Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (9)

Осма глава

Когато в понеделник настъпи утрото, Джоан вече бе окончателно очарована и впечатлена от новите си познати и от техния тежък, но не и психически напрегнат живот през 1889 година. В сравнение с болестите и конфликтите, свойствени на нейното време, новата обстановка вече не й се струваше така отблъскваща и непонятна. До известна степен тя дори се страхуваше да се върне в своето време. Ужасяваше я мисълта, че там я очаква опустелият дом на родителите й, в който се бяха загнездили мъката и усамотението. Страхуваше се, че я очаква неприятното задължение да прегледа записките на майка си, за да установи какви са дълговете на родителите й. Най-много от всичко я плашеше задължението да прерови личните им вещи, за да реши какво ще прави с тях.

Джоан наистина предпочиташе да остане на новото място, в този необезпокояван от нищо свят, населен с добросърдечни интересни хора — далеч от болките, униженията и напрежението, които бе оставила в двадесети век.

Оказа се извънредно приятно да прекара последните пет дни в такава фантастична обстановка, сред толкова приятелски настроени, необременени от нищо хора. Всички, с изключение само на Констанс Сегуин, я приеха като част от своето общество, въпреки че някои все още се съмняваха в това, че наистина е лекар.

Но времето за завръщането й неумолимо наближаваше. Телеграмата от банката в Питсбърг, която щеше да я изобличи, можеше да пристигне всеки момент. Сайръс бе получил задачата, след като се върне от училище, да отскочи до града и да провери дали няма някакви съобщения. Преди тази проклета телеграма да пристигне и да я изложи пред всички като измамница, Джоан се надяваше да прекара остатъка от времето си в 1889 година колкото се може по-приятно. Просто като гостенка или като обикновен наблюдател.

След като разбра, че двамата с Адам могат да бъдат единствено приятели и нищо повече и че всяка по-сериозна връзка между тях би била обречена и краткотрайна, Джоан направи всичко възможно да прикрие своя интерес и чувствата, които изпитваше към него. Естествено, непосилно бе да възпре учестяващите се удари на сърцето си и изпотяването на дланите си, когато Адам се приближаваше. И все пак тя твърде сполучливо успяваше да прикрие своето състояние от Адам, защото се бе заклела да не допусне той да забележи вълнението й.

Щеше да е много по-лесно да продължи своя живот с несподеленото желание за близост с Адам, отколкото да го допусне до сърцето си, а след това да го изостави най-хладнокръвно. Джоан знаеше, че ако се влюби в него, сърцето й отново ще бъде обречено на страдание, а самата тя — на самота.

Всички, които Джоан бе обичала през своя живот си бяха отишли, и понякога празнотата в сърцето й бе ужасяваща и болезнена. След загубата на първата си любов, Томас Рурк, бе изгубила бабите и дядовците си, както и двамата си родители. Нямаше нужда да преживява още веднъж подобни трагедии. Джоан бе твърдо решена да излезе от цялото това приключение невредима, незасегната от никакви страдания и болки. Затова предпочиташе да играе ролята на страничен наблюдател, на най-обикновен гост в дома на Адам.

Адам обаче най-неочаквано бе променил отношението си към нея. За пръв път някой му бе помогнал да се отърси от покрусата след смъртта на съпругата му и това бе именно Джоан Грифин. Затова той чувстваше необходимост да я задържи на всяка цена в дома си.

Тя продължаваше да бъде потайна и загадъчна, но това дори възбуждаше повече неговия интерес. Странният начин, по който тя реагираше на въпросите му, и непрекъснатите й опити да отклони темата на разговора, когато ставаше дума за нейната личност, го караха да мисли, че в живота на Джоан има нещо нередно. Адам трудно можеше да прецени дали Джоан е избягала от нещо или от някого. Дали пък просто не бе твърде саможива и затворена в себе си?

Вече не го смущаваха непознаването и несигурността й за някои определени факти, нито пък властната й натура, която все още се проявяваше от време на време. Е, командите й често го караха да я сграбчи силно и да я разтърси, за да се опомни кой е по-силният от двамата, но тези настроения не бяха толкова неудържими.

Сега я желаеше така, както не бе желал нито една жена в живота си до този момент. Трудно му беше да покаже тези чувства при извънредно краткото време на нейния престой в дома му. Трябваше да намери някакъв начин да я задържи при себе си. Не можеше да й разреши да си замине от живота му така леко и неочаквано, както се бе появила, поне не и преди да я опознае по-отблизо.

