Розалин Олсбрук
Доктор Джоан Лечителката (15)

Четиринадесета глава

Към края на петата седмица от престоя й в 1889 година и седмата, откак бе взела отпуска, Джоан усещаше, че до такава степен е завладяна от заобикалящата я действителност и по-специално от Адам Джонсън, че се чудеше как ще понесе деня, когато ще трябва да напусне това място отново.

През последните няколко седмици, в които опозна Адам по-отблизо, влечението й към този човек бе нараснало неимоверно. Имаше защо. Адам бе точно това, което според нейните разбирания един мъж трябваше да бъде. Той бе силен и спокоен, щом трябваше да бъде такъв, но можеше да е открит и внимателен, когато искаше това. Той бе смел, толерантен, уверен и отговорен, но преди всичко бе най-красивият и мъжествен човек, когото някога бе срещала.

Имаше някаква мъжка изящност в походката му, която й напомняше породисто животно. Движеше се плавно, с присъща за силата му пъргавост и с подчертана увереност. Той изцяло принадлежеше на своето време — динамичен, с особено излъчване, което караше другите да го ценят и да му се възхищават. Бе мъж, който наистина заслужаваше да бъде обичан. За жалост Джоан не можеше да му подари своята любов, тъй като принадлежеше на друга епоха.

Въпреки че полагаше усилия да не се поддава на чувствата си, в един момент емоционалните бариери се срутиха и тя се влюби неудържимо в Адам. Това бе факт — прост, обикновен и болезнен.

Дори и дупката във времето да запазеше относително постоянни своите параметри, като се стеснява и занапред с темповете от предишните седмици, през следващите седем дена изтичаше отпуската й, така че волю-неволю тя трябваше да се върне на работа. По график на 20 май в 4:00 часа тя трябваше да бъде в болницата, готова да помага на пациентите, а вече бе четиринадесети.

За оставащите пет-шест дни тя трябваше да намери сили да напусне този уникален свят и да се завърне в своя. Единствената й утеха бе, че там щеше да види Джийн. Тя бе човекът, който истински й липсваше. Джоан потръпна, като си представи колко много се е ядосала нейната приятелка този път. Джоан бе оставила записано на телефонния секретар съобщение, че възнамерява да направи малка екскурзия, но бе сигурна, че до това време Джийн вече сериозно се е разтревожила за нея, тъй като обяснението й бе повече от неясно.

Само ако имаше начин Джийн да разбере колко е щастлива тя сега и как е влюбена в Адам! И колко се бои да се завърне обратно в своето време към всичките онези проблеми, които я очакваха там!

Най-жалкото от всичко бе, че тя съзнаваше напълно безизходността на ситуацията и факта, че не може да остане завинаги в 1889 година. Ето защо тя не трябваше да допуска за нищо на света да се влюби в Адам. Подобна стъпка от нейна страна би я наранила впоследствие, но въпреки че осъзнаваше тази опасност и всички свързани с нея болезнени последствия, Джоан не успя да ги предотврати.

И когато преценяваше своите чувства откъм рационалната им страна, те бяха толкова нелогични, колкото и болезнени. Тя трябваше да се примири, че влечението, което изпитваха един към друг, нямаше да прерасне никога в нещо повече от едно обикновено приятелство.

Адам бе от друг свят. От напълно различна епоха. И въпреки тези големи различия те бяха близки по един особен начин. Адам вярваше в повечето от нещата, в които вярваше и Джоан, и тяхното лично щастие се измерваше с едни и същи критерии. Техните идеали и това, което искаха от живота, до голяма степен бяха сходни. И двамата смятаха, че семейството и добрите приятели са най-важното, което трябва да се почита в човешкия живот.

Единственият малък недостатък в характера на Адам според Джоан бе склонността му да гледа малко отвисоко на жените. Подобно на съвременниците, той мислеше, че жените имат определено място в обществото, и се съмняваше във всеки опит това статукво да бъде променено. Вярваше, че жените трябва да бъдат почитани и защитавани, но не можеше да допусне те да се занимават с мъжка работа.

