Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (3)

Втора глава

Джоан примигна от удивление, шокирана от абсурдния отговор, който бе получила току-що. Изобщо не й се искаше да повярва, че подобно нещо може да се окаже вярно. Въпреки това цялото й тяло се вледени от обхваналата я паника. Обзета от неимоверен страх, тя се огледа наоколо, за да открие поне едно нещо, което да отрече цялата тази нелепа история. Само че нищо не потвърждаваше, че се намират в двадесети век.

„Нима всичко това може да се окаже вярно? — мислеше си тя. — А и защо и как би могло да бъде вярно? Как така съм се оказала в 1889 година? И нима някой може да го стори? Такива неща просто не се случват.“

— Сигурен ли си? — запита го Джоан и го погледна разтревожено. Тя усети как цялата трепери, и се вгледа изпитателно в лицето на Адам, опитвайки се да долови някакво, макар и малко, доказателство, че всичко това е било само дебелашка шега и нищо повече. Искаше й се да вярва, че е някакъв подготвен от колегите й заговор, с цел да я накарат да забрави за проблемите и тревогите си.

— Да съм сигурен за какво? — попита твърде озадачено Адам.

— За годината. За това, че е 1889.

Адам сбърчи вежди, докато разсъждаваше какво точно й има на тази жена. Само преди няколко минути тя изглеждаше съвсем нормална и се владееше напълно. А сега изведнъж дори не знаеше коя година е.

— Разбира се, че съм сигурен. Мога дори да ти покажа календар като доказателство.

Слисаният му вид показваше, че говори самата истина или поне си вярва на това, което казва. Това накара Джоан да се почувства още по-объркана. От напрежение дори дишането й се затрудни. Сякаш бе затисната от някаква огромна тежест и нямаше изгледи да се спаси по никакъв начин.

— Не, нямам нужда от календар.

Винаги когато бе разстроена или объркана, Джоан имаше навика да навива един от кичурите на дългата си кафява коса. И в този момент тя започна да го прави, разсъждавайки усилено над всичко, което се бе случило. Спомни си странната монета с означената на нея 1885 година и това, че каруцарят бе споменал, че вероятно е изпаднала от рестото му. Спомни си също и особеното чувство, което бе изпитала, докато си играеше с дима, и всички неочаквани промени, включително изчезването на колата й.

Колкото и невероятно да изглеждаше, явно бе станало някакво прехвърляне във времето, когато Джоан бе стъпила в онова странно димно образувание. Това бе единственото, макар и твърде нереално, обяснение на всичко, което се бе случило оттогава.

Погледът й се прехвърли от смаяното изражение на Адам върху старомодните му дрехи и странното на вид седло на коня му, при което кръвта й, буквално се смрази. Явно всичко това бе истина. По някакъв непонятен начин тя бе напуснала двадесети век и се бе озовала сто години назад във времето.

Абсурдността на цялата тази история я парализира. Тя изведнъж си даде сметка, че съществува съвсем реална възможност да е загубила безвъзвратно разсъдъка си. Също толкова страшна бе перспективата да си е съвсем в ред, но това неминуемо щеше да означава, че наистина се намира в 1889 година. Тази възможност бе дори по-ужасяваща: ами ако бъде принудена завинаги да остане в този век? Ако няма никакъв начин да се върне отново в своето време?

Обхваната от паника, Джоан погледна безпомощно към онова място, където за последен път бе видяла димящата стена. Опасенията и мрачните й предчувствия се удвоиха, когато забеляза, че въздухът е кристалночист, а от дима няма и помен.

Нищо не подсказваше, по какъвто и да е начин, че там някога е имало подобно образувание. Нищо наоколо.

— Госпожице, добре ли сте? — попита Адам, като виждаше колко безпомощна и изплашена изглежда Джоан без видима причина да се чувства така. — Изглеждате ми малко объркана. Трябва ли да отпътувате нанякъде?

Джоан го погледна озадачено, което подсказваше, че дори не успява да разбере какво я пита. Стана й ясно, че той току-що й е задал въпрос и очаква отговора й.

— Какво казваш? — попита Джоан.

— Питах дали ви трябва кон, за да стигнете донякъде?

— О, не, благодаря — отвърна Джоан и погледна отчаяно към мястото, където бе видяла пушека. Само ако можеше да забележи поне една малка следа от него. Или обгорялото отверстие към входа на тази странна дупка във времето. Нещо, което можеше да я отведе до точното място. — Мога и пеша да стигна до мястото — отвърна Джоан.

Или поне така се надяваше.

— В такъв случай е по-добре да тръгвам — заяви Адам и с любопитство се обърна към посоката, в която Джоан неколкократно бе поглеждала. Чудеше се какво толкова я озадачава в малката чиста полянка пред тях. — Наистина ще трябва да стигна вкъщи, преди Глен да отведе татко, за да мога да предупредя Дорис.

Като предположи, че Дорис трябва да е съпругата на Адам, Джоан кимна с разбиране, но същевременно се зачуди защо изпитва раздразнение от факта, че той е женен. За Бога, та този мъж дори не бе от нейния век. Защо я обезпокои това, че той може да си има жена!

— Да, предполагам, че няма да е лошо, ако я предупредиш — съгласи се Джоан.

Тогава Адам отново се взря в разтревожения й поглед, насочен упорито към едно и също място на поляната. Там не се виждаше нищо друго, освен една огромна жълта пеперуда, която едва ли можеше да привлече нечие внимание до такава степен.

— Благодаря ти отново за това, което направи за моя баща!

— За това съм учила и умея да го правя — отвърна тя автоматично, като че ли без да се замисля над онова, което казва, след което се извърна и тръгна към откритото място, което отдавна наблюдаваше внимателно. — Само гледай да го убедиш да полежи през следващите няколко дни, както и да избягва изморителни движения поне за един месец.

Указанията й бяха обикновените, които по принцип даваше на своите пациенти, страдащи от сърце, така че тя дори не осъзна, че ги е казала. Мисълта и цялото й същество се бяха съсредоточили в търсене на онзи тайнствен проход.

Адам се загледа след нея, замислен над последните й думи, а после стисна юздите и леко пришпори коня си, подканвайки го да потегли в лек тръс. Нямаше никакво време да се занимава повече с тази малоумна жена, нищо, че изглеждаше толкова красива и безпомощна. Трябваше да направи всичко възможно да застави баща си да се вслуша в нарежданията му и да си легне, докато доктор Лоуман дойде да го прегледа.