— Струва ми се, че се задава нова буря откъм северозапад — спомена той, като сочеше към далечните сиви облаци високо в небето, когато излязоха заедно на верандата.

Въпреки че бе още три часа и по това време той обикновено се занимаваше с документите на Камбрийските стоманолеярни заводи, след неуспешните опити да се съсредоточи над работата си Адам предпочете да си отдъхне.

— Макар и да заръчах на Сайръс, като се върне от училище, да иде до града да провери дали има съобщение за тебе, може би няма да мога да го изпратя точно сега. Трябва да ми помогне да приберем конете от паша, за да ги предпазим от бурята. Като гледам тези облаци, сякаш предстои градушка.

— Нямам нищо против — съгласи се Джоан, доволна от шанса да прекара още един вълшебен ден в прекрасния дом на Адам. — По-добре е да се погрижите за конете.

Адам се отправи към конюшнята и когато се обърна към Джоан, буйната му коса се развя от силния вятър.

— Навярно ще открия Сайръс в плевнята или в обора, но Джордж по всяка вероятност е още вкъщи. Би ли го потърсила, за да ми го изпратиш. Ще имам нужда и от неговата помощ.

Джоан се досети, че момчетата бяха влезли вкъщи само колкото да оставят учебниците си и да се преоблекат. Затова тя побърза да открие Джордж. Както очакваше, успя да го намери в кухнята, където момчето се опитваше да измоли от майка си още една бисквита за следобедната си чаша мляко. Джордж наистина си похапваше твърде добре.

— Джордж, мистър Адам има нужда от помощта ти в конюшнята — каза Джоан и добави след малко: — Задава се буря и господарят ти иска да приберете конете колкото се може по-бързо.

Едва сега тя се замисли защо Адам се бе разтревожил единствено за конете, когато на пасището имаше още много други животни.

— Но навън е слънчево — отбеляза Джордж със спокоен тон, а от погледа му, насочен към бисквитите, пролича, че е загрижен само от това, че ще трябва да ги остави. За всеки случай той погледна и през прозореца, да се увери, че времето не се е влошило.

— Облаците са още далече, но нали знаеш колко внезапно връхлитат мартенските бури — каза Джоан, припомнила си неочакваната буря, вследствие на която се бе озовала в миналото. Над главата й се бяха струпали само няколко малки облачета, когато изведнъж всичко бе притъмняло и бурята я бе застигнала ненадейно. — Да, тези мартенски бури наистина могат да те изненадат твърде неприятно.

— Права си — съгласи се Джордж. — А конете се плашат ужасно при буря — момчето грабна остатъка от бисквитите си и се отправи към вратата. — По-добре ще е да ги приберем навреме, преди отново да строшат оградата и да се пръснат из планината — Джордж се поизпъчи, пристъпвайки така, сякаш му предстоеше да изпълнява кой знае каква мисия. — Конете се държат много глупаво, когато има буря. Кравите поне съобразяват да се струпат под някое дърво, за да не ги намокри дъждът.

Джоан го последва, за да се опита да помогне, ако има нужда. Забеляза, че вятърът неусетно се бе усилил само докато бе вътре в къщата. Тя с мъка успя да догони Джордж поради тежките дипли на полата си и когато двамата бяха стигнали почти до средата на двора, откъм конюшнята се появи Адам. Той бързо нареди на Джоан да се прибере вкъщи.

— Но аз искам да ви помогна — извика тя, за да се чуе гласът й, приглушен от извилия се вятър.

— Само ще ни пречиш — отвърна сърдито Адам и се смръщи.

В същия миг облаците закриха слънцето и притъмня, като че ли се здрачаваше.

— Остани си вкъщи и помогни на Дорис. На нея си й по-нужна.

Джоан понечи да се възпротиви. Желаеше да му докаже, че може да помогне в мъжката работа, но усилилият се вятър все по-неудържимо подхващаше полите й и биеше в лицето й. Това я ядоса и тя се отправи към къщата. Едва ли щеше да помогне с нещо навън, след като през цялото време й се налагаше да придържа диплите на полата си.

Тя се върна в къщата и помогна на Дорис да затворят и да заключат всички прозорци. Докато Джоан вършеше тази работа, притичвайки от стая в стая, Дорис набързо прибра пилетата и кокошките в кокошарника и затвори всичките вратички, за да не избяга някоя от животинките. След това тя прибра и бельото, простряно да съхне навън.