Все пак Джоан бе забелязала, че Адам не е толкова тесногръд както повечето от мъжете в неговото съвремие. Той нямаше нищо против тя да постъпва както смята за добре. Дори в случаи като този по време на пикника за подписване на петицията, когато тя се опита да подкрепи Андрю и срещна съпротивата на останалите, Адам с готовност се застъпи за нея. Той бе нейният покровител и тя вечно щеше да му бъде признателна за това. Адам я защитаваше и в случаите, когато хората започваха да задават неудобни въпроси относно неоправдано дългия й престой в Джонстаун. Спокойно бе обяснил на любопитните, че Джоан си е взела достатъчно голям отпуск от болницата, в която работи, за да може да се отърси от скръбта и депресията, обхванали я след трагичната смърт на родителите й. Той не се поколеба да осведоми и непрестанно разтревожената Констанс Сегуин, че в случаите, когато Джоан бе споменавала за намерението си да тръгне, сам я е разубеждавал. Искаше му се всички в града да разберат, че нейният престой е продължил именно по негово настояване, а не е нейна прищявка или липса на възпитание.

От момента, в който осъзна колко много го обича, Джоан бе сигурна, че е на път отново да нарани душата си. Вече не можеше да се преструва, че са й безразлични докосванията помежду им, топлината, която проникваше в цялото й тяло, когато Адам притискаше ръката си към кръста й или пък галеше страните й с върха на пръстите си. Правеше й впечатление дори това, че понякога полите й докосваха коленете му при завъртането на тялото й, а това означаваше, че той често стоеше твърде близко до нея. Когато се срещаха, очите им вече не се свеждаха бързо встрани, а все по-дълго и по-дълго се задържаха върху чертите на другия. Когато се смееха, това беше плод на истинска радост и оживление, от които цялото й тяло потръпваше от възбуда и жизненост.

Само ако имаше някакъв начин двамата с Адам да останат заедно за цял живот! Но това бе просто невъзможно и този факт караше сърцето й да се свива от болка. И за двамата кариерата им бе нещо твърде важно в живота. Нито един от двамата нямаше да е щастлив ако трябваше да се откаже завинаги от своя начин на живот. И двамата бяха станали неотменима част от времето, в което съществуваха. Съдбите им бяха предопределени във времето, на което принадлежаха, а между тях стоеше цял век и всяка следваща възможност да се виждат и да бъдат заедно изцяло зависеше от това, дали тунелът във времето щеше да остане отворен и достатъчно голям, за да се минава спокойно през него.

Джоан неволно потръпна, като си припомни как се бе оказала в деветнадесети век. Тунелът във времето. Бе проверила размера на отверстието преди цяла седмица. В следващите дни скоростта, с която отворът намаляваше, бе почти незначителна, а това й даваше възможност да прекара още малко във вълшебния свят на миналото, за който дори не бе подозирала. Това обаче съвсем не означаваше, че пролуката няма да започне да се стеснява внезапно с огромна скорост. Затова Джоан реши да измисли някаква причина да оправдае излизането си този следобед. Трябваше да се увери, че проходът не се е стеснил твърде много и няма реална опасност да остане завинаги в клопката на миналото. Искаше й се също да се възползва от възможността да види и своя прапрадядо, за което й бяха нужни още няколко часа, така че на практика целият й ден щеше да бъде зает.

— Адам, иска ми се да се поразходя до Търговската улица и да разгледам магазините за дрехи — каза тя, свела шеговит поглед към удобната рокля, която бе облякла. Беше виненочервена топла рокля с бяла дантела по врата и бял памучен колан. — Струва ми се, че дрехите ми са достатъчно удобни и подходящи за града. Но ми прави впечатление, че жените тук носят по-различни модели.

— Нима това те обезпокои точно сега? — удиви се Адам, тъй като, независимо от дрехата, в която Джоан бе облечена, тя бе по-прелестна от всички други жени наоколо.