Джоан почти не забеляза, че Адам си е тръгнал. Тя напредваше към предполагаемото място, където бе останал онзи проход. Вече бе уверена, че само странната димна завеса, през която бе проникнала, е „вратата“, отвела я в миналото, и че онази светкавица не е била случайна, а е изиграла някаква роля при образуването на дупката във времето. Докато оглеждаше огряната от слънцето поляна с присвити очи, тя се опита да открие някакви следи от пожар. За нейно учудване нямаше нищо — нито овъглени клонки, нито пепел по земята.

Уплашена, че не открива какъвто и да е белег, който да й помогне да се ориентира, тя почувства, че гърлото й се свива и дишането й се затруднява. Острата, пулсираща болка в гърдите й се засилваше с всеки удар на сърцето. Ако не намереше проклетата дупка във времето, тя рискуваше завинаги да остане пленник на миналото. При тази мисъл всеки неин мускул се напрягаше и дишането й ставаше все по-трудно и по-трудно. Неочаквано забеляза слабо проблясване иззад един стрък трева само на няколко крачки от нея.

Душата й се изпълни отново с надежда, когато с приближаването към мястото тя видя ключовете си за колата, а малко по-встрани и своя пуловер. Джоан си спомни, че ги бе захвърлила в момента, в който стана свидетел на злополуката със стария доктор Джонсън, защото те само щяха да пречат на нейните опити да окаже помощ.

Без да иска, по този начин тя бе маркирала мястото на прохода, ако той все още съществуваше.

Чувство на облекчение се разля по цялото й тяло, когато установи, че той все още е на мястото си. Въпреки че дупката не се виждаше, Джоан бе сигурна, че тя е там, тъй като в един момент, опипвайки земята, ръката й изчезна от погледа й. Като продължи да търси по земята, Джоан определи точните размери на този тунел във времето.

От желание да се завърне час по-скоро в своето собствено време и от страх да не възникне нещо, което да я възпрепятства, тя грабна пуловера си и ключовете за колата, затвори очи и с молитва пристъпи напред. От другата страна, където се предполагаше, че е двадесети век, бе значително по-студено. Отново Джоан долови миризмата на пърлено — изглежда, наистина се бе завърнала в своето време.

Все още се страхуваше, че не всичко в това абсурдно пътуване през времето е било, както трябва, и не смееше да си поеме дъх, докато не отвори очи. Облекчението бързо смени страховете й, когато забеляза, че наоколо всичко е мокро, включително и нейната кола. Бавно пое дълбоко въздух и притисна пуловера към гърдите си. Небето отново бе мрачно, а един голям клон, плуващ по средата на езерото, показваше, че бурята вече е отминала. По всичко личеше, че това, което й се бе случило, не бе сън, въпреки че самата идея за връщане назад във времето бе невероятна.

Все още под влияние на преживяното Джоан се чувстваше като замаяна. Хвана пуловера си под мишница, наведе се напред и избърса ръце в коленете си. Междувременно пое няколко дълбоки глътки въздух, толкова необходими, за да успокои опънатите си до крайност нерви. Въпреки че този странен инцидент бе останал зад гърба й и тя отново усещаше сигурността на своята епоха, Джоан продължаваше да потреперва и да диша тежко. Чувстваше се напълно изтощена, подобно на подгонен звяр, който е бягал, за да спаси кожата си, въпреки че на практика всичките й усилия се свеждаха до една крачка през този невидим проход.

Напълно объркана от случилото се, без да осъзнава какво точно бе станало, Джоан все пак бе запазила достатъчно разум, за да маркира мястото. Първоначално тя отново остави пуловера и ключовете си на земята, като побърза да събере достатъчно камъни, с които да огради мястото. След като се увери, че точно е очертала границите на прохода, отново опипом тя вдигна от земята нещата си и побърза към своята кола. Искаше й се час по-скоро да сподели с някого това, което бе преживяла.

С мисълта за своята доверена приятелка д-р Джийн Галагър, тя се отпусна на седалката на новия си корвет, модел ’92-ра година, и посегна към радиотелефона. Във вълнението си несъзнателно хапеше долната си устна, докато набираше телефонния номер. Но преди да стигне до последната цифра, изведнъж осъзна, че това, което се бе случило с нея, не е от този род преживявания, които могат да се разкажат на друг човек. По-скоро трябваше да го покаже на Джийн, да я заведе на самото място. Никой, дори и най-добрата й приятелка, не би повярвал на толкова абсурдна история без сигурни доказателства. А и защо ли?

Джоан не желаеше историята й да бъде поставена под съмнение, а и не бе сигурна, че ще може да предаде с думи преживяното, ето защо тя затвори телефона. Докато запалваше колата, тя самата вече не бе сигурна в своята история и в собственото си душевно състояние.

Нуждата да докаже пред себе си, че не е полудяла, и да се убеди, че случилото се не е халюцинация вследствие на мъката й след трагичната смърт на родителите й, накара Джоан да спре двигателя и да прибере ключа в джоба си. След като остави пуловера на задната седалка, тя бързо се отправи назад към дупката.

Тъй като приближи мястото от друга посока, първоначално тя не успя да забележи оставената от нея купчина камъни. Когато накрая я откри, реши да премине отново през бариерата на времето, за да отхвърли съмненията си за лудост.

Първото нещо, за което Джоан се огледа, след като попадна от другата страна на това, което по всичко личеше, че е стационарен отвор във времето, бе да види дали колата й е там. Нямаше я. Изкуственото езеро също бе изчезнало. И отново отбеляза, че от тази страна на тунела във времето е значително по-топло и дърветата са двойно повече и значително по-млади. Когато обиколи, за да разгледа по-подробно мястото, тя забеляза, че останките от каретата на д-р Джонсън са все още отстрани на тесния и покрит с дървесни плочи път. Наскоро отсечените дърва и големите торби със зърно, които Адам и Глен бяха разтоварили минути по-рано, също си стояха там.

Развълнувана от това невероятно преживяване, Джоан се замисли пред кого другиго, освен Джийн си струва да разкрие тази изключителна тайна. Тя разбираше, че това трябва да е човек, достатъчно отговорен, за да не злоупотреби с възможностите, които този времеви феномен предоставяше. Освен това тя бе наясно, че на когото и да кажеше за този проход, ако не може да потвърди думите си с конкретни факти, щяха да я вземат за ненормална. Беше напълно възможно този тунел във времето да не е постоянен, както първоначално изглеждаше. Ако е така, той просто можеше да изчезне, преди тя да се е върнала.

