад тях. След като разбра какво се бе случило, той отново се подписа, но за Андрю и Харисън не бе така лесно да убедят останалите да се присъединят. Слуховете за решителността на противниците на тази петиция караха хората да се боят да сложат името си под подобен документ въпреки уговорките от страна на Андрю, Харисън и Адам.

Джоан знаеше, че тези мъже имат право и ремонтът на въпросния бент е повече от наложителен, така че, без да се усети, тя също започна да убеждава останалите да подпишат. Бе наясно, че с тези действия няма да промени хода на историята. Наводнението щеше да се случи шест седмици преди заплануваната дата за предаване на документа във Вашингтон. Но все пак изпитваше удовлетворение, че помага за тази кауза.

Тя не се впусна да убеждава хората, че идва от бъдещето и знае точно какво ще се случи с Джонстаун, но се опита да накара поне няколко от тях да разберат, че са изправени пред истинска опасност, ако продължават да пренебрегват състоянието на бента. Колкото повече обаче се стараеше, толкова повече се разочароваше. Никой не желаеше да се вслуша в нейните думи.

Джоан не бе сигурна за причината, поради която те не обръщаха внимание на нейните предупреждения. Може би това се дължеше на факта, че тя бе пришълка за този град, или пък просто защото бе жена. Някои стигаха дотам, че й обръщаха гръб, докато им говореше. Ако имаше поне минимален шанс да ги убеди, че опасността е сериозна. Датата бе 27 април. До деня, в който злополучният бент щеше да се разруши, оставаше само месец.

— И кой ви прави такива експерти? — запита раздразнено един дребен човек с несъразмерно малко бомбе, което бе кацнало отзад на плешивата му глава. Този въпрос дойде, след като Джоан с готовност се бе съгласила с последните коментари на Андрю, че бентът е извън всякакви норми по отношение на безопасността. По всичко личеше, че дребният мъж бе ядосан. Той дишаше тежко и местеше ядно погледа си от Андрю към другите двама, които стояха до него.

— Какво значение има, че бентът е без отходни тръби?! Та нали има специални преливници — отсече той.

— Но те са твърде малки и тесни, за да могат да отведат водата от езерото в случаите, когато то е препълнено както сега — отговори Андрю. — Патрик, не забравяй, че там се вливат около дванадесет планински потока. Има и още нещо, чух, че господата са сложили метална решетка на преливниците, за да не може скъпоценната им риба да избяга. И сега тези процепи не пропускат нищо, защото са задръстени от листа и тиня.

Дребничкият мъж, наречен Патрик, пое шумно въздух и премести тежестта си на другия крак.

— Тъй както аз виждам нещата, вие вдигате прекалено много шум за нищо. Бентът около Южен Форк досега се справя чудесно. Имаше само един малък инцидент през шестдесет и втора, но тогава ремонтираха бента и до днес той удържа водата без проблеми. Защо тогава трябва да се разруши точно сега? Доколкото си спомням, той устоя дори на силното наводнение през осемдесет и пета, когато водата бе достигнала дори къщата на Батлър. Ако бентът ще се разпада, както вие двамата предричате, то щеше да го направи тогава — завърши тирадата си Патрик.

— Не е задължително — не закъсня да му отговори Андрю, — но е твърде възможно това наводнение да е отслабило цялата структура на бента. Ако си спомняш, точно след това наводнение течовете в основата на стената станаха много по-забележими.

— Това не са течове — разгорещи се Патрик. — Водата идва от минералните извори. Всеки го знае.

Андрю изпусна една тежка въздишка и погледна към Джоан за помощ. Тя му кимна окуражително, като желаеше Адам да не бе встъпвал в спор с друга група. Сега той щеше да намери какво да отговори, за да убеди хората.

— В тази част на езерото няма никакви извори — отговори Андрю с добре овладян глас, което показваше, че не смята да се предава. — Водата идва от процепите в стената.

— Кой го казва? — запита друг мъж. — Уморих се да слушам за бедствия, които никога няма да се случат. Всяка година все една и съща истерия. Бентът на Южен Форк ще се разруши! Езерото ще ни залее! Дори това да се случи някога, не мисля, че Джонстаун ще пострада много. Та от бента до града има приблизително 15 мили, разстояние, достатъчно водата да се разлее на по-широка площ, преди да стигне дотук. Така че и да не издържи бентът, най-много нивото на реката да се надигне малко и да ни измокри краката, както се случи през шестдесет и втора.

— Тогава бентът поддаде поради неизправност в отходните тръби и това стана в момент, когато езерото беше почти празно — напомни му Андрю. — Надявам се, не си забравил, че навремето там имаше тръби, докато някой умник не ги задигна, за да ги продаде като старо желязо.

— Мисля, че идеята не е била толкова лоша, след като и без тях бентът се справя добре. Освен това не ни е за първи път да си имаме работа с придошлата вода. Почти всяка година тези реки излизат от коритата си. Ако сега бентът не издържи, просто ще си имаме главоболия и с прелялото малко езеро Коунмах. Най-лошото, което може да се случи, е някои от търговските квартали в долния край на града да бъдат наводнени отново.

— Вие нямате представа за истинската опасност — каза Андрю, като размаха отчаяно ръце. — Там горе има повече от двадесет милиона тона вода. Та езерото е дълго повече от три мили.

— Ето защо и аз мисля, че бентът трябва да е надежден, след като успява да удържи цялата тази вода. Та погледни и хората, които го притежават, това е в техен интерес.

Андрю гледаше към опонентите си и не можеше да повярва.