— Ето, виждаш ли? Дори и ти си забелязал разликата — добави бързо тя и тупна с ръка по облегалката на канапето, сякаш за да подчертае правотата на думите си. — Значи утре ще изляза да потърся нещо по-подходящо за обличане, докато съм тук.

— Означава ли това, че възнамеряваш да останеш още при нас? — запита доволен Адам и протегна ръка да погали лицето й, както обичаше да прави в такива случаи. Нещо в нейното излъчване и обаяние го подтикваше да я гали и докосва с цялата си нежност.

— Знаеш ли какво ми хрумна? Утре съм по-свободен и мога да дойда с тебе, за да нося пакетите с покупки — след кратка пауза добави: — Но само ако ми обещаеш, че ще дойдеш с мен този уикенд.

— Къде да дойда през уикенда? — запита Джоан, докато упорито се опитваше да си припомни дали Адам е споменавал за своите намерения.

— Налага ми се да отнеса малко дървен материал и пощата до къщи. Сайръс иска да поправи оградата за добитъка близо до конюшнята, която бе разрушена по време на онази ужасна буря миналата седмица.

— Кога по-точно? — искаше да уточни Джоан, защото само преди седмица бяха преминали две страшни бури.

— Миналият четвъртък. Сайръс ми изпрати съобщение, че някакво дърво се изкоренило и се строполило върху оградата, като потрошило не само нея, но и част от конюшнята и покрива. Може би, след като бе толкова добра да ме съпроводиш и двата предишни пъти, няма да имаш нищо против да дойдеш и сега.

Джоан веднага прецени, че това й дава прекрасна възможност да провери отвора на тунела, макар събота да бе чак след три дена, но предпочете да се съгласи без повече колебания.

— Добре, ако дойдеш с мен утре, и аз ще дойда с теб през уикенда.

Можеше да отложи намерението си да види прапрадядо си с още един ден. Добре би било да прекара още един ден, а и предстоящия уикенд заедно с Адам. Самата мисъл за това силно я развълнува. Въпреки неговите усилия да се освобождава по-често от работа, Джоан не успяваше да се наслади на времето, прекарано заедно с него.

— Искам да те предупредя все пак — започна Адам с намерението да й обясни навреме своите планове. — Този път може да ни се наложи да останем по-дълго. Въпреки че Сайръс и Джордж могат прекрасно да се справят с оградата, не бих искал да се залавят с ремонта на покрива сами. Твърде е опасно за такива малки момчета.

Адам пределно добре знаеше, че двамата братя биха се справили чудесно с поправянето на покрива, но му бе необходим повод да останат по-дълго в къщата. Предпочиташе Джоан да гостува именно в неговия дом. Затова си търсеше причини да прекарат колкото се може повече време там. В нейно присъствие къщата преставаше да навява само скръбни спомени за тежката загуба. Нещо повече, животът му там бе по-друг и най-после той му се наслаждаваше като всички други хора.

— Може да се наложи да останем и в понеделник, че дори и във вторник. Всичко зависи от това, какви са щетите и за колко време ще ги оправим.

Джоан реши, че това дори бе идеалният вариант. Понеделник се падаше двадесети и тя трябваше да си тръгне тогава. Много по-лесно бе да измине една миля вместо няколко, особено ако времето отново се развали.

— Кога възнамеряваш да потеглим? Рано в петък както миналия път ли? — запита Джоан, припомняйки си пътуването им преди две седмици, когато трябваше да отнесат поръчаните от Дорис четири щайги със стъклени буркани от Алтуна.

— Не, този път навярно ще тръгнем чак в събота сутринта. В петък вечер смятам да те заведа на специална вечеря.

— Каква специална вечеря? — запита Джоан, смаяна от намерението на Адам.

През времето, което напоследък бе прекарала със семейство Джонсън, тя бе доловила, че Адам е същият домашар като самата нея. И двамата не обичаха да излизат, освен рано надвечер на разходка в парка, преди да се спусне нощният хлад.