Но дори и да остане — дори да се окаже, че тази врата към миналото не променя местоположението си в резултат на земната гравитация — винаги съществуваше възможност човекът, който тя ще посвети в тази тайна, да се възползва от преимуществата на създалата се ситуация, като експериментира с времето, променяйки миналото само за да види какви последици ще има това за настоящето.

„Но какво ще стане, ако подобни промени на миналото повлияят неблагоприятно на живота в наши дни? — се запита тя полугласно, опитвайки се да си изясни последствията. — Какво ще стане, ако тази намеса в историята промени живота на човечеството по непредвидим начин?“

Не, ако въобще кажеше на някого, то трябваше да бъде на човек, на когото се доверява напълно. Някой, който щеше да й обещае, че няма да споделя тази тайна пред обществото, нито пък да се намесва по някакъв начин в хода на историята, освен като наблюдател. Изглеждаше съвсем вероятно дори нищожните промени в естествения ход на времето да повлекат след себе си множество необратими реакции, чиито последствия никой не можеше да предвиди. А това в крайна сметка можеше да доведе до катастрофа в настоящето.

Джоан продължи несъзнателно да хапе устната си, докато размишляваше какви могат да бъдат резултатите, ако тази информация попадне в погрешни ръце. Тя осъзна, че преди да каже на някого, в това число и на най-добрата си приятелка Джийн, ще трябва обстойно да премисли всичко. Почувства се отговорна пред историята и реши първо да проучи задълбочено този интригуващ феномен с прехвърлянето във времето. Трябваше да си изясни точно какъв ефект биха имали подобни екскурзии в миналото както за хората в отминалата епоха, така и за нейните съвременници.

Джоан знаеше, че е напълно възможно, ако не и почти сигурно, че дори и най-малките промени в живота на един човек от 1889 могат да доведат до невъзвратими и нежелани последствия в 1990. Отговорността да изследва вероятните последици преди тя или някой друг, на когото щеше да каже, да се възползват от тази уникална възможност, бе изцяло нейна.

При тази последна мисъл тя почувства как в гърдите й набъбва буца.

Какво ли ще последва от това, че тя спаси Парк Джонсън. За Бога, та той бе лекар! Прибавяйки със своята намеса месеци, ако не и години, към неговия живот, тя със сигурност е станала причина за стотици, та дори и хиляди промени в бъдещето.

Нейните очи се разшириха и буцата от гърдите й се придвижи към стомаха. Сега Парк може да спаси хора, чиято съдба е била да умрат. По този начин вдовиците или вдовците на тези хора никога няма да се съберат повторно с други хора, както е било орисано, което означава, че децата от несъстоялите се бракове никога няма да се появят на бял свят, нито пък техните деца. Ако това предположение се окажеше вярно, стотици хора в нейно време нямаше да съществуват.

Това предположение я ужаси. Какво ще стане, ако и обратното се окаже в сила? Ако д-р Джонсън не успее да спаси нечий живот, който друг лекар би могъл да спаси? Отново всички тези бъдещи наследници няма да ги има на бял свят.

Джоан прехвърли мислите си в съвсем друга насока. Ами ако последствията от нейното посещение в миналото вече са дали своите резултати в бъдещето? Какво ще стане, ако визитата й в 1889 вече е повлияла по някакъв начин, тъй като на практика се бе случила? Възможно ли бе точно Джоан да е била предопределена да направи тази връзка между минало и настояще?

Тя бе до такава стенен объркана от множеството съществуващи възможности, че преди да възвърне самообладанието си и да се върне назад в своето време, дочу тих тропот и се обърна да види източника на шума. Белият кон, който бе теглил впряга на доктор Джонсън, сега се завръщаше. Той бе изгубил и последните остатъци от каретата, които по време на злополуката бяха останали привързани към него, и сега понакуцваше, а задният му крак бе обагрен с кръв.

Тъй като на мястото все още имаше натрупани камъни отпреди, до които Джоан не бе стигнала първия път, тя се зае да отбележи прохода, като бързо насъбра няколко камъка. Предпочете да не се връща до колата за лекарската си чанта, при което животното можеше да избяга, а вместо това леко смъкна фустата си, за да я използва като турникет, и се приближи кротко към коня. С тих шепот и успокоителен тон тя започнала говори на животното и едновременно превърза здраво раната, за да спре временно кръвоизлива.

Спомни си, че Парк бе споменал, че къщата на Адам е някъде наблизо, и реши, че няма да й отнеме твърде много време да върне коня на неговия собственик. Тя хвърли бърз поглед към дупката, за да се увери, че не се е изместила за времето, което изтече след произшествието с доктор Джонсън. След това поведе коня за повода, провиснал около врата му, в посоката, в която мъжете бяха поели преди време. Бе уверена, че ако се движи бързо по пътя, ще успее да отведе коня и да се върне обратно, преди да се е стъмнило.

Както се оказа обаче, къщата „наблизо“ бе на разстояние почти една миля. Джоан бе доволна, че този ден бе обула удобни спортни обувки. Едва ли щеше да се чувства добре, ако трябваше да измине цялото това разстояние по разбития черен път, ако бе на висок ток.

Когато най-сетне достигна малък коларски път, който правеше завой, Джоан смаяно откри пред себе си великолепна къща. Тя й напомни за онези величествени домове от старите уестърни, които бе гледала като малка. Разликата бе само в това, че къщата не бе разположена в средата на открита долина или на брега на лъкатушеща река, а се намираше на полегат склон, заобиколена от високи масивни дървета, обграждащи околността. Тя представляваше триетажна тухлена постройка с бяла мазилка и огромни черни капаци на високите прозорци. От едната страна на къщата се издигаха черни колони, подпиращи широка Г-образна веранда.

Около къщата имаше безупречно поддържана градина с няколко цветни лехи и безброй декоративни дръвчета. Зад нея бяха разположени няколко по-малки бели постройки, чиято дограма бе боядисана в черно. Отвъд тях по близките склонове Джоан забеляза няколко пасища, изпъстрени от диви цветя и огромни зелени дървета. На най-близката ливада се виждаха дузина коне, които спокойно си пасяха, а наблизо преживяха крави. На третата ливада не се забелязваше нито едно животно, но за сметка на това тревата бе висока до колене.

