Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (23)

Двадесет и втора глава

— Всичко, което Матюс можа да направи за малкото момче, е да шинира здраво двата му крака и да го постави неподвижно в легнало положение — обясняваше Лоуман на Джоан, докато й помагаше да отстранят клина от тялото на Адам.

Трябваше да се уверят, че всички тресчици и дребни шипове от дървото са извадени от тялото му, преди да го зашият, за да предотвратят евентуална инфекция. Това им отне доста време. А с това тревогата им нарастваше все повече и повече, защото пулсът на Адам непрекъснато затихваше.

— Това е всичко, повече няма — каза Джоан и провери за последен път в зейналата пролука за остатъци от дървото. След това се пресегна за шишето с карболова киселина, за да промие раната.

— Нека аз да го промия — предложи доктор Лоуман. — А вие пригответе място за него и за момчето в стаята за неотложни случаи.

Вместо да спори с него, Джоан кимна и се упъти към стаята. Докато избърсваше кръвта от ръцете си с една влажна кърпа, тя погледна към сгърченото лице на Адам. Въпреки че имаха течен кокаин, който можеха да наложат върху раната му, тя бе сигурна, че в този момент тялото му агонизира от нечовешките болки. Лицето му бе ужасяващо бледо след такава загуба на кръв.

Ужасна бе тревогата й, че едва ли му е писано да оживее през предстоящата нощ. О, Боже, защо не разполагаше с всички съвременни средства за спасяване на човешки живот! Тогава шансът на Адам щеше да е много по-голям. Тя дори нямаше подръка най-елементарен антибиотик, за да предотврати евентуална инфекция. Най-доброто, което можеше да стори един лекар през 1889 година, бе да напръска раната с цинк на прах, преди да я затвори.

Тя знаеше, че онова, което бяха направили за Адам, съвсем не бе достатъчно, за да се гарантира оцеляването му. Затова се замисли дали ще има време да стигне до дупката във времето и да донесе необходимите лекарства, за да му помогне. Но предположи, че при липсата на всякакви нормални пътища и мостове през реката едва ли щеше да успее. Такова трудно пътуване пеша през петте мили кал и натрупани отпадъци щеше да трае цял ден в едната посока и още един — обратно.

Дори да успееше да се прехвърли в своето време, Джоан едва ли щеше да намери веднага денонощна аптека, където да купи съответните лекарства. А можеше и да се случи така, че отворът през това време да се стесни до такава степен, че тя да не може да се върне обратно в миналото и да помогне на Адам. Такова пътешествие бе обречено на неуспех от самото начало, затова Джоан реши да остане при Адам и да се бори срещу смъртта заедно с него и с помощта на наличните медицински средства.

Само при мисълта, че на Адам му предстои да се пребори сам с инфекция, с каквато тя бе свикнала да се справя само чрез отличните медицински постижения на двадесети век, Джоан изтръпваше от безпомощност и отчаяние. Безпокоеше я най-много самото очакване.

— Да свършваме — каза бързо доктор Лоуман, когато видя, че Джоан още стои до него. След това посипа раната с цинк и побърза да направи първите шевове дълбоко в плътта. — Трябва да приключим само след няколко минути.

Джоан се съвзе и пое към стаята за сериозно пострадалите. Около четиридесет души с доста тежки рани лежаха на земята. Тя взе две одеяла и ги разстла на пода. След това, като видя, че има достатъчно одеяла, взе още две и ги постла над другите. Искаше й се Адам и Джордж да лежат на меко. Джоан избра място до вратата, така че да може да ги наблюдава лесно. Доктор Матюс вече носеше Джордж и докато го наместваха върху одеялата, доктор Лоуман също приключи с шевовете по раната на Адам.

Джоан зави Адам с едно одеяло и се замисли какво още може да направи за него, така че да се чувства по-удобно. В този момент изпитваше едновременно и възхищение, и обич, и преклонение пред него. А сълзите се стичаха по страните й.

Адам бе наистина забележителен мъж. Въпреки собственото си критично състояние той през цялото време е бил загрижен единствено за Джордж. Беше пренебрегнал собствените си нечовешки болки, за да се погрижи за момчето. Сърцето на разстроената жена се изпълни с благоговение и гордост от това че се е влюбила в толкова благороден и силен човек. Не всички нейни познати биха се държали така достойно.

Джоан изтри сълзите от очите си, за да го вижда по-добре колко големи бяха обичта и възхищението й към този мъж. Тя изобщо не допускаше, че може да го изостави трети път. Щеше да бъде непрежалима загуба за целия свят, ако този човек не успееше да оживее. Затова реши да остане в 1889 година на всяка цена и да разбере какъв ще бъде изходът от борбата на Адам със смъртта.