— В петък Шон Дейвис празнува петдесетия си рожден ден и ще има прием в един от неговите ресторанти, където са поканени най-близки приятели.

Джоан се досети, че Шон и неговата съпруга Кариса бяха гостували в дома на Адам по време на предишния й престой в миналото, както и наскоро в дома на Парк. Те наистина бяха близки приятели на доктор Джонсън и на Адам. Затова щеше да се съгласи да иде с Адам на празненството, но все пак запита:

— Но защо ми казваш чак сега за това? Предполагам, че си знаел отдавна за този повод?

Все пак семейство Дейвис бяха от хората, които планираха такива събития предварително.

— Защото не бях твърде сигурен, че ще се съгласиш да дойдеш с мен — призна Адам.

Самият той не бе много убеден, че му се ходи на това парти.

— Разбира се, че бих дошла. Семейство Дейвис са толкова близки на твоя баща, а и аз в момента съм негова гостенка. Как би следвало да се облека?

— Нещо свръхелегантно — отвърна Адам, макар да бе убеден, че в каквото и да се облече, Джоан щеше да бъде най-прелестната дама на вечерта. — Вечерята е официална и всички ще се облекат изискано.

— Но аз нямам нищо подходящо за такъв повод — внезапно се притесни Джоан.

Тя се досещаше, че на такова светско събиране би следвало да се придържа към нормите на поведение и последните модни тенденции. Предполагаше, че етикетът на подобни тържества едва ли е същият както в двадесети век. Ако допуснеше някаква грешка, можеше да изложи и себе си, и Адам.

— Утре ще си избереш нещо подходящо — увери я той, защото недоумяваше какво я бе разтревожило така неочаквано. — Зная няколко добри магазина за женска мода на Уошингтън Стрийт и на търговската улица. Поне в един от тях не може да не откриеш точно това, от което имаш нужда, и то по това време на годината, когато се провеждат всички балове. Струва ми се, че все пак трябва да те предупредя — Констанс също ще бъде на тази вечеря.

При тези думи Адам забеляза тъмната сянка, която премина по лицето на Джоан. Той хвана нежно ръката й и неговата топлина предизвика у нея истинска наслада.

— Само не се тревожи! — успокояваше я той. — Ще се погрижа нейният остър език да не те засегне!

Адам леко повдигна ръката й и прилепи устните си към дланта й, а после довърши:

— Искам да се чувстваш сигурна, когато си с мен.

Този път Джоан не издърпа ръката си, както правеше обикновено. Тя притвори очи. По-добре да се наслаждава на блаженството, което допирът на ръцете им й доставяше в този момент, отколкото да се тревожи за предстоящия сблъсък с Констанс Сегуин. След като Адам й бе дал да разбере, че предпочита да прекарва времето си заедно с Джоан, Констанс бе станала невероятно отмъстителна и към двамата. Тя побърза да разпространи слухове и грозни сплетни из града, без да осъзнава, че те вредят на нея самата. След заминаването на своята съперница тя можеше спокойно да продължи да се домогва до сърцето на Адам. Този път обаче това нямаше да й се удаде така лесно, след като бе разкрила истинската си същност през последните няколко седмици.

Това истински успокояваше Джоан. Тя смяташе, че Адам заслужава нещо по-добро. Необходима му беше жена, която да го обича истински.

Може би затова на другия ден, когато влязоха в магазин „Акард“, Джоан избра великолепна бална рокля от тъмносин атлаз, която едва ли щеше да облече повторно в живота си. Корсажът бе обшит изцяло с малки брилянти. Роклята буквално прилепна към раменете й и до кръста, а оттам надолу по последна мода бяха пришити няколко ката плат във вид на шлейф, който правеше изящната дреха още по-елегантна.

Освен това Джоан купи късо черно наметало от кадифе, обшито с атлазена лента, и чифт официални кадифени обувки, които и се струваха достатъчно удобни за такава вечер, а и бяха далеч по-подходящи, отколкото високите обувки или маратонките, които носеше почти непрекъснато. Тъй като дрехата не предполагаше златни колиета, Джоан подбра огърлица с един-единствен диамант, която можеше след време да обмени в злато при някой майстор срещу стойността на скъпоценния камък.