Вдясно от къщата имаше огромна площ прясно обработена земя, оградена от красиво оформен жив плет и по всяка вероятност предвидена за зеленчукова градина. Друга ограда от ковано желязо и дебели тухлени колони, варосани отгоре, ограждаше предния двор. Мястото й напомняше една от онези реставрирани аристократични сгради, които можеха да се видят в старите квартали на Джонстаун и Питсбърг, само че в случая въпросната къща имаше преимуществото да е заобиколена от много земя, нещо, което в края на двадесети век бе почти непостижимо в градски условия. По всичко личеше, че Адам Джонсън е човек със значително богатство за своето време.

Задълбочена в изследване на околността, Джоан продължаваше да върви, повела коня след себе си, надолу по дългия и тесен път, покрит с малки сиви и бели камъни. Когато стигна до края, Джоан привърза коня към оградата и отвори високата порта, водеща към предния двор на къщата. Тя приближи до огромната входна врата, почука и се отдръпна встрани, за да изчака търпеливо, докато някой отвори.

След броени секунди едното крило се отвори и една ниска набита жена с яркочервена коса, облечена в дълга синя рокля със снежнобяла престилка, надникна любопитно. Веднага щом забеляза Джоан, зелените й очи се разтвориха широко от почуда. Жената погледна надолу към късата пола на Джоан, а след това отново повдигна очи към лицето й, за да я огледа по-добре.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с немски акцент.

Джоан най-после разбра защо дрехата й изглеждаше толкова странна на всички тези хора. Прииска й се да се завърне в дома на родителите си и да се преоблече в нещо по-подходящо за времето, в което бе попаднала, но веднага се досети, че всичко, което имаше, бе още една дълга лятна рокля. Накрая реши, че в момента е безпредметно да се тревожи за това. Като се усмихна, Джоан посочи към ранения кон с ръка.

— Името ми е Джоан Грифин и току-що доведох коня на доктор Джонсън. Почти половин час след произшествието животното се върна на мястото, когато вече всички си бяха тръгнали. Боя се, че е доста сериозно ранен.

— Вие спасила живота на доктор Джонсън? — попита жената със силен немски акцент. Смръщвайки се, тя се оттегли малко назад и като изгледа Джоан и вързания на оградата кон, запита:

— Вие ли жена, която твърди, че е лекар?

— Да, аз съм тази жена — отвърна Джоан.

Не й се искаше думите й да прозвучат самодоволно, въпреки че наистина бе спасила живота на Джонсън и наистина бе лекар.

— А сега ви доведох обратно и неговия кон.

Като оглеждаше подозрително късата пола на Джоан, Дорис пристъпи няколко крачки назад, без да сваля очи от нея. По изражението й личеше, че изобщо не вярва на твърдението на Джоан за нейната професия. Нещо повече, изразът на лицето на Дорис изобщо не бе гостоприемен.

— Изчакаш тук. Аз ще ида осведомя господаря Адам, че сте довели коня на баща му.

Докато Джоан изчакваше търпеливо отвън на верандата, тя огледа още веднъж безукорно подредените и поддържани градини, различните малки постройки и се замисли какво ли работи Адам Джонсън и с какво ли изкарва прехраната си. Едва ли цялото това богатство бе дошло от отглеждането на добитък. Досети се, че може да има и други стада животни, които просто още не бе видяла. От това, което бе забелязала до този момент, нямаше съмнение, че Адам е собственикът на всички тези планински земи наоколо.

След няколко секунди, докато все още разсъждаваше над произхода и размерите на неговите богатства, на вратата се появи самият Адам. По израза на лицето му бе повече от ясно, че не бе очаквал да я види отново.

— Дорис току-що ми съобщи, че сте довели обратно Пътник — каза той и вдигна очи да потърси коня.

Джоан веднага бе разбрала, че Дорис съвсем не е негова съпруга. Тя по всяка вероятност изпълняваше ролята на червенокосия иконом. Освен това забеляза, че Адам бе сменил твърде бързо сакото, жилетката и вратовръзката си и бе разкопчал горните три копчета на ризата си. Това я накара да си помисли, че Адам очевидно е любител на домашния уют. Изглеждаше толкова непринуден и разкрепостен от всякакви задръжки и предразсъдъци.

Джоан преглътна с усилие и направи опит да отмести погледа си от тъмните малки косъмчета, които се подаваха изпод разтворената на гърдите му риза.

— Да, наистина го доведох, но се страхувам, че конят е пострадал сериозно. Струва ми се, че нещо остро се е врязало в крака на животното при сблъсъка на каретата с дървото. Направих всичко възможно да спра кръвоизлива, но той ще има нужда от повече грижи. Раната трябва да се почисти и добре да се превърже. В противен случай не само няма да зарасне и да оздравее, а дори може да се стигне и до инфекция и състоянието на животното да се влоши.

Адам пристъпи навън, за да огледа по-добре коня, и забеляза импровизираната от Джоан превръзка на крака му и засъхналата по нея кръв. Той поклати глава и ненадейно се усмихна.

— Най-после разбрах. Ти си била ветеринарен лекар. Когато каза, че си доктор, отначало помислих, че си хуманен лекар, но едва сега разбирам, че лекуваш животни.

Джоан буквално настръхна, като чу забележката на Адам. Той очевидно бе далеч по-склонен да я възприеме като ветеринарен лекар. Въпреки че такова допотопно пренебрежително отношение към нея я раздразни не по-малко от преди, сега тя бе подготвена да го възприеме като нещо нормално, знаейки, че все пак се намира в миналото и той не я засяга умишлено.

В мига, в който си припомни, че наистина се намира в 1889 година, Джоан отново бе обзета от страх и направи усилие да запази учтивия тон:

— Но аз наистина съм хуманен лекар. При това просто работя в една голяма болница в Питсбърг.

Тя реши засега да не споменава името на градската болница, защото далеч не бе уверена, че названието Маккейн можеше да е известно някому в този отдалечен век. Всъщност откъде ли можеше да знае…

Не й беше ясно как да възприема всичко, което се случваше — дали като част от миналото или от настоящето. Понякога й се струваше, че това, на което бе свидетел, протича едновременно и в миналото, и в настоящето.