Засега не й оставаше нищо друго, освен да следи непрекъснато състоянието на Джордж и Адам и да се моли отчаяно Господ да се смили над тях. Скоро Джоан се върна обратно в стаята, където я чакаха безброй ранени. Тя искрено се надяваше, че като се потопи в работа, няма да тъгува и да мисли непрекъснато за съдбата на Адам. Уви, не беше така.

Тази вечер в болницата всички бяха на ръба на изтощението и покрусата. Някой донесе вестта, че жената на Харисън е все още жива. В същото време се разбра, че най-близките приятели на Андрю — Антъни Алани и Фей Гифърд, са се удавили. Доктор Пайл бе известен за смъртта на своя брат Ерик, както и че сестра му Вероника е открита в покрайнините на града с ужасни контузии и рани, но все още жива.

Преди да се смрачи, някой доведе Констанс Сегуин с огромно парче огледало, забито във врата й. Когато, по ирония на съдбата Джоан трябваше да се заеме да извади стъклото и да зашие раната й, Констанс изобщо не се възпротиви, че ще бъде лекувана от жена. Въпреки че прояви непресторена признателност за грижите на Джоан към нея и към Адам, Констанс не пропусна да демонстрира показната си загриженост и тревога за нараняванията на привлекателния доктор Матюс. Тя дори се опита да го убеди да идат в нейния дом, за да се погрижи за него, но скоро престана да настоява.

През цялата нощ се сипеха новини за здравето и живота на близки и познати, а през това време лекарите неуморно и без никаква почивка продължаваха да се борят за спасението на пострадалите. Джоан непрекъснато притичваше в другата стая и наглеждаше Адам и Джордж. Сърцето й се късаше, когато всеки път виждаше, че състоянието им изобщо не се подобрява, или най-малкото не даваше подобни признаци.

Нито един от двамата не се бе свестил. Те лежаха безчувствени един до друг и нямаше и най-малка надежда, че ще дойдат в съзнание. Но докато и двамата все още дишаха, макар и затруднено и съвсем слабо, Джоан продължаваше да вярва в оцеляването им.

На другата сутрин, съвсем рано, пристигнаха четиринадесет мъже, носещи огромни кашони с медицински помощи. Когато влязоха в приспособената за болница сграда, те се потресоха при вида на безброя обезобразени и осакатени хора, които чакаха да им бъде оказана помощ. Някои от пострадалите едва дишаха и изглеждаха така, сякаш са на прага на смъртта.

Мъжете съзряха Джоан и й обясниха, че са група лекари, дошли на помощ. Запитаха я кой е главният лекар. Джоан нямаше представа къде е доктор Лоуман — дали е някъде в болницата, или е в дома си да се грижи за пациентите, настанени там. Тя се отправи към вътрешните стаи да го потърси.

Когато влезе в огромната зала, където лекуваха пострадалите, Джоан забеляза приклекналия между Джордж и Адам доктор Матюс, отпуснат на колене, с ръце, притиснати към гърдите, и глава, клюмнала от болка и отчаяние. Когато видя треперещите рамене на доктора и безжизненото тяло на Адам до него, Джоан се скова от ужас. Сърцето й се заблъска в гърдите, когато се взря в лицето на Адам, станало мъртвешки бледо. Дишането му изобщо не се забелязваше. Той наистина приличаше на мъртвец.

Парализирана от страх и мрачно предчувствие, Джоан си пое едва-едва въздух, пристъпи напред и попита с треперещ глас:

— Какво се е случило, доктор Матюс?

Младият лекар я погледна отчаяно и безпомощно като изгубено дете. Сълзите му се стичаха, без да може да ги спре, а цялото му тяло се тресеше.

— Каквото и да правя, те продължават да измират. Въпреки старанията и грижите ми. Умират един след друг. Смъртта ни побеждава. Не зная вече как можем да ги спасим.

Джоан почувства как сърцето й спря да бие в този миг закри устата си с трепереща ръка и отново погледна към неподвижното тяло на Адам. Хлътналите му бузи изглеждаха извънредно бледи, дори синкави в сравнение с черната му коса. Бръчките от болката, изписани на лицето му, бяха изчезнали.

— Адам?! Адам е мъртъв?!