Когато в петък Джоан се подготви за официалната вечеря, тя се отправи към салона, за да намери мъжете. Там вече я очакваше Адам, облечен в чудесен костюм от три части.

В мига, когато очите им се срещнаха и на лицето му се изписа неговата очарователна усмивка, Джоан изпита истинско щастие. Докато Адам я оглеждаше, тя долови в погледа му нещо повече от възхищение. Любувайки се на косата й, Адам се усмихна повторно и трапчинките на бузите му се изписаха мигновено. На декоративния гребен блестеше скъпоценен камък в средата, а къдриците, които не бяха прихванати, се спускаха на воля по раменете й. Накрая Адам спря поглед върху яркия диамант на огърлицата, висящ малко под вдлъбнатинката на нежната й шия.

— Сигурен съм, че всички мъже ще ми завидят тази вечер! — изрази одобрението си той.

— Да, наистина изглеждаш великолепно в този костюм — отвърна на комплимента му Джоан. После погледна към коридора и запита: — Къде е баща ти?

— Още се облича горе в стаята си — отговори Адам и пристъпи към нея, за да я погали нежно по лицето. Той се вгледа с копнеж в нейните тъмни бадемови очи, опитвайки се да отгатне какви мисли се крият зад кроткия й мил поглед. Само ако можеше да се увери, че тя няма да отблъсне неговия опит да я целуне повторно.

За Джоан не бе особено трудно да се досети за намеренията на мъжа до себе си. Когато съзря блясъка в очите му, тя бе обхваната от странна смесица от вълнение, възбуда и страх. Сърцето й заби лудешки от близостта на неговите устни.

— Мисля, че чувам баща ти — наруши опасното безмълвие Джоан, за да си възвърне самообладанието. Собственото й несдържано желание да го целуне можеше да отприщи всичките й прикривани досега чувства.

В същия момент Парк се изкашля откъм коридора, за да предупреди за приближаването си, и Адам разбра, че въпреки смелостта, която бе насъбрал, бе пропуснал мига, в който да я целуне.

— Да, време е да тръгваме — промълви той, а Джоан поздрави Парк с чаровна усмивка.

Адам я наблюдаваше внимателно и долови леката въздишка на облекчение. Той продължаваше да се чуди какви мисли се криеха в красивата й глава. Напразни бяха досегашните му усилия да узнае каквото и да било за нейното минало. Тайният агент, който бе наел да проучи всичко около Джоан, не бе успял да открие нищичко. Тя си оставаше истинска загадка. Не бе известно нито къде работи, нито къде живее. Мъжът не бе успял да открие дори къде е била родена. Но това само подсили любопитството му към личността на Джоан и желанието му да си обясни очевидните несходства и различия помежду им.

— Готови ли сте? — запита Парк, който изглеждаше особено елегантен в тъмносиния си костюм и жилетката на синьо-бели райета.

— Разбира се — отвърна Адам.

Нямаше смисъл да се задълбочава в тези неразрешими въпроси, по-добре бе да се наслади на красивия миг. Той обхвана кръста на Джоан, за да я съпроводи на излизане от стаята. Бе сигурен, че мигът, когато отново ще я целуне, е съвсем близък. Иначе можеше да обезумее от желание. Трябваше да я има на всяка цена.

Въпреки че ресторантът, където бяха поканени, бе съвсем наблизо, Парк предпочете да отидат с каретата. Младите се разположиха на черната седалка. Джоан бе отгатнала, че възрастният лекар навярно иска да се похвали с новата си придобивка, но се въздържа да изрече мислите си на глас. Тя отбеляза колко прекрасна е вечерта, особено за нощна разходка с такава карета. Въпреки това хладният въздух я накара да притисне наметалцето към раменете си.