— Ако наистина работиш в Питсбърг, тогава какво, за Бога, търсиш тук? — попита Адам, тръгнал към коня. — Та влакът от тук до Питсбърг пътува цял ден.

Като заобиколи оградата, той отвърза коня и кимна на Джоан да го последва към обора. Междувременно се питаше дали причината тя да говори толкова странно се дължи на факта, че идва от голям град, като Питсбърг. Нима всички в големия град употребяват такива изрази, като „каретата катастрофира“ или „получавам инфекция“?

— Аз съм в нещо като отпуска — отговори Джоан, като се опита да бъде максимално честна, без да се впуска в излишни подробности. Наистина нямаше никакво желание да лъже тези хора, но в същото време не искаше и да я вземат за луда.

За щастие Адам не зададе повече въпроси, докато не стигнаха до обора.

— Много ли е лоша раната? — попита той и бързо приклекна, за да развие импровизираната превръзка.

Когато сне напоения с кръв копринен плат, Адам любопитно огледа дантелената дреха, чудейки се какво ли е нейното предназначение. Платът бе толкова фин и прозрачен, че през него спокойно можеше да се вижда. Адам се зачуди коя ли жена би избрала да носи подобно несериозно нещо за бельо.

Джоан изобщо не подозираше какви мисли минават през главата на Адам, и рече:

— Зная, че това едва ли е помогнало много да се спре кръвоизливът, но нямах нищо друго подръка.

При тези думи тя бързо коленичи и взе от ръцете на Адам напоената с кръв дреха, за да я хвърли настрани, убедена, че едва ли ще потрябва някога. В този миг тя съзря превръзка на ръката на Адам и се зачуди какво е могло да му се случи толкова скоро. Внезапно я обхвана чувство на вина, когато се досети, че самата тя е причината за тази превръзка. Явно ухапването й му бе причинило по-големи неприятности, отколкото Джоан изобщо бе предполагала. Спомни си, че дори бе усетила вкус на кръв, когато го бе ухапала, докато се боричкаше с него в опит за самозащита.

— Прости ми за това, което ти причиних — прошепна Джоан, осъзнала, че е редно да му се извини. — Изобщо не исках да ти причиня болка. Само че тогава всеки миг бе ценен за спасението на баща ти, а ти ми пречеше.

— Сега зная, че си била права — призна Адам и се усмихна лъчезарно, сякаш нищо не се бе случило с ръката му. — Само че тогава, да си призная, наистина те мислех за откачена.

Джоан напълно го разбираше. Нямаше начин в далечната 1889 година някой да знае какво е това сърдечно-белодробна реанимация и какви са нейните предимства. Затова не се впусна в по-нататъшни обяснения и разговори, а вместо това предложи да се заемат с ранения кон.

— Виждаш ли, кракът му е много дълбоко прободен. Ще зарасне едва след няколко месеца. Дотогава раната ще трябва да се почиства най-редовно и превръзките да се сменят. Иначе има голяма опасност от инфекция.

— Отивам да взема карболовата киселина. Трябва да е на същото място, където са мехлемите и превръзките — каза Адам и бързо се изправи.

Когато се върна, Адам държеше в ръцете си разтвор за почистване на рани и парче чист плат.

— Ето, моля те ти да го превържеш. На мен малко ми се гади при вида на открита рана. Може би и затова не наследих професията на баща си. Не издържам на такива гледки с много кръв.

Джоан пое нещата усмихната и внимателно се зае да почиства повърхността на раната, а Адам придържаше крака на коня неподвижен. Когато накрая тя взе тясното парче плат от него, ръцете им неволно се докоснаха и Джоан усети как някаква изненадваща тръпка разтърси тялото й. Това я изненада повече, отколкото очакваше, и тя още веднъж се увери, че Адам всъщност е един доста привлекателен мъж.

Желанието да потисне на всяка цена реакцията на тялото си при евентуално случайно докосване на ръцете им я обърка и смути. Джоан наистина почувства голямо облекчение в момента, в който откъм конюшнята се появи строен младеж, обут в издути на коленете и неизгладени памучни панталони с яркочервени тиранти. Юношата се приближи до тях и започна да наблюдава това, което Джоан и Адам правеха.

Любознайкото бе представен на Джоан само с името Джордж. Беше много високо момче, но на не повече от единадесет години. Той обсипа Джоан и Адам с безброй въпроси:

— Сериозно ли е наранен? — питаше разтревожено Джордж със смръщени вежди.

— Няколко месеца няма да може да го впрягаме — отвърна Адам.

— Дано да е само няколко месеца — добави Джоан, която току-що бе приключила с почистването на раната и бе установила, че разкъсването е стигнало чак до костта.

— А колко време ще стои с тази превръзка на крака? — попита Джордж, като се приведе и започна да наблюдава внимателно движенията на Джоан, сякаш искаше да разбере как точно се превързва такава рана.

— Точно тази превръзка ще трябва да остане на крака само няколко дни — отвърна Джоан. — И после някой трябва да я смени с нова.

— Защо? — полюбопитства момчето и приклекна, за да наблюдава по-добре движенията на Джоан, като едновременно с това отметна с ръка кичура руса коса, паднал върху челото му. — Струва ми се, че превръзката, която му направи, е много добра. А и ти така хубаво я постави и го пристегна.

— Благодаря ти за добрата оценка, но като се сменят редовно превръзките, ще се предотврати инфекцията на раната.

— Какво е това инфекция? — попита Джордж и се огледа наоколо, за да провери, да не би да е пропуснал да забележи нещо.

Като знаеше колко досаден може да бъде Джордж със своите безкрайни въпроси, Адам бързо прегърна момчето през раменете и каза:

— Престани да задаваш толкова много въпроси.

— Защо? — не разбра в какво го обвиняват Джордж.

Адам предпочете да не отговаря на този въпрос, защото с това нямаше да прекрати разпитванията на Джордж, дори напротив, и вместо това само поклати глава и разроши приятелски косата на юношата. После погледна към Джоан, която тъкмо бе увила последната част от превръзката около раната и я завързваше.

— Трябва ми халката — каза Джоан и погледна към ръката на Адам за онова приспособление, с което превръзката се прикрепяше здраво на мястото.

— Халка?! — попита той, безкрайно озадачен за пореден път.

— Това е едно метално кръгче, с което превръзката се закрепва неподвижно на мястото, за да не се развърже.