— Ох, че глупави пилета… — мърмореше под носа си Дорис, докато влизаше в къщата. Червената й коса бе разрошена от силния вятър, а ръцете й — заети от събраното набързо пране.

Само миг след като притвори задната врата на къщата с рамото си и се насочи към масата, където възнамеряваше да остави бельото, навън проблесна светкавица, последвана от оглушителен гръм, който разтърси цялата къща. В следващия миг от небето рукна проливен дъжд.

През кухненските прозорци Джоан не можеше да види нито плевнята, нито конюшнята. Затова се затича към спалнята на Джордж и се опита да различи постройките през биещия косо порой. Небето бе така притъмняло, а дъждът бе забулил всичко, че не успя да различи почти нищо. Дори когато проблясваха светкавици и осветяваха целия двор, едва успяваше да долови очертанията на постройките и нищо повече. Не знаеше дали Адам и момчетата бяха успели да приберат конете и останалия добитък, или бяха в опасност. Младата жена продължи да се взира обезпокоена около четвърт час, а дъждът продължаваше да се изсипва, прекъсван само от внезапни гръмотевици. Най-после тя забеляза нечия фигура, бавно приближаваща към къщата. Сърцето й буквално подскочи, когато след една светкавица разпозна Адам. В ръцете си той носеше Джордж. Зад него се виждаше прегърбеният под дъжда Сайръс.

Джоан хукна през кухнята към коридора, изпълнена с мрачни предчувствия. След малко входната врата се отвори с трясък и в къщата нахлу струя студен въздух.

Джоан веднага съзря тревогата, изписана на лицето на Адам, и петната кръв по подгизналата му от дъжда риза.

— Какво се е случило? — изплашена, тя се втурна към Адам.

От свитата фигура на Джордж и от начина, по който държеше ръката си, тя се досети, че момчето е наранило или ръката си, или коремната област. Тя погледна към пода да види дали е изтекла кръв, и се успокои, като разбра, че кръвоизливът не е силен. Явно не бе засегната сериозно артерия.

— Джордж си раздра ръката на една метална преграда — обясни Адам, гледайки разтревожено към юношата.

В този момент той съзря Дорис на близката врата, пребледняла като чаршаф от уплаха и притиснала ръка към устата си в безмълвен ужас. Адам се почувства виновен за станалото.

— Не можах да спра кървенето — започна той със съкрушен глас и се обърна към Сайръс: — Бягай да извикаш баща ми.

— Не е необходимо — намеси се Джоан и едновременно с това се пресегна към ръката на Джордж, който все още я притискаше към тялото си.

Дори и да не бе най-компетентният и способен лекар, в случай като този тя можеше да се справи отлично.

Сайръс хвърли въпросителен поглед към Адам, докато Джоан вече преглеждаше раната. Тя не забеляза подозрителните погледи, които присъстващите си размениха, защото в същото време премести ранения на по-осветено място в стаята. Успя да установи, че на ръката на Джордж имаше почти петсантиметрово порязване точно над кокалчетата.

— Сложете го да легне на масата в трапезарията — нареди Джоан с намерението да обработи раната, без да й се налага да се навежда и да прикляка. След тези думи тя отстъпи, за да даде възможност на Адам да го пренесе.

Ужасен от непрекъснато кървящата рана, Адам побърза към трапезарията, следван по петите от Дорис и Сайръс. След като изчака Джоан да разчисти масата, той постави момчето точно под полилея.

От дрехите на Сайръс се стичаха вадички вода върху килима до масата и затова той се дръпна встрани, а Дорис и Адам застанаха от двете страни на Джордж и поставиха ръце върху раменете му, за да му вдъхнат смелост.

— Дорис, ще ми трябват превръзка, карболова киселина и няколко чисти парчета плат. Трябва да спра кръвоизлива — Джоан произнесе думите си с рязък и строг тон.

Виждаше се, че само Дорис е във форма и с достатъчно силен дух, за да й асистира като медицинска сестра в този момент. Докато изчакваше Дорис да донесе необходимите неща, Джоан забеляза изплашеното лице на Джордж и без да сваля по-ниско ръката му, каза със спокоен и по-мек тон:

— Ти си едно много смело момче. Аз със сигурност щях да се изплаша до смърт, ако се бях наранила така.

Джордж направи усилие да се усмихне и кимна леко към ранената си ръка, без да сваля очи от лицето на Джоан.

— Досега съм се наранявал къде-къде по-лошо.