— Да, наистина е добре да се повозим — съгласи се Парк и изчака търпеливо Шадоу да се намести на седалката до него.

След това извади камшика от мястото му и шибна във въздуха близко до лявото ухо на коня, който мигновено потегли в лек тръс.

Само след броени минути те се озоваха пред ресторанта, където вече се бяха струпали каретите на подранили посетители. Поради това Парк откара каретата нагоре през няколко пресечки, където я оставиха, и се придвижиха пеша до ресторанта. Шадоу зае своето място на верен пазач.

При влизането им в ресторанта висок мъж с черно кадифено сако се приближи и пое наметалото и чантата на Джоан. След това галантно посочи към широката врата вдясно. Джоан изчака Адам да постави ръка на кръста й и да я поведе към залата. На няколко крачки ги следваше Парк.

Вътре в залата имаше поне стотина души, скупчени на малки групички и заети с разговори помежду си. Джоан пренебрегна пищната зала, както и неколцината мъже, които мигом спряха разговорите си и се извърнаха към нея. Тя хвърли бегъл поглед на присъстващите. Нямаше и капка съмнение, че търси съперницата си сред множеството дами. Скоро откри, че Констанс е съвсем наблизо, красива както винаги, облечена в смарагдовозелена пищна рокля. Тъй като Констанс разговаряше с двама мъже, тя не забеляза току-що влезлите.

Адам бързо усети накъде бе отправен погледът на Джоан и като я побутна лекичко с ръка, пошушна на ухото й:

— Никак няма да й се понрави фактът, че изглеждаш много по-впечатляващо от нея. Тя всъщност никога и не е била толкова изящна. Очаквай всичко най-лошо от нея.

— Е, това не ме успокои кой знае колко — прошепна в отговор Джоан и се усмихна заради комплимента, който току-що й бе направил Адам. Бе поласкана, че я намира красива, и дори потръпна от вълнение, но после си наложи да запази спокойствие въпреки нервното напрежение, което я бе обхванало. Тя истински желаеше да направи добро впечатление на всички присъстващи, най-вече заради самия Адам. Затова никак не й се искаше да влиза в поредния неприятен сблъсък с Констанс.

— О, тя ни забеляза… — промълви Джоан.

— Само не спирай да се усмихваш! — отвърна Адам и нежно я побутна напред. — Не забравяй, че твоята усмивка може само да я подразни.

След като се приближиха достатъчно, Адам протегна ръка за поздрав първо към Констанс, а след това се ръкува по мъжки с господата, с които тя разговаряше до този момент.

Докато Адам представяше Джоан на мъжете, Констанс упорито следеше лицата на двамата, сякаш за да долови нещо определено. Едва сдържала се до този момент, тя разля устните си в добре познатата угодническа усмивка и провлече глас с южняшкия си акцент:

— Адам, скъпи, къде ти е доброто възпитание? Защо не се погрижиш за своята гостенка и не й вземеш чаша пунш преди вечерята? — тя посочи към близката маса до вратата, откъдето току-що бяха минали. — А и аз самата не бих се отказала от една чаша. Така че би могъл да донесеш направо две, ако нямаш нищо против.

Адам погледна към масата, около която се бяха струпали предимно мъже, и си даде сметка, че ще се добере до пунша за няколко минути.

— Колко време има до вечерята? — попита той и погледна към часовника до вратата на залата. — Може би няма да имаме време за пунш?

— Има още двадесет минути — отвърна Констанс и продължи да се усмихва сладникаво, но очите й оставаха хладни и злобни. — Леля спомена, че няма да сервират преди осем часа, поне така е дочула. Пък и при толкова много хора тази вечер става толкова задушно, че съвсем ще ожаднеем — сякаш за да подчертае думите си, Констанс разпери ветрилото си и започна усилено да си вее, като гледаше срамежливо, сякаш изобщо не е раздразнила Адам.

Адам разбираше, че двадесет минути са доста време и че двете дами наистина можеха да ожаднеят, защото наистина бе станало задушно. Той погледна към Джоан и каза:

— Връщам се веднага.