По начина, по който Адам поклати глава, стана ясно, че няма ни най-малка представа за какво му говори Джоан.

— А имате ли някаква хирургическа лента за залепване? — попита отново тя.

Адам повторно поклати отрицателно глава и отвърна:

— Никога не съм чувал за такова нещо. Май нещо не съм съвсем в крак с твоето време.

Джоан кимна, убедена, че дори и да искаше, Адам просто не можеше да бъде „в крак“ с нейното време, което всъщност бе някъде на около сто години в бъдещето.

— Как тогава да предотвратя развързването или разхлабването на тази превръзка? Да я завържа ли?

Като си даде сметка, че това ще да е единственият начин да се справи със случая, Джоан отвърза последната част, за да я завърже на възел.

— Може би ето така? — каза тя на глас.

— Страхотно се справи! — заяви Джордж и кимна с глава, сякаш за да потвърди истинността на думите си. — Да не би да си ветеринарен лекар?

Джоан изгледа момчето, а след това и Адам и заяви отсечено:

— Не, аз съм хуманен лекар!

— Ти? — смая се момчето и се изправи бързо, погледна към Адам за потвърждение и го попита: — Наистина ли е хуманен лекар?

— Щом сама казва — отвърна Адам и погледна със странен поглед към Джоан. — Може и да е истина, защото тъкмо тя спаси живота на татко.

— Тя? — възкликна Джордж и погледна подозрително към Джоан, като че ли изобщо не можеше да повярва, че тази жена може да бъде доктор. — Хуманен лекар?

— И синът същият като бащата — промърмори Джоан, като се изправи и изтърси с дланите си остатъците от сено и конски косми по полата си.

За да отговори на слисания поглед на Адам, тя поясни:

— Твоят син, изглежда, има същите ограничени схващания и предубеждения за жените, както и ти самият.

— О, но Джордж съвсем не е мой син. Той е син на Дорис. Той и брат му Сайръс работят при нас. Помагат ни при отглеждането на добитъка — обясни Адам и се усмихна към момчето. — Въпреки че изобщо не бих възразил някой ден да имам син като Джордж.

При тези думи юношата се усмихна поласкан и поизтупа гордо измачкания си панталон.

— Тогава ще трябва най-после да престанеш да се занимаваш с празни работи и най-после да се ожениш за тази мис Констанс. Иначе като нищо ще остарееш, докато се наканиш да си имаш деца, а Бог знае дали мис Констанс ще има достатъчно търпение да те чака.

Адам го погледна закачливо и попита:

— И какво точно знаеш ти за тази мис Констанс?

— Ами че се срещаш по-често с нея, отколкото с другите си приятелки — отвърна уверено Джордж и вдигна рамене, като че ли това бе всеизвестен факт. — А и мама казва, че сте си лика-прилика с мис Констанс, макар и да не разбирам какво точно има предвид. Тя дори ви е виждала как се целувате двамата. И даже казала на леля Кристина за това.

Адам изпита известно неудобство, когато разбра, че цялото домакинство е напълно в течение на личния му живот и дори го обсъжда, поради което реши да смени темата на разговора и се обърна към Джоан:

— Щом сте приключили вече, можем да се върнем в къщата, за да измиете кръвта от ръцете си. Джордж, остани и махни хамута на коня, а също така подготви място, където животното може да пренощува спокойно.

— С удоволствие бих се измила — съгласи се Джоан, като в същото време се питаше защо Адам бе проявил такава неохота да обсъжда въпросната мис Констанс и дали самата идея за женитба го бе накарала да смени толкова бързо темата на разговора.

Докато следваше Адам през вратата на конюшнята, през двора и по боядисаните в черно стълби, които водеха към голямата покрита веранда, по непонятни за нея причини Джоан усети, че изпитва неприязън към непознатата мис Констанс и раздразнение от възможността Адам да се ожени за нея.

— Можеш да се измиеш ето там — каза Адам, като открехна една врата вляво и посочи слабо осветената баня, в която имаше висока старинна вана, малка порцеланова мивка, ниска дървена тоалетна масичка с овално огледало до нея и някакво смешно приспособление горе до тавана, което по всяка вероятност трябваше да играе ролята на нагревател или бойлер.

— Благодаря — каза Джоан и бързо влезе в банята да се измие. Бе свикнала ръцете й да са винаги чисти и изрядни и вече едва издържаше полепналата по тях кръв и мръсотия.

— О, сега си спомням, че пропуснах да ти благодаря за това, че си довела обратно коня и че се погрижи така внимателно за ранения му крак — каза Адам и се облегна на рамката на вратата, наблюдавайки как Джоан взе сапуна в ръка и започна енергично да търка ръцете си. — Какво ти дължа за това?

— Какво ми дължиш?! — Джоан го изгледа, слисана от неочаквания въпрос. — Нищо не ми дължиш! Просто ти направих услуга.

— Да, но аз чувствам необходимост да ти се отблагодаря по някакъв начин. Ако не за това, че спаси живота на баща ми, то поне за грижите към коня. Татко е много привързан към него, а ти направи извънредно много, за да запазиш крака му. Аз самият едва ли щях да се справя с такава рана.

Адам примижа, ужасен от самата мисъл да се занимава с подобна кървяща рана.

— Окей — съгласи се Джоан. Премисляйки бързо, докато подсушаваше ръцете си с висящата наблизо кърпа. — Ако искаш наистина да ми се отплатиш за това, че върнах коня и го превързах, тогава позволи ми да видя още веднъж баща ти, преди да си тръгна. Мисля, че ще изкарам по-леко тази нощ, ако зная, че той е вече по-добре.

Джоан все още бе убедена, че най-доброто, което можеше да се направи, е да се отведе пострадалият в болница, където щяха да се погрижат за него, както трябва, но си спомни, че тази идея изобщо не бе възприета от никого.

Адам кимна, свивайки рамене, като разбра, че това е най-малкото, което може да стори в знак на благодарност. Той отстъпи назад и я покани към вратата, която очевидно водеше в самата къща.

— Той лежи в една от спалните за гости на горния етаж. Ела, ще те заведа при него. Трябва да знаеш, че вече изпратих Сайръс да повика доктор Лоуман. Преди да се стъмни, навярно ще успеят да пристигнат.

— А кой е доктор Лоуман? — попита Джоан, видимо доволна, че са извикали лекар, който лично да се погрижи за пострадалия. Сега можеше наистина да си тръгне спокойна.