— Да, това е вярно — подкрепи го Адам и отметна с ръка мократа коса от челото на момчето, като се опитваше да не изглежда обезпокоен. — Джордж се наранява толкова често, колкото никой друг от моите познати. Не знам как успява все да си навлича беди. Нали така, Сайръс?

Сайръс повдигна рамене и попита:

— Да повикам ли все пак баща ви?

— Нямам нужда от доктор Джонсън — гневно се възпротиви Джордж. — Нали си имам добър лекар тук.

Джоан разтвори очи от изненада и когато Дорис се появи, направи всичко възможно да възнагради Джордж за доверието му. Момчето лежеше неподвижно на масата с присвити очи и лице, наклонено към Адам, когато тя напои раната с карболова киселина и забави кръвоизлива, като пристегна с кърпа мястото над китката.

Когато кървенето най-после окончателно спря, тя отстрани напоената с кръв кърпа и се наведе да огледа повторно раната. Джоан се запита дали по това време вече е съществувала ваксината против тетанус. После си спомни, че щом Джордж се наранява толкова често, навярно вече са му я правили.

— Доста сериозно си се порязал, но едва ли ще се наложи да се шие. По-скоро ще има нужда от няколко лейкопласта и марля отгоре.

Въпросът й бе отправен към Дорис и Адам.

— Имате ли лейкопласт?

Сега дори Джордж придоби крайно озадачен вид:

— За какво са ти пеперуди^[1]?

— Сега ще поиска и мас от змия и криле от прилеп! — подигравателно и донякъде враждебно измърмори Сайръс.

— Не пеперуди, които летят из градината — обясни Джоан, досетила се какво недоразумение бе възникнало, — говоря за специални тънки ленти, които се залепят на рани като тази. Някои ги наричат „стерилни лентички“.

Тя отново погледна към Адам с надежда и запита:

— Нямате ли такива неща вкъщи?

По изражението на лицето му Джоан разбра каква грешка бе допуснала, като заговори за лейкопластите. Очевидно през 1889 година никой още не бе чувал, нито виждал такова нещо. Тя се ядоса на себе си, че не бе съобразила да вземе аптечката от колата си. Все едно, в момента не можеше просто така да напусне къщата и да хукне през бурята, без да дава обяснения, само за да донесе аптечката. Още повече, след като сама се увери, че порязването не е чак толкова сериозно и дълбоко.

Накрая тя помоли за няколко чисти превръзки и комплект игли и конци. Без лейкопласти, които да затворят прореза в кожата, се налагаше да се направят няколко шева. След това трябваше да се превърже ръката толкова здраво, че Джордж да не се изкушава да я извива и така да предизвика нов кръвоизлив.

Адам погледна към Сайръс, в чийто поглед все още се четеше подозрение към способностите на Джоан.

— Бягай горе и попитай татко къде е медицинската му чанта. Там навярно има всичко необходимо.

Когато Сайръс се върна след минути, Парк бе заедно с него и сам носеше своята медицинска чанта.

— Разбирам, че се е случила малка беда — каза лекарят, като се приближи към масата, за да види какво е положението.

Съненият му вид подсказваше, че току-що се бе събудил и бе пропуснал да забележи ужасната буря навън. Когато надникна над рамото на Джоан към ръката на Джордж, той примигна.

— Ужасно си се порязал, момчето ми.

Джордж кимна в знак на съгласие.

— Добре, че доктор Грифин се е погрижила толкова бързо за тебе — продължи възрастният лекар и постави кожената си чанта на масата до момчето. След това бързо я откопча и бръкна вътре.

Джоан мислеше, че Парк ще се заеме с момчето, и отстъпи леко назад, но се изненада, когато той й подаде малко парче сгънат плат и извита игла.

— Трябва да имам някъде тук и хирургически конец — Парк продължи да рови из чантата си и извади още едно парче плат с малко картонче, на което бе навит здрав черен конец.

Докато Джоан вдяваше конеца в ухото на иглата, Парк продължи да търси нещо в чантата си и най-сетне извади малко тъмно зелено шишенце. От страничния джоб взе и парче сгънат муселин и го напои с течността от шишенцето, след което го подаде на Джоан.

Тя хвърли един бърз поглед към надписа на шишенцето: Erythroxylon Coca. Разбрала, че предназначението на настойката бе да се притъпи болката на мястото, където предстоеше да се направят шевовете, Джоан бързо напои раната и повърхността около нея. После топна иглата в терпентина, подаден й от Парк, и се пресегна към раната.