Болката, която я проряза, бе толкова страшна, че едва ли някой би могъл да я понесе. Тя се преви на две, прехапа долната си устна и започна да шепне молитви за спасението му. Пред очите й затанцуваха сенки и проблясъци. Още преди доктор Матюс да потвърди ужасното й предчувствие и да признае, че нейният най-скъп човек е мъртъв, Джоан се свлече безжизнена на пода и изпадна в несвяст.

 

 

Едва след тридесет часа Джоан се съвзе от унеса, който я бе упоил като свръхдоза успокоително. Когато най-после отвори очи, тя се огледа наоколо, без да може да се досети къде се намира. Мислите й бушуваха объркани. По очите й пробягна слънчев лъч, пропълзял през близкия прозорец. От неочаквания проблясък силно я заболя главата.

Тя примига срещу светлината и извърна глава, при което забеляза газена лампа, закачена над нея с помощта на някакво странно и доста сложно приспособление. Тя се огледа наоколо и с учудване забеляза старовремските мебели в стаята.

Джоан премигна от удивление. Питаше се къде е попаднала, и направи опит да седне, за да разгледа по-внимателно необикновените предмети наоколо. За съжаление успя само да се измести настрани, при което я проряза неописуема болка. Всяко нейно движение бе съпроводено от остри болки в цялото тяло. Първата мисъл, която й мина през главата, бе, че е претърпяла автомобилна катастрофа, но после реши, че това не е възможно, защото изобщо не си спомняше да е шофирала. Ако бе преживяла катастрофа, сега щеше да се намира в болница, а не в стая като тази. Това бе по-скоро нечия спалня.

Но все пак имаше нещо много необичайно в тази стая. Не бе виждала такава стая преди.

Джоан отметна завивките от себе си и когато съзря дрехите си, се обърка още повече. Бе облечена в дълга бяла нощница, шита с цветен конец, а в дъното на стаята, на старинен дървен стол, бе преметната тъмносиня рокля, която бе по-скоро от някой друг век.

Друг век!

Зави й се свят, когато най-после си спомни къде е и какво се бе случило. Роклята си бе нейна. Тя бе пришълка от друг век и всъщност всичко наоколо, с изключение на самата Джоан, си бе съвсем на мястото. Тя хвърли бърз поглед към близкия часовник. Минаваше три. Колко време бе прекарала в 1889 година? И колко време бе лежала в безсъзнание? Пет или шест часа? Дали не бе по-дълго? И странно защо все още бе като зашеметена.

Като си спомни ужасното бедствие и това, че едва не се бе удавила в наводнението, Джоан панически вдигна ръкавите си и погледна ръцете си. Някои от раните й бяха почти зараснали. Значи от деня на злощастието бяха изминали няколко дни. Но колко? И защо бе припаднала? Когато се пресегна да опипа главата си за още наранявания, в съзнанието й изведнъж изплува споменът, че бе тръгнала да търси доктор Лоуман. Сърцето й започна да бие лудо, когато се върна към картината на приклекналия на пода, сломен от мъка и безпомощност доктор Матюс. Спомни си и безжизнените тела на Адам и Джордж.

Джоан едва се задържа седнала, докато преодолее внезапния пристъп на ужас и отчаяние. Трябваше да открие къде бяха отнесли тялото на Адам. И да се погрижи той да бъде погребан на собствената му земя. Редом с баща си.

Все още се чудеше къде е попаднала и с чия помощ е била настанена в тази стая. Джоан се смъкна от високото легло. Тя едва сдържа пристъпите на гадене и повръщане и бързо съблече нощницата, за да облече тъмносинята рокля. След като се закопча, тя се огледа за обувките и чорапите си, но не успя да ги намери. Въпреки че изобщо не й се искаше да ходи боса по мръсния студен под, тя разбра, че няма друг избор. Трябваше да стигне колкото се може по-скоро до моргата, където по всяка вероятност бе отнесено тялото на Адам. Иначе рискуваше той да бъде погребан в някой масов гроб.

Тъй като броят на мъртвите бе нараснал неимоверно, в моргата вече нямаха възможност да задържат труповете, докато се появи някой член на семейството да ги търси. Затова само часове след като нечие тяло бе намерено и идентифицирано, откарваха го в някое от гробищата в покрайнините на града.

Джоан се надяваше да открие обувките и чорапите си навън, ала докато посягаше към бравата на вратата, някой внезапно отвори и още преди да успее да отстъпи назад, срещу нея се появи дребна женица на около петдесет години. В ръцете си тя държеше малка метална кана с вода.