Адам пое към къщата и започна да обяснява:

— Доктор Лоуман е наш съсед и много близък приятел на татко. Работят в една и съща болница, но частните им клиники са в различни сгради. Кабинетът на баща ми е съвсем близо до новата болница, докато този на доктор Лоуман е все още в къщата му близо до парка. И двамата правят визитациите си чак до Саут Форк, Санг Холоу. А баща ми понякога стига дори до Ню Флорънс и Лили заради болните си.

— Искаш да кажеш, че баща ти не живее заедно с тебе в този дом? — попита Джоан, при което погледът й обходи огромната къща.

— Да, неговата къща е в Джонстаун, на главната улица, много близо до градския парк.

— И ти живееш тук сам? — запита Джоан, като намираше подобен начин на живот в такава грамадна къща за малко екстравагантен.

— Е, Дорис и синовете й също живеят тук, в петте стаи в задната част на къщата, но всъщност аз съм единственият обитател.

Джоан продължи любопитно да изучава къщата и постройките наоколо. Тя бе образец на луксозна обстановка — всичко бе точно на мястото си, сякаш я бе обзавеждал специалист по интериора или някой дизайнер. При това не й липсваха уют, топлина и определена домашна атмосфера, която бе просто незаменима.

— Искаш да кажеш, че този прекрасен дом целият е твой? — попита с невярващ тон Джоан и се вгледа в сините очи на Адам. — Как тогава си изкарваш прехраната? Да не би да обираш банки?

Адам едва сподави смеха си.

— Не — каза той, — но съм член на борда на директорите на една от банките. По-точно, аз съм изпълнителен директор на Моръл Стейт Банк.

— В такъв случай си банкер — кимна с разбиране Джоан. Всеизвестен факт бе, че банкерите са едни от най-богатите хора.

— Не съвсем. Работя като химик — геолог за Камбрийските металургични заводи. Имам втори братовчед, който също се казва Адам Джонсън, и той именно ме привлече да работя в банковото дело преди няколко години. Сега той е управител на банката, чийто изпълнителен директор съм аз, както вече ти казах. Дано не съм те объркал напълно.

— Но как успяваш да намериш време едновременно и за работата в металургичните заводи, и в банката, а и за поддържането на тази голяма къща и всичкия този добитък.

Адам сви рамене, при което ризата му още повече разкри част от мъжествените му космати гърди, които Джоан се преструваше, че не забелязва.

— Понякога дори чета лекции на хонорар в института „Моръл“.

При тези думи Джоан се умълча и започна да разсъждава. Ясно защо Адам не бе женен. Той просто нямаше време за съпруга. При всичко, което изброи, че прави, тя се чудеше откъде все пак намира свободно време да се вижда с тази мис Констанс.

— А откога преподаваш?

— От 1883 година насам. Една година преди смъртта на Даниъл Моръл. Трябваше им преподавател по геология и химия и понеже се оказа, че имам добри познания в тези области, избраха мене. Преди време се е случвало да чета лекции по три пъти в седмицата, но сега вече го правя само веднъж.

Джоан кимна. Припомни си от лекциите по история във висшия институт, а и от прочетеното всичко, което знаеше за Даниъл Джей Моръл. В тази част на страната името на този човек бе легенда, а освен всичко личността му бе свързана с едни от водещите бизнес сфери в областта около Джонстаун. Именно Моръл е бил новаторът специалист по металургия, който бе спомогнал тази никому неизвестна долина да се превърне в един от най-оживените металургични и чугунолеярни центрове. Джоан си спомни за решаващата роля на Моръл именно в периода на загуби и спад в развитието на Камбрийските металургични заводи от средата на 1800 година нататък, когато благодарение на неговата борбеност и усилия компанията станала от губеща просперираща и постепенно така се разраснала по своите размери, че се превърнала в известните в САЩ Стоманолеярни заводи на Бесемер.

— Кога намираш време да поспиш? — смая се Джоан.

Адам се разсмя:

— Не се заблуждавай, като гледаш тази огромна къща. Тъй като в момента добивам предимно дървен материал и сено и се занимавам с отглеждането само на едър рогат добитък и коне, то това място почти изцяло се грижи само за себе си. През лятото ми се налага само да наема временно няколко работници и прекарвам повечето време тук. А през зимата двамата синове на Дорис са единствените хора, които поддържат този дом.

Когато най-после се изкачиха по широкото махагоново стълбище, Джоан изведнъж спря и погледна пред себе си смаяна. Коридорът се разклоняваше в три различни посоки. Тя предпочете да изчака Адам да й посочи правилната.

Сега разбра, че къщата бе още по-голяма, отколкото първоначално й се беше сторило. Тя леко забави ход, без да спира да следва Адам. Най-после стигнаха до спалнята, където при влизането си Джоан съзря излегналия се всред куп възглавници Парк Джонсън. Лекарят бе намръщен, но изражението му веднага се промени, когато забеляза влизащите в стаята.

— Как се чувствате? — попита го Джоан и предпазливо заобиколи легналия на пода близо до леглото лабрадор. Той очевидно бе верен пазач на господаря си и едва ли се отделяше дори и за минута от него.

— Малко съм отпаднал — призна си лекарят и едновременно с това отметна завивките, като че ли се канеше всеки момент да се изправи. — Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил със страшна сила в гърдите.

Когато възрастният мъж прехвърли краката си и се опита да седне в леглото, Адам се спусна към него и го хвана с ръка за рамото.

— Да се разберем, няма да станеш от това легло поне докато доктор Лоуман не ме увери, че е безопасно за тебе.

Парк отново се намръщи и измърмори:

— По-строг си и от майка си, лека й пръст.

— Той е абсолютно прав — намеси се Джоан. — Това, което ви се случи днес, съвсем не бе обикновено произшествие. Не бива да пренебрегвате раната на главата си. Послушайте сина си. Освен това няма да е зле да свалите тези дрехи и да облечете нещо по-удобно, защото предполагам, че ще останете още дълго на легло.

Парк повдигна леко ръка и опипа удареното място на тила си, ровейки под сивите си коси. Той усети отока и разбра, че още доста време ще мине, докато спадне.

— О, това ли? То е само подутина от удара — заяви лекарят и погледна към Джоан с предизвикателно вдигната вежда, сякаш очакваше тя да оспори мнението му. — Няма защо да се тревожите — добави той накрая.