Джордж буквално се смрази от страх при вида на иглата. Това накара Адам да приклекне до масата, за да окуражи момчето. Самият Адам примираше от страх за своя малък приятел. Джордж неслучайно бе негова слабост — на неговата възраст щеше да бъде собственият му син, ако бе оживял. Допадаше му това, че момчето е будно, любознателно и схватливо, винаги неочаквано и пълно с нови интересни идеи.

— Не ме гледай така изплашено, Джордж. Всичко ще свърши само след минутка.

— Да, Адам е прав — добави Джоан, възхитена от навременната намеса на Адам. — А освен това съм извършвала такива операции стотици пъти, не забравяй това. След секунди съм готова.

Е, разбира се, Джоан наистина бе правила шевове стотици пъти, само че не точно с такава игла и с толкова груб конец.

Дорис също направи опит да поуспокои сина си, като изтри влажното му чело с малка хавлиена кърпа.

— Какво лошо време, да не се надява човек — каза тя. — Не помня такава дъждовна пролет да имало наскоро.

— Спомнете си пророчеството за потопа в Евангелието — подметна Парк, за да отклони вниманието на Джордж от иглата. — Тази пролет вали два пъти повече от миналогодишната и реките са се препълнили повече от всякога…

— Мярнах Литъл Коунмах миналата седмица. Беше като разбушувала се. Ако продължи да вали все така, Джонстаун отива по дяволите. Този път реките ще излязат от коритата си. Помнете ми думата — заяви Дорис.

Джоан тъкмо направи втория шев и довършваше възела, когато до съзнанието й достигнаха думите на Дорис. Тя ужасено погледна към икономката. В този момент Сайръс започна да обяснява нещо:

— Мамо, все така разправяш, откакто те помня — предупрежденията на Дорис явно изобщо не го трогваха. — Всяка година напролет ги повтаряш тия неща.

— Не съм само аз, който мисли така — заяви самоуверено Дорис. — Много други също са на това мнение. Миналата седмица, когато пазарувах в града, чух, че се подготвя петиция до богаташите от ловно-рибарския клуб да направят нещо за тези препълнени от дъждовете реки. Много хора вече са се подписали. Както виждаш, не само аз съм разтревожена.

Джоан буквално се смрази от ужас, докато слушаше този разговор.

— Джоан? — стресна я гласът на Адам, който недоумяваше защо тя не довършва последния шев. — Защо пребледня? Какво ти стана?

— Сега е 1889 година — каза Джоан с дрезгав глас, като че ли този отговор можеше да обясни защо изглежда така изплашена.

Адам я погледна загрижено.

— Нали вече говорихме за това? Не си ли спомняш?

— Не! Имам предвид, че е 1889 година! — повтори Джоан натъртено, като се питаше защо не се бе досетила за това още преди. Нали знаеше отдавна за ужасното наводнение, станало през 1889 година.

Адам сериозно се обезпокои от нейното необяснимо поведение, прокара пръсти през влажната си от дъжда коса и запита:

— Защо ти е толкова трудно да запомниш в коя година живеем?

Джоан го погледна с укор, а след това изведнъж се досети, че той изобщо не може да предполага какво предстои да се случи същата година. Това, което за нея бе исторически факт от книгите, за него бе още бъдеще.

— Нека аз да довърша — намеси се Парк, като пристъпи напред и пое иглата от ръцете й, а в същото време погледна с тревога към Адам. — Помогнете на Джоан да седне — добави той.

Адам понечи да я настани на близкия стол, но Джоан категорично отказа. Каква ли гледка представляваше за всички в този момент? Трябваше моментално да се съвземе, преди присъстващите да решат, че съвсем е изгубила разсъдъка си. Дори самият Джордж в този момент я гледаше, като че ли току-що й бе израснала трета ръка.

— Не, не, чувствам се добре — увери ги Джоан, но изобщо не бе убедителна. Сега, когато се бе досетила за предстоящото бедствие, тя изобщо не можеше да се освободи от страховитата мисъл.

Дорис бе абсолютно права. Джоан знаеше, че действително през 1889 година огромни количества вода преливат и разрушават бента на голямото изкуствено езеро, в резултат на което милиони литри вода заливат долината Литъл Коунмах, помитайки животни, хора и къщи. На 31 май 1889 година повече от две хиляди хора са били удавени в неудържимата водна стихия с височина между четиридесет и седемдесет метра. Други изгорели в огромните пожари, избухнали веднага след наводнението. Как бе могла да забрави тази дата? Само преди няколко години Джоан и родителите й присъстваха на стогодишнината в памет на загиналите при това ужасяващо бедствие. Как бе могла да забрави такова събитие!

— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш? — попита я Адам, изплашен от вида й, който подсказваше, че всеки момент може да припадне.

Джоан видя, че Парк продължава да обработва раната на Джордж, опита се да събере мислите си и погледна с благодарност към Адам.

— Може би ще е най-добре да ида в стаята си и да легна за малко. Чувствам се малко зашеметена.

— Нека ти помогна да се качиш — предложи Адам и продължи да я придържа за раменете, докато се отправяха към коридора.

— Не мислех, че един лекар може да припадне при вида на кръв — отбеляза ехидно Сайръс и присви злобно очи. — Би трябвало лекарите да са по-издръжливи.

— Може би причината да й стане лошо не е кръвта — каза Парк, като се пресягаше за превръзката. — От много неща човек може да се почувства зле.

— Например?

— Ами навярно нещо, което е яла, не й понася. Може да е боледувала от нещо или пък причината е съвсем проста — да не си е доспала, което е най-вероятно. Мисля, че тази нежна госпожица преживява нещо, за което дори не подозираме — и като погледна строго към Сайръс, забелязвайки, че от дрехите му още се стича вода, доктор Джонсън добави: — И ако веднага не отидеш в стаята си да се преоблечеш, може и ти да се разболееш.

— По-добре направи каквото ти казва доктор Джонсън, и престани да мислиш всякакви други глупости — намеси се внезапно Джордж. — Ако и този път се разболееш от пневмония, от която наскоро едва не умря, не знам как ще се чувстваш.

Сайръс с нежелание напусна стаята, като не пропусна да хвърли яростен поглед към брат си.

 

 

— Доста ме изплаши — каза Адам и постави обратно стъклото на лампата, която току-що бе запалил.

Той погледна към приседналата на ръба на леглото Джоан, която бе отпуснала ръце в скута си. Въпреки че все още бе твърде бледа, страните й бяха започнали да възвръщат цвета си.

— Какво ти стана преди малко? — запита Адам.

Джоан едва се сдържа да не му каже истината.

— Не зная — промълви тя.

Не смееше да предупреди Адам за предстоящото бедствие, въпреки че нещо отвътре я подтикваше да го стори. Все пак бе обещала пред себе си да не се меси в естествения ход на отминали събития. Не можеше да си позволи да бъде нещо повече от обикновен наблюдател, докато пребиваваше в 1889 година, защото иначе рискуваше да промени съдбата на хората. Нямаше никакво право да стори каквото и да е, което би изменило или повлияло на бъдещето. На нейното бъдеще. На нейния истински живот. Нали като ги предупреди за наводнението, можеше да застраши собственото си съществувание. Нали родителите на нейните родители никога нямаше да създадат семейства, ако първата съпруга на дядо й по майка не бе загинала по време на наводнението. А това означаваше, че при такова стечение на обстоятелствата всички следващи членове на семейството й никога нямаше да се появят на този свят.

Освен това Джоан прецени, че къщата на Адам се намира високо над хълма Проспект, на няколко мили от пътя на водната стихия. При това положение, докато баща му се възстановява след произшествието, те двамата щяха да останат в къщата.

Джоан знаеше, че Адам сигурно ще пострада от наводнението, както всички други хора, обитавали тази област, но се надяваше той да не загине. Със сигурност бе застрашен животът на Парк, и то, ако преди наводнението се върнеше в своя дом в града. От предишните им разговори тя бе разбрала, че къщата му се намира на главната улица, която минаваше през самия център на Джонстаун.

Ако паметта не я лъжеше, именно централната част на града бе пострадала най-сериозно, особено тази в близост до градския парк. Дали той бе сред обречените да се удавят!? Джоан потръпна от тази ужасяваща мисъл.

— Ти имаш треска, Джоан — каза разтревожено Адам и коленичи до леглото да я погледне по-отблизо.

— Нали ти казах, че нищо ми няма. Може би докато се облягах на раменете ти, изкачвайки се по стълбите, дрехите ми са се измокрили и сега ми стана малко студено — при тези думи Джан посочи мокрите петна по роклята си.

— Съжалявам, не съобразих — Адам съвсем бе забравил, че дрехите му са целите мокри от дъжда.