— Нима мислите, че на хората, които купиха и ремонтираха бента, им пука за състоянието на нещата тук само защото притежават достатъчно голямо богатство и власт. Нека не се залъгваме, всичко, което тези мъже направиха, е да лепнат още малко кал и камъни върху вече негодния бент плюс тревата, която посадиха по външния склон. Тях въобще не ги интересува какво може да се случи с нас, камо ли да се стреснат и да ремонтират основно бента. Когато се появи нова цепнатина, единственото, което предприемат, е да я замажат, като се надяват тази кръпка да издържи, което на практика не става. Тези стари рани се отварят почти мигновено.

В този момент към групата се приближи Парк и се намръщи, като видя мрачните изражения по лицата на всички.

— Виждам, че не сте отбелязали голям напредък с тези тримата тук — обърна се той към Андрю.

— По всичко личи, че е така — призна си той, като продължи да гледа към тях умоляващо. — Направих най-доброто, на което бях способен, за да ги накарам да видят истината, но те продължават да отхвърлят упорито всеки мой довод.

— И Адам не постига кой знае какъв успех с другата група — каза Парк, като посочи към четиримата мъже, които го бяха наобиколили. Двама от тях, приведени напред и кръстосали ръцете си на гърдите, изглеждаха готови да се сбият всеки момент. Другите двама пък показваха пълно пренебрежение към разговора. — Аз се отказах да убеждавам хората в този град за каквото и да е било още преди години. Те вярват само в това, в което искат да повярват — заключи Парк.

— Ние вярваме в това, което е за вярване — не му остана длъжен най-разгорещеният от тази група. Той се обърна и си тръгна, като знаеше, че и останалите двама бързо ще го последват.

— Срамота е, че те дори не искат да се замислят за опасността — каза Парк и сложи ръка на рамото на Андрю, за да го утеши. — Но нека това не те отчайва. Вие имахте приблизително 500 подписа преди и съм сигурен, че и сега ще успеете да съберете необходимите хиляда далеч преди средата на юли.

— Искрено се надявам, че ще е така. Защото ако не успеем да съберем нужните подписи, които да накарат Вашингтон да се намеси, не виждам как ще променим нещата. Ние вече се опитахме да поговорим със собствениците на бента. Дори им предложихме Камбрийските стоманодобивни заводи да поемат част от разходите по ремонта, но тези богаташи не искат и да чуят за източване на езерото, тъй като това щяло да попречи на риболова им.

Андрю поклати глава и погледна мрачно нагоре в посоката, където трябваше да се намира бентът.

— Както е тясна долината и е стръмен склонът, ако се случи бентът да поддаде, последствията ще бъдат неописуеми. Силата, с която водата ще се стовари отгоре ни, ще е достатъчно голяма, за да помете всичко пред себе си, особено ако това нещастие се случи в момент като този, когато езерото е препълнено и реката вече е придошла. Аз наистина се опасявам, че много хора могат да намерят смъртта си.

Джоан изпита неочаквана нужда да бъде заедно с Адам и напусна компанията на Парк и Андрю, като ти остави да водят тази нерадостна дискусия и се отправи към мястото, където Адам все още се опитваше да убеди четиримата си слушатели.

— Другите компании, особено дървопреработващите, опустошават планината ни от години — обясняваше Адам. — Те преровиха областта за въглища и дървен материал, оставяйки след себе си големи зеещи рани в природата. Това е причината за зачестилите земни свличания почти след всяка буря в планината. Тъжно е, че компаниите не полагат грижи да запълнят кратерите, които изкопаха, или пък да засадят нови дървета на мястото на тези, които отсякоха. Те очакват, че природата сама ще се справи с последствията от човешката намеса. Ето защо мисля, че е необходимо не само да видим поправен бент, но и дърветата, и тревата да бъдат възстановени. Аз вече засадих нови растения около къщата си. Дори отидох по-далеко и засадих на земя, която дори не е моя, хиляди семена, за да предотвратя ерозията поне в нашата околност.

Джоан започна от вълнение отново да си хапе долната устна. Тя искаше тези хора да разберат, че това, което им говореше Адам, е истина, но не посмя да изложи своето мнение, тъй като вече бе открила колко малко значеше то за тях. Вместо да изрази съгласие или несъгласие с казаното дотук, тя просто застана встрани като безмълвен наблюдател.

Докато слушаше подробните обяснения на Адам, Джоан бе налегната от тъжни мисли. Причината бе, че тя идваше от бъдещето и знаеше със сигурност, че всяка дума, която Адам и Андрю бяха казали през този ден, щеше да се сбъдне. И все пак те не можеха да направят нищо, за да предотвратят нещастието. От наводнението ги делеше само един месец. Нямаше никакво време да се извършат необходимите ремонти дори и богатите индустриалци, които държаха собствеността над бента, неочаквано да се съгласят с необходимостта от поправка. При отсъствието на отходни тръби, които да подпомогнат изпразването на езерото, щеше да е необходима поне половин година да се изпомпи водата до ниво, което би се оказало подходящо за извършване на ремонтни дейности, и то при условие, че през това време няма проливни дъждове, които да напълнят езерото отново.

При тези нерадостни мисли Джоан отново почувства слабост и се огледа безпомощно наоколо. Всичко бе толкова безнадеждно. Тя се опита да си представи колко от тези мъже и жени ще попаднат в числото на 2209-те, които няма да оцелеят от наводнението, и колко от тях ще останат живи, за да се борят с мъката от загубата на дом и близки и да се опитват да се примирят с разбития от съдбата живот. Джоан примигна от бликналите сълзи и се опита да се съсредоточи върху решителното изражение на лицето на Адам, който продължаваше да убеждава хората около себе си за грозящата ги опасност.

Безмълвна, тя се помоли горещо той и старият доктор Джонсън да останат сред живите.