— Може и да е така, но все пак ще трябва да останете на легло за известно време — отвърна му Джоан и поглеждайки към Адам, запита: — Имаш ли някакво здраво въже? Струва ми се, че ще трябва да завържем този човек за леглото.

— О да, имам със сигурност — отговори й Адам и пристъпи към вратата.

— Остави това! Няма да има нужда — измърмори Парк и изгледа сина си гневно, докато се отпускаше отново върху възглавниците.

Когато премести погледа си към Джоан, сините очи на възрастния лекар светнаха закачливо и той кротко обеща:

— Ще се държа прилично.

Адам бе потресен от смирението на иначе опърничавия си баща пред командите на тази млада жена.

Когато Джоан понечи да премери пулса на пострадалия по-скоро по навик, отколкото от някаква остра необходимост, Парк грабна ръката й и загледа с възхищение ръчния й часовник:

— Къде сте намерили този уред за измерване на времето, предназначен за ръката?

— В Питсбърг — отвърна веднага Джоан, без да се замисля, и после се запита кога ли се бе появила модата на ръчните часовници. После обясни: — В момента ръчните часовници са на мода и всички са полудели по тях. Дори мъжете ги носят.

— Мъжете? Да носят гривни?! — възкликна доктор Джонсън и се намуси. Очевидно изобщо не можеше да повярва на подобно нещо. В следващия миг той попита: — Вие от Питсбърг ли сте, доктор Грифин?

— Да — отвърна му Джоан и осъзна, че това бе първият човек, употребил най-после титлата заедно с името й. — Живея в малък апартамент близо до болницата, в която работя. Но моля ви, наричайте ме просто Джоан. Всички мои приятели се обръщат с това име към мене — обясни Джоан и продължи да мери пулса, доволна, че той вече се усеща много по-силно. После постави ръката му обратно на леглото и със задоволство забеляза и подобрения цвят на лицето му.

— Апартамент ли казахте? Това да не би да е някакво малко местенце, където отглеждате децата си?

— Аз нямам деца. Още не съм омъжена.

Този отговор очевидно задоволи възрастния лекар.

— В такъв случай навярно си нямате и постоянен приятел?

— Нима това ви интересува? — учуди се Джоан и повдигна кафявите си очи, които срещнаха синеокия поглед на лекаря.

— Тогава как бихте си позволили да се разхождате сам-сама из горите? Между другото, какво правехте именно на мястото, където се случи тази беда с мене?

— Само разглеждах околността — отвърна му Джоан без никакво намерение да обяснява истината на когото и да било, особено след като самата тя не бе особено убедена във всичко, което се беше случило.

В този момент Адам се намеси в разговора за нейно облекчение:

— Тя е в отпуск в момента.

— В отпуск? — Парк погледна първо към Адам, а след това и към Джоан и попита: — Да не би да сте на гости на свои приятели, които живеят наблизо?

— Не, аз всъщност не познавам никого, който живее наблизо. — „Поне не в този век“, помисли си Джоан и обясни: — Съвсем наскоро починаха родителите ми и просто имах нужда за малко да се оттегля и да остана насаме със себе си.

Тъй като всичко у нея бе извънредно странно — и поведението, и облеклото й, Парк реши, че тя навярно е от града и съвсем случайно е минавала през този район.

— А къде сте отседнали?

— Засега никъде — уклончиво отвърна Джоан.

Искаше й се възрастният лекар да престане с тези въпроси, на които бе принудена непрекъснато да дава двусмислени отговори.

— А къде ви е багажът? — полюбопитства лекарят и примига болезнено с дясното си око, сякаш отокът на тила току-що го бе заболял.

Джоан реши, че няма никакъв смисъл да шокира Парк с разкрития за истината. Бе убедена, че той в никой случай нямаше да й повярва, и набързо съчини една история за някаква карета, която бе наела да откара багажа й от Джонстаун до Ийст Коунмах, където бе запланувала да престои няколко дни, преди да вземе влака обратно на запад. Джоан се удиви от собствената си изобретателност, докато разказваше как минути след като напуснала конюшнята, в която наела колата и оставила багажа си, някакъв мъж се метнал на каретата и подкарал конете с такава бясна скорост, че никой не успял да го догони. Така пропаднал целият й багаж, както и наетата кола.

Адам се бе облегнал на леглото, докато слушаше историята, разказвана от Джоан, и по всичко си личеше, че съвсем не й вярва с такава готовност като баща му. Въпреки това той запази съмнението за себе си, защото си даваше сметка, че дори и да я изобличи, нищо не печели от това. Затова остави Джоан спокойно да довърши измислената история.

Разчувстван от неприятната случка, сполетяла младата дама, Парк протегна ръката си към нея, за да изрази своето съчувствие, и Джоан се почувства ужасно гузна, задето бе наприказвала целия този куп лъжи.

— О, скъпа, колко ужасно нещо ви се е случило! Наистина голяма неприятност. Представяш ли си, някой да те ограби по такъв начин? Мисля си, че трябва да останеш при нас няколко дни. Поне докато успееш да се свържеш с близките си и да помолиш да ти изпратят малко пари, с които да си вземеш някоя дреха и да си купиш билет за влака.

— О, не, не мога да остана при вас! — заяви Джоан, слисана от неочакваното гостоприемство.

— Защо пък не! Имаме достатъчно място, а освен това, тъй като и бездруго съм заставен да лежа неподвижно в това легло и се чувствам обречен на досадна скука, истински бих се радвал на компанията на такава млада и очарователна госпожица, като вас! Бих искал да чуя нещо повече и за тази процедура, която, както Адам ми обясни, сте нарекли СБР.

— Но аз в никакъв случай не мога да ви се натрапвам по този начин! — продължи да упорства Джоан, въпреки че възможността да остане наистина я изкушаваше. В същото време я тревожеше и необходимостта незабавно да се върне в своето време.

— Не ми отказвайте! — помоли я Парк. — Та вие спасихте живота ми и аз ви дължа много.

При тези думи възрастният лекар скръсти ръце на гърдите си и се закашля от болката, която предизвика това движение. После повдигна решително брадичката си, за да даде да се разбере, че е пределно настоятелен. Без дори да удостои Адам с въпросителен поглед, той добави:

— Вие вече си признахте, че и без друго няма къде да идете. Оставате при нас за няколко дни. Вече реших! — отсече накрая възрастният лекар.