— Лягайте бързо обратно в леглото — посъветва я жената с остър заповеднически тон и постави каната настрана. — Изобщо не сте в състояние да се движите отново — при тези думи тя дори поклати заканително показалец. — Защо и вие сте същият инат като моя упорит мъж! Разбрах, че сте работили в болницата до изнемога, доктор Грифин. И ето че сега се опитвате да се измъкнете от леглото, макар състоянието ви да не го позволява.

— А вие коя сте? — запита Джоан и отстъпи леко назад.

— Аз съм съпругата на доктор Пайл — отвърна жената високомерно. — И това е моят дом. По-точно, това е моята спалня. Въпреки че сме сложили по седем-осем души в стаите, мъжът ми настоя да ви оставя сама в стая. Каза още, че се нуждаете от по-специално лечение. Още повече че Джонстаун има нужда от такъв талантлив и способен лекар, като вас. Така каза доктор Пайл.

— Бил е много любезен — сподели Джоан, изненадана от думите, които Пайл бе казал за нея. — Благодаря сърдечно за почивката през този половин ден, но сега…

— Половин ден? Скъпа, та вие бяхте на легло около тридесет часа — поправи я госпожа Пайл. — Но дори и това не е достатъчно след всичко, което ви се е случило. Вижда се, че едва стоите на краката си. Затова ви нареждам да се върнете обратно в леглото, и то веднага.

— Но аз трябва да тръгвам — започна да обяснява Джоан, но на мига бе прекъсната.

— Не, никакво тръгване. Нуждата от вашата помощ не е неотложна. Доколкото зная, вече са дошли цял екип лекари, за да помагат за спасението на пострадалите. Има лекари от Питсбърг, Алтуна и даже Ню Йорк. Вие заедно с нашите четирима лекари свършихте добра работа. Но останалите изобщо не могат да разберат, че имат нужда от почивка. Моят съпруг и доктор Рутледж ми помагат тук вкъщи при грижите за сериозно болните. Именно те двамата ми наредиха изрично да ви държа на легло, докато се възстановите напълно.

При тези думи жената скръсти ръце на гърдите си и отправи решителен поглед към Джоан.

— Да викам ли съпруга ми или доктор Рутледж да ви връщат насила в леглото? Като нищо ще го сторя, ако упорствате.

— Но аз не мога да си легна отново — повторно започна да обяснява Джоан. — Трябва да разбера какво е станало с Адам Джонсън — очите й се напълниха със сълзи. — Трябва да узная къде са отнесли тялото му.

Жената погледна неразбиращо към Джоан, сякаш нещо не бе в ред с младата лекарка. След това поясни:

— Донесоха го заедно с вас в един и същи ден. Намира се в съседната стая.

— Да не би да искате да кажете, че е все още жив?! — запита Джоан и ако не бе толкова изтощена, навярно щеше да подскочи от изненада. — Но как е възможно? Той бе блед като мъртвец и дишането му бе спряло. Наистина ли е още жив?

— Дишаше си съвсем нормално, когато го докараха тук — отвърна жената, като продължаваше да гледа списано Джоан. — И дори няколко часа след като го донесоха, отвори очи и остана в съзнание, но само за няколко минути, тъй като все още е много зле. Може би ще ви зарадва това, че попита за вас, като ви назова по име, и остана истински доволен, като разбра, че сте в съседната стая. Оттогава спи дълбок възстановителен сън.

— В коя стая мога да го намеря? — запита Джоан и се упъти към вратата.

— Ще ви кажа, ако ми обещаете, че ще се върнете обратно в леглото, след като го видите.

— Трябва първо да го видя.

— Тогава направо се връщайте в леглото.

— Коя е стаята? — едва сдържа гнева си Джоан.

— Вляво от тази — отвърна госпожа Пайл, като разбра, че е безсмислено да си играе на уговорки с доктор Грифин, която бе решила на всяка цена да се убеди, че Адам е жив.

Почувствала неочакван прилив на сили, Джоан се втурна към съседната стая и едва сдържа потока сълзи, който рукна по страните й, щом съзря спокойно отпуснатия на леглото Адам. Беше завит с бял чаршаф. Навярно бе гол до кръста и затова бе завит до раменете. Някой се бе погрижил да среши косата му и да постави малка възглавница под главата му.

— Доктор Грифин! Какво търсите тук?

Джоан се стресна от строгия глас на Харисън, когото не бе забелязала при влизането си. Лекарят се намираше до едно двойно легло в дъното на стаята, което бе издърпано съвсем в ъгъла, за да могат да бъдат внесени още няколко малки легла за други пострадали. Тъкмо се бе навел над един от тримата млади мъже, настанени в леглата до него.