— Няма нищо. От водата на никой нищо не му става — когато изрече това, Джоан отново си представи ужасното наводнение и си помисли колко абсурдни са думите й, като се има предвид, че искаше да каже малко вода, а не много вода, способна да удави хиляди хора.

— Има нещо, което криеш от мене — каза Адам, като изучаваше израза на лицето й. — Нещо, което не искаш да узная.

— Не е защото не искам да узнаеш — започна Джоан тихо, а мислено усилено търсеше изход от създалата се ситуация. — Само си мисля, че може би ще трябва да го имаш предвид.

— Да имам предвид какво? — учуди се Адам и сбърчи чело, за да разбере загадъчните й думи.

— Че си клекнал върху част от полата ми и я намокри още повече — изтърси Джоан.

Адам бе безкрайно огорчен от това, че Джоан и този път премълча истината. Това го накара да вдигне очи към тавана, сякаш за да събере търпение, после хвана ръцете й и продължително се взря в очите й. Знаеше, че не може да я принуди да му разкрие тайните си, но искрено желаеше Джоан да му се довери. Искаше му се на всяка цена да може да й помогне.

— Ако има нещо, което можеш или искаш да споделиш с мене, моля те да го сториш. Няма от какво да се боиш.

Въпреки че ръцете му бяха студени, Джоан почувства как по цялото й тяло се разнесе топлина от близостта с Адам. Нервите й се изопнаха до крайност. Непосредствената реакция на цялото й същество при негово докосване я изплаши и потресе едновременно. Джоан си спомни времето, когато бе още студентка.

— Благодаря ти! Много си добър към мене.

— Добър?

Адам я погледна в очите и си помисли, че нещо много повече от добрина го караше да направи всичко възможно да я предразположи. Желанието му да научи всичко, което Джоан криеше от него, наистина бе неудържимо. Той произнесе на глас онова, което таеше в този миг:

— Не би говорила така, ако знаеше истината.

— Каква истина?

Адам се приближи към нея, любувайки се на прекрасните й черти. Въпреки разрошената си коса и изцапаното с кръв ухо Джоан бе все така очарователна.

Лицето му бе толкова близко до нейното. Изпод мокрите от дъжда дрехи се очертаваше добре сложеното му тяло, а тъмната коса падаше на вълни, подчертавайки красивия овал на лицето му. Когато долови как погледът на Адам се премества от нейните очи към устните й, Джоан потрепери от вълнение, а сърцето й заби още по-силно.

— Искам да те целуна — прошепна Адам и се приближи още повече.

Джоан подскочи от притеснение, когато дюшекът потъна под тежестта на Адам.

— Но защо?

Адам не й отговори и понечи да я целуне.

— Адам, моля те, недей! — прошепна едва чуто Джоан.

Той доближи устните си толкова близо до лицето й, че почти я докосна. Джоан изгуби самоконтрол, без да може да се съпротивлява.

— Защо не? — попита тихо Адам, без да сваля очи от нея.

— Защото… не е редно — отговори Джоан и си пое дълбоко въздух.

— Какво нередно виждаш в това? — гласът на Адам трепна от вълнение.

„Какво нередно има в това!“ Въпросът на Адам отекна в съзнанието на Джоан. Цялото й тяло тръпнеше в очакване на онова, което предстоеше. Искаше й се да отвърне, че изобщо не е редно да вършат подобно нещо, но от устата й не се отрони нито думичка. Устните й сами се разтвориха в очакване, сякаш единствени от цялото й тяло все още реагираха. Останалите органи и сетива бяха като парализирани и Джоан усещаше единствено лудешките удари на сърцето си.

Това като че ли бе знакът, който Адам очакваше. Ако бе показала и най-малката съпротива и нежелание, той навярно щеше да зачете чувствата й и да се отдръпне. Цялото му същество тръпнеше от нетърпение.

Отначало той я целуна плахо, както би целунал жена, която през цялото време го бе предизвиквала и възбуждала. Трудно му бе да удържи на неземната й красота, на невероятния й хъс за живот, когато се радваше като дете на всичко около себе си. Неочаквано плахата целувка премина в нещо далеч по-страстно, вълнуващо и всеобхватно. В момента, в който Адам усети нейните нежни крехки устни, той изгуби способността си да се владее.

Първоначално Джоан застина при неочаквания изблик на страст от страна на Адам. Тя се бореше с бликналата страст, но не можеше да си наложи да се отдръпне от Адам. Заедно с влагата, която проникна през дрехите до тялото й, тя долови как невероятната топлина, която само близостта им можеше да предизвика, се разля по цялото й тяло. Постепенно Джоан забрави всичките си страхове и опасения.