— Добре. Не се притеснявай за мене — увери го тя на свой ред, успокоена, че Констанс не бе така настъпателна във флиртуването си с Адам. Ясно бе, че Адам тръгна да донесе пунш просто от учтивост, а не защото все още бе под влиянието на бившата си приятелка.

Констанс проследи с поглед Адам и се обърна към Джоан с подчертано подигравателна усмивка:

— Мис Грифин, виждам, че все още сте в Джонстаун.

— Да — отвърна Джоан с равен тон, защото намираше, че разговорът им е напълно безсмислен, но след като Констанс държеше да разменят думи, тя самата нямаше нищо против.

— Интересно какво ви кара да се задържите толкова тук? — полюбопитства Констанс с ехиден глас и потупа с пръст края на широката си уста.

Тя пристъпи към Джоан и обърна гръб на мъжете, с които бе разговаряла доскоро. Те тутакси разбраха намека и се оттеглиха, за да оставят двете жени насаме.

— Предполагах, че отдавна сте се върнали в Питсбърг. Нима вашите пациенти нямат нужда от помощта ви? — в гласа на Констанс се долавяха саркастични нотки, като че ли тя току-що бе обвинила Джоан в нещо.

— Тъй като нямам частна практика, нямам пациенти, които да зависят от мене — отговори Джоан с твърд глас, въпреки че в гърдите й се надигаше възмущение. От злобния отмъстителен тон на Констанс личеше, че е намислила нещо подло.

Въпреки това Джоан уверено добави:

— Работя в болница, където на практика лекувам всички пациенти, които имат нужда от мен.

— О, хайде, хайде, мис Грифин, и двете добре знаем, че това не е вярно — Констанс присви очите си враждебно. — Поръчах на един човек да поразучи някои неща за вас и както излиза, никой в нито една болница на Питсбърг не е чувал никога за вас. Коя сте вие, мис Грифин?

— За Вас съм доктор Грифин — заяви твърдо Джоан, въпреки че вътрешно потръпна от ужас при мисълта, че всеки момент може да бъде изобличена в измама пред толкова много познати и приятели на Адам. Това можеше не само да го обиди, но и да го унижи.

— Не мисля така — изрече протяжно Констанс, без да сваля подигравателната усмивка от лицето си. — Ако наистина бяхте лекар, както сама твърдите, в гражданските регистри в Питсбърг това щеше да е записано, нали?

Джоан не знаеше какво значение имаха въпросните граждански регистри и доколко бе реална възможността тя да не е записана в тях.

— Струва ми се, че дълбоко се лъжете, защото аз наистина съм доктор и наистина практикувам в Питсбърг.

„Е, да, може би не в този век, но в двадесети — със сигурност“ — помисли си Джоан.

— Дано да можете да го докажете — подметна Констанс и хвърли бърз поглед към Адам, който едва се бе добрал до каната с пунша и бързо наливаше в две стъклени чаши от питието. — Поне заради самата вас. Не зная как би се почувствал Адам, като разбере, че вие изобщо не сте такава, за каквато се представяте. Той не е много благосклонен към тези, които се опитват да го измамят по някакъв начин.

Джоан знаеше в каква опасност се намира и колко права е Констанс. Адам наистина ценеше особено високо честността. При тази мисъл гърдите й се свиха от притеснение.

— Бих могла да му предоставя документите си за самоличност — заяви Джоан, полагайки гигантско усилие думите й да прозвучат естествено и да не издаде безпокойството си, въпреки че дълбоко в себе си се надяваше да не се стига дотам да показва документите си. Преди всичко дипломата й от медицинската академия бе издадена не през 80-те години на миналия век, а Джоан не бе в състояние да обясни на Адам, че идва от бъдещето. Не можеше да понесе изумлението, което щеше да се изпише на лицето му, когато чуе това невероятно разкритие. Най-малко й се искаше да изгуби доверието му завинаги.