— Дойдох да видя Адам — каза Джоан и се приближи бързо до леглото му.

Треперейки от щастие, Джоан взе едната му ръка и я притисна до лицето си. Дланта на Адам бе топла, но не много. Той наистина бе жив и в момента имаше съвсем лека треска.

— Адам! Адам, чуваш ли ме?

Когато Адам не помръдна, Джоан повдигна завивката и се зарадва, когато видя върху раната чиста стегната превръзка, завита около кръста му. Успокои се, когато забеляза, че по марлята не е избила гной или кръв. Явно загубата на кръв вече не бе толкова страшна.

— Адам… Аз съм, Джоан. Чуваш ли ме?

— Беше го втресло много силно тази сутрин и затова се наложи да му дам успокоително — каза Харисън и се приближи към Джоан. — Но сега е много по-добре и по цвета на лицето му личи, че състоянието му се подобрява. Той е един от малкото, които спят възстановителен сън от изгрев-слънце досега.

Джоан погледна мъжете наоколо, които още се превиваха от болки, и сърцето й се сви.

— Доктор Рутледж, зная, че нямам право да ви моля за това, но бихте ли могли да преместите Адам в стаята при мене? Вече наистина се чувствам много по-добре и бих искала сама да се грижа за него, доколкото мога.

— Но доктор Пайл нареди… — започна да протестира Харисън, но спря по средата на изречението. Поглади обръснатата си наскоро брада и размисли. — Но вие няма да успеете да си починете, докато не се уверите, че Адам е извън опасност, нали?

— Но докторе, аз наистина вече съм по-добре — увери го Джоан и го погледна настоятелно.

— Добре, тогава ще го преместим заедно с това легло. Ще извикам някой отдолу, за да ми помогне да го отнесем оттатък.

— Може да пренесем и Джордж Хес при мен — подхвърли Джоан с надеждата да се грижи и за двамата.

Харисън замря за миг, а после протегна ръка към рамото й, при което я прониза ужасно предчувствие.

— Боя се, че момчето не успя да се пребори. Прекалено много бяха вътрешните му наранявания. Тъй като не разполагаме с никакви медицински средства в момента, нямаше как да открием, че има вътрешен кръвоизлив, който накрая го довърши.

Джоан погледна безпомощно към Харисън. Джордж бе мъртъв. Момчето, което толкова много я обичаше и с готовност я защитаваше, си бе отишло завинаги от този свят. Никога повече нямаше да чуе жизнерадостния му смях и да види лъчезарното му личице. Тя си спомни за Дорис с тъга и съчувствие. Едва ли имаше майка, която да може да преживее някога загубата на детето си.

— Кога почина?

— Вчера сутринта на зазоряване. Само минути преди двамата с доктор Матюс да припаднете от изтощение. Навярно вече са го погребали.

— А какво стана с доктор Матюс?

— Съвсем наблизо е, в дома на доктор Лоуман, където състоянието му се е подобрило. Даже чух, че вече отново е на крака. Невероятно, но тази къща и домът на доктор Лоуман са оцелели, въпреки че почти всички други постройки наоколо са сринати със земята.

— Адам знае ли за Джордж? — попита Джоан.

— Не. Засега смятаме, че е по-добре да не му казваме. Сигурно е обичал извънредно много това момче, щом е рискувал собствения си живот, за да го спаси. Ще можем да му кажем едва когато се посъвземе.

— Значи се надявате той да се възстанови? — запита Джоан, изпълнена с надежда.

— Разбира се. Сега пулсът му е много по-отчетлив. Дишането му се възстанови. Ако треската отново не го повали, което ще бъде белег на вътрешна инфекция, той наистина има шансове да се оправи. Надявам се само след седмица, ако всичко върви гладко, Адам да се изправи на крака.

Джоан го погледна с благодарност.

— Не зная как бих могла да ви се отблагодаря за всичко, което сте сторили за Адам!

— Вие вече го направихте. Работихте с нас в най-трудните и тежки моменти, когато едва се справяхме с наплива от пострадали. И продължихте да се борите до последния момент, до пълно физическо изтощение. Онова, което направихте за останалите пострадали, е най-голямата благодарност, която можете да ми изкажете за грижите ми към Адам! Дори бих казал, че ние сме тези, които трябва да ви благодарим! Затова съм съгласен да преместим веднага Адам при вас.

Харисън тръгна към вратата, но се спря, за да добави:

— Това е единственото, което мога да сторя в знак на признателност за вашата помощ. Отивам да намеря някой да ми помогне и се връщам веднага.