Приливът на нежност и любов я разтърси цялата, като изпълни сърцето й с неизпитвано досега удовлетворение и щастие. Безпомощност и слабост завладяха всяка част на тялото й. Едва сега, наслаждавайки се на топлината и задоволството, които я изпълваха, Джоан осъзна, че самата тя истински бе желала тази целувка. Беше искала това да се случи на всяка цена. Въпреки реалната опасност да се влюби в Адам тя не можеше да устои на привличането му. Необяснимо и за самата нея, тя желаеше тази целувка да не свършва никога и дори да усети какво ще последва след нея.

Отдавна тялото й не бе реагирало така спонтанно на една най-обикновена целувка. Джоан бе забравила колко разтърсващо може да бъде подобно усещане. В този момент тя му бе изцяло подвластна. Вихърът на страстта до такава степен я омая, че Джоан вече не можеше да прецени опасността от онова, което се случваше.

Подсъзнателно тя усещаше, че ако допусне това да продължи, неминуемо би имало невъзвратими последствия. И дори когато Адам погали косите й и ги отметна назад към гърба й, Джоан не успя да възвърне самообладанието си. Не можеше изобщо да разсъждава. Явно бе, че е на път да се влюби в този мъж безвъзвратно, а това само по себе си не означаваше нищо друго, освен че й предстои още едно голямо разочарование. Все още не можеше да намери сили в себе си да се отдели от Адам.

Тя потръпваше при всяко негово докосване, докато ръката му продължаваше да гали рамото й, а после и гърба й, където двете му ръце се срещнаха и я прегърнаха силно. От години Джоан не бе изпитвала подобно вълнение. Бе забравила какво можеха да предизвикат ласките на мъжки ръце по тялото й.

Само ако можеше Адам да стане част от нейния живот. Но това, уви, бе невъзможно. Веднага щом пристигнеше фаталната телеграма от банката, Джоан трябваше да си тръгне. След като откриеше как ги бе лъгала през цялото време, Адам едва ли щеше да й позволи да се върне отново при него дори тя самата да го желаеше.

Когато най-после разбра колко болезнен и за двамата ще бъде моментът, когато Адам научи истината, Джоан си представи как той ще започне да я презира със същата сила и неудържимост, с която сега я желаеше, и това най-после й даде сили да го отблъсне от себе си. Тялото й все още трепереше и тя се обърна, зареяла поглед към една от стените.

— Това изобщо не биваше да се случва — каза тя, когато най-после намери сили да проговори.

Адам не започна да спори с нея, а бързо се изправи и отстъпи встрани. Бе сигурен, че ако остане близо до нея, ще се изкуши да я целуне отново и отново, а никак не му се искаше да я насилва.

Той сполучливо прикри разочарованието си под спокойното изражение на лицето си, обърна се към нея и забеляза мокрите петна по дрехите й.

— Много си мокра — отбеляза той, колкото да каже нещо. — Виж какъв съм несъобразителен, не стига, че не се чувстваш добре, а аз те намокрих почти цялата. По-добре да изляза, за да можеш да се преоблечеш в сухи дрехи.

Когато Адам се отправи към вратата, Джоан изпита огромно желание да го задържи при себе си, но го потисна, защото така само щеше да усложни нещата.

Тя се съвзе с усилие и продължи да седи на леглото, без да помръдва. Безмълвно наблюдаваше как Адам се отдалечава към междинната врата, съединяваща техните спални. Когато стъпките му заглъхнаха зад вратата, Джоан се просна на леглото си. Не бе очаквала да се поддаде така на неговата целувка и сега не знаеше какво да предприеме и как да прецени ситуацията.

Коя бе причината да реагира така? И двамата принадлежаха на коренно различни светове, всеки от тях живееше в своето време. Нямаше толкова общи неща помежду им, които да ги свържат в любовна връзка.

Странно тогава защо цялото й тяло все още тръпнеше при мисълта за допира на неговите ръце, а кръвта й продължаваше да бушува. И защо не можеше да се отърси от представата за това, как би се любила с Адам? Дали той е нежен, или властен в леглото? Навярно би бил едновременно и нежен, и настоятелен любовник.

Джоан притвори очи и се опита да се освободи от тези натрапчиви мисли. Не трябваше да си позволява да мисли за Адам по този начин. Те двамата никога не можеха да бъдат нещо повече от обикновени приятели. И не биваше да забравя това.