— Значи искате да продължите целия този фарс? — запита Констанс и настръхна, като че ли току-що бе получила най-голямото предизвикателство.

— Няма никакъв фарс. Мога да повторя твърдението си — Джоан реши да блъфира пред глупавата русокоса красавица с част от истината, защото само по този начин можеше да запази достойнството си. — И ако вие продължавате да разнищвате още този въпрос, държа да ви предупредя, че накрая ще излезете просто глупачка.

— Лъжете се дълбоко, мис Грифин. Няма да съм аз тази, която ще изглежда глупачка, когато истината излезе наяве — Констанс се обърна, за да изчака Адам да донесе чашите. Когато той се приближи достатъчно, за да подаде на дамите двете чаши с пунш, Констанс мигновено смени подигравателната си усмивка със сладникава.

— Адам, ние с мис Грифин току-що обсъждахме факта, че в Питсбърг сякаш никой никога не е чувал за нея. Представяш ли си?

— Питсбърг е много голям град — отсече Адам, който недоумяваше по какъв начин Констанс е стигнала до този извод. Единственото обяснение бе, че тя навярно също е пуснала агенти да проучват миналото на Джоан. Той забеляза колко е пребледняла Джоан, и настръхна от озлобление към Констанс, която всячески се опитваше да я унижи. — Аз пък си мисля, че доста хора в Питсбърг познават доктор Грифин.

Джоан се почувства облекчена, когато го чу да я нарича доктор въпреки упоритите опити на Констанс да наложи обръщението „мис“ Грифин. Това отчасти я поуспокои и й възвърна самообладанието. Адам едва ли щеше да се поддаде така лесно на злобните нападки и обвинения на Констанс.

— Не си прав — прекъсна го Констанс и погледна враждебно към Джоан. — Попитах неколцина приятели от Питсбърг и никой от тях дори не е чувал за нея. Не са чували името й и по болниците. В нито една болница.

— Навярно не си попитала, когото трябва — оспори думите й Адам, въпреки че и неговият човек се бе натъкнал също на огромни трудности при търсенето на каквото и да било за Джоан или поне на някой, който да я познава. — Сигурен съм, че ако се беше отнесла, към когото трябва, щеше да откриеш, че Джоан е един много добър лекар. Попитай и баща ми. Той сам може да ти обясни колко добър специалист е тя.

Адам избухна, задето бе допуснал Констанс да обвинява Джоан по този начин, и като я прихвана за лакътя нежно, добави:

— Като говорим за баща ми, виждам, че черната вдовица отново го е обсебила. По-добре ще е да идем с Джоан да го спасим от нейните набези.

Джоан го погледна с благодарност за това, че не обръща внимание на ужасните клевети на Констанс.

— Черната вдовица ли? Да не би да е онази, която вече е била омъжвана шест пъти? — попита тя.

— Същата. И аз се надявам баща ми да не се окаже седмият — отвърна Адам и като кимна на Констанс, бързо се оттегли заедно с Джоан.

— Но, Адам… — понечи да изхленчи Констанс и пристъпи напред, като се опитваше да хване Адам за ръката. — Има още нещо, което трябва да знаеш за нея.

Последните думи стъписаха Адам. Той бе безкрайно озадачен какво толкова бе успяла да изрови Констанс, когато неговият човек все още разследваше. Въпреки това той издърпа ръката си и реши, че каквото и да бе открила, скоро и той самият щеше да го узнае от своя агент.

— Извини ме. Но наистина съм загрижен за баща си. Предполагам, че ме разбираш.

В зелените очи на Констанс проблеснаха такава злоба и яд, а в следващия миг тя като нацупено дете настъпи по такъв глупав начин Адам, че Джоан едва не прихна да се смее.

Когато се отдалечиха, Джоан промълви тихо:

— Благодаря ти за всичко!

— За какво именно? — Адам се престори, че не разбира какво бе направил току-що за нея. — Хайде по-скоро да идем при татко и да го освободим от хищните нокти на вдовицата Рей. Тази жена буквално сее смърт около себе си.