Харисън наистина се върна само след няколко минути заедно с доктор Пайл и още един едър червенокос мъж. Тримата хванаха Адам заедно с леглото, на което лежеше, и го пренесоха в съседната стая. След това го преместиха на леглото, като поставиха наблизо подвижната койка, на която Джоан да почива.

— Ще минаваме да го преглеждаме от време на време — обеща доктор Пайл, преди да се отправи обратно към първия етаж, където го очакваха останалите пациенти.

Харисън потупа Джоан окуражително по рамото:

— Викни ме, ако имаш нужда от мен.

След тези думи той напусна стаята, за да довърши прегледа.

Въпреки че й хрумна да се измъкне и да провери какво става с дупката във времето, Джоан отхвърли тази възможност. Предпочете да не се отделя от Адам и да бди над него през целия следобед и през нощта. За известно време тя се унесе в сън, но през по-голямата част от нощта непрестанно следеше за състоянието му и облекчаваше температурата, като навлажняваше с кърпа лицето, гърдите и раменете му, особено когато тялото му започваше да гори.

Този път тя изцяло бе възвърнала самообладанието си и не се поддаваше на отчаяние. Бе уверена, че един толкова силен и прекрасен човек, като Адам, заслужава щастлив и дълъг живот.

Рано на другата сутрин, докато изчакваше Харисън да се отбие, Джоан наля студена вода в купата, която госпожа Пайл й бе донесла, и усети как умората отново я побеждава. Движенията й ставаха все по-вяли и бавни. Трябваше по някакъв начин да се съвземе.

Джоан се съсредоточи, намокри една малка хавлиена кърпа, капна от балсама за тяло, който госпожа Пайл и бе донесла, и енергично разтри лицето и шията си. Облекчението и свежестта, които почувства, я накараха да намокри и лицето на Адам по същия начин.

Когато се обърна към него, тя онемя, като видя широко отворените му очи, които я гледаха въпросително. Той изглеждаше крайно озадачен. А Джоан усети невероятен прилив на щастие и надежда.

— Ти си тук — промълви той с изтощен слаб глас, като се опитваше да разпознае лицето на Джоан. И когато се увери, че наистина е тя, гласът му прозвуча още по-уверено: — Помислих си, че съм сънувал, че ти си в болницата.

— Не, не сънуваш — каза Джоан и се усмихна щастливо. Бе радостна, че дори при тези неимоверни болки гласът му звучи бодро и силно.

Въпреки това Джоан продължаваше да таи в себе си опасенията за какви ли не странични ефекти от злополуката.

— И тогава не си сънувал — успокои го Джоан. — Аз наистина бях в болницата.

— Но нали си бе тръгнала за Питсбърг? Кога се върна отново?

— Няколко часа преди наводнението — Джоан остави кърпата и пристъпи по-близо до Адам. Гореше от нетърпение да види познатия жизнерадостен блясък в очите му. — Опитах се да те открия, но не успях да те намеря нито в завода, нито в дома на баща ти.

Адам се опита да възстанови събитията от трагичния ден.

— Помня, че бях за малко в банката, за да помогна да се пренесат документите и някои мебели на втория и третия етаж — Адам сви устни при спомена за ужасното бедствие. — Нямало е никакъв смисъл. Докато търсех временната болница, минах покрай банката и видях, че от нея са останали само част от едната стена и входните стъпала.

Джоан кимна, защото сама бе видяла същото.

— За съжаление, когато се добрах до банката, ти вече бе заминал. Накъде отиде след това?

Адам се смръщи, докато се опитваше да върне назад лентата на събитията.

— Не мога да си спомня. Мисля, че поех към института, но не помня дали изобщо стигнах дотам — веждите му се събраха ниско над очите от напрежение да си припомни какво бе станало тогава. — Мисля, че не успях да стигна до института.

— Не, не си стигнал. Когато водата връхлетя, аз бях точно до института и научих, че те няма там.

В този миг очите на Адам се озариха и той най-после си припомни всичко.

— Да, сега се сетих, че видях Джордж на улицата и той ми махаше да спра. Не си спомням какво се случи, след като водата връхлетя, но помня какво стана преди това. Джордж и Сайръс имаха нужда от помощ, за да разчистят къщата на леля си и да я подготвят за наводнението. Дорис и момчетата бяха решили да се възползват от престоя си в града по повод Деня на загиналите във войните, който бе предишният четвъртък. Останаха още няколко дни при леля си. И тъй като Сайръс се бе наранил, докато се опитвал сам да премести нещо извънредно тежко, той не можеше да помага повече. Затова останах при тях. В същото време водата връхлетя върху целия град.

Адам клатеше печално глава.

— Бентът не е издържал, нали? Заради това е цялата трагедия и опустошението, нали?

Джоан кимна мълчаливо и побърза да смени темата на разговора, защото се опасяваше, че в следващия момент Адам ще попита за Джордж, а тя изобщо нямаше сили да му каже трагичната истина.

— Може би си ужасно гладен? Навярно са минали вече пет дена, откакто не си хапвал нищо?

— Пет дена? — повтори Адам. Трудно му бе да повярва, че е изминало толкова време. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— От неделя. А днес е сряда.

Той помисли и попита:

— А защо тогава не съм?

— Защото изстисквах капчици вода в устата ти с помощта на една влажна кърпа и ти преглъщаше по силата на елементарни рефлекси. По същия начин успях да налея в устата ти и малко бульон. За да запазиш силите си, трябваше да поглъщаш колкото се може повече течности и хранителни съставки.

— Значи през цялото това време си бдяла над мен? През всичките тези три дни? — при тези думи Адам се опита да се поизправи на възглавницата, но почувства остра болка, лицето му се сгърчи и той се свлече надолу. Не допускаше, че е толкова безпомощен и изтощен от нараняването.

— Не съм била с теб през цялото време — каза Джоан и се наведе над него. Нежно погали челото му, като го увещаваше да стои неподвижно върху възглавницата си. Тя се усмихна, преизпълнена от щастие, че може да се грижи за него. — Както ти казах, самата аз съм била в безсъзнание поне ден и половина в съседната стая — всъщност не в съседната, а в тази стая, а ти си бил оттатък. Когато се съвзех, помолих да те преместят тук при мене, защото оттатък бе пълно с дузина ранени, стенещи и охкащи мъже. Не можеш да си представиш колко много хора в тежко състояние приютиха в домовете си доктор Пайл и доктор Лоуман.

Адам я загледа въпросително, сякаш озадачен от нещо, като се опитваше да намери обяснение в изражението на Джоан.

Тя се наведе бързо и го целуна по бузата, за да предотврати каквито и да било въпроси. Все още не знаеше как ще му каже за смъртта на Джордж. При допира до лицето му, сърцето й се изпълни с познатото чувство на топлина и обич.

— Най-добре ще бъде да сляза долу и да ти взема храна. Трябва да хапнеш нещо по-питателно от бульона, който ти давах.

— Странно, но изобщо не се чувствам отпаднал — каза Адам и отново се опита да се изправи в леглото. Този път успя да се премести малко по-нагоре. — Боли ме ужасно, когато се движа, но иначе не се чувствам изнемощял.

Той беше повече от щастлив, че Джоан е отново при него. След последната им раздяла бе изгубил надежда, че ще я види някога отново.

— Не бързай да ходиш за храна — каза той.

— Мисля, че няма нужда да се опитваш да станеш от леглото и да се изправиш на крака, за да разбереш, че наистина си много изтощен — каза тя с усмивка. — Не се тревожи, веднага се връщам. Само ще проверя дали госпожа Пайл има още от вареното агнешко. Идвам само след минутка.

— Чакай — каза разтревожено Адам и я погледна сериозно в очите. — Първо трябва да те попитам нещо. Нещо, което държа да узная веднага.

— Не можеш ли да почакаш, докато се върна с вареното? — попита Джоан, изплашена, че Адам си е спомнил всичко от онзи ужасяващ ден и ще попита как е Джордж.

— Не, не мога да чакам — каза Адам с развълнуван глас.

— Но ти наистина трябва да хапнеш нещо — възпротиви се Джоан, но усещаше, че Адам няма да се предаде лесно. Сърцето й се сви от мъка, че точно тя трябваше да му съобщи ужасната истина. — Е, добре. Само един въпрос. Слушам те.

— Защо си се върнала? — запита я Адам, докато внимателно разглеждаше лицето й. — Нима си размислила относно моето предложение за женитба?

Колко пъти бе мислила върху това, Джоан дори не можеше да преброи. Сърцето й заби силно, тя гледаше светналите сини очи на Адам, които я бяха преследвали дни и нощи наред.

Дори толкова отслабнал и изнемощял, той пак си оставаше най-красивият мъж, когото бе виждала. „Ако можех да остана…“ — помисли си Джоан и не преставаше да гледа очарована мъжа, в когото се бе влюбила така силно. Вече знаеше, че няма да има сили да го изостави за пореден път, не и след всичко, което се бе случило. Нямаше да издържи на мъката, ако го напусне трети път. Ако сега останеше, това бе нейният шанс. Бяха изминали цели пет дена. Навярно и тунелът във времето се бе стеснил толкова, че не можеше да се върне в своя век.

— Какво ще кажеш, ако ти отговоря положително? Точно в този миг премислих и реших, че мога да се омъжа за теб. Какво ще си помислиш, ако ти призная, че не мога да си представя нито една минута от живота си без тебе?

— Ще кажа, че съм най-големият късметлия в целия свят — Адам се усмихна толкова щастливо, че очите му заблестяха. Той се пресегна към нея и примигна от болка, докато вдигаше ръцете си.

— Истина ли е това? Вярно ли е, че си премислила и си съгласна да станеш моя жена?

Джоан едва сдържа сълзите си, защото се чувстваше невероятно облекчена и радостна. Въпреки огромните трудности, които й предстояха в това време и след злощастието в Джонстаун, тя не виждаше друг начин, освен да изживее остатъка от живота си с Адам.

— През последните няколко дни доста мислих и се опитвах да си представя как би протекъл животът ни, ако стана твоя жена.

— И тази мисъл не те накара да се изплашиш и да избягаш? — попита Адам.

— Явно не съм се изплашила — усмихна се Джоан и се наведе да прегърне Адам, без да го притиска, за да не му причини излишна болка.

— Адам, аз те обичам твърде много.

Това бе самата истина. Въпреки трудностите, които я очакваха, и загубата на удобствата на двадесети век Джоан бе готова да заживее в миналото. Заради Адам. А и заради самата себе си.

Щеше да остане в 1889 година и да се омъжи за Адам Джонсън. Дори нямаше да иде до прехода във времето и да провери дали отворът е все още достатъчно широк, за да мине през него и да се върне в двадесети век, където бе далеч по-удобно и лесно да се живее. Там, където жените имаха повече права и бяха достатъчно еманципирани.

Дори да бе решила да го напусне и да се върне в своя век, тя щеше да прекара целия си живот в мисли за него и в догадки какъв ли би бил животът им заедно.

Дори като лекар тя усещаше, че е по-нужна именно в 1889 година, отколкото в своето време. Особено като знаеше, че има още толкова непрегледани пострадали и че само след няколко седмици щеше да пламне епидемия от тиф.

Неусетно за самата нея, по време на престоя си в Джонстаун през тези няколко дни Джоан си бе възвърнала самочувствието и увереността в способностите си като лекар. Дори се бе почувствала частица от това, което преди време за нея бе само минало, където бе попаднала като наблюдател. Вече не усещаше предишните угризения, задето е причинила някакви изменения в хода на събитията, защото 1889 година се бе превърнала в настояще за Джоан. За нея деветдесетте години на нейното време вече не съществуваха. Бяха се превърнали в далечно бъдеще, както за всички други, които живееха в 1889 година.

С усмивка на лицето Джоан поседна до Адам, за да не предизвика нови болезнени усещания за тялото му. Все още долавяше топлината и нежността на ръцете му. Докато се преместваше встрани, бе забелязала колко леко и грациозно бе започнала да се движи в това облекло, което съвсем доскоро й изглеждаше крайно неудобно и непрактично.

— Най-после се чувствам на мястото си — каза тя замечтано.

Адам кимна с разбиране.

— Радвам се, че най-после ми вярваш. Искам още веднъж да те уверя, че не ме интересува какво се е случило с тебе досега, в твоето минало. Обичам те много, скъпа Джоан! — при тези думи очите им се срещнаха и двамата усетиха магията на взаимната си обич и нежност.

Джоан бе убедена, че Адам е напълно искрен, и се просълзи от вълнение.

— Адам, може би има едно нещо, което все пак трябва да ти кажа.

Адам се пресегна и постави пръст върху устните й.

— Нали вече ти казах, че миналото няма никакво значение за нас двамата. Всичко, което ме интересува сега, е бъдещето. Нашето бъдеще.

— И то какво бъдеще! — възкликна радостно Джоан, а сълзите на щастие продължаваха да се стичат по страните й. Тя се наведе и целуна нежно Адам. Никога преди не бе изпитвала такова неописуемо щастие.

След секунди, когато се отдели от Адам, тя съзря жизнерадостния блясък в очите му.

— Нашият съвместен живот ще бъде необикновено красив. Обещавам ти!

Адам бе уверен, че ще изпълни това тържествено обещание, защото я обичаше с цялото си сърце.